Тери Гудкайнд

Тази поредица има едно огромно предимство пред почти всяка многотомна епика, издавана у нас, а именно – завършена е, книжните ѝ тела са еднакви по височина, имат чудесни черни гръбчета с елегантни мечове върху тях, които стоят идеално върху всяка библиотека, независимо от вида на читателя им, и правят общо взето добро впечатление на гости. Е, събират прах като всяка друга книжна вакханалия, но все пак са елегантни, дори и в неравномерността на дебелината си, и разделянето на някои заглавия на две части, което между другото е доста удобно за четене. Та, ако искате една красиво изглеждаща поредица, която да заеме удивително централно място в дневната ви – това е една от тях. Какво питате, а? За какво се разказва ли? Героите читави ли са? Авторът добре ли се е справил? Вярно ли е, че от един момент нататък само лесбийки и бдсм става цялата работа? Уф, мислех, че ще ми се размине този път. Но добре, хайде, поискахте си го сами.

За мен лично има смисъл само от първите три – четири книги, съставляващи вероятно оригиналната поредица, разтеглена до неузнаваемост от чисто комерсиални подбуди, както се е правело от зората на книгописането досега. Историята всъщност е доста добра в основата си – разделени светове, ограничени магии, призраци, дебнещи в промеждутъка между реалностите. Един е избрания, неподозиращ за силите си, отключващи се при добър катализатор под формата на красива жена с бойни възможности и може би най-яката свръхестествена способност, за която съм чувала – изповядване чрез докосване, подчинявяне и поробване до смърт. Само си помислете какви прекрасни неща ще свърши един Изповедник в родния ни парламент, или във всяко едно полицейско управление или съд. Въпреки, че влиянието на сериала върху образите от книгата ще ви е силен, всъщност Ричард е доста по-мъжествен, Калан – по-женствена и трогателно неоправна, Зед – доста по-нормален тип, а Рал си е тъмен белокос елф отвсякъде. Но мацките в червена кожа са си мацките в червена кожа – порно архетипът за строга господарка е универсален.

В първите книги имаме сюжетът на израстването, осъзнаването, поемането на отговорност, влюбването, приемането на промяната. Всеки има своята сериозна мотивация, лошите включително, но си заслужават креативните жестоки финали на животите им до един. Имаме няколко паралелни сюжета, които се свързват красиво на панделки, пълни с магия, кръв и битки. От всемогъщия магьосник, през божеството на смъртта, агресивните завоеватели, възползвали се от възможността за почти безболезнено придобиване на ресурси и организиране на кръвожадни забавления, до обладания от демони мистериозен садист с ориенталски нрави – противниците са до един заслужаващи си. Плюс ордените на сестрите на светлината и мрака, които са си чисти окултни шайки с особена любов към садо-мазото, неотличаващи се кой знае колко от морещиците, с изключение на вида на аутфитчетата; чудовищата, бойните племена и остатъчните стари магии, надживели създателите си – атмосфера да искаш, напрежение, идеи, обрати. Но какво се окъква в крайна сметка?

Ако имате една брилянтна идея, но я повтаряте докато всички около вас започнат да повръщат на подозрително равни интервали от време – може би е време да се замислите да не би случайно да има такова нещо като пренасищане, и ако всеки път слагаш заплаха над света, отвличаш някой от героите си, на друг му отнемаш паметта, и ги оставяш на противоположни страни на картата, гледайки им сеира как ще се съберат, докато агонизират от болка, разкъсват се от съмнения и общо взето практикуват всичките петдесет нюанса на недоброволно страдание – може би в някакъв практически лесно идентифицируем момент трябва да спреш таз простотия. Не, не да добавяш сексуално напрежение и още и още от същото, а просто да спреш. Ако четеш книга от поредицата веднъж годишно може би преживяването би било доста по-различно, особено ако си в подходящото настроение и си чел коренно противоположни книги, но една след друга идва много нанагорно, пресищащо и саркастично-недоволно на моменти. Та, общо взето – добра колекционерска придобивка, за читателска такава – не съвсем, напълно и изобщо. Ама много красиво стои на рафта, признавам.

“Момо” или “Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време” е в жанр детска литература, но както и много други книги в този жанр си заслужава времето и на по-късна възраст.

Момо е специално момиченце, което живее в порутена стаичка под амфитеатъра на края на града. Тя разполага с цялото време на света да изслушва приятелите си, а игрите с нея винаги са забавни и увличащи. Всеки ден там се отбиват много деца за поредната игра, а възрастните от квартала обичат да прекарват време с нея. Момо е прекрасен слушател и има цялото търпение, за да помогне и даде съвет при всеки проблем, нещо в нея отключва добрината в хората и им помага да се извисят над дребните неща, давайки си прошка за неволните грешки. Един ден в градчето се появяват сиви хора пушещи пури, чиито дим смразява до кости. Времето на всички започва да не достига. Свободните и безгрижни преди хора вече са затънали в задачи и все не смогват да приключат всичко планирано за деня. Преди доволни от живота си, сега влагат всяка минута в работа и печалба, но дали това ги прави по-щастливи. Единствено Момо остава незасегната от зловещия план на сивите хора, но дали ще и стигнат силите да се противопостави и ще има ли кой да я подкрепи в тази непосилна задача?

