Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

19 септември 2020

18 септември 2020

17 септември 2020

16 септември 2020

От литературните блогове

Човешката библиотека : В подготовка за „Аз, грешният Иван“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото ни заглавие ще бъде „Аз, грешният Иван“ от Николай Светлев – второ допълнено издание.

корица на „Аз, грешният Иван“

До 3 октомври подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Хартиеното издание вече е в печатницата и го очакваме всеки момент.

По-долу ви предлагаме откъси от романа.

Апокрифът за тайната на Златния камък

Още от невръстно сополиво хлапе усещах обаче, че не съм като останалите и не мога да спасявам като тях само тялото си. Те също го усещаха и като ме виждаха такъв замаян и отнесен, страняха от мен и ми се подиграваха. А понякога ме замеряха с камъни, дюдюкаха и крещяха обиди подире ми.
И на мен ми ставаше много тежко, но душата ми устояваше и устискваше по български, и не ми даваше да заплача. Дори когато вечер мама ме утешаваше скришом от татко и ми шепнеше да се уповавам на Бога, който всекиму ще въздаде заслуженото.
А какво можеше така да настървява връстниците ми срещу мен, като аз само исках да знам защо? Защо расте тревата, защо водата тече отгоре надолу, а пък се вдига после в облаците, защо се раждат хората и защо умират?
Но в Скрино имаше само двама човека, с които можех да говоря по тези въпроси. За жалост, те пък не се понасяха помежду си.
Единият бе селският поп Драган, който пиеше вино като триглав змей, но понеже пасях и неговия добитък, ме изучи криво-ляво да сричам и пиша на новата ни азбука. И макар да бях невръстен, ставаше ми страшно понякога, като проумявах каква велика сила е скрита в писанията Божии.
Същите страшни тръпки ме побиваха, когато се срещах и с другия – едноокия езически колобър дядо Темар, който живееше вдън джендемите страховити, в една ужасяваща пещера. За него говореха, че може да се превръща във вълк, да лети като сокол и да пълзи като змия. Но пред мен никога не бе правил нищо такова, само ме гледаше с огненото си око и когато отговаряше на въпросите ми, не мърдаше устни, а аз всичко чувах. Един ден не се сдържах и го запитах:
– Кажи ми, дядо Темаре, защо ти не си като другите хора, а имаш само едно око по средата на челото?!
– Ех, мъниче Оване, нима и ти си като другите хора, дето гледат, а не виждат?! Та аз имам седемдесет и седем очи! – отвърна той и аз чудодейно се озовах в яките му ръчища на една педя от чудовищното му лице.
– Гледай, гледай сега в окото ми и какво виждаш?
Виждах лудите дълбини на света как бляскаха в седемдесет и седем рубинови зеници, събрани в една. Неземна сила струеше от тях и напираше да ме помете в ада на езичеството.
– Не зови напразно Неговото име, защото и аз съм Негово творение, както си и ти, мъниче, защото Бог е един! – И това го каза не благочестив християнски свещеник, а изродът човешки Темар, отритнатият от света колобър на Тангра.
После той ме пусна от ръцете си, също без да усетя, а от пещерата тозчас изпълзя огромният смок Варен, следван от черния вълк Куртю, който беше едър колкото магаре.
Знаех какво трябва да направя, защото го бях сторвал десетки пъти. Яхнах могъщия врат на Куртю, Варен се уви около тялото му и с три скока само се озовахме в долчината, дето пладнуваше кравето стадо на половината Скрино.
И от висините като камък падна соколът Догу, който вардеше кравите, докато аз говорех с Темар.
След това смокът Варен изсука всичкото мляко от виметата на дванадесетте крави на попа Драган – изду се като беломорски мях. През това време Куртю виеше първобитната си вълча песен, а Догу му пригласяше с пронизителните писъци на предвкусваната радост.
Защото те не бяха обикновени животни, както не бе обикновен и господарят им. Те всичките се хранеха само с мляко и през зимата гладуваха по четири месеца, без да умрат.
Когато смокът Варен допълзеше горе до пещерата, увиваше се гальовно около Темар и първом нему вливаше с раздвоения си език тънка бяла струйка в ощърбавялата уста, а после го правеше и с останалите.
Тази своя храна споделяха по братски, като най-малко оставаше за сокола Догу, който бе най-дребен.
И винаги пиеха млякото на попа Драган, а другите крави не закачаха и за мен това бе магия някаква. Как така Христос Вседържителя не види, че неговото мляко отива в гърлата на гнусните твари и еретика неверен.
Привечер, когато връщах стадото към село, кой знае как виметата на поп Драгановите крави бяха по-напращели от тези на другите добичета. И аз пак се чудех на тая нова магия – как старият ни български бог Тангра дава, ей така, своето мляко на челядта на Христовия служител?!

