Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

От литературните блогове

Anna Hells' Fantasy place:

Черният гмурец

Искрен Веселинов

Хубави фентъзийни книги, предназначени за по-скоро малките читатели, но не кои да е, ами онези с подчертаната емоционална чувствителност и интелект, все още незатъпен от агресивните социални мрежи и риалити предаванията по сценарий. Винаги ще си остане любима за мен поредицата на Весела Фламбурари за Мина, както и на Юлия Спиридонова за Попътечото (с изключение на третата част, където темата екология ме хвана в много неподходящо настроение), и ще препоръчвам и двете авторки с две ръце на всяка загрижена майка, която публикува в огромната група на Какво четеш – „Ужас, имам подрастващо, което не чете, как да го накарам да отвори книга?“. Но ето, че мога да добавя още едно заглавие към искрените си препоръки за четене, която може спокойно да се съревновава с Рик Риърдън или Майкъл Скот, или който там е актуалния любимец на всичко около началото на пубертета. Ами да, възможно е.

Сега, знам какво ще кажете като видите книгата в книжарницата – как да дам тази огромна тухла на детето си и да очаквам, че ще прочете повече от две страници преди да се пречупи и да се хване за таблета. Вярно, това си е проблем, но ако хвърлите поглед към собствената си книжна в колекция, в която ако сте от актуалните фентъзисти ще се мъдрят поне няколко тухлоподобия с имена като Хари Потър, Огън и лед или Колелото на времето, ще признаете, че може би точно обемът не е винаги препъни камъчето на читателските начинания. Но, да, ако зависеше от мен Черният гмурец щеше да е една чудесна трилогия в спретнати книжки с красиви корици, които да могат да се носят лесно из раници, големи джобове и чантички, и да се четат в час. Вероятно обаче чисто финансови и технически са били причините да имате един почти 800 страничен епос в ръцете си. Но ви уверявам, че си заслужава. А ето и малко от историята.

Малко момиче от действителността ни, от тези модерните деца, които не могат да се похвалят с класическа семейна среда, но не и с липса на любов от роднините си, попада на мистериозно зайче, способно да ѝ говори в мислите, което се оказва трансмутиран велик магьосник от онези надутите, леко злите и киселите, които обикновено бием с армия от елфи и дриади по игрите. Но в правилната ситуация на наличие на меки лапки и пухава опашка, и най-големият гад всъщност се оказва леко жертва на обстоятелствата и силите си, отгледан да бъде особен вид надчовешки повелител на вселенски процеси, а не просто нормален човек.  А това малко или много си влияе върху характера. И сега този ми ти космически повелител се оказва зависим от малко момиченце, за щастие надарено с магични сили и произлизащо от древен род на вещици, и тръгва на пътешествие в собственото си селение, за да оправи нещата и бъде вече нужния, а не логичния повелител на света си.

А този свят е красив, ужасно красив и съчетаващ в себе си митове и легенди от собствените ни земи и околовръст, от онези почти доисторически времена, когато природата е имала достатъчно осезаеми лица и силите ѝ са били почти неограничени. Хората отново са язва по лицето на вселената, раса – унищожител на другите, потъпкваща древните, неразбираща различните, анихилираща силните. Но все пак не всички са си отишли – тук са и самодивите, юдите, древните вълци, магичните животни, аватарите на цялото сътворение, живеещи на остатъците от магията, и още какви ли не епични герои от почти забравените легенди. Тук са и злите магьосници обаче, които искат да събудят онази част на живота, която отговаря за хаоса и мрака, и което логично ще доведе до край на всичко светло и добро, или най-малкото ще разтърси баланса изоснови до степен и на Кхтулу и приятели да не им иска да останат за партито по закриване на света.

В богатството на този изумителен мизансцен имаме няколко централни герои, към които почти незабавно ще емпатизирате до степен да стискате палци и да прелиствате френетично страници по малките часове, омагьосани в красивите думи на лесния за четене, но и много приятно интелигентен език на автора, мятайки се от приключение в приключение, от една земя на друга, срещайки сума ти създания, за които толкова отдавна сме знаели, че въобще сме ги забравили от поколения. За мен Черният гмурец е от книгите, които се четат през зимните ваканции, на топло, с чаша какао или чай, пътувайки спокойно през разкошната фантазия на автора на едно изумително приключение за малки и големи. Та ако ви е много сиво навън, и имате свободно време – ето ви една добра идея за стопляне на душата .

Първи впечатления от последно прочетеното:

Сестри - Даниел Стийл

Някой ме попита защо съм почнал да чета женски книги, а аз даже не можах да обясня каква е тази, щом не е женска. Най-кратката версия вероятно би била, че това е книга за едно семейство с четири големи дъщери. Да, всъщност това я прави доста женска.

В тази книга няма нищо невероятно, изненадващо, странно. Тя разказва плавно и равномерно за напълно делнични неща в живота на едни обикновени хора. Е, в самото начало имаше една катастрофа, която остави сестрите без майка, а едната от тях ослепя, но това беше само нужното побутване, което да промени досегашния им живот и ние да проследим какво ще стане с тях. Могат ли четири големи жени, всяка с живота и професията си, временно да заживеят заедно, за да се опитат да помогнат на пострадалата, и какво ще стане с баща им, който е бил болезнено зависим в ежедневното си съществуване от жена си?

Наистина гледната точка, от която са представени героите и действието като цяло, е малко по-различна, отколкото ако разказваше мъж и героите бяха братя, но това е само забележимо, без да прекрачва в дразнещо. Нормалността на разсъжденията и реакциите на героите е като живителна струя, която успокоява читателя и потвърждава собствените му подозрения и съмнения в подобни житейски ситуации. Чрез героите си Даниел Стийл най-общо казва: "Не се притеснявай, това при теб е нормално, виж на колко други хора се случва, не е голяма работа, ще се справиш. Може дори да е било за добро." И на човек му олеква.

