Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

28 ноември 2020

25 ноември 2020

24 ноември 2020

От литературните блогове

Първи впечатления от последно прочетеното : Хиляда дузини - Джек Лондон

Този сборник е особен и разказите в него никъде по света не са издавани в такъв комплект. Целта на съставителите е била да се издадат разкази, които до този момент не са били превеждани, и затова се е получила тази компилация от по-ранни, по късни (от 1901 до 1916), разкази за Клондайк, за Южните морета, за малките хора в големия град, за тези на ръба на закона или живота. Както вероятно и всеки друг читател е забелязвал, общото са принципите, силата на човешкия дух и удивителната воля за живот, скрита в крехките ни тела.

Казано просто така, може да прозвучи скучно, клиширано или наивно, но мога с чиста съвест да ви уверя, че нищо подобно няма да изпитате, докато я четете. Историите са богати на събития и емоции, често силно драматични, изненадващи и затрогващи. Джек Лондон явно винаги е обичал да разказва така, че да те хваща за гърлото.

Ще добавя само по няколко думи за тези, които ми направиха най-силно впечатление:

  • "Където пътят се разделя" (За защитената чест на една индианка.); 
  • "Големият въпрос" (За онази, която на младини бе избрала по-богатия кандидат, а след смъртта му беше издирила другия в мизерна колиба с една индианка край поточе в Аляска, както и какво могат да си кажат тези хора);
  • "Мъжеството на жената" (Един от най-силните разкази! За особения вид обич и загриженост, които виреят само в суровия север.); 
  • "Хиляда дузини" (За онзи, който беше тръгнал да забогатява като продава яйца на златотърсачите.);
  • "Окошарен" (За произвола в правораздавателната система.); 
  • "Неизбежният бял" (За глупака, който единствено можел да стреля като бог. С поздрав за А.); 
  • "Мърша и нищо повече" (За крадците на диаманти, на които не им понесе рязкото забогатяване.); 
  • "Развратницата" (За "опозорената" кандидатка.); 
  • "Ползата от съмнението" (Отново за проблемите на правораздавателната система и мястото на саморазправата в нея.); 
  • "Силата на силните" (Най-синтезираното обяснение как се прави държава, защо и как се разваля. Задължително четиво за всички българи, преди да идат до урните следващият път.),
  • "Краят на историята" (За виртуозният хирург, който спаси живота на любовника на жена си, както и какво получи за награда.);
  • "Бреговете на Сакраменто" (За човешката дрипа, която просто отказваше да умре.)

Прочетете този сборник, има страхотни попадения и е грехота такива бисери да потъват в забвение.

Още впечатления от същата книга можете да прочетете при Горан, където има и няколко доста любопитни цитата.

Принципите са си принципи, те са добри на мястото си, но най-добре е да ги оставиш вкъщи, щом си тръгнал за Аляска.

***

Многото месища са горе-долу добри за някое страхотно изсилване, но без устойчивост пукната пара не чинят, а устойчивостта и многото месища не се погаждат. Дребните, жилавите са тия, дето като се стигне до работа, знаят да се държат здраво, както мършавите псета се вкопчват в кокал. Не, дявол да го вземе, дебелите не ги бива за работа.

***

Последният е за илюстрация как са се изменили някои схващания за един век.:)

Мисията на белия човек е да събира парсата от света, а това е достатъчно голяма задача, отредена за него. Къде ще му остане време да разбира негрите.

Човешката библиотека : В подготовка за „Хроники на глухарчетата“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото ни издание е колективната повест в стихове „Хроники на глухарчетата“ на клуб „Светлини сред сенките“:

Хрониките на Глухарчетата - предна корица

Искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали са жертва на насилие в училище, или намират сили да се справят с „феймъсите” и „важняците” – или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи под формата на задружна история?

Може би ще ви е интересно и това как самите хлапета приемат дистанционното обучение. Как се справят с пандемията и дали всичко това ги променя към добро или ги прави лениви и безотговорни… А може би всички заедно, автори и читатели, ще научим нещо важно от тази книга.

Може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ще намерите седмичната ни публикация с откъси от повестта.

~ В следващите редове героите ни показват, че се възползват от всяка възможност за шеги и радост, но в същото време мислят за групата, от която са част, и за това как да я скрепят, за да стане по-силна срещу проблемите, с които се сблъскват. 

