"Буреносен фронт" от Джим Бъчър
(Досиетата на Дрезден, кн.1)
Дългоочакваният първи роман от бестселър поредицата на "Ню Йорк Таймс" "Досиетата на Дрезден", по която е създаден едноименният тв сериал!
В първия си случай като консултант на полицейския отдел за специални разследвания Хари Дрезден, наемен магьосник и детектив, се заема със зловещо двойно убийство, извършено с помощта на най-черна магия. Магьосническият еквивалент на Филип Марлоу не може да си позволи да откаже, защото отчаяно му трябват парите. Знае се, че там, където има черна магия, има и черен маг. А този черен маг знае името на Хари. И ситуацията става много... интересна.
Пригответе се за среща с мощна магия, свирепи демони, отмъстителни вампири, лукави феи, безскрупулни мафиоти и зли чудовища. Пригответе се да видите свят, който съществува паралелно с нашия, там всичко, което населява най-страшните ви кошмари, е реално. Запознайте се с Хари Дрезден – единствената ви защита срещу силите на мрака.
"Уникално преживяване за любителите на свръхестественото, фентъзито и криминалните романи. Литературна находка, която се случва веднъж в живота." - Мидуест Бук Ривю
Откъси от романа:
Карин Мърфи ме чакаше пред хотел “Медисън“. Двамата с нея сме ярка илюстрация на противоположностите. Колкото аз съм висок и слаб, толкова тя е ниска и набита. Очите и косата ми са тъмни, а тя притежава русите къдрици на Шърли Темпъл и бебешко сини очи. Лицето ми е издължено и ъгловато и имам ястребов нос и заострена брадичка, докато нейното личице е гладко и закръглено, а сладкото й носле би подхождало повече на някоя мажоретка.
И тази година март беше студен и ветровит и тя беше облечена с дълго палто, което прикриваше дамския костюм с панталон отдолу. Мърфи никога не носеше рокли, но аз подозирах, че има мускулести и добре оформени крака, като на гимнастичка. Спортната й натура се потвърждаваше от няколкото купи по айкидо, които красяха кабинета й. Косата й стигаше до раменете и се развяваше безмилостно от пролетния вятър. Не носеше обици, но беше толкова добре гримирана, че почти не личеше. Приличаше по-скоро на нечия любима леля или на дружелюбна майка, отколкото на закоравял детектив по убийствата.
– Нямаш ли друга връхна дреха, Дрезден? – попита тя, когато наближих достатъчно, за да се поздравим.
Пред входа стояха няколко неправилно паркирани полицейски коли. Тя ме погледна за половин секунда, но после отмести очи. Трябва да призная, че издържa на погледа ми по-дълго, отколкото повечето хора биха се осмелили. Не че е толкова опасно, освен ако не продължи няколко секунди, но аз бях свикнал хората, които знаеха, че съм магьосник, да подчертават това, като избягват да ме гледат в очите.
Огледах дългия си черен брезентов шлифер, тип дъстер, с неговата дебела подплата и мушамено покритие, и ръкави, достатъчно дълги за ръцете ми.
– Какво й е на тази?
– Все едно си я взел от реквизита на ”Имало едно време на Запад”.
– Е, и?
Тя изсумтя, което не беше най-нежният звук за една дребна жена, завъртя се на пети и се запъти към вратата на хотела.
Настигнах я и закрачих малко пред нея.
Тя ускори ход. Аз също. Започнахме да се надпреварваме кой ще стигне пръв до входната врата, като прескачахме локвите от снощния дъжд.
Моите крака са по-дълги и, естествено, аз я изпреварих. Отворих вратата и с галантен жест я поканих да влезе. Това си беше стара закачка между нас. Може би ценностите ми са отживелица, но аз съм от старата школа. Вярвам, че трябва да се отнасяме с жените като с нещо повече от по-дребни и по-мекушави мъже с цици. Опитайте се да ме убедите, че това е лошо. Умирам да кавалерствам на жените – да им отварям вратата, да плащам сметката в ресторанта, да им подарявам цветя и други такива работи.
Това обаче вбесява Мърфи, която се беше борила с нокти и зъби срещу най-коравите мъже в Чикаго, за да се издигне дотук. Изгледа ме кръвнишки, докато й държах вратата, но в същото време прочетох в погледа й увереност и спокойствие. Колкото и да й беше досаден, нашият ритуал я караше да се чувства уютно.