Наистина авторката и героините й обръщат доста внимание на неща като кой с каква коса е, с какви дрехи, как му стоят, на бижута и интонации. На срещи с мъже, кой колко яде, кариери, домашни помощнички, ревюта, адвокати по разводите. Неща, които са ми чужди или защото са твърде женски, или твърде американски. Но пак да повторя, защото е важно, разсъжденията и реакциите на героите са нормални и човек се успокоява, като вижда, че и други мислят като него.

Та така. Браво на Даниел Стийл, но ако може да ги пише по-кратки, би било още по-добре.:)

Човешката библиотека:

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази… ще ви пренесем другаде.

Мистериозно четене!

Джак Никълс и прокълнатото светилище
Книга I: Господството на драконите

Ерик Биляров, 16 г., ПМГ „Яне Сандански“, Гоце Делчев

I глава

Джак не искаше да повярва, че всичко това е истина. Не можа да проумее, че това му се случва тук и сега и че той няма абсолютно никакъв избор, нито пък път назад. За него случващото се бе в пълен разрез с действителността, с това, което за него бе истинско и нормално. Залепил лице на стъклото, Джак се опитваше да се успокои, да се събуди от кошмара. За жалост, това не бе сън. „Елеваторът“, както го наричаше той, се спускаше бавно и неумолимо все по-надолу, разпалвайки още и още притеснения и страхове у момчето. Вътре бяха то и една жена, облечена в елегантни дрехи. През цялото време тя не издаваше никакъв звук, нито пък правеше нещо – само стоеше като застинала отстрани, не отмествайки ледените си сиви очи от пленника. Когато всичко наоколо потъна в мрак, Джак не можа да издържи повече. Страхът му прерасна в ярост, той започна да удря бясно по стъклото, а след това се нахвърли на прислужницата. От съседната стая веднага дотичаха двама мъже със сини униформи. Яките им ръце повалиха момчето на земята и последното, което то усети, бе спринцовката, пробождаща врата му.
Джак бе абсолютно нормално 13-годишно момче, слабо, с руса коса, сини очи и изпито лице, живеещо в щата Орегон заедно със своята майка. То не познаваше баща си, който, по думите на майка му, заминал за работна среща преди 14 години и никога повече не се върнал. Къщата им бе недовършена и те живееха в една мултифункционална стая. Животът, който водеха, беше сравнително спокоен. Майката получаваше стабилни доходи в рекламна агенция, а момчето ходеше на училище. То страдаше от дислексия, пречеща му да се развива и обучава нормално. Болестта го караше да се затваря в себе си, да избягва контакти и общуване. Съучениците му не му оказваха никаква помощ и подкрепа; единственият човек, при когото срещаше разбиране, бе майка му. За жалост, тя нямаше възможност да прекарва време с детето си, тъй като шефът ѝ я затрупваше с работа, обикновено се прибираше след полунощ, а понякога отиваше някъде, обяснявайки на Джак, че има спешна работа.
Момчето се бе приспособило към начина си на живот, примирявайки се с наложителното. За да компенсира до известна степен липсата си, Лорета, майката, му приготвяше всяка сутрин специална закуска и го караше с кола до училище. Той нямаше нищо против – вечер заспиваше до бавачката, а сутрин се събуждаше до майка си, която правеше всичко по силите си да му осигури спокойствие и безгрижност. Растейки, момчето забелязваше някои странни и дори страховити неща: всеки ден мъж с черни дрехи стоеше на ъгъла на къщата им, когато то се прибираше от училище; майка му често водеше телефонни разговори, след които изглеждаше угрижена и притеснена, а понякога хора с униформи звъняха на вратата им, търсейки „пратката“. Джак винаги биваше смъмрян от майка си, получавайки поредното предупреждение да не отваря вместо нея никога. Момчето не разбираше защо майка му бе толкова настоятелна и защо го гонеше винаги, когато предаваше „пратката“ – малък пакет, опакован в червена хартия. Любопитството винаги го побутваше да наднича и подслушва, но никога не получаваше нужната му информация. Детското му съзнание не осмисляше сериозността на положението и бедата, в която бе изпаднала майка му.
И така, животът течеше, дните отминаваха. Обичайните „закуски-реванш“ и мистериозните срещи продължаваха. Докато един ден не се случи немислимото…
Джак се прибираше от училище. Когато стигна до дома си, забеляза, че мъжа с черните дрехи го нямаше. Влезе вътре, заключи и зачака бавачката. Минаха час, два, а тя не пристигаше. Момчето започна сериозно да се притеснява. Точно когато бе готово да позвъни на майка си, тя го изпревари. Думите ѝ бяха кратки и многозначни:
– Джак, тази вечер бавачката е заета. Ще се наложи да останеш сам. Не се страхувай, надявам се, че нищо няма да ти се случи. Знай, че те обичам и че никога няма да те изоставя.
Връзката прекъсна. Оставяйки телефона, Джак усети ледени тръпки. Гласът на майка му бе ужасно неспокоен и несигурен. Той седна на дивана и се загледа в телевизора. Неусетно стана време за лягане и понеже се бе изморил много през деня, потъна в дълбок сън веднага щом затвори очи.
На следващата сутрин Джак се събуди, когато слънцето бе високо в небето. Майка му я нямаше и той започна да я търси веднага щом стана на крака. Беше изненадан защо не го е събудила, а изненадата му прерасна в притеснение, когато не видя обичайната закуска на масата. Момчето повика майка си, потърси навсякъде – никаква следа. „Невъзможно е да е тръгнала за работа“ – помисли си Джак.
Облече си якето и излезе навън. Там, точно пред къщата, бе спряла черна лимузина. Наоколо нямаше жива душа, а на предната седалка се отличаваше човешка фигура. Страхът надделя над любопитството и момчето се върна бързо вътре, заключи, пусна пердетата, включи телевизора и се зави презглава.
След около час събра кураж да погледне през прозореца. Пулсът му се учести, а лицето му пребледня, когато отметна завесата и видя лимузината. Стоеше като скован, зяпнал превозното средство. След известно време се опомни и разбирайки, че това няма да се махне, реши да отиде и да провери. За жалост, бедното дете нямаше избор. Колкото и да трепереше от страх, отвори вратата, стъпи с единия крак отвън и в този момент усети как нещо го сграбчва. То бе прекалено силно и преди Джак да види нападателя си, главата му бе покрита с торба и тежък удар по главата спусна мрак пред очите му.
Когато се събуди, той вече беше в елеватора. Не знаеше как и най-вече защо е попаднал там. Изправи се тежко, беше целият отпаднал и усети нещо на врата си. В момента, в който го докосна, го прониза пареща болка и реши, че е по-добре да не го пипа. Всичко последващо се случи сякаш за няколко минути, докато двамата мъже не го приспаха отново.
Бяла стая, огромна плазма и плътни стени бяха нещата, които Джак видя, когато отвори очи отново. Цялото му тяло бе приковано върху тясно легло, на устата му имаше лепенка, главата му бе изключително замаяна, а устройството на врата му бе непокътнато. Той стоеше така около две минути, когато се стресна от внезапното включване на плазмата. На екрана се появи мъж с обезобразено лице, плешив, носещ черно сако. Явно можеше да вижда Джак и на лицето му се изписа видимо задоволство. Зад него се движеха лаборанти, а на стената, гравирани с неоново зелено, се отличаваха инициалите „ЦМК“. Мъжът прочисти гърлото си и неприятният му дрезгав глас прокънтя в ушите на Джак.
– Най-накрая! Този така жадуван, очакван с нетърпение момент най-накрая дойде! О, момче, съжалявам, къде са ми обноските… – и той натисна един бутон, с който освободи оковите. След това се представи. – Аз съм идиомат Драндър – главен управляващ на нашата малка, но мощна корпорация. Може би се чудиш защо си тук, на дъното на океана, каква е тази сграда, къде е майка ти. Имай търпение и ще узнаеш отговора на всичко това, ако оцелееш, разбира се.
Лицето му остана безизразно и сурово, а тонът му караше Джак да потръпва.
– Имам крайно основателна причина да те задържа в плен и да те подложа на всякакви немислими страдания. Всъщност го правя, защото ти си… особено специален за мен. Със сигурност в момента в главата ти се разярява бойно поле между въпроси, объркване, страх, несигурност… Колко жалко, че няма как да осъзнаеш пълните мащаби на предстоящото. Истината е, че съм длъжен да ти благодаря. Оп, съжалявам, току-що пуснах още една бомба. Ха-ха-ха. Само ако можеш да видиш изражението си! Съжалявам, но това е всичко, което ще получиш от мен… засега. Часовникът тиктака, времето лети, безценното ми произведение на врата ти си върши прекрасно работата, а краят наближава с всяка изминала секунда! О, би ли изпълнил една моя заръка – постарай се да се запазиш относително непокътнат… все пак ти ще бъдеш последната, най-значима кукла в скъпоценната ми колекция!

