Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

16 декември 2021

От литературните блогове

К А М Е Р Т О Н : Ивелина Радионова и нейното пътуване до дълбините на българската душа

Източник снимка: Личен архив

Ивелина Радионова е поетеса и писателка с редица литературни награди, автор е на стихосбирките „Златни нишки“, „България в сърцето“ и „Копнеж по слънце“, „В тебе аз ще остана”, „Все ти пиша, Любов”, както и на повестта „Алтъна”. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. Носител е на множество литературни награди.

Започвате 2022 година с нова книга, а именно „До Боянския майстор“. Разкажете ни за книгата?

Това е моята тринадесета книга. Тя съдържа повест с едноименното заглавие и единадесет разказа. Бих я описала като опит да съградя мост между реалността и един друг свят. Опитах се да накарам читателите да станат пътешественици във времето и пространството. Много се надявам, че книгата ще бъде възприета като пътуване до дълбините на душата, издигане на най-чистите стремежи и дамгосване на страховете и злината във всичките й проявления. Първите читатели я нарекоха книга- Библия по човещина, от която светлината струи. Може би, защото през цялото време, докато пишех, ми се струваше, че ме водеше онази, същата светлина, водила ръката, изписала църквата на севастократор Калоян по съвършен начин и усещах съприкосновението с божественото.

Ще ми се да вярвам, че тази книга е от онези, които се четат на един дъх и през сълзи, отмиващи грозното и пошлото от дните. Ако ме питате защо, ще ви кажа следното – вероятно защото в нея присъства душата ми с цялата си пъстрота, с тъга, любов, радост и смирение пред непреходното.

Какво Ви вдъхнови за написването й?

Източник снимка: Личен архив

Всичко започна с едно стихотворение, което спечели първа награда в Националния конкурс за любовна лирика „ Горчиво вино“ през 2020г. То стана причина за написването на книгата, но интересът ми към историята за Боянския майстор и севастократорката Десислава датира отдавна. За мен беше предизвикателство да я развия, още повече че преди мен за зографа бяха писали Стоян Загорчинов и Фани Мутафова. Осмелих се и започнах да търся сведения, посетих църквата и дълго разглеждах стенописите, надявайки се в тях да открия отговорите на многото въпроси, които си задавах. Името на иконописеца и до днес е загадка. Спорно е дали е Илия, Димитрий Зограф, Върбан, Вълчан или Василий. Аз се доверих на последните исторически данни и приех Василий от село Субоноша, Серско за име на този, чийто стенописи изпреварват времето си. Според мен неслучайно е вписан в Боянския поменик наред с български царе.

Колко време Ви отне написването на книгата?

Дали защото действието тече през вековете или защото, докато пишех времето живееше свой собствен живот, но написването на книгата ми отне година и половина. Дарих й тази част от живота си и не съжалявам и за миг. Процесът на писане понякога вървеше монотонно, друг път  течеше с лекотата на  вода. Имаше дни, в които думите се криеха от мен и се мъчех да ги видя зад планината от грижи. Чаках ги да пробият мрака в мен и да се родят на белия лист. На няколко пъти се улавях, че съм готова да натопя кокиче в мастило, за да опиша съдбата на героите си. И така, докато заживях с тях. Плаках с Чая, дялках лисици от дърво с Орце, простих и обикнах ведно с Татула, усещах дъха на вълците в тялото на бременната Родопея, търсех истината за рода си заедно с Анастасий, извървях заснежената Беласица с Петра и размесвах боите на зографа. В търсене на правдата, мислено се издигах на крилете на гълъб и гледах отвисоко думите  си. Изписаното се сливаше и едва щом започнеше да свети, пишех отново, взела най-правилното решение как е редно да постъпят героите ми от гледна точка на човечност.

Какво е усещането отново да влезете в сърцата на читателите си? Какво искате да им кажете с книгата си?

Източник снимка: Личен архив

Вълнувам се за пореден път. Усещам едновременно умиротворение от това, че съм дала всичко от себе си книгата да не отстъпва по художествена стойност на фреските в Боянската църква и същевременно тревога от това дали съвременниците ми биха я приели с охота. Все пак става въпрос за връщане в далечната 1259г. От друга страна действието в разказите се развива в 16, 19 и 20 век.

Старала съм се и чрез тази книга посланието ми да бъде за добрина, съпричастност и любов. Вярвам, че будните читатели ще бъдат докоснати от вълшебството, което аз самата преживях при писането,  след прочита и ще осъзнаят благата, с които са дарени и ще бъдат вдъхновени към съзидателност.

Елена Феранте казва, че „паметта сама по себе си вече е литература“. Чрез текстовете си Вие създавате сякаш памет. Споделяте ли това мнение?

Напълно съм съгласна. Цялата прелест  на живота е кодирана в нашите мисли и чувства, а писаното слово е памет, съхранена за идните поколения. Отговорността да създадеш нещо непреходно, което да подтиква към размисли и облагородяване на душата е огромна. Мисля си, че всеки творец я осъзнава и точно по тази причина някои се отказват да пишат или да споделят написаното. Цената да продължиш е висока, но определено си струва.

В художествените Ви творби връзката с родното в фундаментална. Откъде дойде желанието Ви да отдадете на родината централна роля?

Аз съм щастливка, защото съм родена в дом, пълен с топлина и любов. Възпитана съм в почтеност и почит към българските традиции. От малка съм научена, че България започва от майчината ласка и от първия урок по история. С умиление си спомням как се учех да изписвам буквите, съставящи името на родината ми и как се роди стихотворение, посветено на нея. Още тогава за мен България бе святост и благословия. Интуитивно знаех, че родените в нея трябва да са горди до последния удар на сърцата си и че някой ден ще напиша книга за нея.

Считате ли, че българите имаме нужда от повече качествена литература, поставяща във фокуса си родното и защо?

Източник снимка: Личен архив

Давам си сметка, че да помним корените си и да надграждаме хубавото върху ценностите на рода би придало смисъл на съществуването ни. Помислете какво би станало ако се върнем назад, замесим обреден хляб и запалим свещичка, ако изпеем песен, която сме научили от бабите си, а те от своите пра- прабаби или ако изтъчем пъстро халище, с което да завием децата си… Това е безценно и би преобразило живота ни до неузнаваемост. Вярвам, че както дървото черпи сила от корените си, така и народът ни трябва да тачи и следва традиции, чрез които българщината е оцеляла през вековете. С труд, целеустременост, воля и сплотеност българите биха стигнали далеч. Литературни произведения, подтикващи към подобен размисъл, биха били особено полезни по мое мнение.