Най-радостните мигове от юношеството ми бяха с добичетата безсловесни и с Яна, която неведомо откъде цъфна в пещерата на дядо Темар, когато бях на десет години.
О, Яна, Яна, Яна!
От теб разбрах величието на човешката душа, когато тя е озарена от силата на любовта. Не онази любов към благия Христос и всемогъщия Бог Вседържител с техния Свети Дух, а любовта между грешните човеци.
Вие как си мислите, чедца мои, че дори да е на десет години, не може човек да хлътне безпаметно в бездната на любовта и да стори в нейно име невиждани чудеса? Пред които помръква примерът на древните герои…
Вярвайте, това става и във вашите времена, както ставаше, когато аз бях дете. Както е било, откакто свят светува. Защото човешката любов и саможертва в името на любимия Човек е най-правият път към лоното на Бога и живота вечен.
А първия път, когато видях Яна в греховните времена на моето детство, тя бе гола-голеничка като диво животно. И се плацикаше сам-самичка в един бисерен вир на синьоструйната Струма. Смееше се с пълно гърло от радост, бронзовото ѝ телце се рееше като мряна рибка из кристалните води, а косата ѝ приличаше на мокра златна коприна.
Аз я гледах скришом, затаил дъх зад крайбрежния шубрак, и усещах, че присъствам на някакво страховито тайнство. Защото за пръв път в живота си виждах голо момиче и всичко бе толкова хубаво. Краката ми бяха омекнали, сърцето ми биеше, сякаш бях качил с тичане целия Руен. А очите ми бяха заковани в прекрасните очертания на незнайното самодивче.
Но и Бог гледаше отгоре и ми повеляваше да не се крия така в грях. Трябваше да събера всичката си прехвалена смелост, за да се изправя в цял ръст и да не се поддавам повече на скритото изкушение.
А тя, като ме съзря, нито писна, нито хукна да бяга, само се изправи в топлата августовска река и попита чисто по детски:
– Ти кой си, малки юначе?!
Аз стоях като треснат от гръм, защото без срам и свян, а с невинност Божия тя се приближаваше към мен и миг преди да хвана протегнатата ѝ ръка, успях да смотолевя някак:
– Амчи, аз съм Иван Говедарчето от Скрино, паса кравите… тук… тъдява…
– Колко си смешен и целият си вир-вода от пот… – изкиска се тя.
А то потта ми бе от срам и неловкост и всичко онова, което омайваше главата ми преди малко, се бе изпарило. И бях глътнал и ума, и дума.
Аз, безстрашният, непобедим воин.
– А аз се казвам Яна, ела, де, влез да се изкъпеш и ти! – Тя вече ме дърпаше към водата, а пък на мен ми се щеше направо да се удавя.
– Ама теб не те ли е страх да се цамбуркаш сама така тука?! – най-искрено се облещих. – А от мен поне не те ли е страх?
– От теб ли да ме е страх, че ти целият трепериш, брей, как го измисли! А и аз не съм сама тука, само да свирна, голям зор ще видиш…
Тук вече аз се ядосах и на нея, и дваж повече на себе си и рекох:
– Свирни, де, само преди това гледай да не те напляскам по голото дупе!
А тя се усмихна лукаво и взе че свирна.
Тутакси иззад близката скала изскочи със страховит вой огромният черен Куртю и ако някой друг бе на мое място, сигурно щеше да се насере от страх, но аз въздъхнах с облекчение.
– Куртю, Куртю, ела насам, батьовата! – викнах колкото ми глас държи, и безстрашното чудовище на Темар прецапа вира и ме близна ласкаво по бузата.
– Ей, ти да не си Ован, дето дава на дядо Темар мляко? – погледна ме с възхищение Яна.
– Нали ти казах, че съм Иван Говедаря, само дядо Темар ми вика Ован, както е по старите ни обичаи.
– И аз ще ти казвам Ован, така пò ми харесва…
– Ти да не би да си езичница?
– И като съм езичница, какво, нали всичко си имам! – фръцна се тя, както си беше гола-голеничка, и на мен очите ми отново се превъртяха навътре. – Хайде, събличай се, християнино, и ела да си играем във водата…
– Срам ме е… – заопъвах се аз, но много ми се искаше да цамбурна във вира, толкова беше жежко.
– И от какво да те е срам, че имаш пишка ли? То и Куртю има, и магарето има, и биковете имат, пък не ги е срам…
Тогава се сетих за онази история за Адам и Ева в Рая, преди грехопадението, когато не ги било срам да ходят голи. И всичките ми християнски терзания тупнаха на брега на Струма, заедно с конопените ми гащи.
А водата бе ласкава, като милувката на мама, като блажено послание от Божиите уста, като предчувствие за вечна благодат.