– Миро, малко си изцапал
ризата си, колко жалко!
– Мандарини съм излапал
доста повече от малко.
Ето, другите не мога…
– Във беседката да седнем!
– Да се закълнем, за бога!
И на храната да наблегнем! –
Бобо смешно се ухили.
– Как ме зяпнахте учудено!
– Ех, момчета, нямам сили,
толкова сте превъзбудени,
а всъщност, да го кажа честно,
ще е трудно и опасно,
изобщо няма да е лесно
(отсега да ви е ясно)
клетвата да удържите…
– И защо да не успеем?
– Палите се и горите.
– Ще откриеш, че умеем
тайните си да опазваме –
рече Тони. – Хайде, стига!
Не е нужно да разказваме
на някого какво постигаш,
след като веднъж откриеш,
че с група все пак си по-силен
и страховете си ще скриеш…
– И някакъв тъпак дебилен,
не ще посмее да те рита,
защото сам си в махалата
или защото сам се скиташ
в места, опасни за децата –
прекъсна го надъхан Бобо.
– Каквото и да ни се случи –
той замисли се, не много, –
без много труд ще се получи
това приятелство, заричам се,
по-вярно даже и от куче,
по-яко даже от обичане.
Заклевам се пред вас, до гроба,
да бъда верен и лоялен,
дума имате от Бобо.
Не съм велик и уникален,
ръка ви давам, не е много.

– Кълна се! – Миро произнесе. –
Със вас да бъда обещавам! –
и длан към Бобо той поднесе.
– И аз съм с вас и се надявам…
– Макар че ти си поетеса –
не се сдържа отново Бобо.
– Кълна се, стига се намесва!
Да бъда вярна, знам, че мога!
И Тони длан подаде тихо.
– Заклеваш ли се? – пита Бобо. –
Кълнеш се, знам, недей се вкисва,
но не говориш много-много.

Ето, вече сме заклети,
участници в една завера,
в която всеки слаб приет е
и закрила ще намери.

~ Спречкванията между децата в един клас са неизбежни, всяко от тях е личност и иска да бъде чуто. Иска същността му да бъде призната за важна. До какво може да доведе това, ще видите в следващия откъс…

– Госпожо, стана нещо страшно,
поне домът е невредим,
но вчера нашите съседи
кухнята ни наводниха.
Няма загуби, повреди,
но от водата се размиха
няколко тетрадки, даже
учебникът ми още съхне…
– Яна, трябваше да кажеш!
Ще те чуем във четвъртък.
Някой се изсмя, а Яна
кимна само и подсмъркна.
– Наводнение?! За смяна
е къщата ти и главата,
в която само въздух има…
Вземи да слезеш на Земята! –
изсъска първа „кифла“ Ина.
Засмя се и коса заметна.
Тогава се намеси Тони.
– Ще кажа точно и конкретно,
че Ина празни думи рони,
обажда се и коментира
(на всяка манджа мерудия)
неща, които не разбира.
Май тъй проблемите си крие.

Класът притихна. Изумени
важняците едва успяха
да си дадат известно време –
какво се случи, не разбраха.
За миг дори и госпожата
пред бюрото се поспря.
Ина, „феймъска“ позната,
подскочи и се разкрещя:

– Как смееш ти, смешник задръстен,
за мен да правиш забележки?
– Я млъквай! – страшен и намръщен
подвикна Бобо със насмешка.
– Не иска никой да те слуша,
че мозъкът ти е пързалка,
а в тялото си като круша…
– Съобразявайте се малко! –
призова ги госпожата. –
В часа се учи, не се спори…
Но не спираха децата,
всеки някой заговори.

Ина седна и посърна,
замълча и се разплака.
Петя бързо я прегърна,
а пък Петя беше драка.
Тя избълва сто закани
как виновните ще патят,
колко тясно ще им стане
даскалото: „Ще ви млатят!“.

Звънецът би и той избави
от този ужас госпожата.
Петя спря да се разправя.
Навън се втурнаха децата.
Неудачниците смели
със усмивки спотаени
и лица попребледнели
останаха известно време
в кабинета и откриха,
че имат първата победа
като екип. Те победиха.
– Обърква ми се словоредът,
а глад ме гони, много ясно,
но, брат, успяхме срещу Ина!
Справихме се тук прекрасно
и с Петя спорът се размина.

