Днес ще ви представя първата книга от поредицата за комисар Монталбано на Андреа Камилери. Авторът е роден в Сицилия през 1925 година. Криминален автор, който освен поредицата за комисар Монталбано има и доста самостоятелни книги.

На сметището е намерен мъртъв известен политик и всички доказателства сочат, че смъртта е била естествена. Но комисар Монталбано има повече от основателна причина да се съмнява в тази скалъпена версия. Той ще тръгне по следата, а това ще го отведе на неочакван завършек.

Описанията на комисаря са бегли щрихи, но това е достатъчно, за да разкрият ясно личността му. Книгата е по-различна от типичните криминални истории, но определено си заслужава вниманието. Образът на Салво Монталбано е много плътен и вдъхновяващ – той е умен, но не се придържа стриктно към правилата, води се по собствени такива, които понякога се разминават със закона. Всички описани герои са реалистични и многопластови. Тук няма обичайното разделяне на добри и лоши – хората са просто хора и притежават пълнокръвна палитра от качества и чуства. Това с пълна сила важи и за главния герой. Андреа Камилери не ги осъжда и не ги представя за назидание или възхита, даже напротив с лекота разкрива многообразието на живота и различните лица на хората. Фин познавач на човешката душа и на тъмните кътчета там. Дори добрия човек притиснат от обстоятелствата може да се подлъже и да кривне в страни, но това прави ли го автоматично лош?

В историята се показва типичната сицилианска действителност – полицията, която макар и да бави разследванията, работи за приключване им. Възмездието, макар и закъсняло, винаги застига виновните по един или друг начин. Корените на мафията са дълбоко впити във всяка една прослойка на обществото и дават своя дълбок отпечатък в ежедневния живот на обикновените хора. Иска се кураж и дързост, проницателност и далновидност, за да съумееш да доведеш всяко разследване до край и да издействаш наказание за всички отговорни За щастие нашият комисар притежава всичко това плюс очарователна приятелка и верни колеги.

Ако трябва да съм честна първата ми среща със Салво не беше на страниците на книгата, а на малкия екран. От доста години по различни телевизии спорадично се върти сериалът, адаптиран от телевизия RAI по поредицата. Популярността му е толкова голяма, че дори има поредица за младите години на комисаря. Страстен почитател съм на филма и съм гледала почти всички серии. От него се запалих по идеята да посетя Сицилия, където се развива двйствието. А магнит с лика на комисаря краси хладилника.

Мога да си призная, че в случеят макар и да харесвам книгата, съм пристрасна към филма, но понеже в момента не го хващам по телевизията прочита на книгата е добро връщане към Вигата и първоизточника на историята. Не мога да преценя до колко добре е изградена чисто криминалната част от историята, понеже от самото начало знам развръзката, но определено препоръчвам не само тази книга и цялата поредица на всеки, който си търси интелигентно написано и различно от американските криминални романи. Езикът е изящен, а словореда впечатляващ, което е нетипично за такъв тип книга. И искам отново да подчертая, че дори да не сте почитател на криминалния жанр тук ще откриете много различни човешки съдби, дълбочина на моралните решения и щипка любов.

Клипът по долу представя финалната песен от “Младия Монталбано”.

Какво би се случило, ако пипалестият свят на космически страх и необясними писъци в тъмнината на Лъвкрафт се срещне с желязната логика и изпреварващото с космическа скорост умствено господство над масите на Холмс? Ами някак елементарно лесно се завихрят тъмни сенки над скромната обител на Бейкър стрийт 221, и от ъглите изпълзяват немъртви и неживи, плюс няколко определено вечни и доволно количество твърде дълго дишали призраци на хора и не съвсем, за които престъпленията, свързани с някоя и друга локва от кръв и черва като последствия, са нещо толкова нормално, колкото изконния чай в пет часа. Кръгът Лъвкрафт среща кръга Дойл, и резултатът е нещо, което би харесало еднакво на любителите на класическия елегантен хорър на усещанията и думите, както и на почитателите на заплетените мистерии, този път леко пристъпили ръба на невъзможното, а разрешаването им зависи само и единствено от острата стомана на ума и адамантното хладнокръвие пред лицето на гарантирано болезнената смърт, собственост на превеликия господин Шерлок.