Ах, така се плискахме и гмуркахме двамата, така се щипехме и гъделичкахме, че щяхме да се изподавим от смях. И всичко се бе отдалечило и стопило. И аз не бях момче, а тя не бе момиче, а моите нещастни крави кой знае къде вълците ги ядяха.
Най-накрая, когато устните ни вече бяха сини от студ и пръстите на ръцете и краката ни се бяха сбабичосали от водата, припълзяхме като два гущера на припек върху отсрещната топла скала.
– Олеле, Оване, гладна съм като вълк, от три дни съм при дядо Темар, но той нищичко не кусва, а и добичетата му нищо не ядат, та аз само малини и боровинки нагъвам…
Слава Богу, помислих си, добре, че поне тя не пие мляко от устата на смока Варен. И без да кажа ни дума, прецапах отново реката, взех си дрехите и торбичката и потеглих назад до скалата.
А Яна се бе вече облякла в дълга власена риза и седеше, прегърнала колената си. Куртю бе проснал огромната си глава до нея и примигваше сънливо.
Бръкнах в торбичката, извадих комата ръжен хляб и бучката сирене и ги подадох на Яна:
– Нà, яж, аз през това време ще се облека.
– Така си по-хубав, Оване, само дето пишката ти е много смешна.
– И на мен твоята ми се видя много смешна…
И двамата се разсмяхме от все сърце, както могат да се смеят само децата.
А тя разчупи надве хляба и сиренето и нищо по-вкусно в живота си не бях ял.
– А ти каква си на дядо Темар? – попитах все пак аз, след като се заситихме.
– Амиии… внучка съм му…
– Че той никога не е имал ни жена, ни синове, ни дъщери, как така си му внучка?
– Мен реката ми е майка, а скалата – баща, огънят ми е братец, а сърната – сестра, а оттук насетне и ти ще бъдеш мой, Оване! – нареждаше Яна.
И аз много се зачудих как ще бъда неин, като съм мамин и татков, и на Христа посветен. А тя сякаш четеше мислите ми и отвърна:
– Ако сега из гората изскочи някой звяр или човек и иска да ме грабне вдън гори тилилейски, ти какво ще направиш?
А аз мигом се огледах за сопата, ала я бях оставил на отсрещния бряг. Но усетих как силата Божия затрептя в мен като тетивата на смъртоносен лък, и ревнах колкото ми глас държи:
– Елате, де, с тия голи ръце главите ви ще откъсна, но Яна няма да ви дааам!
А тя се превиваше от смях, като ме гледаше така гол и юнашки изпъчен. Но щом видя, че лицето ми побледнява от обида, погали ме по бузата и каза:
– Е, нали видя, че си мой, Оване… а и аз… и аз съм твоя, глупчо глупави. Ако някой иска да те обиди или да ти навреди, аз също мога да се бия за теб, нищо че съм момиче. Гледай сега и мълчи!
И тя се вторачи в отсрещния бряг на богоспасяемата Струма, където се белееше моята сопа. И с ужас видях как дървото бездиханно щръкна нагоре, сякаш бе бяла змия, със свистене прелетя блесналата река и се озова, зловещо потрепвайки, в тъничките ръце на Яна. Куртю се сепна от дрямката си и озъби страховитата си морда.
– Дръж, дръж, изяж Ована! – насъска го Яна, а аз се вкамених от потрес пред това черно предателство.
Но тя бе застанала между мен и вълка и в ръцете ѝ сопата се въртеше като белезникаво ветрило. И откъдето и да напираше към мен черното чудовище с огромните зъби, срещаше свистящата стена на нейната отбрана. Стори ми се, че тази луда битка продължава часове, и постепенно започна да ме обзема едно небесно и благодатно спокойствие. Защото за пръв път в живота някой друг се биеше заради мен. Пък било то и едно странно момиче, не от Мира сего.
– Ей, ти да не би да заспа? – сепна ме звънкият глас на Яна, когато Куртю, плувнал в бяла пяна, дойде да ме близне по бузата. – Ние така само си играем с Куртю, но нали видя какво мога.
Представих си какво ли би било, ако нещо подобно ѝ се случеше наистина. Дали аз бях най-сръчният багатур в българските предели? И коя ли е тя – царската дъщеря, омагьосана като самодива, или скръбно сираче, родено и подхвърлено в пущинаците?
Аз поне си имах мама и тати, а тя какво имаше да я крепи, кой – да я храни и приласкава? Кой да бди над нея, когато е болна, кой да ѝ шие дрешки и да ѝ сплита прекрасните коси?
И вече знаех, че аз ще ѝ бъда вместо майка и баща, вместо брат и сестра. Рамото, на което да си поплаче, когато ѝ тежи нещо, и десницата, на която да се опре. Нищо че нашите Господи бяха различни.
А пък моят Бог нали всичко вижда, нейният не вижда ли и не разбира ли?
Ето, днес не ме порази гръмът небесен на Божия гняв! Не ме изпепели огънят на яростта Му, загдето надмогнах Неговите запрети и се поддадох на човешката съблазън да ти е мило някое друго човешко същество.