Читателите казват

За „Спасителят в ръжта“ от Дж. Д. Селинджър

Размя ме от душа, нищо лично Паисий, нямам желание да „воювам“ с теб по Донкихотовски. Да семейството ми е безценно, обичам ги. Вие сте изпълнен с омраза и съскате, което си личи от далеч. Вие не обичате ли вашите близки хора!? Мислете каквото искате и интерпретирайте както душа ви казва.

За „Спасителят в ръжта“ от Дж. Д. Селинджър

По повод на коментар №120,написан от Nihilisto:

С голямо нежелание отговарям.И то защото ако не му отговоря ,все едно се съгласявам с него.

Mного ме жегна една негова егоистична мисъл.Цитирам :

„Светът е жесток, брутално жесток, никога не съм виждал война или голяма епидемия в живота си, дано никога аз или семейството ми не видят такова нещо.“

Значи ти публично и писменно си пожелаваш само на самия себе си,само ти да си добре с твоето безценно семейство,а нас останалия свят кучета ни яли,така ли ?Никога до днес не бях чул или прочел някой така откровенно, дребнаво,егоистично да се изразява.То егоисти и безчувственни твари колкото искаш,вече са предоминиращата част от населението,но те поне от кумова срама ще кажат :"На НИКОЙ не пожелавам това или онова лошо нещо"и т.н.

А на теб дори това ,което нищо нямаше да ти струва,едно „на никой не пожелавам“ ти се е посвидяло и не е могло да ти се откъсне от душичката….Много ниска топка подритваш….

Думата нихилизъм идва от nihil от латински и означава „нищо“. Nihilisto — Нихилисто не напразно си си избрал тоя „весел“ ник.Нихилизма отрича абсолютно всичко,включително,всякакъв морал,скромност,смиреност,духовност,милост и т.н. с една дума всякакви духовни и човешки ценности….

Както се казва днес: Нищо лично…….