Доколко е важно хората да опознават нравите ни чрез художествената литература? Това не е ли още един път към нашето приближаване и сливане с родното?

Всичко започва от най-ранна възраст в семейството с четене на народни приказки, басни, гатанки, с разучаване на песни и хора. На учителите е поверено правото да възпитават и допринасят за сливане на младия човек с родното. Тези, които си служат със словесно майсторство са достойни за уважение, защото подтикват към вяра и спазване на моралните закони, тачени от предците ни.

Как се отнасяте към съвременната литература, не само в България, но и по света?

Източник снимка: Личен архив

Всяка книга е съкровище и аз се радвам, че четящите стават все повече, въпреки динамичното ни ежедневие. Книгите са богатство, което няма еквивалент. Би могло да бъдат заменени с филм или с хармонична мелодия, но удоволствието няма да е същото. С отварянето на кориците, вдъхването на печатарското мастило, читателят навлиза в друго измерение. Един от моите герои в книгата „До Боянския майстор“ поставя на везните скъпоценен камък и везните потреперват все едно теглят ангелски пух. Същото е усещането когато отвориш стойностна книга, независимо дали е издадена в България или извън нея. Красивата корица също е комплимент и гальовност към читателя и винаги съм се стремила книгите ми да изглеждат еднакво добре чисто визуално и като съдържание.

Считате ли, че в съвременния твърде бързо развиващ се свят литературата трябва да става все повече локална, а не глобална.

Още Шекспир е казал, че целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – какво по-добро от това литературата да бъде отражение на локалните проблеми, чрез които  писателите да се опитват да дадат отговори на общочовешките въпроси.

Трябва ли да се върнем към първоприродата си и литературата може ли да е основното стъпало за извървяване на пътя?

Източник снимка: Личен архив

Подхождайки по библейски, ще отговоря „ В началото бе словото.“ Ние, хората се учим цял живот, напредваме по пътеката на знанието кой по-бавно, кой по-бързо, трупаме опит на основата на чужди преживявания или на собствена емоционалност. Важното е да не губим светлината в себе си, вярата в доброто и да помним, че нямаме цялото време на света. Притежаваме само миг, наречен живот. Литературата е призвана да освети житейската ни пътека и да предизвика желанието ни за самоусъвършенстване. Едва ли има по-целебно нещо от книгата и едва ли има по-кратък път към хармония от нея! Многократно съм си мислила, че ни е нужно ново възраждане за душите ни.

Бих искала да завърша това интервю с цитат от книгата: „ Времето  – най-голямата драгоценност! Времето гледа как жребче пие вода, как се ражда дете и слънцето ходи на пръсти. Има ли по-хубаво от това в мирозданието?“ Пожелавам си дълголетие в писането, а на читателите ви –дълголетие в съзиданието и добротворството!

Удоволствието да проведе разговора имаше Стефани Стефанова

През прозореца : “Еми и Крадецът на сенки” – Марин Трошанов

Ако хвърляте по едно око на страничката ми сигурно знаете, че съм голям почитател на Марин Трошанов и по-специално на поредицата му за “ЛАМЯ ЕООД”. Ако не сте я чели – препоръчвам с две ръце. “Еми и Крадецът на сенки” е в друг жанр – литература за деца и пораснали такива.

Еми, дъщерята на Радост и Тъга, живее на границата между много светове, с шарените си коси и решителен нрав. Виктор, от своя страна, живее в обикновен, краен, столичен квартал и би направил всичко, за да се махне от там.

Случайността среща Еми и Виктор в един влак и ги запраща на вълнуващо, опасно, непредсказуемо преследване на могъщият магьосник, крадящ сенките на хората с омайната си музика. По пътя двамата ще се сблъскат с много и различни странни същества, приятели и не съсвсем такива, ще открият куража си, а ако са късметлии могат да срещнат дори първата любов. А моите любими герои са двете баби близначки.

Много вълнуваща, изпълнена с въображение история. Изпъстрена с описания на приказни места и още по-чудатите им обитатели, които ги населяват. Марин традиционно се справя много добре с описанията, даже на моменти прекалява с прилагателните и човек се зашеметява в опита да си представи всичко. Книгата има дълбоки послания, които се надявам с лекота да достигнат до младите читатели. Важно е да бъдем верни на себе си, да бъдем смели, защитавайки правдата и онеправданите, да се грижим за приятелите си и да вярваме, че понякога се случват чудеса и ние можем да бъдем част от тях.

Прекрасната история е издадена от “Сиела” и е допълнена с разкошните илюстрации на Ралица Мануилова. А една от тях толкова прилича на художника Петър Станимиров. Дали е случайно. Мисля, че не. 🙂

Първи впечатления от последно прочетеното : Илюзия с огледала - Агата Кристи

Мис Марпъл е изпратена на мисия при стара приятелка от младините ѝ, която по думите на трета бабка, е застрашена от нещо. И още пристигнала-непристигнала в имението Стонигейтс старата познавачка на злото става непряка свидетелка на убийство. Кръгът от заподозрените е доста тесен, защото почти всички са били в големия салон, привлечени от брутална кавга в съседния кабинет. В същото време в другия край на коридора някой е застрелян, а привидно никой не е имал шанс да стигне до там, за да го извърши. Мотив също липсва. Когато се запознаваме с особеностите на това богато и странно семейство, виждаме, че интереси към наследството на обичаната от всички госпожа Кари Луиз има доста, а възможностите на роднините да натиснат спусъка също не са били ограничени съвсем до нулата.

Заглавието на романа "Илюзия с огледала" всъщност е... илюзия, защото не очаквайте да срещнете каквито и да е огледала в историята. Виж, с илюзиите работата е друга. За да се насоча по правилната следа много ми помогна схемата на имението, в което се развива действието, която прилагам най-долу.

Щастлив да се похваля, че не се затрудних да позная кой е убиецът и как е станало. Драго ми е, защото не се случва особено често.:)

Отново прилагам корица от изданието на "Абагар", които по принцип толкова харесвам. На пръв поглед е точна и даже буквална, на втори е подвеждаща и направо погрешна, а на трети - откровено издайническа, само да знае човек какво да гледа.