Anna Hells' Fantasy place : Племето

Пидър О’Гилън

Хубавите, странни и плашещи книги от ирландски писатели не са често явление. Или може и да са, но ако винаги графичното им оформление е на ниво първокласник среща фотошоп, то гарантирано са потънали в общия шум на потоците издания. Затова въпреки наличието на българска корица, ще оставя тук немската, която може да ви подготви далеч по-адекватно за канибалския сай-фай епос на Пидър О’Гилън. Подобно нещо, ако се екранизира ще е като брат-близнак на Канибалският холокост, и затова ще е забранен за всички езици, страни и възрастови групи, но в книжна форма ще ви посрещне англоговорящият духовен брат на Серж Брюсоло и Гилермо дел Торо в света на Апокалипто.

Дивашки народи живеят под купол с постоянно прелитащи механични глобуси в небесата, но никой не се занимава да гледа към звездите, тъй като видимо извънземните изроди от всякакъв тип и калибър са в постоянна война помежду си за най-ценния ресурс – месото. Няма такива лиготии като земеделие, домашни животни, култура. Целият свят е едно инсценирано бойно поле на еволюцията, в която със зъби, копия и нокти се решава кой ще изяде другия, а понякога и своя. Различните видове говорят на своите животински езици, но всички са напълно интелигентни, населяват готови градове и когато не се бият, се размножават, татуират и избират доброволци, които да бъдат заменени като храна с някое малко по-миролюбиво настроено племе, което също дава децата си за вечеря на другите изроди до тях, когато ги мързи да ловуват. Защо го правят въобще не съм сигурна, тъй като моралът им не ги спира да ядат мъртвите си на импровизирани джамбурета, и да жертват всеки с течащ нос на самоубийствени мисии или като разменна монета с косматите съседи, така че защо не ядат директно своите така и не става ясно. Грубо, първично и отблъскващо – всичко е тук в задавящи количества.

В основата на историята са двама братя – вероятно ненавършили и двадесет откачени диваци с амбиции и без никакви задръжки, чийто живот непрекъснато виси на нишка по-тънка от косъм в среда на постоянни врагове, изпълнени с дълбока омраза и глад един към друг. Разделя ги е началото една жена, а после друга, но втората идва от света над купола – чернокожа пантера, очевидно изхвърлена от своите съвременна девойка, свикнала на лукса на технологии и цивилизация. Не ѝ се случват хубави неща, както се полага на всяка жена в праисторически сетинг, но поне не я изяждат. Тук и това е нещо. Малко по-смотаният, поне на пръв поглед, брат бива принуден да поеме на пътешествие през целия им откачен свят заедно с тъмната иноземка, като по пътя като в игра бива нападан от все по-силни и по-зловещи противници и босове, научава отвратителни истини за произхода и историята на родния си свят. Но не, не става по-симпатичен канибал, а просто такъв, който изпитваш нужда да убиеш бързо и безболезнено, докато останалите ще оставиш на Копачите – прекрасен вид, заравящ жертвите си в ниви, за да бъдат изяждани живи от петите нагоре от хищните им ларви, докато същите им впръскват прелестни химикали, предизвикващи най-дивите кошмари и неконтролируема болка от всякакъв вид. Както казах – прелестно местенце за почивка, на което е хубаво да отидат едни занимаващи се с политика лица. Ще им е почивка – един път.

