Гилбърт Честъртън

Честъртън е от онези майстори на добрата криминална проза, които съчетават елегантността на английския детайлен подход към действителността плюс една почти магическа подредба на обстоятелства, герои и престъпления, неразрешима поне привидно за нормалния човешки ум. В България понастоящем не може да се каже, че е особено познат, освен като блед вдъхновител на един леко комично-трагичен сериал за вездесъщия отец Браун – явен аналог на мис Марпъл, не точно детектив, не точно в позиция да раздава справедливост, но често единственият способен да разгадава и най-тежките и сякаш лишени от извършител убийства. И, вярвайте ми, духът на Кристи владее  тези кратки страници.

Освен настоящият сборник, има и някои други подборки на приключенията на простодушния, но с ум като бръснач отец Браун на български, които по-скоро са с леко антикварен произход към момента, но си заслужава да посъберете честъртъновите кримки, ако и да са набедени от някое вече поизчезнало издателство за идеалното плажно четиво. Очакват ви странни ситуации, обичайно от типа на труп в затворена стая, без каквито и да е свидетели, или с твърде много свидетели, но от онзи вид, на които или не може да се разчита, или пък е въобще някак нелюбезно да бъдат наричани заподозрени. Виновните или са в прекалено обилна бройка, или в несъществуваща такава, мотивите са бледи и съвсем неясни без една щедра информационна база, каквато за времето си е просто илюзия, а техническите средства са, ами, няма ги, Хорейшо Кейн е все още на ниво прото мечта в главата на баба му.

Но, вярвате или не, има начин да се разреши всяка ситуация, ако гледаш, виждаш и анализираш, а отец Браун и неговият създател са изключително добри в логическата обзервация и правенето на правилните заключения. Една сянка, едно отражение, посока на стъпките, източник на шум,и дисонансът в картината става безпределно ясен за тези с очи към детайла, на които злото им говори и се хвали къде и как точно е безчинствало. Отец Браун е трудно да бъде преметнат, макар че почти всеки се опитва, и не можете да избегнете осъдителния му взор, дори ако сте уж невинна красавица, достопочтен мъж с положение или благородник от висшата класа. А най-хубавото е, че въпреки основното си занимание, непрофесионалният ни детектив не намесва особено теориите за религия и вяра в размишленията си, та дори и най-заклетите атеисти няма да му се издразнят, защото какво да се прави – талантите се раздават хаотично и безразборно, но отецът поне си ползва своите правилно. Още едно откритие в поредицата на златните.

Гастон Льору

Признавам, че досега свързвах Льору с по-скоро ноарни кошмарни криминалета, занимаващи се с това да ти откраднат съня и всякакви трохички от него с дни, докато те преследват разни убийци с брадви, хитроумни приспособления за отнемане на живот или просто демонични присъствия, материализирали се в телата на невинни граждани. Жълтата стая не е точно това, но пък е доста приличен роман от тип смърт, или почти, в напълно затворена стая, където не е ясно ни откъде е влязъл, ни откъде е излязъл набедения извършител. В ролята на главния гениален разследващ се включва необяснимо младо момче, току – що цанило се за помощник- журналист в местната полу-жълта преса, но притежаващо качества, напомнящи ми на една поредица за младия Шерлок Холмс, която по мои спомени не ми допадна, защото малкият Шери беше…хм, човек. А това е непростимо.

Представете си готическо имение, почти необитаемо, разрушено и изоставено от живота, в което се заселват почти луд учен и приказно красивата му дъщеря. Не закъсняват и ухажорите, но всички биват внимателно отблъснати, докато хубавицата и баща ѝ се занимават с разни франкенщайнски експерименти. До една зловеща вечер, когато девойката е намерена обляна в кръв, видимо пребита в добре затворената с катинари и резета стая, без спомен за нападателя си, но с достатъчно следи наоколо. Напомня малко на Рю де Морг, но в крайна сметка развръзката е доста по-логична, и някак посредствено обикновена. Ще спомена само, че по някое време се намесва и духовния братовчед на Люпен, или по-скоро неговият зъл близнак, заел своето Та-дъммм място в последните страници, та – френски куп де гра ще има за всички от сърце.

Признавам, че на моменти повествованието е поразтеглено в малко прекалена подробност на размислите на начинаещия ни детектив, пред който с ужасно френска лекота се разтварят всички врати, и най-упорито мълчащите и изключително виновни съучастници бързо разкриват картите си и нареждат един странен, сложен и много по-стар, отколкото можем да предположим пъзел на причини, отношения, кражби, страсти и много, много грешки. Гениално престъпление, с гениални извършители и гениални разкриващи, и до последния момент мъглата ще е в очите ви, докато безмилостната логика изкристилизира в самата истина, дето просто ще ви заслепи с класическата си кървава усмивка. Доброто старо френско криминале си е тук, и ви чака. Още едно старо и златно от колекцията, заслужила си безапелационно името.