За „Спасителят в ръжта“ от Дж. Д. Селинджър

Чувствителността е „странно“ нещо… за това време, в което живеем. Може да ти изиграе шега, а дали шегата ще горчи с привкус на смърт, зависи от прага на „чувствителността“ в нас самите. Не съм чел романа, предполагам, че е добър… Като всеки друг роман който акцентира върху болката, в пълният и аспект, и хилядите причини които могат да я породят, било душевна или физическа. За нещо изгубено, за изгубената човечност и т.н., за разбирането за света… или неразбирането му от едно дете. И какво точно трябва да се разбира на този свят!? Има хора които страдат до края на смъртта си, пораснали само на външен вид, но са все още едни деца в душите си, било то добри или зли, защото има и зли деца, но не по рождение… макар „лудостта“ да е бич божии в този живот. И „живота-битие“ ги е стъпкал, заради това че имат прекалено голяма вътрешна чувствителност и болка в себе си… или ярост, или гняв. Някои заради собствена глупост-наивност, други заради чужда. Хуманизъм!? Какво е това… нима съществува в чист вид, в условия над индивидуалното, в обществото… кой знае!? Ето една част от добрия Джеръм, написал с премерена доза сатира и искреност какво мислят повечето от нас за състраданието и чувствителността:

„След вечерята аз винаги ставам сантиментален. Единствено след вечеря съм способен да оценя истинската стойност на един любовен роман например. Когато героят, едва сдържащ риданията си, я притиска до сърцето си в последна безумна прегръдка, на мен ми става така тъжно, сякаш, раздавайки картите за вист, на себе си съм си дал само две точки. А когато героинята в края на краищата умира, аз се заливам от сълзи. Ако прочета такава една история сутрин, сигурно само ще се усмихна иронично. Храносмилането, или по-точно лошото храносмилане, оказва необикновено въздействие на сърцето. Когато имам намерение да напиша нещо много трогателно — искам да кажа, когато имам намерение да се опитам да напиша нещо трогателно, — изяждам един час преди това пълна чиния препечени кифли с масло. Седнал после пред писмената си маса, аз изпитвам силна меланхолия. Представям си любовници с разбити сърца, които се разделят завинаги пред градинската врата край безлюден път, а около тях все повече се сгъстява печалният мрак и само далечното подрънкване на хлопка, окачена на врата на някоя овца, нарушава наситената с тъга тишина. Виждам немощни старци, които съзерцават увехнали цветя, докато погледът им се замъгли от сълзи. Мяркат ми се нежни млади момичета, които се взират през отворените прозорци в очакване, но «той все не идва», а безрадостните години се изнизват една след друга и слънчеворусите коси сивеят и редеят все повече и повече. Децата, които те някога са бавили, са станали възрастни мъже и жени със свои собствени грижи. Връстниците, с които са лудували на младини, лежат безмълвни под полюшваната от вятъра трева. А те все чакат и се взират, докато не се промъкнат и не ги обкръжат плътно зловещите сенки на неведомата вечна нощ и светът е неговите дребни тревоги и пълнения не се изгуби от измъчените им очи.

Виждам посинели трупове, подхвърляни от разпенени вълни, смъртни ложета, потопени в горчиви сълзи, гробове в безлюдни пустини. Чувам сърцераздирателни вопли на жени, жални стонове на малки деца, мъчителни изхлипвания на силни мъже. И всичко това се дължи само на препечените кифли. Овнешката пържола и чаша шампанско не са в състояние да ми внушат нито една меланхолична мисъл.

Пълният стомах е мощна опора за поезията. Нито едно преживяване не може да възникне на гладно сърце. Ние нямаме нито време, нито желание да се занимаваме с нечия въображаема скрьб, преди да сме се отървали от собствените си действителни страдания. Не можем да въздишаме над мъртви птиченца, когато съдебният пристав описва имуществото ни, и никак не ни вълнува дали е топла, студена или просто хладна усмивката на любимата, когато си блъскаме главата откъде да намерим един шилинг.

Глупавите хора — когато с такова пренебрежение казвам «глупавите хора», имам пред вид ония, които не споделят разбиранията ми, защото ако има нещо, което да презирам най-много, това е човек, чието мнение не съвпада точно с моето по всички въпроси. Та — повтарям — глупавите хора, които никога не са изпитвали нито нравствени, нито физически страдания, твърдят, че нравствените страдания били далеч по-мъчителни от физическите. Каква трогателна и романтична теория! Колко е успокоителна тя за влюбения младок, който гледа снизходително на нещастния гладен скитник с мъртвешки бледо лице и си мисли: «Ах, колко си щастлив ти в сравнение с мен!» И колко е утешителна за затлъстелите възрастни джентълмени, които дърдорят глупости за предимствата на бедността пред богатството. Всичко това е безсмислица и чисто лицемерие. Главоболието бързо те кара да забравиш сърдечната болка. Счупеният пръст прогонва всички спомени, свързани с празния стол до тебе. А когато човек е истински гладен, той не изпитва нищо друго освен чувство на глад.“

Светът е жесток, брутално жесток, никога не съм виждал война или голяма епидемия в живота си, дано никога аз или семейството ми не видят такова нещо. Но съм виждал болка, дълбока и мрачна болка, душевна болка от близък за мен човек. Не успях да я понеса и побягнах… избягах, защото тази болка ме дърпаше към пропастта, към мрака на лудостта. Хората са… не знам, какво сме!? Щом в бразилски фавели спазват стриктно закона за „окото и зъба“, че и повече въздават от необходимото, как тълпата убива 14–15 годишни джебчии брутално, и после някой качва видеото в гор сайтове, щом във Мексико някой който е имал „късмета“ да прецака кефа на наркокартелите ще приключи земния си път доста пищно, я с моторна резачка в главата. Или пък се моли палача… поне палача му да има повече опит с мачетето и с един удар да приключи всичко. В Сащ не е по добре, много пораснали „деца“ ще убиват и ще бъдат убити. И дали ще е късмет ако попаднат в психиатрична клиника, кой знае!? В Русия „деца“ също се учат как се ядат други хора. И навсякъде го има.