Това е началото на трилогия, която вероятно никога няма да види свят на български, а то и първата част е вероятно безкрайно трудна за намиране, но ако случайно попаднете на Племето в някой кашон , и ви се чете нерафиниран атавистичен ужас – Пидър О’Гилън е вашият човек. Следващите части проследяват пътуването на по-симпатичният канибал в технологичния свят над купола, който си е толкова деградирал и разпадащ се, колкото можете да очаквате, че ще е станало в бъдещето, и вероятно всичко ще доведе до впечатляващ ендшпил, където различните видове жестокост ще се срещнат, за да видят кой ще изяде другия първи, преди да умре в мъки, разбира се. Печеливши не очаквам да има, но е важно пътуването и играта на оцеляване на всяка цена. Човешките граници са противно нещо, отиват твърде далеч и твърде дълбоко при определени обстоятелства, обезсмислящи идеята, стояща зад това да го има вида ни. И ако не сте го научили от хорър филмите, обърнете се към хорър книгите – на хартия е дори някак по-болезнено. Интелектуален мазохизъм, виновно удоволствие, гледане с широко отворени очи на зловеща катастрофа. Племето ще ви даде ужасно много, докато си откъсва и доста от вас. Сделката е почти равностойна.

Първи впечатления от последно прочетеното : Приключенията на Хъкълбери Фин – Марк Твен


Това е една много приятна, не особено детска и въпреки това познавателна, възпитателна и весела книга. Не всеки ден подобно бижу може да попадне в ръцете на читателя-ценител. Със сигурност романът е много богат - като език, с много внушения, житейски ситуации, слоеве, които да доставят радост на различните типове почитатели на марктвеновия хумор. 

Приключенията на едно избягало момче, което предпочита да кара сал с избягал негър надолу по реката, да лови риба, да пушат лули от царевични кочани и да си разправят истории, да помагат на едни и да бягат от други, да опознават цялата шарена пасмина, която се носи напред-назад покрай тях. Ако мислиш бързо и умееш да лъжеш, може доста да се позабавляваш. Може да изкараш пари, може да те намажат с катран и овалят в перушина, а може и директно да те гръмнат. Бях забравил колко време беше отделено на премеждията с краля и херцога, както и сложнотията на плановете на оня лигльо Том Сойер за освобождаването на пленника. Ей, весел живот!:) 

Представен от гледната точка на тинейджъра-сирак Хък Фин, романът предлага гледка от американския юг по Мисисипи, където калпавите момчета с въображение имат предостатъчен терен, на който да се развихрят. Трябва да сте наясно също, че през 1885г., когато е писана книгата, робството в Америка все още е било нещо нормално, и бягството на негъра Джим изобщо не е било безобидна работа. 

Това е една от любимите ми книги – сериозна, мъжка, която би се харесала, както на по-млади, така и на по-стари момчета, стига да имат принципи и да си държат на думата. Пък дори и понякога да взимат разни неща „назаем“, когато никой не ги гледа.

Читателите казват

За „Нищо за губене “ от Лий Чайлд

Не ми хареса книгата. Имаше толкова много излишни обяснения, че ми ставаше скучно. Доста нереален сюжет, никой нямаше да остави Ричър жив и нямаше как навсякъде да му дават информация за всичко.

За „Прагът на вечността “ от Кен Фолет

Благодарности и от мен, но загриженият потребител ме изпревари и възможността да се запозная с трилогията „XX век“ се отлага до 2025г. Ще съм още по-благодарен ако някой по-пъргав потребител я качи другаде и услужливо сподели с нас линк ;)

От форума

Как се казваше?… • как се казва

имам нужда от помощ за книга на Ги дьо Мопасан.Разказва се за жена която ражда,но готви детето си да го даде за клоун в цирк.Затяга корема си да го деформира.Това си спомням.