Една прекрасна метафора за живота в последно време, макар книгата да е писана 1973 година, днес е актуална повече от всякога. Макар и създадена за деца, не звучи наивно, има дълбочина на посланията и изградените герои. В началото ми напомни ми за Пипи и безгрижните летни дни, но скоро след това атмосферата се промени и стана доста по-сериозна. Книгата е страхотно четиво за малки и пораснали читатели.

Вече почти 10 години с Жоро пишем за нашите емоции и впечатления от книгите, които четем. За толкова време съм разбрала, че най-трудно се пишат публикациите за книги, които наистина харесваме. Може би е човешка природа – умеем да изтъкваме несъвършенствата и да сочим пропуските на другите. Но когато откриеш себе си в някоя книга, когато мислено сваляш шапка пред автора, какво ти остава да напишеш на белия екран? „Прекрасна книга! Много ми харесва!“ и толкова. Защото речникът ти не е достатъчно богат или защото се притесняваш да не обидиш душата на книгата, като напишеш нескопосано ревю за нея… Ето така е и сега: какво да ви напиша за романа на Йоана Първулеску „Когато светът беше невинен„? Всичко ще е недостатъчно.

Отидох в една от любимите ми книжарници в търсене точно на тази книга, без дори да знам, че съществува. Това се получава, когато имаш намерение да откриеш перла в морето от издания; да намериш книга, която да те накара да се чувстваш добре, без да е сладникава; книга, която да е написана с емоция, която можеш да припознаеш. Прегледах набързо всички редове и изложени книги и когато не открих нито една, която да отговаря на търсенето ми, си тръгнах и на изхода видях „Когато светът беше невинен„. Грабна ме корицата и тук може да се отплеснем в една друга дискусия на тема графичен дизайн и поговорки, но нека обобщя само така: да, понякога можем да си позволим да съдим за съдържанието от корицата.
Знаех, че съм попаднала на нещо различно, но ме беше страх да не носи в себе си прекалено натрапчива меланхолия. Това също беше едно от изискванията ми – реалността ме смазва достатъчно, за да позволя същото да направят с мен и книгите. Прочетох анотацията, разгърнах книгата, прочетох по няколко думи от странциите ѝ и с тържествена стъпка се запътих към касата – мисията ми беше увенчана с успех!

„Когато светът беше невинен“ се чете бавно, глава по глава. Има прекалено много за осмисляне, но не само заради това – удоволствие е да я четеш бавно, потънал в историите на къщата, подслонила едно будно, интелигентно и любящо семейство. Героите в романа са истинските роднини на авторката и не е чудно как малката Ана се е превърнала в „есеист, публицист, литературен критик, преводач …, професор по литература и писател“. Макар и често закачана за нейното будно въображение от по-големите, Ана расте в най-благоприятната среда, която да го обогатява и развива. Хората, които момичето среща в своето детство, от тези, които познава много добре, до тези, с които е писано да се срещне за малко, са описани с толкова безрезервна обич, а времето, което променя случките от миналото и им придава друго значение, вместо да помрачи някои от образите, напротив, изгражда представата за тях като още по-мъдри и още по-добри. Мисля, че мога да си позволя да направя едно заключение за Йоана Първулеску и то е, че детето, за което пише в книгата, така и не е пораснало и то по възможно най-благоприятния за жената начин.

Самите истории са прекрасни, написани с чувство за хумор, с едвам доловима носталгия, с примирение към факта, че нищо не можем да променим в съдбата си, но и с намерение да възкресяваме спомените си, докато ние самите сме живи. Всяка глава разказва по една история, която може да започне много отдалече, да премине през какви ли не лъкатушения, докато накрая всичко написано, дори най-незначителното на пръв поглед, не добие общ смисъл. Сентенцията е в последните едно или две изречения, с които авторката затваря главата и дава възможност на четящия да помисли върху написаното, да го преживее наново, припознавайки се и откривайки се. Прекрасна, прекрасна Йоана Първулеску!

Не знам какво повече да ви напиша. Главата ми е изпразнена от конкретни спомени за прочетеното, но сърцето ми е пълно, умът ми е по-богат, душата ми е по-смирена. Когато търсиш, намираш. Така и аз намерих тази книга в момент, в който имах нужда от нея. А вие, дори да нямате чак такива екзистенциални нужди, пак се обърнете към романа, защото е написан прелестно и умело от човек, който заслужава да бъде наричан „писател“!

Девора

Ето и детайли от страницата на издателството, тъй като съм наясно, че ревюто ми е крайно неизчерпателно за тези, които искат да знаят повече за съдържанието на книгата: