Хърбърт Уелс

Имам огромна слабост към истории от онези времена, когато хората са били тъй дълбоко очаровани от лунната магия и легендите за скрити светове под повърхността на изтерзаната ни планета, а Марс и Венера са ги имали за нещо като малко далечна провинция на Британската империя, леко по-наляво от Индия или Кипър, дето в умовете на средния брит са били накрай света, разбира се. Наивитетът и абсурдността на идеята да се пътува из космоса с нещо като затворена каляска или стъклено кълбо, и да се достига винаги до напълно обитаема планета с богата растителност и човекоподобни крале и принцеси е толкова романтична, че просто няма как да не докосне онази детска надежда за пътешествие отвъд хоризонта и приключения без край. И Хърбърт Уелс подхранва доста тази мечта с брилянтните си небивалици и любезно чувство за хумор, отнасяйки ни на една напълно откачена Луна, на която хората не са никак очаквани.

Всичко започва напълно класически – един самотен учен – особняк среща млад нехранимайко с амбиции и от съдбовното им приятелство се ражда откриването на съвсем нов материал със супер сили, ако и с цената на вдигнат във въздуха дворец и разни други неприятности като потрошените прозорци на едно градче плюс някое и друго рандъм осакатяване на безименни селяци. С помощта на този материал, наприличващ на нещо като укротена черна материя, облицоват голяма стъклена топка и се изстрелват към добрата стара Луна в опит за намиране на ценни метали, които да направят двамата авантюристи изключително добри партии за женитба. Само че вместо безлюдна обветрена скала, каквато всъщност е, нашата спътническа приятелка се оказва див свят с непрекъснат цикъл на буйно раждане и ледена смърт на агресивна растителност, а под кората ѝ се крие цяла цивилизация на странни изроди, които никак не се радват на иноземни посетители.

Нашите герои се впускат в отчаяна надпревара с времето, климата и местните чудовища, докато се опитват да опознаят новия враждебен свят и да отмъкнат колкото се може повече злато, оказало се нахвърлено практически по-често от чакъл на лунната повърхност. Изживяват кошмарни срещи с местната флора и фауна, биват заловени и подложени на странни процедури, успяват даже да направят метеж, и да демонстрират за пореден път, че по-низко същество от човека няма. На финала заплахата от лунните човеци е почти фатално надвиснала, и също като контетата от началото на миналия век ще си изгризем ноктите в опит да не гледаме твърде често навън за надвиснали извънземни кораби, докато кършим пръсти над съдбата на двамата ни изключително неподготвени за човешки емисари клетници. Който е чел нещичко от Уелс – знае какво да очаква и няма да се разочарова – разкошна фантазия, черно чувство за хумор и недостижима елегантност, която не натежава, а някак извисява читателските сетива. Уелс = любов

Очарователната малка книжка пред вас ще ви разсмее и разплаче едновременно – смехът, защото това са покъртително забавни истории за ситуации на епичен сблъсък между книжари и клиенти, а сълзите ще дойдат при осъзнаването, че това в книжарницата влизат и абсурдно тъпи индивиди, чието обслужване с усмивка би трябвало да се награждава с нобелова награда за мир. Да, леко ми се строши брилянтното заблуждение, че в места пълни с книги винаги влизат само интелигентни, чувствителни и високо образовани индивиди с идеална лична хигиена. И ми умря мечтата да си имам своя собствена книжарница, защото аз лично не мога да намеря толкова зен в себе си, че да обслужвам нагли и горди с тъпотата си хора, дето си търсят подпирачка за масата или нещо, което да им отива на пердетата в хола.

Признавам, може би съм твърде крайна, но как да отговоря на клиента, който изпада в гневен пристъп, щото виждаш ли няма да му дадат отстъпка за три книги наведнъж, каквато е получил като си е взел три кила бахур от производител, и е твърдо убеден че не е въобще възможно да има такива хора дето да си купуват по няколко десетки бройки наведнъж. От една страна хем ми е приятно, че съм митично същество, сравнимо само с бледозелен еднорог за ужасно много лица там някъде навън, хем тесногръдието и отказа да видиш друга истина, освен тъповато постигнатата своя собствена някак ме гневи на всите мета и квантови нива. За неадекватните и веещи байрячето на незнанието си клиенти мога да ви говоря много и от собствения си опит, но някак си мислех, че при книгите няма да е като при дрехите. Но не би. Който харесва Оруел и Азимов не си пада по Коелю и Букай, ей, не и в едно и също десетилетие, да си знаете.

Обаче, като оставим настрани моя гняв сравним само с този на Ахила Пелеев, книжката е безумно забавно сборниче с почти анекдоти, забавни дочути разговори, сбъркани ситуации плюс уникални илюстрации, показващи едно към едно какво е в главите на някои клиенти – пишман читатели, и какви точно способности на маг Николета плюс Ванга и Нострадамус за вкус си трябват за професия книжар. Оставам с много надежда, че има и достатъчно прекрасни четящи пазаруващи, които като мен излизат от книжарница с купчинка на ръба на това да ги направи напълно слепи за околния свят, изпълняваща щрих по щрих онзи комикс с малката героиня с кожено палто и летящи пачки из въздуха насред класическа книгопродавница. Поклон пред всички книжни хора, и дано са им повече положителните емоции, а не разочарованията от човешкия вид.