Повечето хора, дори извън категорията на традиционните любителки на романтичния жанр, изпитваме известна наслада от добре написана любовна история. Получаваме пеперуди в стомаха на чувствените сцени и пускаме по една сълза в най-драматичните моменти в нервно и въодушевено очакване на хепи енда. Толкова любовни романи са видели бял лист откакто мастилото съществува! Няколко дори са издържали изпитанието на времето и са се превърнали в истински класики, четени или поне известни на читателите в цял свят. Въпреки че са се превърнали в романтични идеали за поколения книжни ентусиасти, колко ли от тези художествено измислени влюбени двойки биха просъществували в истинския живот? Ето 10 примера за любови, които никога не биха се случили извън белетристичния комфорт на твърдите корици, селектирани от TopDationSites.com.

1. Ромео и Жулиета – Вероятно най-известната любовна класика е Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета”. На всички ни е позната злополучната история за запознанството на младата двойка и драмаричната развръзка, но какво щеше да стане, ако бяха оцелели? Непреодолимата неприязън между семействата на влюбените гълъбчета сигурно щеше да им дойде в повече доста скоро...

2. Катрин и Хийтклиф – „Брулени хълмове” запечатва една мрачна и тревожна романтична история от Емили Бронте. И на приятелите от детинство Катрин и Хийтклиф нямаше да им провърви повече от на Ромео и Жулиета. И все пак, можем само да предполагаме. Ако ситуацията беше по-различна, може би те щяха да получат своя шанс за щастие. Но тъй като и двамата герои изгеждат прилично умопомрачени, това е твърде съмнително.

3. Джейн Еър и Едуард Рочестър – За героите на Шарлот Бронте, сестрата на Емили, краят в крайна сметка е щастлив, но за колко дълго? Разликата във възрастта е първото препятствие пред връзката им, а се появява и второ – обезкуражаващите последици от пожара. Колко ли време би отнело на една реална Джейн да преосмисли решението си да се омъжи за един стар и сакат мъж вместо за галантния викарий?

4. Квазимодо и Есмералда – Въпреки че Есмералда има златно сърце, нещата между нея и гърбушкото от Нотр Дам просто никога не биха се получили. Контрастът между нейната красота и неговата уродливост представлява твърде голяма отговорност. В реалността на Квазимодо непрекъснато щеше да му се налага да се разправя с потенциалните ухажори на приятелката си и така или иначе щеше да умре в уличен бой или да свърши в затвора.

5. Скарлет и Рет – „Отнесени от вихъра” на Маргарет Мичъл е друга вечна класика, а действието се развива по време на американската гражданска война. Въпреки че Рет прави всичко по силите си, за да спечели любовта и уважението на Скарлет, когато тя осъзнава своите чувства, той вече е готов да продължи напред. Връзката им така или иначе не би просъществувала в действителността заради силните характери и на двамата.

6. Г-н и г-жа де Уинтър – ако сте чели книгата „Ребека” на Дафни дю Морие, забелязахте ли, че главната героиня няма малко име? Бракът й с Максим де Уинтър е обсебен от призрака на първата му съпруга Ребека. Въпреки че накрая те остават заедно, всъщност колко дълго втората г-жа де Уинтър би понесла това, знаейки, че мъжът й е убил предишната си жена?

7. Дейзи и Гетсби – Действието във „Великият Гетсби” на Ф. Скот Фицджералд се върти около несподелената любов на Гетсби към Дейзи. Дори да беше убедил Дейзи да напусне съпруга си, връзката им би била обречена. След като Дейзи разбере, че Гетсби е похарчил всичките си пари, опитвайки се да я впечатли, би се изпарила на мига.

8. Тристан и Изолда – вероятно най-старата любовна история – литературата се занимава с нея от векове. Класическият любовен триъгълник сигурно е вдъхновил приказката за крал Артур, Гуиневиър и сър Ланселот. Любовта им била толкова всемогъща и все пак недостатъчна да накара Тристан да пристъпи лоялността си.

9. Сирано и Роксан – Разбира се, че Роксан се обяснява в любов на Сирано накрая, когато знае, че той умира, но не е ли това едно класическо кръшкане? В реалността тя никога не би превъзмогнала физическия му образ. Очевидно е като огромния нос на лицето му, че любовта им никога нямаше да възтържествува.

10. Джейми и Клеър – по-малко известна, но все така невъзможна в действителността е връзката между героите на Диана Габалдон от поредицата й Outlander Джейми и Клеър. Въпреки че разликата във възрастта не винаги е проблем за връзката, разлика от два века, както в случая с пътувалата до XVIII век героиня, е малко прекалена. Ако Джейми въобще би водил нормален живот с Клеър в средата на XX век, би умрял от скука без неизчерпаемите трудности и приключения на смутния XVIII век.