Но ако всички ние се сблъскване неизбежно с болката… дано намерим сили да я преглътнем и да се усмихнем и засмеем пак. Или както е написал Бранислав Нушич:

„Но не за да оплаквам миналото, се обръщам аз назад. Напротив, обръщам се, за да се посмея с оня смях, за който с най-голямо основание именно сега може да се каже: «Който последен се смее, най-добре се смее».

Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.

Пътищата ни бяха различни.

Оня, който се роди в първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и неволи срещна той в света. Всичко му изглеждаше мрачно, небето за него бе винаги покрито с облаци, земята — оросена от сълзи. Той съчувствуваше на всяка мъка, болеше го всяка неволя, страдаше с всяко нещастие. Той плака над чужди неуспехи и ля сълзи над чужди гробове.

Оня, който се роди от моята първа грижа, премина живота под бремето на тежки грижи и грохна под тях. Той ту се тревожеше за правилния ход на слънцето, ту го измъчваше мисълта, защо земята не се върти в обратна посока, защо реките са криви, моретата — дълбоки, планините — високи? С дълбоки бръчки на чело той се спираше пред всяко явление и отдаваше всичките си сили за неговото решение, задълбочаваше се във всеки проблем, изправяше се срещу всяка трудност И така вървеше в живота, превивайки се под бремето на грижите.

Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над недостатъци, и над добродетели, защото често добродетелта е много по-голяма слабост, отколкото всеки друг недостатък. Той се смееше и над високопоставения, и над унизения, защото високопоставеният често е по-низш духом, отколкото оня, когото гледа отвисоко. Той се смееше и над глупостта, и над мъдростта, защото мъдростта много пъти е сбор от човешки глупости. Той се смееше и над лъжата, и над истината, защото много пъти за хората истината е по-тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата, и над заблуждението, защото правдата е често по-нетрайна от заблуждението. Той се смееше и над любовта, и над омразата, защото любовта често е по-егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта и радостта, тъй като скръбта често бива престорена, а радостта — много рядко. Той се смееше е над щастието, и над нещастието, защото щастието е винаги измамно, а нещастието — никога. Той се смееше и над свободата, и над тиранията, защото свободата е често само гола фраза, а тиранията винаги е действителност. Той се смееше и над знанието, и над невежеството, защото знанието има предел, а невежеството е безпределно. Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се …

А когато изтекоха пълни шест десетилетия (това било, казват, средната продължителност на човешкия живот), срещнаха се тогава тримата пътници, събраха се пак в същата душа, от която бяха поели в живота, и си дадоха равносметка за онова, което бяха видели по света през своя дълъг път.

Пръв заговори оня, който бе носил грижите на целия свят:

— Изморих ума си и изтощих душата си от мъка по хорските неволи.

— Освободи ли поне хората от тях, та да им стане по-леко?

— Не, защото грижата е неразделен спътник на човека. Тя е предпоставка за човешкия напредък. Убедих се, че е истински грях спрямо човечеството да му се отнеме грижата.

— А опозна ли поне живота през своя дълъг път?

— Не, не можах глава да вдигна от грижи.

След него думата взе оня, който цял живот бе проливал сълзи:

— Очите ми изтекоха от плач и душата ми се превърна в пустиня от скръб по човешките страдания!

— И можа ли поне да изкупиш човешките мъки?

— Не, страданието си остана между хората, защото, казват, животът е страдание и без страдание няма живот.

— А опозна ли поне тоя живот?

— Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да разбера нещо.

Взе думата и третият, който цял живот се бе смял:

— Устата ме заболяха от смях — толкова смешно има сред хората и в живота им. Колкото повече опознавах живота, колкото по-отблизо опознавах хората, толкова повече се смеех. Дори и сега, на стари години, когато се обръщам назад, умирам си от смях.

На този, третия, които, смеейки се в живота и над живота, извървя своя жизнен път, на него възлагам аз да напише страниците иа тая моя юбилейна книга, защото единствен той е видял живота.“

И не е нужно много да се досети човек, че Джером, К. Джером, Нушич или… Еклисиаста от Стария завет… казват едно и също с различен изказ.

От форума

Авторски текстове • Re: Рестарт

Поздравления !
Наистина много различно произведение от останалите, намиращи се във форума на Моята библиотека.
Аз бих казал, че можехме малко повечко да задълбочим някой от разказите, но това е мое мнение.

Статистика: Пуснато от Fabiven.BG — 24 февруари 2018, 15:39


Авторски текстове • Рестарт

Рестарт


Беше ден като всички останали. Ден, в който хората по цялата земя следваха съдбата си, бореха се с трудностите, наслаждаваха се на успехите си, обичаха и мразеха, прокарваха пътища или разрушаваха домове, мечтаеха или правеха горчиви равносметки, ден в който не бяха готови да умрат...
.............

„Време е !“- дълбокият, хипнотичен глас тежко нашепваше: „Убийте натрапника, унищожете този, който не е един от нас! Този, който дойде отдалеч, измисли боговете и сам си повярва, че е бог.“ Мощното послание изригваше от мрачните дълбини на океана, разпространяваше се с немислима космическа скорост и за мигове достигна до всеки атом на планетата. Флора и фауна вече бяха едно цяло. Един организъм, изграден от жива и мъртва материя, конгломерат от биологични единици и инертна маса, който се подчиняваше фанатично, и с нетърпение очакваше повелите на Земята. Само Човекът нехаеше, незнаещ, неочакващ, безметежно спокоен в крехката черупка на собствените си заблуди...

.............