[…]

Но битката, а не войната,
спечелена бе, а далеко,
така далеко са децата
от цялостна, добра победа
над всеки враг с хаштаг „насилник“,
над всеки „вътрешно повреден“,
но демонстриращ власт и сила.

~ Последният откъс, който сме подбрали за днес, ни пренася в една доста позната реалност. Каква роля играе тя за развитието на нашите герои, вижте сами:

Неделя – празен ден, самотен…
Без уроци и домашни,
глави надничат неохотно
през прозорците. И страшно
е навън, защото няма
деца пред блока да играят.
Площадката така голяма
сега изглежда. Всички знаят,
че в блока има „положителни“
семейства цели, в карантина.
Стоят си вкъщи, задължително,
че полицай ако намине
и не открие „задържаните“,
едва ли ще се справят с глобите.
Щом кажат: „Вкъщи ще останете!“,
дори да са сгрешили пробите,
стоиш и чакаш да премине,
защото всичко преминава
и пак небето ще е синьо,
а споменът ще забавлява.
Така е, кой не се шегува
с нещастия преодолени?
Такъв човек не съществува
и няма как, във наше време.

Яна размисли и написа
най-дългото си извинение –
за Ема, даже го подписа
с „гиф“, изразяващ притеснение
и срам. Но знаеше, че може
без прошка дълго да остане.
„Ще чакам, ако се наложи!
Накрая може и да станем
приятелки, какво ни пречи?“ –
така си каза и зачака.
Ема изпрати ѝ човече
усмихнато и я разплака.

После обясни подробно,
че е простила и че чака
резултат от трета проба.
– Бях съвсем сама, а в мрака
на нощта се ужасявах.
Не може никой да ме вижда
и на чудо се надявах…
– Знаеш ли, че ти завиждам –
каза Яна. – Даже исках
и аз във болница да вляза.
– О, недей поема риска!
Оказва се, не е зараза,
а тежка, яростна простуда –
пневмония обикновена…
Лежа си тук, сама се чудя,
нали сме в „извънредно“ време,
прокашляш ли, и си с „корона“.
Да знаеш, че не е така.
– Държах се с теб като от „трона“
Разбирам го едва сега.
По-скоро да си с нас, в тайфата!
„Короната“ ще си замине,
Ще искам прошка от децата.
Все пак учебната година
единни трябва да завършим.
– Така е, Яна, ще се справим,
всеки своето ще свърши,
а разпрата ще я забравим!

През прозореца : “Приказка за Долната Земя” – Ирена Първанова

Открих тази книга благодарение на ревюто в “Първи впечатления от последно прочетеното”. И вие може да го прочетете от линка https://zonkobg.blogspot.com/2020/10/blog-post_26.html.

Тринайсетгодишният Алекс, геймър и самотник в ежедневието си, се озовава непланирано при баба си Светла за цялата лятна ваканция в най-затънтеното място на света – село Вратня. Там той откриваприятели в лицето на две русокосите, почти неразличими една от друга близначки Димана и Огняна. Заедно се заемат да открият причните за странностите, които се случват из селото и които уж никой друг не забелязва. Магичното и реалното се преплитат в очарователна история за битката между мрака и светлината, която се води от стотици години. Историята освен изпълнена с много приключения изобилства от интересни персонажи – Борил и братовчедите му, самовлюбеният Желан и трите баби – Ясна, Весна и Красна. Ако последвате Алекс, Ана и Яна ще разберете защо не трябва да ходите в Пеещите лесове и какво се случва с отражението щом човек погледне в Огледалното езеро.

Темата за Долната земя е доста популярна в последните години в българския фентъзи жанр и аз имах определни резерви за сюжета, но книгата ги разби на пух и прах. Многократно надмина дори най-смелите ми очаквания за оригинална, свежа и добре разказана история. Препратките към някои популярни приказки много приятно ме изненада, с начина си на изпълнение деликатно и на място. Историята буквално те засмуква и става трудно човек да се откъсне от нея, нетърпелив да открие всяка следваща следа и завръзка. Имаше от всичко по много – обрати, борба, предизвикателства, приятелства, изненади, геройски рани и наказания. Доста пъти останах приятно изненадана, а това все по-рядко ми се случва на страниците на книгите в последно време.

