Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (861)

Мидас

Първият американски предупредителен СПЪТНИК за засичане на далекообхватни балистични ракети. Създаден е през 50-те години, преди руснаците да пуснат в орбита първия си спътник през 1957 г. Проектът е наречен МИДАС (съкращение от Missile Alarm Defense System — Ракетна алармено-защитна система). Това е един от ранните спътникови опити, предложени от американските военновъздушни сили. (Вж. САМОС.)

МИДАС е оборудван с прибори, улавящи инфрачервени излъчвания. Осем спътника, равномерно разположени в 2 орбитални кръга, трябва да осигуряват достатъчно покритие на площадките за ракетно изстрелване в Съветския съюз. Те са предназначени да поддържат непрекъснато НАБЛЮДЕНИЕ на тези обекти.

Първият опитен МИДАС е изстрелян на 26 февруари 1960 г. от Кейп Канаверал, Флорида. Първоначално изстрелването протича добре, но когато спътникът Аджена А се отделя от ракетата носител Атлас D, следва експлозия. Вторият МИДАС е изстрелян на 24 май 1960 г. и там всичко минава почти безпроблемно. Сензорният пакет Аджена А — с 1370 кг инфрачервен сензор и оборудване за база данни — влиза в орбита 467–515 км над Земята. Въпреки че е снабдена с акумулатори за 28-дневен полет, базата данни отказва да работи след 16 обиколки.

Следват нови опити. Възникват и проблеми. Степента на фалшива тревога е твърде висока, а достоверността — прекалено ниска. През 1961 г. програмата МИДАС е променена от равнище разработка на равнище тестова програма и получава наименованието Програма 461. Програмата изглежда обречена, но ето че на 9 април 1962 г. — една година преди планирания срок — МИДАС е изстрелян в Космоса.

МИДАС е изведен в орбита при височина 2798–3363 км. Оборудването функционира 6 седмици и през това време успешно улавя изстрелването на 9 американски балистични ракети. Въпреки че следват нови провали, спътникът, изстрелян на 9 април, демонстрира правилността на замисъла, особено когато засича ракетите с твърдо гориво Минитмън и Поларис, чието инфрачервено излъчване при изстрелване е далеч по-слабо, отколкото на ракетите с течно гориво.

Независимо от успехите през ноември 1963 г. разработването на МИДАС е спряно поради необходимостта да се засичат ракети, изстрелвани от подводници, както и по-малки балистични ракети със среден радиус на действие. През юни 1966 г. започват изпитанията на модифицираните спътници и отново възникват проблеми. В края на годината програмата продължение на МИДАС е прекратена.

На нейно място Съединените щати приемат Програма 949 — за по-голям спътник, който може да бъде изведен в геосинхронна орбита 36 000 км над Земята. Това означава, че само няколко спътника, които кръжат със скоростта на Земята, ще бъдат сравнително неподвижни и така ще могат да осигуряват непрекъснато наблюдение на съветските ракетни площадки.

Първото изстрелване от Програма 949 е извършено през август 1968 г. Спътникът навлиза в почти геосинхронна орбита — 31 497–39 853 км над Земята. Това и последвалите изстрелвания имат за цел предимно да наблюдават океанските райони, където действат съветски подводници с балистични ракети, които тревожат все повече плановиците на американската отбрана. (В Гренландия, Аляска и Канада се разполагат сухоземни радари, за да могат да засичат съветски балистични ракети дори на този ранен етап по бустерната им траектория.)

Следват нови изстрелвания по Програма 949. Някои са успешни, други — не. Последното изстрелване през декември 1972 г. е успешно, но цялата програма се разглежда като опит да се прокара пътят за напълно развитата ранна американска система за предупредителен спътник — Програма 647.

Първото изстрелване на новия апарат по Програма 647 е извършено на 6 ноември 1970 г. Успехът е частичен, тъй като не се постига геосинхронна орбита. Спътникът тежи 1132,5 кг и е снабден с 4-метрови соларни панели за презареждане на акумулатори с неограничен живот. Второто изстрелване по Програма 647 е извършено на 5 май 1971 г. Спътникът достига идеална орбита. Времето за прелитане на балистична ракета, изстреляна от Съветския съюз към САЩ, е около 30 минути. Спътникът от Програма 647 може да засече изстрелването и да даде незабавно предупреждение. Шест минути по-късно може да осигури достатъчно данни за определяне на траекторията и следователно — целта на ракетата.

Системата за спътниково наблюдение става действаща. Успехът й води до получаването на безпрецедентни подробности, оповестени през 1973–1974 г. По това време програмата е наречена Програма за подкрепа на отбраната (ППО). Към средата на 70-те години три спътника ППО кръжат в геосинхронна орбита: 2 над Западното и 1 — над Източното полукълбо. Те осигуряват непрекъснато покритие на съветските и китайските площадки за изстрелване. Спътниците ППО са запазени в орбита.

Освен установените земни бази за получаване на сведения в Съединените щати и в Алис Спрингс, Австралия, са разработени и няколко подвижни земни бази. Летящите командни постове (E–4 Огледало) и въздушната система от самолети за предупреждение и контрол E–3 АУАКС (Airborne Warning And Control System — E–3 AWACS) на военновъздушните сили по-късно са снабдени с приемници за ППО. По този начин се осигурява висока степен на оцеляемост на тези, които вземат решенията за ответен ядрен удар, в Америка.

Инфрачервените детектори в тези спътници са създадени така, че да засичат изстрелването на балистични ракети, но могат да засичат и турбореактивни самолети, които използват горивни камери за ускорение предимно когато са над водни повърхности. Тази възможност обаче рядко се обсъжда от американски служители на обществени форуми.