- Хайде рибке, хайде душко. Още малко и ще ми дойдеш в ръчичките - гласът на Адриан леко потрепваше от вълнение, а въдицата в ръцете му се огъна и върха ѝ докосна неподвижната, огледална повърхност на огряния от слънцето малък залив. Две чайки, усетили хаотичните движения на безнадеждната риба, се отклониха и закръжиха, грачейки над дългото и тясно кану, намиращо се на петдесетина метра от крайните скали на естествения вълнолом. Мъжът започна енергично да навива макарата, а напрежението в очите му се замени със задоволство - беше разбрал, че рибата се е закачила здраво за куката и шансът ѝ да оцелее бе нулев.
Денят беше седми юли и лятото навлизаше с неотразима страст във владенията си по тази част на каталунското крайбрежие, наречена Costa Dorada. Преди десет години, Адриан и приятелката му Нери, с овладяно нежелание бяха напуснали родната България и емигрираха в Испания. „Желанието за промяна, - разсъждавашe Адриан, е скрития стремеж на всеки емигрант, компенсаторен ефект от непризнатия срам, че са напуснали родината си, своеобразно търсене на обратния път на подсъзнателно ниво. Естествено никой не признава наличието на грешен избор, напротив, в огромната си част емигрантите парадират с вдъхновение спорното си благополучие и се оправдават с липсата на алтернатива.“ Адриан знаеше, че грешат. Но преди всичко той беше разумен човек. Не афишираше мислите си, следваше повелите на собственото си сърце и оставяше другите да бъдат себе си. Fac at spera - прави и се надявай. Подтискайки страховете си, той не спираше да се надява. Да се надява, че един ден ще се завърне там, където всъщност знаеше, че никой няма да го чака, там, където ще открие само сянката на безплодните си мечти.
Последния и най-силен порив на рибата да се откачи, откъсна Адриан от мислите му. Трескаво завъртя макарата и когато жълтата платерина се показа на повърхността, подложи големия кеп под нея. „ Колкото и да уловя оттук - нататък, отива във фризера“ - каза си той.
Адриан и Нери бяха вегетарианци. От няколко години бяха решили да не ядат месо - не от морални, а от чисто здравословни и религиозни съображения. Не бяха вярващи в конвенционалния смисъл на думата. Следваха идеите на бялото братство, религиозно-философско учение, което им даваше удовлетворението, че вярват в нещо истинско и чисто. Адриан беше добър и интелигентен човек. Но добротата и интелигентността понякога са антагонистични понятия, а той, крепен от вярата в своя Бог считаше, че малцината, докоснали се до истината, съставляват по-добрата част от човечеството. Което, както би констатирал Петела- най-добрият му приятел от детството, анархист и застаряващ хипар, си беше чист елитаризъм. Но пък мнението на Петела си беше негово, субективно и изкривено от хаотичните му принципи, така че беше меко казано нереално.
Наведе се над такъмите и след като с грубите си, но чевръсти пръсти освободи рибата от проболите я кукички, тананикайки си фалшиво „ Хубава си моя горо“( то пък кой ли щеше да го чуе тук, освен рибите!), започна умело да навързва новия такъм. Този път реши да хвърли въдицата за дънен риболов с надеждата да улови dorada*. Пресегна се към сандъчето с инструменти и стръв, отвори една ръждива кутия и умело прихвана за средната част един от раците, които се катереха вътре, един върху друг. Слъцето беше започнало да прижуря и от челото му се отдели едра капка пот. Държейки рака, с опакото на ръката избърса челото си и като хвана здраво бляскавата кука от неръждаема стомана с безразличие и завидно умение я промуши през меките части, точно под черупката, на място където беше сигурен, че няма да го убие, поне не веднага, така че под водата клетото членостоного да движи крачетата си - примамлива плячка за някоя dorada.
Адриан беше милостив човек, състрадателен и с добро сърце. Никога не беше наранявал човек, физически и душевно. Насилието беше в противоречие с неговия мироглед. Точно в този момент, държейки клетия рак, обаче, той се запита защо причинява вероятно неимоверна болка на друго живо същество, и дали фактът, че то не е човек, го оправдава. Вярваше в доброто в човека, но напоследък му беше все по-трудно да оправдава стремежът на хората към повече и повече от всичко, да разбере безмерния егоизъм на човешката природа. „Защо - питаше се понякога, - ако човешкият разум е способен да измисли фундаментални науки, да достигне до висотата на хуманни философски прозрения, както и да създаде вдъхновяващи художествени шедьоври, защо не е в състояние да спре убийствата, както на хора, така и на животни, да изкорени омразата нетипична за никой друг вид на планетата?“ Не намираше задоволителен отговор. Може би единственото оправдание и присъда се криеше в човешката природа - нещо, което не подлежеше на промяна.
Но Адриан беше и практичен човек и знаеше, че човешкото тяло има нужда от протеини и незаменими животински аминокиселини, които с известен морален компромис се набавяха сравнително лесно от морето. Изправи се и решително заметна въдицата към водата. Часът беше около десет, а на Адриан му оставаха още пет минути живот.

.............

„ Редно ли е майката да посегне на децата си?“ - прогърмя Вселената.
„ Те не са мои деца!- отвърна Земята.- Ти ми ги изпрати, а аз ги приех, помагах им, опитах се да ги разбера, но така и не ги обикнах. ТЕ НЕ БЯХА ЧИСТИ!“

.............