Но си давам сметка, че ако си… добър… трябва също така да се задоволяваш с това, което имаш.

Читателите казват

За „Левиатан се пробужда “ от Джеймс С. А. Кори

Идеята на книгата е добра, но изпълнението е малко над средното ниво. Началото на книгата макар и по-мудно, беше по-добре изпипано, после става…

Първо — зомбитата…

Второ — глобални междупланетни конфликти между Земята, Марс и СВП се разпалват с едно съобщение в ефира.

Трето — за започването на същите тези глобални конфликти авторите отделят по 1–2 изречения, все едно е махленско сбиване…

Някак събития, за които се изисква сериозна подготовка и ресурси се планират и изпълняват набързо и без много проблеми.

Засега следващата книга май ще изчака малко.

За „Границите на безкрая “ от Лоис Макмастър Бюджолд

Както казва gost, книгата е като чудовището на Франкенщайн — три независими творби, съшити с бели конци. Но като оставим това настрана, историите са си на нивото, очаквано от Бюджолт и се четат както винаги на един дъх.

Все още не съм прочел цялата поредица, за да мога да кажа дали това е подходящото място за тази творба. Но повествованието не дразнеше с неразбираеми препратки, а споменаването на Земята накрая го възприех по-скоро като възбуждащо любопитството намигване към читателя.

За „Странникът “ от Джон Туелв Хокс

Доста посредствена книга, пълна с изтъркани клишета и развиваща старата теория за повсевместно наблюдение (Матрицата се справяше по- добре). Разбира се- не липсват и добрите стари тамплиери, защитаващи различните от дълбока древност, та до днес. Нищо че са изпоизмряли, а (естествено) врагът им е много по многоброен и могъщ от тях.

На половината на книгата съм и ще я дочета единствено защото не обичам да оставям книги недочетени.

За „Основни начала за българската най-стара повестност “ от Георги Раковски

Ако Учените в БАН и журналистите от водещите медии четяха миналото на колегите си,щяха да узнаят гадната им тайна-ДС и КГБ!По азбучен ред агентите на партизанка куртизанка, са наредени систематично и точно!https://www.desebg.com,ДАА,Комисията по Досиетата!Истината боли,а продажниците ще изпитат тази болка когато отидат в Адът!Да отричаш Възраждането е отричане на Бъдещето!

От форума

Анонси за нови произведения • "Драски по софийските работи" от арх. Тодор Войников

Скъпи приятели,
Вероятно малцина са имали възможността да разгледат изложбите, посветени на новоизлязлата книга "Драски по софийските работи". Това е ръчно рисувана книга, посветена на историята на София и нейната архитектура. Автор е архитект Тодор Войников. Като любител на историята и комиксите, а и като човек, професионално ангажиран със строителството и архитектурата, съм изключително щастлив, че подобна книга се издава в България. Арх. Войников се проявява като изключителен художник, чувствителен човек с дарба на разказвач и усет към литературата.
Книгата може да бъде разгледана безплатно и тук //www.sofiabook.eu/gallery/
Аз лично се снабдих и с хартиения ѝ вариант.
Част от архитектурните паметници, описани в книгата, са вече безвъзвратно загубени за нас, жителите на София. Други от тях ще загубим твърде скоро. Губим и паметта за именитите си предци, създали атмосферата и облика на този древен град.
"Напоследък и сенките напуснаха този град. Това е напуснат град, град без легенда". С този цитат от Георги Господинов започва книгата.
Но аз виждам, че в този град все още има живи легенди като автора на тази книга. Да се докоснем до тях, докато все още имаме възможност за това!
Щастлив съм, че хора като арх. Войников живеят сред нас. Но скоро такива като тях няма да има.
Боли ме, че студентите по архитектура не забелязват изложбените пана, разположени в новата сграда на УАСГ - София.

Статистика: Пуснато от domino1 — 16 януари 2022, 20:10


Авторски текстове • Re: Диктаторът

16.
Шмит, облечена с дънки, кецове, фланелка и слънчеви очила крачеше по улицата, успоредна на Парка на партизаните. Сега, когато с очите си виждаше хаоса, в който бе изпаднала полицията, изпита страх. Огромни, тренирани, въоръжени мъже изглеждаха така, сякаш към тях се приближава ужасяващ враг, а те са безпомощни. Не искаше даже да си помисля какво би станало, ако се стигне до сблъсъци. Хората, насочили се към площада, щяха да бъдат смелени от бой и в случая изплашените полицаи нямаше да бъдат главните виновници. Хаосът, създаден не без нейното дейно участие и невъзможността на политическата, и силова върхушка да се организират бързо, можеха да доведат до кръв.
Докато участваше в съставянето на плановете, нещата й изглеждаха много по-различни. Виждаше отделните действия и събития като много, наслоени един върху друг, пъзели от древната игра „The incredible machine”. Сега, когато нещата се случваха пред очите й, когато виждаше различните механизми натоварени до краен предел, страхът я хвана за гърлото.
Сви в поредната пряка, влезе в една от къщите, качи се на втория етаж. Почука на вратата и бе посрещната от Давидов, който я поздрави радушно:
-Здравейте, здравейте, госпожице Шмит, пунктуална сте, както винаги!
-Днес не бих си простила закъснение – усмихна се Адриана и влезе в апартамента.
В хола вече се бе настанил Вирту, който кимна за поздрав.
-Кафе, чай? – предложи Давидов – В хладилника има и кола, която не е газирана от поне седмица.
-Благодаря, засега нищо. Как вървят нещата при вас?
-Доста, доста добре бих казал. Имам два варианта за реч, когато дойде времето. Единият съзидателен, другият е по-агресивен.
Двамата седнаха на меката мебел при Вирту:
-Надявам се, няма да призовете към революция? – нервно се засмя Адриана.
-Не, естествено, не. А и защо да го правя, щом тя вече се случва?
Вирту и Шмит се спогледаха с тънки усмивки.
-Не се ли безпокоите, че нещата ще излязат извън контрол? – продължи бизнесдамата.
-Мисля, че планът ни е повече от добър, вярвам в Тенет, вярвам и в Крумов.
-Все си мисля, че трябваше да му кажем – въздъхна Адриана.
-Виж, той все още не е толкова обигран, колкото нас – отговори Вирту. – Вероятно някой ден ще ни надмине всички, но сега е… наивен. Затова ще се справи по-добре, ако не знае какво се опитваме да направим.
-Да не знае как го използваме?
-Госпожице Шмит, в случая всички влагаме много и не можем да говорим за „използване“ един на друг. Убеден съм, че ако господин Крумов бе тук, щеше да потвърди думите ми.
-Така е – усмихна се Вирту, показвайки животинските си зъби. - Самият той би казал, че използването идва едва, след като вземеш властта, а всичко преди това се нарича „борба“.
Адриана повдигна вежда, показвайки несъгласието си с това, че са оставили Васил в неведение и побърза да смени темата:
-Не гледате телевизия, нито социалните мрежи…
-Решихме, че от този момент, каквото и да става, ще го разберем когато излезем навън – отговори Вирту.
-Рисковано – усмихна се Адриана, явно идеята й допадна.
-Но живо, госпожице Шмит, живо. Какви оптимизатори ще сме, ако не можем да се ориентираме по хората, които вече са направили първата крачка? – попита Давидов.