Менители на лица ще използват Лондон за собствен месарски цех; странен култ ще строи многоизмерни стаи в старите провинциални имения, прогизнали от стара кръв и стари демони, а мъртви ще се възкресят за подобие на живот, отворили вратите към селения на сила и смърт. Некрономикон в ръцете на Мориарти може би е само една идея по-лошо от Некрономикон в ръцете на Холмс; пазителка на вратите към древните ще събуди интереса на най-великия ум за пръв път след Жената насам, а създателите на трупове понякога ще търсят закрилата на пазителите на реда, щом от другата страна ги чакат повече от неземни създания. Съмнителни фигурки ще разпространяват или унищожителна проказа, или нова еволюционна вълна; следите от истинската история лесно могат да бъдат покрити с достатъчно плътен слой от разложение, а мечтите за съвършенство са най-жизнеспособни щом призраци и демони са по петите ти.

Най-мрачните тайни на сътворението чакат, както в забравените пясъци на пустините, населени от саможиви тайнствени племена, така и в телата на невинни девици, загниващи без смърт в лондонските предградия на бедните и обречените. Духовете на древните прескачат из телата на уж избрани, а всъщност измамени в жаждата си за вечност души; портали се отварят с технологии, твърде напреднали за нас, твърде забравени за онези, другите, а под краката ни се възражда цяла една забравена цивилизация от дънуички ужаси, напълно готови да измамят окото достатъчно, че да се впуснат безнаказано в кървав танц насред Лондонското сити. А Холмс и Уотсън се възправят смело във въртопа от космически ужас и вдишан писък, и някак успяват въпреки всички дадености на вселената да извоюват още една незначителна победа над еманацията на злото.

Една от онези комбинации на идеи и умове, пред които можем само с благоговение да сведем чела и да впрегнем силите на всемогъщий чичко Гугъл за още подобни противоестествени, но впечатляващи съединения на сюжети и светове, чиято колизия ражда чудеса, ако и да са малко пипалести и злонравни. Холмс прегръща Лъвкрафт, Мориарти – Ктхулу, а за Уотсън остава някой и друг Йог – Содот, и сред тази любов – омраза се въздигат кошмари за цял живот. Прелест, казвам ви, прелест читателска, мътнородна и тъмнофентъзийна. Обожание е слаба дума.

Цял рафт от библиотеката ми вкъщи е посветен на лагерната проза и престъпленията на комунизма. Трите тома на „Архипелага“, тежкият маршрут на Евгения Гинзбург, „Колимски разкази“ на Шаламов, истории за лагери, прошнурован в досиета живот („Следеният човек“ на Веселин Бранев), травмите на homo sovieticus („Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич). И въпреки този сериозен „багаж“ „Всичко тече“ на Василий Гросман ме остави безмълвен и вцепенен с неочакваното си величие. И се нареди сред останалите като нешлифован диамант.

А за Гросман вече съм ви разказвал. Романът „Живот и съдба“ е забранен през 1961 г. Заедно с него КГБ иззема и ръкописа на „Всичко тече“. Изолиран и осъден на жалко съществуване, болен от рак, Гросман успява да напише повестта отново. Пише я свободно, без ограничения, защото я пише „за чекмеджето“. Излиза за първи път на Запад чак през 1970 г.

