Ерин Моргънстърн

Една бурна нощ насред нищото се появяват странни циркови палатки. Е, все още никой не знае, че са циркови, защото са обагрени в странен монохром, така неподходящ за място на веселие и безгрижен смях. Скоро става ясно, че това не е истински цирк с все уморените клоуни, полумъртвите животни и алкохолизираните акробати, дето наистина си поставят живота на карта за няколко цента. Това е арена на магьосници, вкопчени в един дуел на живот и смърт от съвсем малки, без дори да осъзнават силата си или наличието на всемогъщ противник, насъсквани от древни същества, надживели ограниченията на живота, етиката и дори човешкото. Обаче сякаш без да иска, тази планирана да бъде повече от кървава и съвсем по всички правила епична битка на хаоса, се превръща в една от най-романтичните любовни истории, способни да прекосят границите на пространството, времето и плътта. Но не без болка.

Пред очите ви започва увертюра на безумно красив танц, всяка омайна стъпка от който, създава нова палатка от цирка, пълна със сънища и мечти. Зад живия декор се крият и истински хора, но къде свършва границата на омагьосаното и започват териториите на реалността, е трудно да се определи дори и от участниците в представлението, камо ли от зрителите на вселенската игра на фантазии. Дали кукловодите са паднали ангели, малки богове или демони от древността, отегчени от хилядолетията безсмъртие – сивата безмислост и прозрачното обвинение не са по-силни от собствените си създания, особено когато се намеси вечно неконтролируемият фактор любов. Защото сърцето си иска своето, независимо дали на масата са поставени вярност, могъщество, обещание или дълг, и животът на богоравните понякога твърде напомня в тегобите си на нас, обикновените мъгъли на действителността.

Сюжетът се развива бавно, постепенно се разкрива като магическа музикална кутия, завъртаща шеметно своите приказни фигурки по скрита траектория, заложена от някой божествено надарен часовникар. Не всичко е ясно, но не е системно объркващо; езикът няма за цел да смути читателя, а да го омагьоса в своя въртоп от думи в сегашно време, каращо те да виждаш, чуваш, усещаш наравно с героите. Цветове се завихрят, текстури променят своя вид, реалността се изкривява в прелестните форми на невъзможността, а повече от една любов се ражда и умира на фона на една жива картина от магия и чиста есенция съществувание.

Ако си търсите едно завладяващо книжно преживяване, което ви предизвиква хем да го четете бавно и внимателно, като отпиване от странен еликсир на вкуса и топлите усещания на уюта, хем да не можете да затворите очи, без да узнаете кой ще спечели битката на сили, извън всякакво измерение в разбираеми стойности, то Нощният цирк е една оживяла симфония от емоции, прелестен гоблен от идеи и хванати случайно във въздуха пеперудени вълшебства, който просто ще намери местенце във вашите сърца, там някъде между историята за Пепеляшка и първият момент, в който сте повярвали в невероятното. Защото за магията на думите винаги  ъгълче в душата се запазва.

Винаги е някак утешаващо да срещнеш хора, които имат същата страст като твоята, и не само да е за тях мечта, а да имат и възможностите да осъществят една идея такава каквато я виждаш само в сънищата. За книжните хора от моята порода е ясно за какво говоря – да се издаде непознат, но случайно намерен и хич неслучайно заобичан автор; да се даде живот на книга, за която само си чувал, че някъде по света има ужасно много почитатели, но самият автор е лошо настроен към дивите източно-европейски пазари, или да дадеш живот на отдавна изчерпана история, която е променила живота, мирогледа или направо съдбата ти, дошла в правилния момент и дала ти повече от правилните съвети. Човекът, който търси е точно такъв проект – събудена за живот компилация на половин век, от български автори с космическа фантазия и съвсем земни ограничения. Резултатът? Оценката е твърде лична.

Паралелно с този сборник бях потънала и в истории за Марс, създадени от някои познати и непознати майстори отвъд океана. И разликата е повече от осезателна, но не откъм качество, а откъм подход към такава материя като фантастично невъзможното. Нашите писатели се концентрират върху човека, върху другаря, ако щете, щото все пак такива години са били, и се е поналагало да се спомене нещо за партията, червения ред и злите западни влияния. Но извън насадените от цензурата изречения или пасажи, всичко се върти около нас, хуманоидите, поставени в извънземни условия, дали установили контакт със срамежливите съседи, или с непоколебимия космос, който не ни харесва особено, всичко се свива до една човещинка, до едната лична човешка гледна точка, малката съдба, през която се филтрира мащабът на необятното, до достигане на нещо не съвсем епично.

Дали е архаично, или чисто българско това отношение към всемира, където най-важна е точицата живот, не съм сигурна, но гледайки навътре, твърде често забравяме да гледаме навън, и нагоре, а там, казват, имало хубави гледки, ванилови небеса, космически зарева, метеоритни миграции, все подаръци от съдбата за онези, които могат да пазят спомените тъй внимателно, както картинките от Турбо или мъртвите тамагочита на детството. Устремяваме се към Марс, Венера, и много по-далеч, намираме нетърсещи и търсим ненамиращи онова, което ще потвърди убедеността ни, че по-важни от нас в Майката Вселена няма как да има. Сблъсквайки се със следи от инаквостта, просто затваряме очи и принизяваме гледката до нашите ограничения и бюрократщина, и рядко вземаме решения, които са за благото на някой друг, освен нас. Рядко не е никога, но понякога е поради най-погрешните причини.

Едно пътуване във времето на творческата мисъл, за идеите, минали безжалостното сито на критиката, осенена не просто от киселяшки характер, ами и от разни политически ограничения и само живелите съзнателен живот тогава знаят какви други спънки пред свободната мисъл, сборникът е като малко съкровище от странности, каквито няма да срещнете сега или утре, но удобно стоят сгушени някъде далеч във вчера, напомнящи ни за несбъдналото се търсене, което най-вероятно няма да се случи и на нас. Защото просто вече не гледаме нагоре. А в някои нощи си заслужава. И винаги някой може да погледне към нас. Може би вече гледа… и не сме сами. Ако някога сме били.