-Всичко вървеше тихо до момента, в който не забелязахме, кръговата отбрана на полицията – обясняваше Омайниченко.
-Кой я е разпределил така?
-Аз – отговори Матеус, надвесен над телефона.
-Кой видя грешката?
-Тенет – отговори раздразненият Омайниченко.
-Там ли е?
Последва тишина, политикът погледна към Тенет, който бе застанал до прозореца и наблюдаваше приближаващата се тълпа по улицата към министерството. На стотина метра в обратна посока, полицаите се чудеха какво да правят. За петнайсетте минути разговор с Никълс, от щаба не излезе нито една заповед. Полицията се чувстваше изоставена и това я изправи до предела на нервите й.
-Да, тук е – потвърди Омайниченко.
-Какво предлагаш? – Никълс се обърна към Тенет.
-Хората са мирни, няма нито един инцидент от началото на разходките. Нека полицията ескортира народа до площада и после само да го пази.
Последва мълчание.
-А какво правим с всички полицаи по улиците? – обади се Омайниченко.
-Изтегляме по-голямата част от тях, пускаме ги да вървят паралелно с хората по малките улички и толкова.
-Това ще изглежда като бягство! – обади се Никълс.
-На фона на паниката, която се шири цял ден… - многозначително отговори Тенет.
-И какво? Две патрулки отпред, две отзад ще стигнат ли? – попита Матеус, изпъвайки врат, за да види какво става през прозореца.
-Да, сложи и по една линейка отзад, за всеки случай – допълни Тенет.
Шефът на полицията погледна очаквателно към Омайниченко, който от своя страна се бе втренчил в телефона.
-Добре – чу се гласът на Никълс, - действайте!
Матеус скочи от мястото си и залепи радиостанцията до лицето си: „Две коли ескорт отпред, две отзад, другите бавно да се изнесат в страничните улици!“
Останалите погледнаха през прозореца. Първите редици на разхождащите се бяха подминали министерството и на 50-тина метра от патрулните коли забавяваха ход. Колите направиха обратен завой и бавно потеглиха по улицата към Площада на партизаните с пуснати светлинни сигнали. Чуха се одобрителни викове и аплодисменти, които ставаха все по-силни, движейки се като вълна сред хората.
-Какво е това? – попита Никълс.
-Аплодисменти… десет хиляди души аплодират – отговори с притаен дъх Омайниченко.
-Не е за нас – отговори сухо Никълс. - Трябва да измислим как да го отиграем.
При други обстоятелства Тенет би бил щастлив от брилянтно проведената операция, но това не беше краят. Сега трябваше да се съберат плодовете й.
-Ще дадеш изявление, че си се съобразил с волята на народа, изразена в рамките на закона. Не е имало ексцесии, значи всичко е наред – предложи Волф.
-Пич, народът е навън, не заради нас и ние нямаме абсолютно нищо общо с това! Сякаш ни няма! – възрази Никълс.
-Ако намекваш, че няма смисъл да даваш изявление, това ще бъде интерпретирано като страх и бягство – констатира Омайниченко.
-А ако дам, ще изглеждам като загубен чичак, който държи реч на сватбата на бившата си!
-Затова някой друг трябва да говори… - намеси се спокойно Тенет.
Омайниченко и Волф го погледнаха неразбиращо.
В правителствения самолет също бяха разменени объркани погледи.