На пръв поглед повестта се завърта около Иван Григориевич, който се завръща в Москва след три десетилетия в сибирските лагери. Какво завръщане е това? Един призрак, преживял твърде малко на свобода, попада сред хора, направили твърде много компромиси. Срещата му с онези роднини, оцелели от чистките, е неловка. Особено ярък е контрастът с неговия сродник Николай Андреевич. Иван прекарва 30 години в лагерите, докато Николай е навън, той е част от събитията, бурята не го пречупва, тя го огъва, но не го пречупва. Николай е гъвкав. Съгласява се. Вярва в непогрешимостта на държавата. Дали изпитва съмнения понякога? Няма значение… И изведнъж умира Сталин, а този призрак Иван Григориевич се завръща. Непречупен. И въпросът какво са правили през това време всички останали, с какво са се съгласявали, под какви писма са се подписвали, на какви митинги са викали, увисва тежко в пространството между тях. И ужасните, многозначителни думи на Николай Андреевич, плод на неспокойна, оправдаваща се съвест:

„Другарче мое ти… другарче… то и на нас не ни беше лесно, не само на вас в лагерите“.

Всъщност завръщането на Иван Григориевич е само беглата, отворена рамка на тази удивително откровена повест. То е само поводът за поток от разсъждения, открехвания на завесата над някои от най-мрачните престъпления на човеконенавистния режим. Чистките от средата на 30-те години, репресиите, изличаването пласт след пласт на цели слоеве от обществото. И това постоянно вглеждане на Гросман във въпроса за вината. Въпрос, който изисква внимание, на който не трябва да се бърза с отговора, както подчертава той.

Историята на завърналия се Григориевич е накъсана от други, чужди истории. Покъртителни. Кротката Машенка, заточена в лагер и разделена завинаги от тригодишната си дъщеря. Гросман може да разбие сърцето ви на хиляди късчета. И го прави с имена, с детайли, с картини, от които усещаш как кръвта ти спира, а цялото ти същество негодува.

Едни от най-шокиращите страници в книгата са посветени на „разкулачването“ и „голодомора“ в Украйна. Сцените със селяните, умиращи по къщите си пред безучастните погледи на войниците,  са измерими по ужаса си с кошмарите в „Доброжелателните“ на Джонатан Лител.

„Ей тогава разбрах: за съветската власт на първо място е планът. Изпълни плана! Предай доставките! На първо място – държавата. А хората – нула“.

Горчивото разочарование на Гросман от провала на комунистическия експеримент може да се долови в разсъжденията му, заели втората част на повестта. Ужасът му от осъзнаването, че поколението на идеалистите и мечтателите, на революционерите, е избито, а на тяхно място се е възцарила държавата.

„Терорът и диктатурата погълнаха своите създатели. И държавата, която изглеждаше да е средство, се оказа цел! … Държавата стана чорбаджия, националното от формата премина в съдържанието и стана същина, изгони социалистическото в опаковката, във фразеологията, в обвивката, във външната форма“.

И сред потискащите заключения или може би сред тях, надвивайки им, си проправя гласа на хуманиста Гросман, който заявява:

„С трагична очевидност се открои основният закон на живота: свободата на човека стои най-високо от всичко; няма в света цел, заради която може да бъде принесена в жертва свободата на човека“. 

Уви, разсъжденията на Гросман стигат до заключението, че Русия винаги е била несвободна. Че принципът от векове си е същият: „… Развитието на Запада се е оплождало от растежа на свободата, а развитието на Русия – от растежа на робстово“.

До този момент винаги съм препоръчвал Шаламов като своеобразен връх в лагерната проза, в описанието на смразяващия ужас на терора над човека. „Всичко тече“ на Гросман обаче застава редом с него, поставяйки на масата и останалите престъпления на режима през личните истории на героите и със задълбочените размисли на своя автор. Шаламов е кроткият „рицар на Колима“, той въздейства без да обвинява и да сочи с пръст. Гросман събаря паметниците на мумифицираните вождове и търси вината, търси виновниците за подмяната, за издевателството над човека. И неговият печален образ е трогателно прям.

Без колебания поставям тази книга редом до най-доброто по темата.

Публикувано от Георги