Обаче колко лошо можеше да е положението на седмия етаж?
И двамата внезапно млъкнахме, докато се заизкачвахме нагоре с асансьора. Знаехме се от доста време, за да не изпитваме неудобство от мълчанието си. Познавах Мърфи и почти инстинктивно долавях настроенията и мислите й – впрочем случва се често, когато прекарвам достатъчно дълго време с някого. Не знам дали това е естествена, или свръхестествена дарба.
Инстинктът ми подсказваше, че тя е напрегната и опъната като струна. Криеше го, но нещо в начина, по който държеше раменете си, в наклона на врата й, в цялата й стойка ме караше да го усещам.
А може би просто проектирах собственото си състояние върху нея. Затвореното пространство на асансьора ме изнервяше. Облизах устни и се огледах. Сянката на Мърфи и моята собствена изглеждаха като разлети по пода. Нещо ме притесняваше, някакъв инстинкт ми опъваше нервите. Успокой се, Хари!
Миг преди асансьорът да спре, тя рязко издиша, след което вдиша отново, преди да се отворят вратите, като че ли имаше желание да задържи въздуха, докато остане на етажа, и да си поеме дъх едва когато влезе отново в кабината и тръгне надолу.
Кръвта има особена, лепкава миризма, напомняща смътно на метал, и когато вратите се отвориха, цялата атмосфера на етажа бе пропита от нея. Стомахът ми се сви, но аз преглътнах мъжествено и излязох от асансьора след Мърфи, след което минахме по коридора покрай няколкото униформени полицаи, които ме познаха и ме пропуснаха, без да ми поискат малката ламинирана карта, предоставена ми от градската управа. Вярно, че дори и в такова голямо полицейско управление като чикагското не разполагат с цели орди консултанти (предполагам, че в документацията им фигурирах като психолог), но въпреки това момчетата в сини униформи не проявиха достатъчна бдителност.
Мърфи влезе преди мен в стаята. Миризмата на кръв стана по-плътна, но зад входната врата нямаше още нищо зловещо. Външната стая на хотелския апартамент приличаше по-скоро на хол, решен в наситено червени и златисти тонове, като интериорите на старите филми – скъпи на вид, но леко фалшиви. Креслата бяха богато тапицирани с тъмна кожа, а подметките ми потъваха в дебелия, ръждив на цвят, мъхест килим. Кадифените завеси на прозорците бяха спуснати и въпреки че всички лампи бяха запалени, стаята тънеше в сумрак и от цветовете и материите се носеше едва доловима чувствена атмосфера. Не беше място, където да ти се прииска да седнеш и да си четеш. Зад вратата вдясно от мен се чуваха гласове.
– Почакай малко тук – каза Мърфи и влезе през вратата, която вероятно водеше към спалнята на апартамента.
Започнах да обикалям хола с притворени очи, като отбелязвах подробностите. Кожено канапе. Две кожени кресла. Стереоуредба и телевизор в лъскав музикален шкаф. Бутилка с топло шампанско в кофичка с вода от разтопилия се предишната вечер лед. Две празни чаши до нея. На пода имаше листенце от роза, което не пасваше на килима (изобщо имаше ли в тази стая две неща, които да си подхождат?).
Малко встрани, под ръба на едно от кожените кресла, се подаваше късче сатенен плат. Наведох се, повдигнах леко креслото, като внимавах да не оставям отпечатъци, и измъкнах лъскави черни гащички. Малък триъгълник, обшит с дантела, на която една от връзките беше направо скъсана. Ррр!
Стереоуредбата беше последна дума на техниката, но не особено скъпа. Извадих молив от джоба си и с гумичката натиснах бутона за включване. Стаята се изпълни с нежна, чувствена музика – ниски баси, ритъм на барабани, вокали без думи и, като фон, тежкото дишане на жена.
Музиката продължи още малко, след което спря и един и същи пасаж с продължителност около две секунди започна да се повтаря.
Намръщих се. Както вече казах, имам такова действие върху техниката. Имаше нещо общо с това, че съм магьосник и боравя с магически сили. Колкото по-деликатна и модерна е една апаратура, толкова по-голяма вероятност има да се повреди, щом се приближа на достатъчно разстояние. Унищожавам копирна машина от петдесет крачки.