В съвременната действителност непреодолимите вътрешни конфликти, които превръщат любовните истории в книги, заслужаващи внимание, биха задушили в зародиш голяма част от тези емблематични връзки. Когато страстта на бурната любов се поуталожи, се настанява приятната ежедневна скука, през която никой не би стигнал до последната страница. Несподелената любов и любовните триъгълници са чудесна литературна интрига, но се преодоляват трудно в реалността. Сигурно затова е и по-добре да се радваме на нормалните си, понякога твърде спокойни отношения с любимите хора, а да оставим изпепеляващите страсти в света на литературата...

Сигурно сте чували името „Каспар“… Да, но днес няма да ви разкажа за духчето Каспар от анимационните филмчета, а за един истински принц. Котешки при това!

Принц Каспар Кандински е невероятен черен котарак с твърд характер… като на истинска благородна особа. Собственичката му, руската графиня Кандински, отсяда в хотел „Савой“ в Лондон, за да пее в Кралската опера. Тя наема пиколото на хотела Джони Хоп да се грижи за скъпоценния котарак – принц и дори се сприятелява с момчето. Но не за дълго!

Тъжен инцидент слага край на приятелството между красивата графиня и Джони. Нещо повече, момчето трябва да се грижи за Каспар. Той обаче упорито отказва да се храни и е обзет от разрушителна тъга, заплашваща да го погуби. Докато не се запознава с Елизабет Стантън или просто Лизибет.

Малкото палаво момиченце е отседнало с родителите си в хотел „Савой“. Само че като всяко малко момиченце, тя не желае да спазва правилата, по които живеят богатите изискани особи и постоянно се забърква в неприятности, изправяйки косите на родителите си. Един ден Лизибет открива Каспар в стаята на Джони и между тях тримата пламва невероятно приятелство. Джони дори спасява живота на палавницата!

За съжаление всяко хубаво нещо има своя край. Настъпва денят, в който семейство Стантън трябва да отплава за Америка, където живее. Пътешествието им ще се осъществи с най-големия и сигурен кораб – чудото „Титаник“. Силно натъжен, Джони изпраща приятелката си Лизибет до кораба и дори й подарява Каспар. А после…

Когато чета, имам два режима: възрастно и детско четене. В зависимост от книгата, включвам съответния режим и се опитвам да преживея случките от гледна точка на големите или на малките читатели. Честно казано, при „Каспар“ бях забравила да си включа копчето на детско четене и през цялото време знаех какво ще се случи, защото съм гледала филма „Титаник“. И тъкмо когато оставих книгата, леко отегчена, Карин я взе и я зачете с небивал интерес! Тогава се сетих за детския читателски режим, на който просто трябваше да се включа…

Александър Сергеевич Пушкин е името на цяла една епоха в руската литература, която започва на 6 юни 1799 г. и която никой не може да каже със сигурност, че някога е завършвала.

Саша Пушкин е издънка на не много богат, но за сметка на това доста стар дворянски род. По майчина линия той е внук на прочутия "арап на Петър Велики", освободения роб Абрам (Ибрахим) Петрович Ханибал. В тон с тогавашните аристократични порядки, в семейството на Пушкин се говори на френски език, а безупречното владеене и любовта на бъдещия поет към родния руски е възпитана от неговата баба Марина Алексеевна и от неговата любима няня - дойката Арина Радионовна, която Саша ще помни и обича цял живот. По-късно той ще я споменава многократно в писмата си и ще й посвещава стихотворения.

Пушкин започва да се осъзнава като поет през 1811 г., когато постъпва в новооткрития Царскоселски лицей. Там той демонстрира своя страхотен езиков размах и умения в стихоплетството. Именно по време на следването си в елитната школа той започва поемата "Руслан и Людмила".

Но скоро след дипломирането от лицея през 1817 г. свършват и безгрижните години за Александър Сергеевич. През 1820, заради недоволството на царския двор от стиховете му, той е заточен в южните части на страната. За кратко време живее в Екатеринослав, Кавказ, Крим и Кишинев. Този период е много плодотворен за основоположника на новата руска литература. В рамките на три години пише своите т.нар. "южни поеми": "Кавказки пленник", "Братя разбойници", "Бахчисарайският фонтан", "Цигани", в които се чувства влиянието на британския поет Джордж Байрон, също рицар на свободата и борец срещу угнетението. Пак по това време Пушкин започва своя роман в стихове "Евгений Онегин".

През юли 1823 г. Пушкин пристига в Одеса и започва работа като чиновник, но скоро бива уволнен и по молба на дотогавашния си началник е изпратен в още по-жестоко изгнание - в малкото село Михайловско, откъснато от света и от какъвто и да било културен живот. Там Александър Сергеевич прекарва две години и в пълното уединение на майчиния си имот продължава "Евгений Онегин", започва "Борис Годунов", написва множество стихотворения, сред които "Зимна вечер" и знаменитото "Аз помня чудно мигновение", посветено на Анна Керн. В Михайловское Пушкин опознава руския народ, като по този начин избистря не само своя творчески стил, но и политическия си мироглед. Именно там той научава за разгрома на въстанието на декабристите (1825), с част от които е общувал по време на престоя си в Кишинев. "Арион", "Послание в Сибир", "19 октомври 1827 г." - в тези творби той утвърждава ненавистта си към самодържавието и увековечава високите стремежи на декабристкото движение.