Използваният език е другото нещо, което силно впечатлява от първата страница до самия край. Жив, звънък, одухотворен и сладкодумен, увлича с всяка следваща дума. А това личи дори от имената на главните герои и техните съселяни, които са толкова добре подбрани и дават ясно да се разбере, че всеки дребен детаил е много внимателно обмислен. Аз възприех атмосферата като жинерадостна, макар и на моменти страшна. Една ваканция, в която Алекс открива светаи себе си като част от него без постоянно да е вторачен в екрана на конзолата си. Книгата е изпъстрена с много весели и приятни илюстрации, които допълнително обогатяват преживяванията на четящия. А част от историята е представена в стихотворна форма, което извика усмивка на доволство.

Четях доста бързо, нетърпелива да стигна края, но на едно място забелязах разместване на имената на Ана и Яна. А вие забелязахте ли го?

Вярвам, че всеки прочел я, ще я оцени по достойнство. Препоръчвам я на всички малки и пораснали деца, които търсят приказни приключения и нови приятели. Надявам се, че тепърва ще се наслаждаваме на таланта на Ирена Първанова макар вече да ми е трудно да си представя как ще надмине тази история.

Читателите казват

За „Град на паднали ангели “ от Касандра Клеър

Книгата както и другите от поредицата са уникални и много бих се радвала ако пуснете и останалите две. Бих искала да кажа че са минали 5 години както и, че книгите са на пазара от доста време. И на истина няма къде другаде да ги прочета с превод. И имам молба ако някой от читателите знае къде мога да ги прочета безплатно, моля да ми отговори.

За „Морийн “ от Клер Лоримър

Хубава книга, не е типичният любовен роман. Доста напомня и като структура на повествованието , и като сюжет на „Вечната Амбър“, без да притежава дълбочината на класиката на Катлийн Уинзор. Въпреки това, заслужава да се прочете. Роман за една жена, готова на всичко, за да се пребори за любовта си, да се опълчи на класовите различия, моралните ценности, дори и на войната. Прочетете!

От форума

Авторски текстове • Re: Фейк

15
„А как стават децата?“, детски глас се чу от колонките на лаптопа на Крис. Журналистът, който седеше зад компютъра, затвори капака и гордият му поглед падна върху стъписаните Мая, Лора и Марио. Изражението на лицата им не се връзваше по никакъв начин с топлата атмосфера в дома на Мая.
-Това беше ужасно! – първа каза Лора.
-Но ще проработи със сигурност – замислено продължи Мая.
-Току що разруши детството на цяло едно поколение – завърши Марио.
-Е не е толкова зле – с нотка на обида в гласа им отговори Крис.
-За пъклените ти цели е прекрасно, даже повече от добро, но от всякаква друга гледна точка… ще гориш в ада – Лора се намести по-близо до Марио.
-Но преди това ще изпратя фабриката там! – уверено заяви Крис.
-Остава да напишем текста за пицарията и да се надяваме, че са те! – Мая смени темата.
-Точно така, както и да открием къде се намират! – журналистът стана и седна до Мая, която леко го отблъсна.
-Вече имам осемнайсет! – каза му тя, а той се ококори стреснато, което я накара да се засмее – Много си сладък, когато се шокираш, ела тука!
Тя силно го прегърна, целуна го и се намести в скута му.
-Хората си мислят, че противоположностите се привличат, но вие сте еднакво зли! – констатира Лора през смях и се сви в Марио, който я прегърна и притисна до себе си.
-Как се разделяме? – попита Крис.
-Аз и Мая ще се опитаме да проследим кореспонденцията с шефа й, а вие с Лора ще издирвате пицарията.
-Странно е, че нямат нито едно заведение – замислено продължи разговора Лора.
-От една страна да, от друга не – започна да обяснява Мая. – Имат само кухня и служба за доставка. Пестят от помещение за хранене, поддръжката му, сервитьори, сигурно има куп правила и разрешителни, които трябва да имат. А така спестените пари вкарват в реклама в интернет.
-Това е интересен модел – Крис замислено положи глава на рамото на Мая.
-Да и все по-често ще го виждаме, като се има предвид кризата и това, че все повече хора предпочитат доставка на храна, която излиза сравнително евтино.
-Адресът, който са отбелязали в сайта си е някакъв офис в центъра, проверих го на картата – най-обикновен апартамент в стара кооперация, едва ли е това.
-Ще го открием – убедено каза Крис.
Последва вечеря до приготвянето на която Мая не бе допуснала Крис, а после двойките се разделиха.