Статистика: Пуснато от balgariq — 17 септември 2020, 10:31


Авторски текстове • Re: Фейк

3.
Градинката на баба Яга представляваше див, приличащ на вековна гора остров, заобиколен от сивотата на бетонния град. Казваха й така, заради беседката в центъра на гората. На върха й имаше ветропоказател, който представляваше метална баба, яхнала метла. Заради буйната растителност, тук вятър почти нямаше, а ако се появеше баба Яга леко се завърташе, издавайки скърцащ звук. Носеше се легенда, че който чуе скърцането на ветропоказателя ще има късмет цяла година. Според друга история, от построяването си, преди повече от сто години, баба Яга още не е направила пълен оборот около оста си, а когато това се случи, ще настъпи Второто пришествие.
Крис седна на една от пейките, която гледаше към беседката и наблюдаваше студентите, които се бяха настанили в нея. Спомни си младежките години, които свършиха не толкова отдавна, но вече имаше чувството, че е минала цяла вечност. Скоро се появи и момичето, с което имаше среща. Беше малко по-висока отколкото очакваше, носеше цветна, но ненатрапчива рокля, кубинки и кожена раница. Гледаше телефона си и се оглеждаше. Журналистът пое дълбоко дъх, изправи се и се подготви да види разочарованието в очите й.
-Здравей, Лора, нали? – притеснено попита Крис.
-Пак ли? Защо все на мен се случва? – рязко реагира момичето и започна да се оглежда така, сякаш търси пътища за отстъпление.
-Е, айде сега, не е толкова лошо положението - с известна обида в гласа отговори Крис.
-За трети път става така и все си казвам „никога повече“, и ето пак.
-Съжалявам, аз съм Крис …
-Поне и ти имаш брада, - язвително подметна Лора.
-Виждаш ли, можеше да е много по-зле. – Крис се поизправи и опита да извади възможно най-чаровната си усмивка и май му се получи, Лора започна да го оглежда преценяващо. – Искаш ли да направим следното нещо – така и така си тук, времето е хубаво, да поседим на някоя от пейките, да поговорим, пък ако ти писне, ставаш и си тръгваш?
Лора още веднъж го огледа от глава до пети, огледа и градинката, явно присъствието на много хора я успокои, а и сигурно предишните й срещи са били с много по-подозрителни екземпляри на мъжката фауна.
-Добре, ще поседим, но преди това ми кажи – защо писа на бабата?
-На бабата?
-На работния ми профил?
-Ами, аз…
Крис се почувства ужасно тъп, защото не накара Марио да му покаже разговора от чата, когато разпитваше за Лора. Умът му трескаво започна да търси варианти и в крайна сметка успя да изплюе:
-Обичам да общувам с различни хора, а профилът на бабата ме привлече, заради поста с плъховете.
Следващите няколко мига, докато чакаше реакцията на Лора, му се сториха цяла вечност.
-Значи не си ме излъгал, че си журналист?
-О-о, не! В никакъв случай! – зарадвано почти изписука Крис, докато на ум благославяше Марио – Ето, имам даже карта.
Журналистът извади прескартата си и я показа.
-Сега вече си ме виждала снимка, следователно запознанството по нета е почти ок!
Лора се засмя:
-Да де, ама те видях на снимка след като те видях на живо.
-Кой се интересува от подробности като хронология? Пък и първата снимка на която те видях, беше на баба, коя е тя, между другото?