Кармен Падрени въздъхна, отмести ръцете си от клавиатурата и се облегна на стола. Положи внимателно длан върху длан и като не отместваше очи от екрана на компютъра се запита, дали свършеното за днес не е достатъчно. „ И още как!“, почти веднага си отговори, а старческите ѝ черти, болезнено напрегнати досега, се отпуснаха и възрастната жена почувства как облекчението обгръща тялото ѝ, напомняйки за нежността на кроткия бриз, преминаващ в прашните утрини по късите улици на родното ѝ селце, и как този вятър закачливо развяваше дългите къдрици на онова малко момиче с леко вирнато носле, което загатваше за оформянето на един непокорен, дори тежък според някои характер.
Пресегна се и изключи захранването. Лекото и краткотрайно бръмчене на компютъра я подсети за жуженето на рояците пчели около кошерите, които баща ѝ обгрижваше, за сладко-упойния аромат на меда и за безгрижното, неосъзнато щастие, което я беше изпълвало през онези години.
Преди близо година реши, че макар и да наближаваше деветдесетте (а може би именно заради това), ще извади спомените си навън, ще ги осмисли и подреди в нещо като семейни мемоари и че това (като не брои разпадащата се семейна къща в изоставеното вече село), ще бъде нейното наследство. Всеки ден в продължение на близо един час тя сядаше пред компютъра и съсредоточено почукваше по клавиатурата, като нареждайки буква след буква надграждаше бавно, но с упорито постоянство зданието, в което се побираше нейният живот.
Кармен Падрени беше силна жена. Малко след раждането на третото им дете с Фернардо (que le doy una hostia*! незлобливо си помисли тя), решиха, че е невъзможно да живеят заедно и досега, макар и той все още да беше жив и здрав, вече половин век не се бяха нито виждали, нито чували. Сама отгледа, възпита и пришпори към живота децата си. Не и беше лесно, но тя и не искаше де е лесно. Беше боец и с открито и смело сърце влизаше в битките, винаги избягваше коварния комфорт и приемаше предизвикателствата по пътя си. Когато печелеше избягваше да тържествува - знаеше, че самодоволството разяжда характера като ракова клетка. Когато губеше си казваше: „ Аз съм Кармен Падрени - майка на три деца, малко безотговорно смела, но с отлично чувство за хумор и следващата игра ще е моя.“ И така и ставаше.
Възрастната жена се изправи, поизпъна набралият се хавлиен халат и с уморена крачка се отправи към отворената врата, която водеше към тясна, продълговата тераса. Прекрачи прага и се облегна на ръждясалия метален парапет. Терасата гледаше към еднопосочна покрита на места с изронен асфалт улица - крайните квартали на Мексико Сити не се славеха с добра инфраструктура. Наближаваше десет часа и слънцето все още не бе успяло да преодолее височината на отсрещната триетажна сграда и да погали топло многобройните цветя, грижливо насадени в различни по размер и цвят керамични саксии .
Погледна към цветята и забеляза, че пръстта е суха. От седмица не беше валяло, и макар и да ги поливаше всеки ден, заради липсата на влага почвата изсъхваше много бързо. Хвърли един поглед към празната улица и реши да влезе в стаята, когато изведжъж нещо я накара да спре и да погледне към планината...

................

„-Но те имат разум!“-каза Вселената.
„Този разум, обаче, е порочен!“-отвърна Земята.
В отговор вселенската тишина изригна, пробивайки си път през безкрая...

.................

Блокирайки с лявата ръка насочения към лицето му огромен юмрук на безутешно бавния нападател, с точен саблен удар в сънната артерия Тарик обезвреди първия от двамата яростни нападатели, обърна се бързо, точно навреме, за да хване за китката другия, устремил се към него огромен мъжага и прикляквайки, да изнесе десния си крак пред тялото му. Мъжът загуби равновесие и се строполи тежко върху пясъка. Тарик скочи върху него и му направи ключ. Знаеше, че е болезнено, но и знаеше, че болката е неизбежна и понякога необходима.
Тарик не беше човек, който търсеше проблемите. Когато обаче се сблъскваше с тях, той ги приемаше. И реагираше. Ако се налагаше и брутално. Това беше неговият начин за оцеляване.
- Пусни ми шибаната ръка, мръсен арабин – с неочаквано тънък глас крещеше грубиянът. - Ще разплача целия ти род, копе...ооо-х – мъжът притисна челюстите си, неиздържащ на силната болка в извития лакът.
- Първо влез във форма, тъпако – отвърна му Тарик с безразличие и без да отслабва натиска върху ръката, извика на двете деца, които, държейки се за ръце, гледаха към баща си :- Удай, Заха, седнете на пейката зад мен!
С несигурна крачка, заобикаляйки другия, проснат на земята мъж, децата се приближиха към пейката. Седнаха, притихнали и вдървени, с очакващи очи, насочени към баща им.
Само преди няколко минути детската площадка, намираща се в сърцето на Уилфред Уонг- арабският квартал на Лондон, беше един остров на спокойствие и детска радост. До момента, в който двата черни мотора не заораха пясъчната настилка и всред шум и прах не спряха, почти докосвайки детските пързалки. Псувайки и викайки :„Вън, вън, мръсните емигранти.“, двамата рошави, гротескни мъже скочиха от моторите и се устремиха към Тарик, който с дългата си черна брада и традиционната мъжка роба, видимо се отличаваше от останалите възрастни. След серията от терористични атаки заляли Лондон, конфликтите на верска основа бяха зачестили. Противопоставянето между ислям и християнство по целият свят се задълбочаваше и нито здравият разум, нито добрата воля можеха да прекъснат спиралата на нарастваща омраза и липса на толерантност. Победители нямаше да има,Тарик знаеше - от войните имаше само губещи. Завърши психология в Багдадския университет и веднага след дипломирането си беше привлечен в армията с висок офицерски чин. В продължение на години мотивираше ръководните кадри във Висшата военна академия в Багдад. Една омайна привечер се срещнаха с Фириал, влюбиха се и скоро се ожениха. Аллах ги благослови с две прекрасни деца, но сърцето на Тарик се свиваше от задушаващо негодувание. Защото надареният с разум индивид не е в състояние да търпи една унизителна диктатура – той търси свободата, стреми се към простор и липсата на наложени ограничения. Решението, планът за бягството през Сирия, както и изборът на крайната цел бяха изцяло дело на Тарик.
Последвалите години бяха плодотворни и щастливи за семейството на Тарик. Пишеше статии и есета за периодичните издания, превърна се в дисидент и персона нон-грата за режима в Багдад. Книгата, в която критикуваше диктатурата на Саддам Хюсеин го превърна в знаменитост и цел за тайните служби на диктатора едновременно. Тарик не се страхуваше. Той беше открил своята истина и правилната кауза за която да се бори. И да загине, ако се наложи.
Иракчанинът погледна в очите на мъжа, но в тях видя само омраза - чиста, фанатична, глупава омраза... „Няма никаква надежда - помисли си Тарик. - Лошотията в хората е неизлечима, дори и най-справедливата демокрация произвежда и мултиплицира милиони индивиди като този, хората изглежда имат нужда от егоистична значимост, придобита за сметка на ближния...“. Острият звук от приближаващи полицейски сирени сепна писателя. Той вдигна очи и се взря в неколцината родители, които прегърнали децата си, се бяха скупчили в далечния, граничещ с пешеходната алея край на детската площадка. Изглежда някой от тях се беше обадил в полицията. „И това е нещо“-каза си Тарик, като разсеяно отбеляза факта, че никой не се намеси, за да му помогне, не че точно той имаше нужда от помощ, но те и нямаше как да го знаят...