На следващия ден Крис и Мая заедно отидоха в редакцията на сайта. Момичето остана в стаята на Марио и двамата се заеха с backtracking-а на шефа й. Журналистът взе камерата, микрофоните, статива и отпраши към следващата локация, която щеше да влезе в големия материал – централният магазин на Меджикмаркет.
Често посещаваше близкия магазин от веригата, но прекрасно си спомняше кога се появи първият и централен супермаркет. Беше преди повече от двайсет години. В града нямаше подобни места, най-големият бе два пъти по-малък. Тъй като се намираше на два квартала разстояние, а техните нямаха кола, пазаруването бе цял ритуал. Майка му и баща му правеха списък с нужните продукти, разпределяха парите, оставяха и някаква сума за „други“. Това най-често бе нещо сладко за Крис или някой деликатес, който бе на промоция в съответната седмица.
Отиваха до там с градския транспорт и пазаруването продължаваше малко повече от час. Бавно обикаляха магазина с количката, избираха нещата от списъка, откриваха продукти, които не бяха виждали досега и си ги набелязваха за следващия път. В първите години Крис буташе количката само в началото, когато беше празна, а като се напълнеше и ставаше тежка, поста заемаше баща му. Майка му се грижеше за покупките. След края на пазаруването излизаха с по две-три торби и викаха такси, за да се приберат. Когато порасна и семейството им се сдоби с автомобил, ходенето до супера беше един от редките случаи, когато Крис можеше да кара колата.
Спомените го хванаха за гърлото, когато прекрачи прага на централния Меджикмаркет. През годините бе реогранизиран много пъти и единственото останало от първоначалния му образ бяха самата сграда и фирмените цветове. Журналистът застана на входа и извади телефона си, за да се обади на шефа на ПР-службата, с когото беше уговорката. Охранителят на входа отдавна го бе забелязал и съобщил, че се приближава „някакъв с камера“, затова още преди да е набрал номера, Крис чу:
-Здравейте! Вие сте за репортажа, нали?
-Да, Кристиян! – журналистът се усмихна и подаде ръка на мъжа.
Посрещачът се оказа малко по-голям от Крис, на около 35-36 години. Вече бе започнал леко да затлъстява, леко да оплешивява. Облечен бе в неособено скъп костюм, но за сметка на това му стоеше добре. Журналистът отбеляза наличието на голям лъскав часовник и се зачуди дали е подарък или Дамян е прочел в някоя книжка, че подобен аксесоар има значение в 21 век.
Докато вървяха из магазина към складовата част, Дамян даваше всякакви предложения за това как да изглежда материалът. Явно си го представяше като рекламен клип, в който се показва не хранителен магазин, а аптека с вечно щастливи служители. По лицата на някои от момчетата и момичетата, които слагаха продукти по рафтовете, Крис разбра, че посещението му е било очаквано. Даже му се стори, че един много висок, слаб и татуиран младеж му показа среден пръст, докато си намества шапката, част от униформата.
-Да, пораженията върху имиджа ни бяха съществени, но доказаното качество, което предлагаме на клиентите си вече двайсет и втора година неоспоримо надделя над злонамерените слухове.
Това бе краят на речта, която застанал до един от рафтовете в склада, събрал пръсти във формата ромб, ПР-ът рецитираше. Крис успя да изтърпи пет минути ученото дни наред есе, защото всеки път, когато Дамян мислеше, че казва нещо важно, се надигаше на пръсти. Това своеобразно подскачане забавляваше журналиста и го накара да се смили и остави събеседника да си каже думичките.
В момента, в който приключи, ПР-ът си пое дълбоко въздух и щастливо попита:
-Как беше?
-Чудесно! – с топла усмивка му отговори Крис.
Лицето на Дамян светна така, както е светело единствено, когато е получавал дипломата си за завършено с пълно отличие висше образование.