След два часа и половина, две порции пилешки шишчета със салата, кана вино, сладолед и разговори за всичко, Крис реши, че е време да действа. От общуването досега бе разбрал, че Лора предпочита да се говори по същество и затова започна направо:
-Излъгах те не само за снимките.
-Разбрах, защото половината разговор вече сме го водили.
Крис повдигна учудено вежди:
-И защо остана?
-Бях гладна, а и си симпатяга на фона на предишните ми срещи. Имаше един с огромно шкембе, с риза, която се бе набрала така, че се виждаше пъпът на това шкембе.
-Ужас!
-Пъпът беше толкова голям, че можех да си завра юмрука вътре!
-Ужас!
-Кажи ми с кого си говорих в чата?
-С нашето IT, страшен пич, помолих го да се опита да научи нещо повече за профила на бабата и… ето ни тук.
-Разбирам.
-Досещаш се, какво искам да те помоля. Знам, че ще ти е трудно и неприятно… - Крис не успя да довърши.
-Получавам информацията по мейла от [email protected], праща линк към сайт за трансфер на файлове, където са снимките, текстовете за тях и указанията.
-Аха, а можеш ли…
-Ще ти дам файловете, ако ме запознаеш с IT-то ви.
Крис погледна Лора учудено.
-Виж, симпатяга си, но с него си говорихме много хубаво и ми е интересно да го видя.
-Последно, ако не показвам лицето ти и променя гласа ти, би ли повторила това, което ми каза пред камера?
Изражението й се промени, тя се сви, на Крис му се стори, че стана физически по-малка.
-Ще ти покажа целия материал преди да го пусна, за да си спокойна.
Лора продължи да мълчи.
-Учиш психология, затова няма да ти обяснявам колко вредни са фалшивите новини. Прекрасно знаеш, че няма значение дали нещо е истина или не. Достатъчно е човек да повярва в него, да действа така сякаш е истина, за да се получи съвсем реален ефект. Ако беше обикновен трол, който лъска, гледайки как другите се вбесяват – нямаше да те занимавам, но това е нещо много сериозно.
Лора кимаше в съгласие, но в очите й все още се четеше съмнение.
-В интерес на истината само файловете, които ще ми дадеш са предостатъчни. В очите на обикновените хора, за жалост, не е така. Станаха толкова невярващи, че каквито и факти да опиша все ще намери някой, който да ги оспори. И това също е част от проблема с тия партенки.
-От части и аз съм виновна за това.
-Ти си инструмент, но можеш поне малко да повлияеш в тази посока. И десет души да се убедят, ще е победа.
Лора си пое дълбоко въздух, намести се на стола.
-Ако ми покажеш финалния резултат.
-Задължително!
Крис извади телефона и набра Марио.
-Ехо, в офиса ли си още? … А има ли някой там? … Лора е много симпатична, даже ще дойдем след около половин час. … За да се запознаете. – журналистът повдигна една вежда и краищата на устата му едва потрепнаха, явно това, което му казваше Марио го разсмиваше. – Добре, както кажеш, идваме.
Докато журналистът затваряше телефона, от слушалката все още се чуваше гласът на администратора. След като плати сметката, взе касовата бележка и с Лора се отправиха към метрото.
Когато влязоха в стаята на Марио, Крис не можа да повярва на очите си – вечно брадясалото, невчесано и имащо вид на зомби IT се бе преобразило. Гладко избръснат, сресан, черната фланелка с маската на Гай Фокс и петна от обедите през последните три дни бе заменена с риза. Лампите в стаята светеха, а въздухът беше свеж, оказа се, че зад постера на филма „Хакери“ е имало прозорец.
-Кога успя? – едва промълви шокираният Крис.
-Какво, кога съм успял, друже?
-Тук има прозорец?
-Все едно за пръв път го виждаш - засмя се Марио, като почти успя да прозвучи естествено, - а ти си Лора?
-Приятно ми е - усмихна се момичето, – Защо се криеш зад Алберт?
-Всъщност Алберт се крие дълбоко в мен! – отговори администраторът, потупвайки се по корема.
Крис се усмихна доволно, наблюдавайки тази сценка.
-Е, видяхме се – леко припряно каза Марио, - какво следва?
Лора свали раницата си, отвори я, от там се подаде лаптоп, но тя извади външен хард диск.
-Тук са всички файлове, които ми е изпратил Фалшивата Звездна Светлина.
-Много поетично, но дълго – констатира Марио. – Да му викаме ФЗС?
-Харесва ми – усмихна се Лора.
Марио взе харддиска, включи го, и започна да сканира файловете.
-Никога не съм била в редакция на сайт – с подканващ тон каза Лора.
Марио и Крис се спогледаха. В погледа на IT-то се четеше, молба Крис да ги разходи, но в този момент телефонът на журналиста звънна.