.................

Загледан в притъмняващия хоризонт, Адриан трепна при звука от тупкането на нещо тежко върху дъното на кануто. Още преди да успее да се обърне назад, усети неистова болка в петата на левия си крак. Сякаш десетки игли, едновременно, се забиваха дълбоко в плътта, разкъсвайки кожата с лекота. Внушителна, около двукилограмова dorada беше захапала крака му и мятайки се неудържимо, предизвикваше бързото и кърваво разрушаване на крайника. Адриан издаде хрипкав звук, захвърли въдицата във водата и понечи да се наведе и да хване рибата. Не успя. В този момент като прокълната градушка върху му се нахвърлиха десетки риби, изскачащи като на шега от морето. Мъжът умираше, обзет от недоумение, ужас и нечовешка болка. Крещейки, не можеше да чуе виковете, идващи от брега, а след като една дълга и хлъзгава морена проникна през окото в черепа му, не можа да види бягащите ужасени хора, преследвани и разкъсвани от животни, насекоми, храсти и дървета, както и стигащата до небесата стена от водна маса, заличила хоризонта и напредваща към сушата с неумолима стремителност...
................

Планината се движеше. Или по-скоро дишаше, разпокъсано, насечено, като короните на дърветата изправяха и свиваха клоните си подобно на човешки пестник. Старата жена гледаше и не вярваше на очите си. Вкопчи ръцете си в ръждясалото перило, точно над любимите ѝ диви аспержи. „Най-после полудях“ - помисли си тя, но в този момент усети как многобройни, тънки и грапави въжета се усукват около ръцете ѝ. Сведе поглед и видя как бодливите клонки на аспержите се увиват със сила и учудваща жестокост около китките, напредвайки към лактите. И тогава усети болката...и чу писъците на хората от малкото градче...и почувства идващата смърт....

.................

Удай се загледа в пясъка, стисна за ръката малката си сестра и ѝ посочи с очи да погледне надолу... Заха сведе поглед и изпищя пронизително...части от пясъчната покривка се повдигаха и спускаха ритмично сякаш отдолу се плъзгаха десетки огромни змии...
Наближаваше десет часа, и след няколко минути на мястото на големия град щеше да остане огромна, ужасяващо дълбока, болезнено крещяща с празнотата си дупка...

.....................

Човешкият апокалипсис беше настъпил. Природата, като болен организъм изхвърляше паразитите от тялото си. Чистата първична материя се прочистваше. Земята тресеше снагата си в самоубийствен, смъртен танц. Планините се разместваха, океаните изригваха до небесата, вулканите бълваха огнено, унищожително проклятие. Агонията на човешкия род достигаше края си. Той беше жесток, болезнен и кървав. Но в същото време, това беше едно ново начало. Началото на свят подчинен на естественото съзидание, а може би и на нови грешки... Безпрекословно и решително, Земята налагаше волята си.
Човешкият род щеше да изчезне. Немалко щяха да оцелеят, скрити в дълбоките осигурени бункери, създадени да ги предпазят от атаките на себеподобни. Но не и срещу гнева на Земята, на първичната природа и неумолимия ход на времето. Някои от тях щяха да се опитат да излязат на повърхността и да срещнат смъртта си по бърз и безкомпромисен начин. Други нямаше да понесат психически дългата изолация, а последните щяха да умрат от старост, победени, отчаяни и неразбиращи...
Човешкият род щеше да изчезне. Нямаше да има вече войни и безсмислени кръвопролития, предателства и демагогски доктрини, сълзи и неоправдана болка... Но нямаше и да има прояви на чиста доброта, стремеж към разбирателство, споделена радост, чистосърдечен детски смях...
Цивилизацията с всичките ѝ фетиши загиваше. Това беше краят. Краят на едно изпълнено с болка и надежда съществуване, въплътило в себе си всичко възвишено, но и всичко разрушаващо, цялата страст за живот, съчетана с пагубен стремеж към убийства. Но как, ако не бяха лоши, щяха да искат да са добри, как, ако не виждаха грозотата, щяха да оценяват красотата, как ако не бяха хора щаха да искат да са богове? Всичко това вече нямаше значение. Животът и смъртта под една или друга форма щяха да продължат да съществуват. И звездите, планетите, космическият порядък или хаос, щяха да продължат да живеят и умират, отново и отново...до безкрай.

*dorada – ципура
*que le doy una hostia – да го вземат мътните

Статистика: Пуснато от Tevs — 24 февруари 2018, 13:35