-А можеш ли да ми отговориш на няколко въпроса?
Усмивката на лицето на ПР-а бе все тъй широка, но погледът му се промени бавно, но кардинално. Светещите очи започнаха да потъмняват, а в тях отчетливо се четеше следната последователност от мисли: Още въпроси?; Но защо?; Значи не съм се справил?; Ти ме излъга!; Ще ти изтръгна сърцето, ще го вакуумирам в марината за свинско и продам на промоция!;
Крис, естествено, не дочака Дамян да започне да се оправдава и докато усмивката се мъдреше под унищожителния поглед на ПР-а, изстреля първото питане:
-Каква беше първата ви реакция, когато разбрахте за поста с плъховете?
Дамян се стегна, замисли се за секунда и отговори, неуспешно придържайки се към първоначалния си образ:
-Решихме, че е нещо дребно и го оставихме с идеята, че ще мине… Естествено, направихме проверка в магазина и специално го обезпаразитихме с безвредни препарати.
-Кога разбрахте, че няма да мине?
-Когато се появи във вашия сайт.
-Тоест, когато големите медии са подхванали историята?
-Да, когато големите медии подхванаха историята. Решихме, че най-добрата реакция би била опровержението.
-Следващите стъпки?
-Следващите стъпки бяха прости – увеличихме още повече хората, които се грижат за чистотата, за да могат клиентите ни да виждат, че се грижим за това. За щастие, ние сме много голяма верига хипермаркети, имаме утвърдено име и имиджът ни е по-силен от фалшивите новини.
Крис се усмихна:
-Просто кореспонденцията между теб и централата е отнела много време и докато решите какво да правите, скандалът вече е бил минал?
Дамян шокирано погледна Крис, после обектива на камерата, после пак Крис.
-Споко, това е извън протокола, няма да го ползвам – успокои го журналистът.
Въпреки това, Дамян само кимна едва забележимо в знак на съгласие.
-Отново сме официални – предупреди Крис. - Защо не се опитахте да водите съдебни дела?
-Срещу кого да ги водим? – изведнъж ПР-ът живна - Срещу един неизвестен потребител, който очевидно е направил грешка? Това няма да издържи в съда. Срещу медиите, които са се подвели и с които по принцип работим? Или срещу социалните мрежи, с които също работим и не носят отговорност за публикациите в тях?
Крис бе приятно изненадан от отговора на Дамян, явно търсенето на права по съдебен ред е било обсъждано надълго и нашироко, и точно ПР-ът е бил против каквито и да е дела. Журналистът се зарадва, че е успял да намери важна за събеседника си тема. Често се случваше един скучен и сух разговор да придобие подобен обрат след правилен, макар и наполовина случаен въпрос.
-А кой трябва да носи отговорност в такива случаи?
-Отговорът ми, може би ще прозвучи странно, но никой. – Крис повдигна заинтересовано вежди, с което окуражи Дамян да говори – В наши дни никой не е застрахован от подобни неща. Не можем да спрем хората да споделят каквото искат в интернет, не е правилно. Медиите, доколкото им е възможно проверяват информацията, но не винаги им се получава. Конкуренция. А да се опитваш да държиш отговорни социалните мрежи, трябва да си идиот. Засега нямат физическата възможност да контролират всичко. Да, хватката им се затяга все повече, но още са далеч от всеобхватна цензура.
-И какво правим в тази ситуация?
Дамян се усмихна:
-Разчитаме на репутация. Ако се придържаш към една ясна и открита политика, винаги ще можеш да се възстановиш след подобни скандали. А хора, които търсят под вола теле винаги ще има.
-Много ти благодаря!
-И аз също! – отговори Дамян.
В присъствието на ПР-а Крис направи няколко кадъра на стелажи, хладилни камери и други неща, като внимаваше да не хваща марките на продуктите в кадър. Докато снимаше, се заговориха с Дамян и си допаднаха още повече. В края на срещата, ПР-ът помоли Крис да не използва „рецитала“, както сам се изрази, във финалния материал.