-Васил ще говори! – каза доволно Вирту.
-Успял е, Тенет е успял! – възкликна Давидов. – Вие всички успяхте! Сега ние с Васил трябва да завършим тази брилятна операция!
-Без съмнение ще се справите! – усмихна се Шмит.
Жената се изправи, отиде до шкафа, отвори вратичка, втора, извади три водни чаши. Давидов веднага разбра замисъла й и заситни към кухнята, откъдето донесе шише с вода. Сипа в чашите и тримата се чукнаха.
Психиатърът пи до дъно, след което си наметна сакото и се отправи към изхода. Пет минути по-късно излезе Адриана, а след още толкова, с шапка с козирка на голата глава, апартаментът бе напуснат от Вирту.
Когато Давидов излезе от малката пряка на големия булевард, успореден на Парка на партизаните, дъхът му секна. Мястото бе пълно с народ и от всички улици прииждаха все повече хора. Усети прилив на неконтролируема, болезнена енергия в тялото си. През последните петнайсетина години живееше доста изолирано. Тесният му кръг на общуване се ограничаваше с двайсетина души. Само с двама-трима се виждаше сравнително често. Наличието на толкова хора наоколо и фактът, че се бяха събрали лично заради него го тласна към ръба на паник атака. Един човек го разпозна и поздрави радушно, стискайки силно ръката му. Това го върна обратно в реалността и Давидов се усмихна широко, благодарейки човека за присъствието и отделеното време.
С всяка следваща крачка, психиатърът все по-ясно осъзнаваше огромния път, който бе изминал през последните години. От теорията, до практиката. Винаги се бе интересувал от политика и държавно устройство, историята на обществените процеси. Отне му много време, за да стигне до оптимизацията. Всъщност не той я измисли. Много учени и изследователи преди него говореха за нея под една или друга форма. Давидов бе този, който синтезира наблюденията и знанията на стотици светли умове в тази дума. Бе кръстник на процеси, развиващи се с неумолима скорост вече над шейсет години.
В последствие, след няколко разговора по скайп с колеги, му бе препоръчано да се снима сам и качва кратки лекции в интернет. Първата година имаше 1000 абоната, втората 3500, третата 10 000, допреди няколко месеца – 14 000, а сега 17 милиона. Давидов нямаше време да усети този скок, защото с пълни обороти работеше по практическия вариант на теорията си. Едва сега, движейки се между хората, разбра какво е направил.
Крачеше към далечния край на площада, където бе оборудвана трибуна, от която трябваше да говори. Наблюдаваше хората около себе си и се вдъхновяваше още повече. Виждаше много познати лица, които бяха участвали активно в оптимизаторските кампании. Виждаше енергията в очите им и начина, по който сплотяваха другите около себе си. Истински лидери. Почувства се силен и уверен в правотата си. Неща, за които рядко размишляваше, яхнал въпросите, галопиращи из съзнанието му.
Шмит ходеше бавно. Наслаждаваше се на топлия ден и множеството. Страхът, който бе изпитала на идване се бе сменил със спокойствие и лекота. Отдаде го на живата атмосфера и лицата, които виждаше. Нямаха нищо общо със стресираните, напрегнати полицаи. Бяха ентусиазирани, успешни и вдъхновени. Млади, без значение от възрастта. Въздухът бе заразителен и тя го поглъщаше с удоволствие и пълни дробове. Васил й липсваше, представяше си какъв би бил сексът с него точно тази вечер.
Вирту крачеше по периферията на площада и оглеждаше хората. С поглед търсеше служителите от охранителната фирма на Тенет, както и цивилните полицаи. Консултантът прекрасно разбираше какво се случва и каква спотаена, неочаквана за властта мощ се е изляла по улиците. За негово съжаление не можеше да я усети и почувства с кожата си. Дали заради това, че нещата още не бяха приключили, дали защото умът му винаги работеше, сетивата му бяха притъпени. Пред погледа му се разкриваха връзките, които оптимизаторите създадоха, чрез платформата. Точно определяше лидерите сред активистите на движението. Виждаше отношенията, създадени преди разходката, и тези, чието начало се поставяше сега. Огромна мрежа от активни личности, искащи да променят Преславия. Всеки според силите и възможностите си.
16:30. Тенет, който наблюдаваше движението на човекопотока на живо, писа на Давидов, че може да започва с речта си.
Психиатърът се приближи до трибуната, бе посрещнат от едно момиче, което го попита дали иска вода или нещо друго, преди да се качи. Отказа. Последното, което чу бе „Внимавайте със стъпалото горе“.
Качи се по стълбичката и в момента, в който стъпи с единия крак на сцената, площадът избухна в бурни аплодисменти. Разнесоха се като вълни от хвърлен камък от трибуната във всички посоки. Давидов махна с ръка за поздрав и леко дървено, но усмихнато се приближи до банката. Стъпало.
Погледът му се плъзна по площада от край до край. 50-те хиляди души го аплодираха. Въздухът му спря. Не знаеше дали да вдиша или издиша. Стисна юмруци, за да се окопити.
-Здравейте, оптимизатори!
Гласът му прозвуча като ехо из площада и в отговор получи шумни приветствия.
-Благодаря ви, че започнахте да правите живота си по-добър сами!
Давидов пое дъх, за да продължи, но хората отново му отговориха с овации. Не бе подготвен за подобни прекъсвания, инстинктивно спря, докато глъчта отмине.
-Изминахме много път за ужасно кратко време! Историята на Преславия не е виждала подобно нещо и всичко това направихме ние! Чрез отворени, отговорни, съзидателни действия, доказахме, че не сме просто „хората“, не сме просто „народа“, а че сме общество! Общество готово да подобри живота си, общество способно да го направи, общество, което брани правата си и не бяга от задълженията си! Много писаха за това, че днес ще обявя, че ще участвам в следващите избори. Искам да поправя журналистите. Обществото ще участва в тях!
Множеството отново го прекъсна, избухвайки в бурни овации.
-Обикновено до лидерите стоят най-силните фигури в партиите им. Виждате, че сцената е празна, но не съм сам. Най-силните фигури са пред мен – петдесет хиляди души! И още толкова в други градове! Преславия е единна!
Аплодисменти.
-Нашите избирателни списъци се съставят от секундата, в която пуснахме първата си кампания! В тях ще влязат всички оптимизатори, които спечелят нашето вътрешно гласуване! Най-после, обществото ще влезе в парламента!
Хората отново избухнаха в овации.
-Ако спечелим изборите, ще направим следните неща. Първо – промяна на Конституцията и изборния кодекс. Отмяна на партиите! Второ – въвеждане на отделни процедури за избори на ресорни министри. Трето – въвеждане на референдуми и допитвания до гражданите по важни въпроси, свързани с качеството им на живот. Четвърто – постоянна оптимизация на държавната машина, с цел подобряването й. Пето – оставка на втората годишнина от встъпването на правителството в длъжност и провеждане на оптимизирани избори! Ние не искаме властта на всяка цена, искаме прогрес за обществото!