– Любовното гнезденце – чу се мъжки глас, който удължи думата любов в люююбов. – Е, господине, какво мислите?
– Здравейте, детектив Кармайкъл – отвърнах, без да се обръщам.
Не можех да сбъркам високия му носов говор. С Мърфи работеха заедно и като заклет скептик беше убеден, че не съм нищо повече от измамник, който присвоява трудно спечелените пари на кметството на града.
– Тези гащички ги пазиш, за да си ги вземеш вкъщи, или просто не си ги видял? – попитах го аз и се обърнах към него.
Беше нисък, възпълен и плешив, с кървясали очи и безволева брадичка. Сакото му беше омачкано, а по вратовръзката личаха мазни лекета от храна – всичко това служеше за прикритие на острия му като бръснач интелект. Той беше умен полицай и преследваше безмилостно убийците.
Приближи се до креслото и погледна надолу.
– Не е зле, Шерлок – каза той. – Но това е само увертюра. Почакай да видиш главната атракция. За всеки случай съм ти приготвил една кофа.
Обърна се и изключи засяклата уредба със собствения си молив.
Ококорих се, за да му покажа колко съм ужасeн, след което го заобиколих и влязох в спалнята. И тутакси съжалих. Огледах се и отбелязах механично подробностите, като внимателно изключих онази част от мозъка си, която започна да крещи в мига, в който влязох в стаята.
Съдейки по трупното вкочаняване, смъртта им беше настъпила предишната нощ. Бяха на леглото и тя го беше възседнала, наведена назад с извивка в кръста, като балерина. Гърдите й изпъкваха примамливо. Той беше изпънат под нея – тялото му беше стройно и мускулесто, а ръцете му стискаха сатенените чаршафи. Ако бяха позирали за еротична снимка, щеше да е доста ефектна.
Само дето торсовете и на двамата любовници от горната лява страна бяха отворени навън и ребрата им стърчаха през кожата като остри ножове. Огледалото на тавана беше опръскано от кръвта от артериите им, която бе шуртяла навън, заедно с пихтиести, желатиноподобни парчета плът, които по всяка вероятност бяха остатъците от сърцата им. Когато се наведох над тях, успях да надникна в кухините на телата им. Забелязах посивялата обвивка на двата неподвижни бели дроба и върховете на ребрата, видимо огънати от някаква сила отвътре.
Това определено лишаваше картината от еротичния й заряд.
Леглото заемаше централното място в стаята, което му придаваше лек акцент. Спалнята беше издържана в декоративния стил на хола с изобилие от червено и плюш, които изглеждаха малко прекалени, освен може би на светлината на свещи. И наистина по стените имаше свещници, в които се виждаха изгорели докрай свещи.
Приближих се до леглото. Килимът проскърца под стъпките ми. Малката крещяща част от мозъка ми, здраво залостена зад вратите на самоконтрола и тренировките, продължаваше да ломоти несвързано. Опитах се да се абстрахирам. Наистина. Но ако не напуснех скоро тази стая, сигурно щях да се разцивря като момиченце.
Затова набързо запаметих подробностите. Жената беше двайсет и няколко годишна, с прекрасна външност. Поне така ми се стори. Сега трудно можех да преценя. Косата й беше кестенява, подстригана по момчешки и според мен леко боядисана. Очите й бяха полузатворени, затова беше трудно да се определи цветът им – по-скоро светли или зеленикави.
Мъжът вероятно беше минал четирийсетте и имаше телосложение, което се добива след дълги тренировки. На дясната му мишница се виждаше татуировка, изобразяваща кама, но тя беше отчасти покрита от гънка на сатенения чаршаф. По кокалчетата на пръстите му имаше дълбоки белези, а на долната част на корема личеше грозен белег от рана, вероятно от нож.
Край леглото бяха разхвърляни дрехи – нейната черна рокля, чифт лачени обувки и неговият смокинг. В ъгъла стояха прилежно подредени чантите им, неотваряни и вероятно оставени там от пиколото.
Вдигнах поглед. Кармайкъл и Мърфи ме наблюдаваха мълчаливо.
Свих рамене.
– Е, какво? – попита Мърфи. – Има ли магия тук?
– Или магия, или е било невероятен секс – отговорих аз.