В същото време Марио и Мая вече се бяха отчаяли и осъзнали невъзможността да проследят прекия началник на Мая. Двамата седяха в стаичката на IT-то, момичето бе сложило обикновения си лаптоп до клавиатурата на Марио, държеше втори в скута си и упорито набираше команди в една от няколкото отворени конзоли на лаконичния Kali Linux. Марио наблюдаваше конзолите на своите монитори без да помръдва, те също не показваха никакви признаци на живот. На масата имаше пет-шест кенчета от енергийни напитки.
-Стига толкова! – рязко отсече администраторът.
Мая го погледна въпросително, после очите й се преместиха към мониторите.
-Добре – съгласи се тя, затвори капака на лаптопа в скута си и го постави на бюрото.
-Направихме каквото можахме, тоя се крие зад Тор, зад проксита, зад още сто неща. Само NSA могат да го хванат и то с триста зора.
Мая зарови длани в косатата си и я разроши, масажирайки скалпа си.
-Добър опит беше.
-Аха – замислено отговори Марио, - не се сещам нищо друго, но ако ми светне, ще пробвам.
Мая се отпусна в стола и се загледа в Марио:
-От колко време се познавате с Крис?
-Откакто дойде, няколко години вече – IT-то я изгледа учудено заради рязката смяна на темата.
-И какво мислиш за него?
Марио се протегна на стола си:
-Обича да се лигави, но иначе е много точен. Никога не се е дънил – замисли се, - е, може няколко пъти и да е, но винаги гледа да си оправи грешките.
-А с жените как е?
-Не съм му секретарка, а и защо не го питаш сама?
-Не си – усмихна се тя, - питам го но той все го обръща или на бъзик, или ми казва, че съм специална.
-Ако това ще те успокои, откакто е тук не е имал сериозна връзка, тук-таме му се случват някакви неща и толкова. А това, че си специална за него – няма съмнение.
-Така ли? И по какво личи?
-По начина, по който те гледа? – въпросително повдигна вежда Марио – А и тази депресия в началото, наистина се беше изплашил и от теб, и това, което чувства.
-Да, нещата се развиха много бързо. Самата аз още не мога да повярвам, че е истина.
-А ти как си с мъжете?
-В смисъл? – с известна обида в гласа попита Мая.
-Не задавай въпроси, на които самата ти не можеш да отговориш.
-Много ги разбираш тези неща – засмя се Мая.
-Недей печели време – усмихна се Марио в отговор.
-Имала съм две сериозни връзки досега. Първият кандидатства да учи в чужбина и замина. Видяхме се преди няколко месеца, много е погрознял. А с втория не се разбрахме.
-Защо? – Марио продължи да упорства.
Мая го погледна сериозно:
-Беше решил, че може да ме върже. Да ме превърне в домакиня и да живеем нормален семеен живот.
-А ти искаше приключения?
-След като скъсахме осъзнах, че не искам нормален семеен живот с него – натърти последната дума.
Марио сложи ръце на врата си:
-Откакто заживяхме заедно с Лора осъзнах колко хубаво е това.
-Прекрасна двойка сте – топло се усмихна Мая.
-Вие също.
Врата на стаята се отвори, в нея нахлу Ева:
-Марио, моля те, виж какво става… - погледът й падна върху кенчетата, а после върху Мая.
Марио се стресна от това нахълтване, подскочи, понечи да прибере кенчетата, осъзна, че няма смисъл, започна притеснено да каканиже:
-Ъ-ъ, здрасти Ева, това е Мая, тя е… такова, също IT.
-Здравейте, Ева – лицето на Ева се разля в широка усмивка и тя подаде ръка на Мая.
Червенокосото момиче се изправи и направи крачка към Главната, също широко усмихната. Двете бяха еднакво високи и стройни.
-Здравейте, Мая. Обменяме опит с Марио, надявам се не е проблем.
-Не, естествено, стига да го отучите от тези неща – Ева кимна към празните кенчета.
Очите на Марио се местеха ту към Мая, ту към Ева. Във въздуха се усещаше напрегнатото любопитство, с което двете се изучават една друга. Попиваха всеки жест, дъх и в същото време с широки усмивки се гледаха в очите.
-Ще си призная, това е мой грях. Аз ги донесох, Марио отпи само няколко глътки. Да разбирам, че вие стоите зад постижението да ги откаже?
Ева леко омекна:
-Положи немалки усилия, аз само контролирам.
Двете продължаваха да се гледат усмихнато в очите, а Марио бе в прединфарктно състояние. В този момент телефонът на Мая звънна:
-Извинете – каза тя и погледна апарата. – Трябва да вдигна.
Ева и Мая в синхрон направиха крачка в страни и се разминаха. Лекият и свеж парфюм, който завършваше образа на Мая погали обонянието на Ева, с което затвърди впечатлението, че червенокосото момиче има прекрасен вкус. Мая усети тежкия, властен, мъжки аромат, който Ева използваше и разбра защо Марио и Крис имаха специално отношение към шефката си.
След като вратата зад гърба на Ева се затвори, Главната не се сдържа:
-Марио, ако си с тази жена, можеш да пиеш колко си искаш редбули!
-Н-не, не съм, просто обменяме опит – сконфузено смотолеви Марио.
-Та – усмихна се Главната, - виж какво става с контролния панел, на някои им зарежда, на други – не.
Мая застана пред входа на сградата и вдигна телефона:
-Много готина шефка си имаш!
-Охо, запознала си се с Ева! – весело отговори Крис.
-Да, сега разбирам защо ви респектира толкова, страх ви е, че ще ви напляска.
-Ако от това ни беше страх – гласът на Крис прозвуча по-дълбоко от обикновено, което накара Мая да се усмихне, - но ще се наказваме като се видим. Докъде я докарахте с Марио?
-Нищо, от сутринта го мъчим. Вече не знаем какво да правим.
-Разбирам, починете си, обядвайте и после може да се сетите нещо. Сега ще взема Лора и ще разпитаме на адреса на фирмата.
-Добре – отговори Мая, чиито мисли се върнаха към търсенето на прекия й шеф, - до довечера.
-Чакай, чакай малко!
-Какво? – попита Мая.
-Нямам търпение да потъна в очите ти и да те усетя с всяка клетка на тялото си.
Мая повдигна вежди от учудване, а по устата й се разля свенлива усмивка. За момент мозъкът й спря да функционира, можеше да преброи на пръстите на едната си ръка, случаите в които бе чувала подобни неща, още повече така – от нищото. В същото време в съзнанието й изплуваха всички страстни моменти с Крис.
-Да, ще плуваме заедно – отговори тя с топъл глас и бързо затвори, сякаш искаше този миг да приключи възможно най-скоро, за да го прибере грижовно в спомените си.
Качи се по стълбите до етажа на редакцията и се чувстваше лека, и щастлива. Почука на вратата и влезе в стаята на Марио, който мрънкаше под нос за някакви, които не си чистят компютрите с месеци.
-Да хапнем? – предложи тя.
Марио я погледна с подозрение:
-С Крис ли говори, че си толкова щастлива?
-Аха – усмивката на Мая ставаше все по-широка.
-Влюбени гълъбчета, много сте сладки. Ще видите, когато го докарате до нашата връзка – пошегува се IT-то.
-Да, тези няколко дни разлика са ужасно много време!
-Какво искаш да хапнем? Пица, бургерги?
-Пица! – каза бодро Мая.
Марио я погледна замислено, но след секунди очите му светнаха:
-Сайтът на пицарията!