Аплодисменти изкривиха звука от високоговорителя на телефона в премиерския самолет. Никълс наведен напред, подпрял лакти в коленете си, се бе втренчил в пода. Лотар замислено, леко присвил очи гледаше тавана, а Васил, отпуснат в креслото си разсъждаваше над чутото. Бе съгласен с всичко казано от Давидов, лично бе участвал в изработването на речта и стратегията не само на кампанията, но и на управлението. Въпреки това, имаше чувството, че чува тези думи за първи път. Изпитваше вълнение и странна тръпка всеки път, когато хората на площада реагираха. Бе един от тях, нищо че срещу него седеше символът на прогнилата партийна система и беше на път за вечеря за краля на Вулчурия.
-Този лъже! – обади се тихо Никълс. С всяка следваща дума агресията в тона му нарастваше. – Веднъж вземе ли властта, никога няма да я даде! Ще се превърне в диктатор!
Лотар не реагира, а Васил се намести във фотьойла. Сети се, че искаха от него да говори пред медиите. Как можеше да каже нещо лошо за обществения ренесанс в Преславия?
-Защо мълчите? И вие ли го харесвате? – с истерично учудване кресна Никълс.
-Не, не го харесваме – отговори Лотар, - но много хиляди души излязоха, за да чуят тия две минути реч. И явно са доволни.
Никълс се обърна към Васил, който първоначално не го забеляза, а когато погледите им се срещнаха леко се стресна от животинската злоба, която видя в очите на политика.
-Не мога да отрека, че идеята за набиране на депутати по този начин е много оригинална – професорът направи комплимент сам на себе си.
-Събира ги от кол и въже! Кое му е оригиналното?
-Айде, айде, поне ще знаем, че могат сами да си изкарат кампанията – с известно раздразнение се намеси Лотар. – Ти виждал ли си си младежката организация? Най-тежкото, което са правили е да се подмазват на партийните ти издънки.
-Предател ли си? – вените по слепоочията на Никълс започнаха да пулсират.
-Не, успокой се вече! – ядосано отговори бизнесменът. – За мен твоите чехълчета са идеални, системата е идеална, познавам я, прекалено съм стар за промяна на правилата. Но ти, Никълс, трябва да се успокоиш. Някакъв брадат чичак те кара да трепериш като ученичка след първата й свирка. Стегни се.
-Не бих се изразил толкова цветисто, но наистина, преекспонираш нещата – допълни Васил.
Премиерът огледа ядосано и неразбиращо двамата си събеседници, присви леко очи:
-Добре, господа, кажете, да му еба майката, какво да направя, за да туширам това и ще се успокоя.
Иларт и Крумов се спогледаха.
-Още сега ще отидеш при журналистите и ще дадеш изявление, в което ще обясниш, че всичко е прекрасно. Идеята на Давидов е много хубава, даже прекалено и очакваш оспорвана и интересна кампания. После даваш думата на Васко.
Васил отново се зачуди какво да каже. В никакъв случай не искаше да изглежда, че играе в лагера на истеричния параноик, който стоеше пред него. От друга страна не можеше да си позволи да го закопае, защото това щеше да се отрази ужасно на имиджа на Преславия. Подобен удар, нямаше да има положителен ефект и за оптимизаторите. За секунда в главата му пробягна въпросът: „Ако сега защитавам Никълс, как ще ме приемат в моя лагер?“. Професорът бързо го прогони. Сега имаше по-важна задача – да прояви върховна дипломатичност.
-Защо сега? Не може ли като слезем от самолета? – въпросът на Никълс даде още няколко мига за размисъл на Васил.
-По-добре сега, та като слезеш на Вулчурска земя да си чист и да не говориш за тази история – отговори бизнесменът.
-Да, така ще е най-добре. Знам какво да кажа, можем да отидем – каза уверено Васил.
Никълс по някаква неясна, дори за него, причина се почувства по-сигурен и спокоен от думите на професора. Въздъхна тежко и се изправи.
-Да вървим!
Първо премиерът излезе от отсека, последван от професора. Преди да затвори вратата зад себе си, той се обърна към Иларт, който окуражително показа стиснат юмрук.
Импровизираната пресконференция се предаваше на живо в социалните мрежи. Уговорката с прес пула бе да не се задават въпроси и след като Никълс се направи на много демократичен даде думата на Васил.
-За тези, които не ме познават, казвам се Васил Крумов, професор по история в Преславския университет. Имах удоволствието да се запозная с Астор Давидов. Не мога да отрека огромните сила и харизма, които притежава. От историческа гледна точка, случващото се в момента е наистина уникално, но не и непредвидимо. Бих казал, че господин Давидов е успял да уцели точното време и момент за дейността си. Искам да направя акцент върху една конкретна част от речта му. Това, че ако се създаде оптимизаторско правителство, то ще подаде оставка две години по-късно. Тогава трябва да се състоят избори по правилата, предложени от него. Това е изключително, изключително амбициозно твърдение, защото включва в себе си промяна на конституцията и още стотици законови норми. И то в идеални условия. Тоест пълно мнозинство в парламента. Наясно сме, че няма партия, която да гласува подобно нещо. Според мен, ако господин Давидов иска да даде по-голяма представителност на обществото, трябва да се постарае повече.
Когато затвориха вратата на отсека с журналисти и прекосяваха втория салон, Никълс потупа Васил по рамото:
-Много добре, сдържано, обрано и с факти.
Алиша, седнала на един от фотьойлите проследи професора с поглед, а Иларт ги чакаше подпрян на вратата на премиерския кабинет, отново усмихнат.

Давидов, Шмит и Вирту искрено се забавляваха с изявлението на Васил:
-Той е роден политик! – радваше се психиатърът – Хем ни окуражи, хем каза, че партиите за нищо на света няма да ни подкрепят, хем повтори най-важното – сроковете!
-Много е добър! По никакъв начин не се асоциира със статуквото – допълни Вирту, който вече пиеше бяло вино.
-Сигурно и Никълс е бил доволен от него – усмихваше се Шмит. - Доколкото знам и Лотар е с тях, той може и да се е усетил.
-Не е толкова голям играч, колкото изглежда – отговори й Вирту. – А Никълс най-много да реши да го вкарва в политиката. Даже бих се хванал на бас, че точно това обмисля в момента.
Давидов и Шмит се засмяха от сърце. В апартамента нахлу Тенет, и бе посрещнат с аплодисменти. Набитият мъж хвана деликатно пенснето с палеца и показалеца на едната си ръка, разпервайки останалите пръсти, и се поклони.
-Брилянтно, господин Тенет, брилянтно!
-И вие, господин Давидов, се справихте идеално! И ме научихте на нещо много важно!
-Какво?
-Да вярвам в… не в хората, но във възможностите на Крумов!
-Вино? – Шмит се изправи и тръгна към хладилника.
-Да, две шишета! – възкликна зам. шефът на Информационната служба.

Васил гледаше с притаен дъх екрана в кабинета на Петър. Звукът изчезна, на екрана се виждаше как четиримата оптимизатори празнуват първата си голяма публична победа.
-Не знаех, че всичко е било планирано… - тихо прошепна той.
-И като разбра промени ли се нещо? – попита Петър.
Васил се замисли и после се обърна към домакина:
-Не, нищичко. Но ако тогава знаех… Може би щях да се изплаша, че съм се забъркал в толкова тежка интрига.
-В последствие стана майстор на интригите – усмихна се Петър.
Диктаторът се намръщи и отпи от чашата си.
-А какво стана с Омайниченко онази нощ?
-Наистина ли искаш да знаеш? – повдигна учудено вежди Петър.
-Да, той беше по-адекватният от двамата.
Петър кимна към екрана.