Кармайкъл изсумтя.
Аз се засмях и това беше всичко, от което се нуждаеше крещящата част от моя мозък, за да разбие вратите, зад които я бях залостил. Стомахът ми се разбунтува и аз побягнах навън. Верен на обещанието си, Кармайкъл беше приготвил лъскава кофа и аз се строполих на колене пред нея и започнах да повръщам.
Трябваха ми само няколко мига, за да се овладея отново, но в никакъв случай не можех да се върна в спалнята. Не можех да видя отново двата трупа, чиито сърца бяха буквално експлодирали от гърдите им.
И някой наистина беше използвал магия, за да го направи. И то в нарушение на Първия закон, за да причини вреда на друг човек. Членовете на Белия съвет щяха дружно да получат удар. Това не беше дело на някой зловреден дух или пакостливо същество, или атака на някое от многото същества от Небивалото като вампири и тролове. Това си беше обмислено и целенасочено действие на магьосник, на човек, който е в състояние да се намеси във фундаменталните енергии на съзиданието и на самия живот.
Беше по-лошо от убийство. Беше извратена, жалка перверзия, все едно някой бе пребил човек с шедьовър на Ботичели, превръщайки красотата в инструмент на разрушение.
Трудно може да се обясни това, ако никога не сте се сблъсквали с него. Магията произлиза от живота и се управлява от съзнанието, ума и чувствата на човешките същества. Да отнемеш живот със същата магия, която го е породила, беше отвратително и дори граничеше с кръвосмешение.
*
Живея в сутерена на голяма стара къща, която впоследствие е била разделена на много апартаменти. Полуетажът и целият подземен етаж са мои, което е доста удобно. Аз съм единственият наемател, който се разполага на цели два етажа и плаща по-нисък наем, но за сметка на това пък нямам големи прозорци.
Къщата непрекъснато скърца, въздиша и издава шумове, като че ли времето и животът са оставили следи в тухлите и дървото. По цели нощи чувам всякакви стонове и усещам характера й. Тя е стара, но тихичко напява в мрака и по своя скърцащ си начин е жива. Тя е моят дом.
Мистър ме чакаше пред стълбите, които водят надолу към входната врата. Той е огромен сив котарак. Ама като ви казвам огромен, значи наистина огромен. Виждал съм кучета, по-дребни от Мистър. Тежи малко повече от петнайсет килограма и по тялото му няма нито грам излишна тлъстинка. Допускам, че баща му е бил дива котка, рис или нещо подобно. Преди три години го намерих в кофа за боклук – малко мяукащо котенце с опашка, откъсната от куче или кола – не знам точно от какво, но Мистър еднакво мразеше и двете и беше винаги готов да ги нападне или да им избяга. Само за няколко месеца Мистър възстанови самочувствието си и скоро се сдоби с убеждението, че той всъщност е собственик на апартамента, а аз съм само някой, когото търпи и с когото дели жилищната си площ. В момента ме гледаше и мяукаше отегчено.
– Мислех, че си отишъл на любовна среща – му казах аз.
Той се нахвърли върху мен и се заби игриво в коляното ми. Олюлях се, но успях да запазя равновесие и отключих вратата. Както си му е редът, Мистър влезе преди мен.
Апартаментът ми се състои от една по-голяма стая с кухненски бокс в единия ъгъл и камина в другия. Една врата води към останалите помещения – спалнята и банята, а зад плъзгащата се врата е входът към мазето, където е моята лаборатория. Обичам уюта и затова на пода има няколко килима, стените са облицовани и навсякъде се виждат колекции от най-разнообразни неща – от жезъла и меча ми в ъгъла до препълнените лавици на библиотеката, която съм решил да подредя някой ден.
Мистър се разположи на своето място пред камината и ми нареди да запаля огъня. Веднага се подчиних, но запалих и една газена лампа. Разбира се, имам електрическо осветление, но то толкова често се разваля, че не си струва да се занимавам с него. Не смея дори да ползвам газово отопление и затова предпочитам простите неща като камината и свещите. Имам специална печка на въглища, пригодена да изкарва дима навън, но независимо от всичките ми усилия, при мен винаги мирише на горящи дърва.