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 03 декември 2020, 01:34


Как се казваше?… • Как се казваше този роман

Здравейте, не си спомням как се казваше един роман, в който се разказваше за млада жена, която имаше магазин за мебели. Без тя да знае използваха бизнеса й да вкарват стока контрабанда. Чичо й беше помолил свой приятел да отиде при нея и да разбере какво става. Има и филм по книгата.

Статистика: Пуснато от petya_pe — 01 декември 2020, 17:02


Потребителски въпроси • Re: Библиотека по време на КОВИД

danvan, препоръчвам ти да започнеш четенето от учебника по БеЛ ;) За информация - английската думичка "lockdown" се превежда на български език като "карантина". Освен това, дори карантината да продължи в следващите 100 години, всеки ден от които ти да прекараш в четене по 18 часа в денонощие, пак няма да успееш да прочетеш всичко, качено до момента.

Статистика: Пуснато от познай кой — 01 декември 2020, 02:57


Потребителски въпроси • Re: Библиотека по време на КОВИД

Не зависи от мен, но да дам мнение…

Повечето забранени за сваляне от Читанка са забранени, защото са преиздадени наскоро, и ги има в наличност в търговската мрежа. Т.е. достъпни са, и има какво да се чете по време на lockdown-а.

Статистика: Пуснато от pechkov — 01 декември 2020, 00:46