По ирония на съдбата, именно тази морална и творческа съпротива връща Пушкин в Москва. Самият новокоронясан император Николай І го кани в Кремъл, за да му стане читател и, разбира се, цензор. Поетът обаче остава неподкупен и усилията на царския двор си остават напразни. По-късно Александър Сергеевич заминава за Петербург, а оттам - в Кавказ, но нелегално, тъй като така и не получава позволение от императора. Плод на тази сравнително кратка авантюра е прозаичната творба "Пътешествие в Арзрум през време на похода 1829 г."

След завръщането си Пушкин получава съгласие за женитба от страна на 13 години по-младата Наталия Гончарова. По повод подготовката за сватбата, поетът заминава за бащиното си имение Болдино, където поради епидемия от холера прекарва три месеца - забележителен период за неговото творчество, останал в литературата като Болдинска есен. Най-после е довършен "Евгений Онегин", "Повестите на Белкина", малките трагедии "Скъперникът рицар", "Каменният гост", "Пир по време на чума", няколко десетки стихотворения, а също критика и публицистика.

Александър Сергеевич прекарва последните години от живота си в Санкт Петербург, потопен в непоносимата атмосфера на сплетни и интриги, с които Николай І и неговият двор отмъщават за непокорството на поета. За кратко той успява да получи разрешение да издава своето списание "Съвременник" (1835), на чиито страници се изявяват други титани на руската литература като Жуковски, Вяземски, Гогол, Тютчев и Колцов.

На 8 февруари 1837 се състои пагубният дуел между Пушкин и барон Жорж Дантес, наглият ухажор на съпругата на поета. И двамата са ранени, самият Александър Сергеевич - смъртоносно. Той умира два дни по-късно в дома си. Новината хвърля в потрес цял Петербург и цяла Русия, а съвсем младият тогава Михаил Лермонтов пише своето печално и гневно стихотворение "Смъртта на поета", продължавайки пътя на руската литература от там, докъдето е стигнал Пушкин:

За чест умря поетът! Падна,

оклеветен от зла мълва,

с куршум в гръдта, за правда жадна, отпуснал гордата глава!

Не изтърпя докрай душата

позора, присмеха прикрит —

въстана той срещу тълпата

отново сам!… И бе убит!

Убит… Ненужни са ридания,

ненужни — празните хвалби

и тия жалки оправдания!

Съдбата сляпа го уби!

Не вий ли гонихте отдавна

свободния му дързък дар,

раздувахте в игра забавна

едва замрелия пожар?

Успяхте… Сетните мъчения

сломиха гордия певец.



Угасна като факел геният,

увехна пищният венец!

Убиецът спокоен бавно

насочи своя удар… Смърт!

Сърцето празно бие равно,

не трепна погледът му твърд

Нима е чудно?… Със тълпата

стотици други пришълци

на лов за злато и венци,

при нас захвърлен от съдбата,

със дързък присмех той презря

земята ни, езика, нрава,

не пощади той нашта слава

дори срещу кого в разправа

ръка бе вдигнал — не разбра!

Убит! Земята взе го, паст разкрила,

като певеца непознат с душата мила,

от тъмна ревност заслепен,

възпят от него със такава чудна сила

и също от ръка безжалостна сразен.

Защо приятелството, трепета любовен

смени той с тоя свят задушен и отровен

за пламенно сърце и страстен идеал?

Защо с клеветници събра се завистливи,

защо повярва в ласки и слова лъжливи

той, хората от юноша разбрал?

И прежния венец те снеха и отново

му сложиха венец от тръни, в лаври скрит.

Но всеки таен шип сурово

в челото славно бе забит.

Отрови сетния му миг тълпа омразна

от подлеци коварни с шепот ядовит

и той — за мъст със жаждата напразна

и със излъгани надежди — бе убит!

Замлъкна чудната му песен,

не ще звучи отново тя:

приютът му е мрачен, тесен,

печат на гордата уста!

А вий, наследници надменни,

потомци на бащи, известни с подлостта,

потискащи със робска сила разорени,

но знатни родове, дошли от древността!

На Свободата, Гения и Славата палачи,

тълпите се край императорския трон!

Какво за вас и съд, и правда значи —

за вас кове се царският закон!…

Но има, има Божи съд, о, свят развратен!

И страшен съдия: Той бди!

Той глух е за звънтежа златен

и мисли, и дела Той знае отпреди!

Тогава вие пак ще лъжете наверно!

Но кой ще ви помогне в миг такъв?

И няма да измиете с кръвта си черна

вий на поета праведната кръв!