Свалих си шлифера и преди да вляза в лабораторията, навлякох дебела плетена роба. Кълна се, че магьосниците винаги носят роби точно затова, защото в лабораториите вечно цари ужасен студ. Слязох по стълбите със свещ в ръка и веднага запалих няколко лампи и бензиновия нагревател в ъгъла.
Светлината разкри една дълга маса в средата на помещението, други маси покрай трите стени и едно свободно пространство в единия край на стаята, чийто под бе зает от широк меден кръг, завинтен за пода с яки болтове. Рафтовете над масите бяха препълнени с празни клетки, кутии, пластмасови контейнери, буркани, консервени кутии от всякакъв вид и размери. Имаше също чифт странни животински рога, няколко кожи, стари мухлясали книги, цяла купчина бележници, изписани с нечетливия ми почерк, и един избелял човешки череп.
– Боб – казах аз и започнах да разчиствам голямата маса, хвърляйки кутии, пластмасови контейнери и кесии в бронзовия кръг на пода. Трябваше да си освободя място за работа. – Боб, събуди се!
Мълчанието продължи още известно време, докато свалях разни неща от рафтовете.
– Боб! – извиках по-силно. – Размърдай се, сънливецо!
В празните орбити на черепа се появиха оранжеви светлинки, които затрепкаха като пламък на свещ.
– Не стига, че трябва да се събудя, ами се налага и да слушам глупости. Какво ти става?
– Спри да мрънкаш – казах аз по-бодро. – Чака ни работа.
Черепът Боб измънка нещо на старофренски, което не ми беше ясно, особено в частта за анатомическите особености на жабите. Той се прозина и когато си затвори устата, зъбите му изтракаха. Боб всъщност не беше човешки череп. Той беше въздушен дух – подобен на елфите, но не съвсем. Беше се установил в този череп, приготвен специално за него, преди няколкостотин години и работата му беше да помни. По разбираеми причини не мога да ползвам компютър, за да съхранявам информация и да следя промените в бавноразвиващите се закони на квазифизиката. Затова ми е нужен Боб. Той е работил с десетки магьосници и е натрупал големи познания и немалко нахалство.
– Проклети магьосници – измърмори той.
– Не мога да спя, така че ще забъркаме няколко отвари. Какво ще кажеш?
– Да не би да имам избор – каза Боб. – По какъв случай?
Набързо разказах на Боб какво се беше случило през този ден. Той подсвирна (което не е лесно, ако нямаш устни).
– Изглежда опасно.
– Доста – съгласих се аз.
– Знаеш ли какво? – каза той. – Ако ме изведеш с колата, ще ти кажа как да се оправиш.
Наострих уши.
– Боб, веднъж те разходих. Помниш ли?
Той кимна замечтано, драскайки по дървото с костта.
– Помня, Девическия клуб.
Изсумтях и сложих да се вари вода на една от горелките.
– Предполага се, че си интелектуален дух. Не разбирам защо си толкова привлечен от секса.
Тонът на Боб звучеше оправдателно.
– Това е чисто академичен интерес, Хари.
– Да бе. Какво академично има в това, да надничаш в хорските къщи?
– Чакай малко. Аз не само надничам...
Прекъснах го с ръка.
– Спести ми подробностите. Не искам да слушам.
Той изръмжа:
– Ти вулгаризираш нещо, което има значение за мен. Обиждаш моята мъжественост.
– Боб – възразих аз, – ти си череп и не притежаваш никаква мъжественост!
– Така ли? – предизвика ме той. – Присмял се хърбел на щърбел, Хари. Ти не си свалил още никоя мадама. Повечето мъже се занимават с други неща посред нощ, а не правят химически опити.
– Ако искаш да знаеш – казах аз, – имам среща в събота вечер.
Очите на Боб заблестяха с червеникави пламъчета.
– Ооо – ухили се злобно той. – Готина ли е поне?
– Мургава – отговорих аз. – Черна коса, черни очи. Страхотни крака. Дяволски умна и секси.
Боб се изкиска.
– Едва ли ще поиска да види лабораторията ти.
*
Тя се появи в стаята като свещ, горяща с ярък, студен пламък. Късата й коса имаше пепеляво-кестеняв оттенък и беше прекалено тъмна, за да хвърля отблясъци, но въпреки това те просветваха в нея. Очите й бяха тъмни, кожата безупречно гладка и елегантно гримирана. Не беше едра, но имаше хубави форми и беше облечена в тъмна дреха с дълбоко деколте. Цепката на полата разкриваше щедро бедрото й. Носеше дълги ръкавици, а тристадоларовите й обувки бяха постижения на изкуството за измъчване на крака. Въобще изглеждаше толкова добре, че не вярвах на очите си.