Омайниченко наблюдаваше през прозореца на временния си кабинет как колони от полицейски коли и техника напускат нощния център на Кръглата столица. Стенният часовник показваше 11:45. Подуши си подмишниците и направи крива гримаса. Взе сакото, окачено на облегалката на стола, метна го през рамо и излезе от помещението. Пред задния вход на сградата го чакаше лимузината, обиколи я и осветен от фаровете, с лежерен жест на ръката, прикани шофьора да излезе. Охранителят се подчини и се отдръпна от колата. Омайниченко се качи, леко затвори вратата и потегли. Изоставеният шофьор огледа празната задна уличка, извади телефона си, за да се обади на някой, който да го прибере.
Тежкият ден бе оглозгал силите на политика. Емоционално изтощен, той се чувстваше тежък, бавен. Сякаш черепната му кутия се бе смалила и притискаше мозъка му. Погледна часовника на колата – имаше още 40 минути до срещата. Въздъхна тежко, свали всички прозорци, прохладният въздух малко го освежи. Отвори подлакътника и от него извади флашка. Сложи я в USB изхода и зазвуча песента на Били Джоел „The river of dreams”. Колата бавно се движеше по тесните централни улички на Старата столица, фаровете й осветяваха стволовете на дърветата, а музиката сякаш караше клоните им да потрепват.
Центристът машинално въртеше волана и се чудеше как въобще бе стигнал дотук. Винаги се бе интересувал от политика. След като завърши право, практикува петнайсетина години, последните пет от които съвместяваше с дейността си при центристите. В онзи момент на власт бяха социалистите. Гарфийлд бе вътрешен министър и управлението бе меко казано провал. Не се интересуваше от идеологията и идеите на центристите. През 21 век партийните имена и цветове изгубиха съдържанието си и всички водеха политиката, която им изнасяше. Затова Омайниченко направи избора изхождайки от потенциала на партията.
Решението да се впусне в политиката бе дошло бързо, след като осъзна, че животът му се е превърнал в търкане на пейки по съдилищата и единственото, което се променя са костюмите му. Бе реалист, не го направи, за да променя нещо, по-скоро бе криза на идентичността. В последствие, след десетгодишен растеж в партията, а после и в държавата, се докара до криза на личността. Малките, незначителни подобрения в живота на народа, които бе успял да постигне се губеха във всичко останало. Не се мразеше, защото е корумпиран или интригант, не виждаше нищо лошо в това. Мразеше се, защото не виждаше никакъв смисъл от себе си. Да, удържаше властта, забиваше в ъгъла противниците си, гребеше с пълни шепи от бюджета, всички му се подмазваха и го гледаха със страхопочитание. В по-голямата част от времето това го устройваше. Имаше моменти, в които огромният галеон пълен с ресурси и влияние, който бе построил се разбиваше в скалите на въпроса „И к‘во?“.
Съзнанието му, потънало в търсене на отговор на най-страшния въпрос, самобичуващо се и плачещо от безпомощност, не усети как тялото паркира колата пред къща в планинския квартал на Кръглата столица. Политикът рязко дойде на себе си, в колата гърмеше „Pump it up” на Данзел. Омайниченко замислено кимна, виждайки логиката да звучи точно тази песен. Слезе от лимузината, натисна копчето за заключване на дистанционното, с което прозорците й се вдигнаха автоматично, и се запъти към къщата, чиито кепенци бяха затворени.
Когато стигна до вратата, вдигна ръка, за да почука, но тя се отвори преди това. Посрещна го жена на около 55 години, с руса коса и сини очи. Дамата очевидно полагаше всички възможни усилия да задържи отиващата си младост, и в някакъв смисъл й се получаваше. Усмихна му се и с жест с ръка го покани да влезе. Бутна леко вратата и тя се затвори зад гърба на политика. Оказаха се в коридор осветен от едва мъждукащи плафони. От двете му страни имаше няколко врати, а в дъното се виждаше голям вестибюл, отвъд който белееха широки стълби към втория етаж.
-След тежкия ден за господина заведението предлага всички възможни услуги – с нисък, гладък глас каза жената.
Тръгна по коридора. Омайниченко оглеждаше извивките на тялото, които пеньоарът издайнически откриваше и предателски скриваше. Жената леко махна с лявата си ръка и една врата се отвори без да я докосва:
-Току що узрели, готови на поемат всичко в себе си, за ваше удоволствие.
Политикът надзърна вътре и видя четири красиви момичета, на не повече от 18 годишна възраст, разположили се на голяма ориенталска отоманка. Играеха една с друга, използвайки всякакви предмети.
-Две.
Дамата махна с дясната си ръка:
-Здравеняци, вкусващи всички плодове на любовта.
В стаята имаше десетина много едри мъже, космати, гладко избръснати, с прически. Бяха се отдали на всички видове секс, а потта по телата им, отразяваща приглушената светлина, придаваше още по-релефен вид на късащите кожата им мускули.
-Трима.
Лява ръка:
-Роби и доминатори, обичащи да получават и даряват болка.
Вътре имаше няколко двойки и една четворка. Жена, гримирана като клоун, облечена в прилепнал по тялото й костюм, с изрязани дупки за гърдите и задника, завираше огромен шарен страп-он в устата на плачещ и давещ се мъж. Друга жена бе завързана за гинекологичен стол, машина й завираше двоен вибратор, а мъж с маска на кучешка глава гъделичкаше стъпалата й. Мъж бе вързан със синджир за крака на друг мъж, и всеки път когато вторият правеше крачка, първият пълзеше по корем. Четворката представляваше трима мъже, преоблечени в детски момчешки униформи, които се редуваха да духат на огромен страп-он, на доста пълна жена, облечена в латексово расо на католически кардинал. Периодично страпонът изхвърляше големи струи течност, симулираща сперма, а мъжете й се радваха.
Омайниченко се спря и се загледа в последните:
-Тия.
Дясна ръка.
-Тук са нашите транс дами.
В стаята имаше десетина души. Някои приличаха на мъже с перуки, а други изглеждаха по-добре от някои жени, които Омайниченко бе виждал.
-Първата, четвъртата и седмата.
Влязоха във вестибюла, където по широки дивани се бяха разположили жени и мъже. Някои се целуваха, други правеха секс, трети си говореха. Политикът спря и бавно се огледа. От всичко видяно досега се бе възбудил почти до болезнено състояние. Приближи се до една двойка, която правеше секс, жената бе яхнала мъжа. Прокара върха на ноктите си по гръбнака на подскачащото момиче, след което нежно го хвана за врата и зарови пръсти в косата му. Явно й хареса. Омайниченко започна да я дърпа бавно, но неумолимо за косата, тя слезе от мъжа. Човекът отвори уста и разпери ръце, за да протестира, но видя собственичката на салона и се отказа. Политикът завлачи момичето до бара в единия ъгъл на вестибюла, натисна й главата надолу:
-Вади го и почвай – изсъска той, след което се обърна към бармана. – Двойно уиски, десет грама и след два часа ми донеси един джойнт горе.
Докато отпиваше, и държеше челото на момичето, опряно в корема си, Омайниченко наблюдаваше как избраните от него персонажи се качват по стълбите. Усети давене и отпусна главата. Изпи питието на екс, след което издърпа за косата момичето нагоре.
-Удари една – кимна към два големи огледални подноса, на които бяха разчертани идеални бели линии.
Втора линия изчезна в носа на Омайниченко.
-Взимай ги и да се качваме!