-А, Ева е! Трябва да говоря с нея, Марио, моля те, разходи Лора из офиса.
Крис излезе от стаичката, усещайки тежкия поглед на администратора на гърба си. Първо надзърна в нюзрума, помещението бе празно, офисът на Ева не светеше, вдигна телефона и тръгна по коридора, за да слезе пред сградата и да изпуши една цигара.
-Здрасти, всичко мина прекрасно!
-Колко прекрасно?
-В момента моят човек сканира файловете със задачите, които момичето е получило.
-А самото момиче, как се казваше… Лора? Тя ок е ли с всичко?
-Да, съгласна е да се снима, ако скрием лицето й.
-Супер! Продължавай в същия дух, нали взе бележката от кафенето, да ти върна парите?
-Естествено - ухили се Крис.
-Ок, почивай.
Връзката прекъсна, Крис дръпна от цигарата и пое от свежия пролетен въздух. Фактът, че нещата се развиваха толкова бързо и лесно малко го притесняваше. Наистина, вече имаше с какво да започне материала, най-вероятно скоро щяха да появят и очертанията на шефа на Лора, но не беше ясно дали ще има нещо повече от това.
Пак се сети за студентите и се огледа в стъклената входна врата. Изглеждаше сравнително добре – поддържаше се във форма, още не бе започнал да оплешивява. Дръпна рамене назад, Ева беше права. Гледаше се и се чудеше накъде е тръгнал животът му - нямаше сериозна връзка, не можеше да определи работата си като „изграждане на кариера“, сякаш бе изпаднал в някакво безвремие.
Мислите за това, че не само не е намерил мястото си в света, а дори не знае къде и как да го търси, напоследък се прокрадваха все по-често. Понякога се опитваше да разбере причините за появата им. Дали защото материалите, които правеше се задържаха не повече от ден-два на сайта, и умираха като мухи – еднодневки? Веднъж бе направил експеримент и написа името си в търсачката на сайта и излезе всичко, което е качвал. Почувства се така, сякаш се е озовал на гробище. Спомняше си как е работил по повечето от тях, как е разговарял с хората. Някои трябваше да убеждава да дадат интервю, а от други се чудеше как да се отърве. Малки парченца живот, погребани в няколкостотин думи, а заглавията бяха епитафиите.
Не беше усетил, кога спря да се радва и получава удоволствие от това, което прави. Покоряването на нови върхове вече му беше писнало, защото всички се оказваха еднакви. Патетичното въртене и сучене около десетината въпроса, приложими към всяка тема и опиращи се на думата „морал“, вече го отвращаваше. Когато се захващаше с тази професия не можеше даже да си представи, че всичко ще се окаже толкова скучно. Едва сега успя да осъзнае и първия си въпрос, когато Ева му каза, че ще му даде отделна рубрика. Отношението му явно личеше отстрани, защото дори нямаше нужда да го задава, а Марио също го попита за парите.
Телефонът му извибрира. Пишеше му момичето, от което тръгна историята с фалшивите новини, молеше го за помощ при монтажа на някакъв материал, който била снимала с телефона си. Автоматично, без да се замисля, Крис й предложи да дойде в ателието, за да я научи как да реже и лепи клипчета. Уговориха се, че ще се видят след час.
Когато влезе в стаята на Марио, завари много сладка гледка. IT-то и Лора бяха седнали пред компютъра на момичето, на монитора се чернееше конзола, на която в бяло бяха написани различни IP-адреси, а Марио обясняваше като учител:
-В заключение виждаме, че мейлите получаваш от едно и също прокси, но от различни устройства – компютър и телефон. Файловете от компютъра нищо не ни казват, но метаданните на тези, изпратени от телефона ни дават локацията. А тя всеки път е една и съща!
-Това е „Славейчето“, правят много хубави смутита там! – щастливо добави Лора.
Като чу думата „смути“, Марио присви леко очи, след което забеляза стоящия на прага Крис и подскочи. Лора също подскочи, заради реакцията на администратора.
-Ще ти викам вече тихата стъпка, наистина искаш да ме убиеш!
-Ако пиеш по-малко енергийни напитки и повече смутита, може би ще си по-спокоен? – усмихна му се Крис и се обърна към Лора – Заведи го някой път да хапне салата.
-Е недей с лошо сега - възмути се полушеговито Марио, - вече разбра къде да търсиш ФЗС, нали?
-Разбрах! А сега ви оставям да продължавате с хакинга.
-Радвам се, че се запознахме, - усмихна се Лора.

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 17 септември 2020, 00:26