– Господин Дрезден – поздрави ме тя. – Какво неочаквано удоволствие.
Аз се изправих в момента, в който тя влезе в стаята.
– Мадам Бианка – отговорих аз. – Най-сетне се срещнахме. Хорската мълва пропуска да спомене, че сте толкова красива.
Тя се засмя, отмятайки едва глава, за да покаже бледата си шия.
– Казваха ми, че сте джентълмен. Виждам, че наистина е така. Толкова очарователно старомодно е да бъдеш джентълмен в тази страна.
– Двамата с вас сме от друг свят – казах аз.
Тя се приближи и ми подаде ръка с движение, излъчващо женствена грация. Наведох се над нея, поех я и леко докоснах с устни ръкавицата.
– Наистина ли смятате, че съм красива, господин Дрезден? – попита тя.
– Прекрасна като звезда, мадам.
– Възпитан и галантен – прошепна тя.
Огледа ме от главата до петите, но се въздържа да надникне в очите ми, било защото не искаше неусетно да насочи своята енергия, било да не позволи на мен да я видя. Не бих могъл да кажа защо. Заобиколи масата и спря до един от удобните столове. Всъщност аз също заобиколих масата и издърпах стола, за да може да седне. Тя кръстоса крака, което в тази рокля и с тези обувки подчерта тяхната красота. Примигнах за миг, преди да се върна на мястото си.
– И така, господин Дрезден. Какво ви води в моя скромен дом? Забавления ли търсите? Мога да ви уверя, че ще преживеете неща, които никога не са ви се случвали. – Тя постави ръце на скута си и ми се усмихна.
Отговорих на усмивката и пъхнах ръка в джоба с кърпичката.
– Не, благодаря. Дойдох да поговорим.
Устните й леко се разтвориха в едва чуто ах.
– Разбирам. И за какво, ако мога да попитам?
– За Дженифър Стантън. И нейния убиец.
Имах само секунда предупреждение. Очите на Бианка се свиха, а след това се разшириха като на котка пред скок. По-бърза от светкавица, тя се спусна към мен през масата, протегнала ръце към гърлото ми.
Преобърнах се със стола. Въпреки че започнах да се движа преди нея, не можах да избягна ноктите й навреме. Един от тях ме одраска болезнено през гърлото, а тя ме последва на пода с плътни устни, оголени над острите й зъби.
Извадих ръка от джоба и разгънах бялата кърпичка срещу нея, освобождавайки слънчевите лъчи, които бях събрал за моите отвари. Цялата стая заблестя за миг.
Светлината удари Бианка и я отхвърли над масата чак до стената с книги, късайки късове плът, както пясъчна буря къса изгнило месо от труп. Тя изпищя и кожата около устните й се обели като люспите на змия.
Никога досега не бях виждал истински вампир. Щях да имам време по-късно да се замисля над целия ужас от гледката. Докато измъквах талисмана, успях да видя някои подробности. Лицето приличаше на прилеп с ужасно и грозно изражение, твърде едро за останалото тяло. Разтворени лакоми челюсти. Раменете бяха изгърбени и мощни. От кокалестите ръце започваха циповидни крила, опънати между ставите. От разтворената й дреха отпред се подаваха отпуснати черни гърди, в които нямаше нищо женствено. Очите й бяха големи и черни, а кожата й беше покрита с някаква лъскава течност, подобно на вазелин по вътрешна автомобилна гума. Тук-там личаха малки дупки, проядени от слънчевите лъчи, с които я бях ударил.
Тя се съвзе бързо, като изсъска бясно и разпери дългите си ръце, завършващи с остри нокти.
Стиснах пентаграма в юмрук и го вдигнах, както би направил всеки унищожител на вампири.
– Исусе Христе, госпожо, дойдох само да поговорим.
Вампирът изсъска и тръгна отново към мен със странни, накъсани крачки. Ноктестите й крака бяха все така обути в тристадоларовите обувки.