Без да знае колко време е минало, политикът помпаше някого на задна прашка. Не чувстваше и не мислеше нищо. Всеки мускул на тялото му бе задействан в акта с неизвестния. В миговете, в които човешкото в него взимаше превес, оглеждаше случващото се наоколо. Един от мускулестите мъже бе яхнал страп-она на жената-клоун, два травестита бяха подхванали единия от мъжете, облечени като деца. Едното току що навършило 18 години момиче завираше своята играчка в ануса на единия от мъжагите, приклещена между друг и един травестит. Русото момиче, което бе свалил от пениса на мъжа във вестибюла бе хванало роба на жената-клоун и го караше да си навира крак от маса в устата, докато жената-кардинал се бе настанила зад него.
Пердето отново падна пред очите на Омайниченко, животинското в него надделя. Последното, което видя, бе как една малка, деликатна женска ръчичка се свива на юмрук, подпряна на пода. Той помпаше и се бе отдал на процеса. Изведнъж в главата му се чу гласът на Никълс:
-Или си некадърен, или предател!
Омайниченко стисна зъби и увеличи още темпото. Успя да прогони тази мисъл.
-Вие сте люспи, обрулени от историческия процес – прозвуча гласът на Давидов.
Политикът отвори очи и огледа помещението, рязко и грубо, с таза си, блъсна напред човека, когото помпаше. Олюлявайки се, се приближи до момичето от вестибюла:
-Къде е?
Тя с ръка му посочи масичка в ъгъла на помещението, където бяха подносите. Тръгна натам, спъна се в нещо, изправи се, стигна и опъна една линия. Тръгна към травеститите, които чукаха единия от мъжете с детски дрехи. Изотзад се приближи до един от тях, намести се и влезе в него:
-Ей така се ебе, педали!
Изкрещя политикът и започна с резки, силни тласъци да блъска травестита, който от болка се наведе напред и застана на четири крака. Другият травестит веднага си извади пениса от мъжа и започна да го бие в лицето на стисналия от болка зъби свой побратим.
-Лъскайте, копеленца, и до вас ще стигна! – изкрещя Омайниченко към мъжете, облечени като деца.
Отново изпадна в животинското състояние, което го караше да се чувства далеч от света.
-Спасих ти задника, а ти какво направи?
Омайниченко спря и се огледа, за да разбере откъде идва гласът, който чу.
-Кой беше?! – изкрещя политикът, като блъсна таза си напред с все сила и продължи да блъска с всяка дума. – Коя е шибаната путка, която ми говори!
Травеститът биеше с ръце по корема на другия травестит в знак, да си извади пениса от устата му.
-Кой ми говори! – продължаваше да набива Омайниченко.
-Спри, спри, моля те спри! – изкрещя травеститът, с което привлече вниманието на Омайниченко.
-Така ще кажеш, мамка ти! – каза политикът, правейки тласък с всяка дума.
Извади пениса си от травестита и се огледа. Видя свито в ъгъла на стаята едното младо момиче. Явно него бе помпал преди малко.
-Няма да има повече прошка за теб – Омайниченко чу същия глас.
Насочи се към изхода на помещението, мина покрай едно огледало и в него видя образа на Маркс. Падна на колене и се разплака. Пред него се материализира съдържателката на къщата за удоволствия. Започна успокоително да го гали по главата.

Картината на екрана замръзна. Петър гледаше въпросително към Васил, който бе забил ококорен поглед в пода. Когато диктаторът усети, че се очаква да каже нещо, погледна към домакина, вдигна рамене и длани, с което показа, че няма коментар.

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 13 януари 2022, 01:13


Красиви въпроси • Re: Изчезнал запис от ателието?

Павката20111 написа:
… Останах с впечатлението от файла в ателието, че е готов за публикуване …


Извинявам се, че ще се включа в темата толкова късно.

Погледнах записа. Каченият файл е в EPUB формат, който е "краен" формат за четене. Системата на библиотеката работи със "суров" текст, в най-обикновен TXT формат, в който се вписват и семантичните маркери, което наричаме "SFB форматиране". От този текстов файл системата може да генерира FB2, EPUB, PDF и MOBI файловете, които са подходящи за четене.

Ако разполагате с първоизточника на текста, от който сте направили този EPUB, то мога да помогна, за да го форматираме в SFB, и тогава ще можете да го качите в ателието, за да бъде проверен и евентуално добавен в библиотеката. Можете да се свържете с мен на скайп "pechkov".

Лека вечер.

Статистика: Пуснато от pechkov — 12 януари 2022, 18:45


Красиви въпроси • Re: Изчезнал запис от ателието?

Привет!
Благодаря за отговора и разясненията.
Останах с впечатлението от файла в ателието, че е готов за публикуване и се е изгубил някъде. Иначе текста е форматиран и има данните на читанката.
Понеже файлът, сканирането и обработката не са мои, а и не разполагам с книгата на хартия, ще си остане за лично ползване.
Ако някой го иска за четене, да пише.

Статистика: Пуснато от Павката20111 — 10 януари 2022, 10:54