– Назад – извиках аз и сам направих крачка към нея. Пентаграмът започна да гори със студена и ярка светлина от волята и желанието, което му бях вдъхнал – достатъчно, за да спре чудовището.
Тя изсъска и отвърна лице встрани, прикривайки го с ципестите си ръце от светлината. Направи крачка назад, после още една, докато гърбът й отново опря в книгите на стената.
А сега какво да предприема? Не исках да се опитвам да промуша сърцето й. Но ако укротя волята си, тя ще се нахвърли отново и не бих могъл толкова бързо да произнеса някакво заклинание, преди да ми откъсне главата. А дори и да се измъкна, тя вероятно разполага със смъртоносни лакеи, като пазача при вратата, които с удоволствие ще ме убият, ако видят, че застрашавам тяхната господарка.
– Ти я уби – изръмжа вампирът и гласът беше съвсем същият – страстен и женствен, макар изкривен от ярост и излизащ от тази ужасна уста. Смущаващо. – Ти уби Дженифър. Тя беше моя, магьоснико!
Статистика: Пуснато от deadface — 16 май 2012, 18:37
Трудно е с книги, в които не можеш да се идентифицираш с никой от героите. Трудно е да очакваш нещо прекрасно като “Ловецът на хвърчила” и “Хиляда сияйни слънца” на Халед Хосейни, а да попаднеш на нещо съвсем различно. Поне за мен е направо невъзможно да реша кои са “добрите” и кои са “лошите” в романа, след като според автора първите са защитници на традиционната религия и отхвърлят яростно радиото, телевизията, киното а и какви ли още не цивилизационни придобивки, желаейки да запазят привилегиите си на пазители на джамията и традициите, получени по наследство, а не заслуги. А всичко това се случва на фона на една къща с много обитатели Иран преминава от фазата на американска марионетка при шах Реза Пехлави до фанатична и задушена от кървави репресии ислямска държава…
Центрирана около дома, принадлежащ на управниците на местната Петъчна джамия (най-важната в силно религиозния град Сенеджан), през този дом преминават куп герои, които ту живеят в него, ту се пръсват другаде, сменят радикално (и твърде малко обосновано) убежденията си, организирано един става комунист, друг яростен последовател на Хомейни, трети са обречени да загинат за драматизъм в края. Ролите са неприятно видими и ясни, без никакво указание защо се случват, каква вътрешна необходимост тласка тези хора в посоките, които избират, и само централният образ – Ага Джан, търговецът на килими, владеещ тайната на най-прекрасните шарки – стои несретен в центъра и чака този или онзи да затъне в проблеми, за да се втурне да го спасява. Дори и възможностите му малко по малко стават все по-ограничени…
1403 детски книги и енциклопедии, учебници и учебни помагала, класически заглавия и научно-популярни четива ще бъдат разпределени от образователното министерство към училищните библиотеки. Други 1672 тома съвременна художествена литература вече са препратени към Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието за библиотеките към местата за лишаване от свобода.
Със специална „Вечер на родителите” Столична библиотека ще опита да примами повече родители да разберат значимостта за четенето във възпитанието на своите деца, съобщава kafene.bg.
Читателите казват
За „Завоевателят“ от Бренда Джойс
Не е между книгите които харесвам..!!
За „Вълшебната кутия“ от Синтия Виктор
Жестока, невероятна книга! Просто те грабва още с пролога и не те пуска до самия край. Горещо я препоръчвам.
За „11 000 камшика“ от Гийом Аполинер
„Камшиците“ на Аполинер може да се стори порнографска единствено на мономерни социални създанийца, ампуктирани от онези сетива, които биха им позволили да асимилират жестоката алегорика на романовото послание. Но така се случва, когато се подхвърлят бисери на свинете.
За „Буря от ада“ от Джим Бътчър
Много ми хареса! Грабна ме още от първите страници, и докато се усетя бях прочела мнооогоо! За няколко дни я свърших.. Много лесно пленява читателя и историята е супер интересна!
За „11 000 камшика“ от Гийом Аполинер
Книгата си има своите достойнства. Определено повдига някои въпроси, кара те да вземеш отношение, а това си е ценно. Е, не е за всеки вкус, но нека не заклеймяваме с лека ръка.Книгата си е порнографска, спор няма, но някои от предходните коментари намирисват на превземки — не говорим за „такива“ работи, но ги правим с ентусиазъм.