„Така започва всичко – с една жена, с един град и с малко късмет…“

Индия е една от страните, които винаги ме изумяват. Място, което непременно искам да посетя. Място, в което мизерията върви ръка за ръка с лукса. Място, където усмивката не слиза от лицата. Където обичта и прошката помитат като лавина мръсотията в душите на хората, пречистват ги, за да посрещнат новия ден, готови да поемат отново по пътя на живота…

И ако в „Индийската принцеса“ животът в Индия бе пречупен през калейдоскопа на сияйното величествено царуване на Джагатджит Сингх, в „Шантарам“ картината е нарисувана през погледа на обикновения човек.

„Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс е Живот. Животът на австралийския хероинов наркоман, избягал от строго охраняван затвор. Животът на една любов, от разцъфването на нежните й цветове до разпиляването на увехналите листенца. Израстването на личността на един „гора“, постепенно превърнал се в чистокръвен „мумбаикер“. Познанието за себе си. Изкуството да обикнеш. Силата да простиш.

„Шантарам“ – човек на мира…

Книгата не е от онези, които се четат на един дъх. Не само заради внушителния й обем от 867 страници. Тя наистина е събрала в себе си онази непозната част от Индия, която само някой, напълно предал се на древната страна, на древната култура и на невероятната добрина на индийците може да открие. Индия отвътре – това май е най-точното определение, което мога да дам… Индия с просяците, Индия със законните рушвети. Индия, в която можеш да извършиш над 30 международни престъпления в рамките на няколко часа и да знаеш, че си като останалите. Индия, в която всеки приема съдбата си, защото осъзнава своята част от вината. Индия, в която прошката към себе си и към противниците ни ни дава най-ценното, към което се стремим. СВОБОДА!

Авторът разказва своята собствена история от момента на стъпването му на летището в Бомбай. Преследван от австралийските власти, той се озовава в напълно непознат град. Първоначално потресен от безкрайните бордеи и от нищетата, за Лин (името, с което героят е известен в Бомбай) започва един напълно нов етап в живота, щом слиза от автобуса в центъра на града и се запознава с Прабакер. Дребничкият индиец с ослепителна усмивка повежда престъпника, скрил в себе си натрупания с години гняв, по пътя на себепознанието, откривайки му простите и затова прекрасни истини, известни на всеки индиец. Много е лесно, просто трябва понякога да се довериш, да се отърсиш от хилядите съмнения, да се предадеш, за да откриеш скритото, което често е пред очите ни.

Постепенно Лин опознава най-тъмните кътчета на града, научава стотици изумителни за един чужденец неща, опознава „огъня“ в хората и в челен сблъсък се запознава с Карла. Карла Сааранен, изключително красива, с изумрудено зелени очи, катраненочерна коса и осанка, всяваща респект у всеки. Карла, криеща тайните си зад стоманени врати. Карла, която нито за миг не губи разума си. Дори и заради любовта. Въпреки любовта.

В тази книга наистина има всичко. Философските размишления за живота, смъртта, синовната обич и прошката са умело съчетани с културата и пъстротата на живота в индийския град и село. Гангстерските сделки, измамите, рушветите и въшките в индийските затвори вървят ръка за ръка с живота в бордеите и войната в Афганистан. А в центъра на пъстрата картина е Лин – Шантарам, австралиецът гангстер, лекуващ болните от холера в бордея, в който живее; белият с голямо индийско сърце, научил местния диалект марати. Любимецът на бедните, приятелят на Абдел Кадер Хан – Кръстника на бомбайската мафия. Писателят фалшификатор. Силният мъж с добро сърце, понасящ юмруците на съдбата и приемащ усмивката на живота. Шантарам.

Много книги преминават по повърхността на чувствата ни като лек бриз, без да оставят трайни следи. Има такива, с които живеем, докато ги четем, но после магията им над нас се стопява като сняг с прелистването на последната страница. Но онези книги, предизвикващи буря от чувства, които помним цял живот и предопределят до известна степен личностното ни развитие, са рядкост. „Шантарам“ за мен е от този, последния вид книги. Мисля за нея непрекъснато, дори и след като я затворих. Преписах цели пасажи, които ме вдъхновиха. Думите все още се леят в душата ми и не мога да приема напълно факта, че историята, описана на страниците й, е автобиографията на Греъри Дейвид Робъртс!

Изумителна книга, неслучайно спечелила специалната награда за превод „Кръстан Дянков“ за 2010 г. Книга, която всеки би трябвало да притежава в библиотеката си. Книга, която аз лично вече нося в библиотеката на сърцето си!

Прочетете ревюто на Даниела Димитрова за "Шантарам".

   Адски много исках това да е поредният рационален бисер на нашия пазар, иначе залят с псевдонаучна шарлатания в несметни количества. Исках книгата да се нареди до “Свят, населен с демони”, “Псевдонауката” и “Най-великото шоу на Земята”, но за беда това е невъзможно. Не че “Истината за Шамбала” е лоша или лъжлива книга – тя е точно в тази плоскост, просто наистина е това, което пише на предната корица: “Разобличаване на всички лъженаучни теории и мистификации в една книга” – разредена до хомеопатични стойности в толкова много посоки, тя не съумява да натежи сериозно никъде.

   Пьотър Образцов насочва своите стрели до голяма степен към пишман лекаря Мулдашев и бълнуванията му за хималайски пирамиди, грамадни скални масиви, контролиращи времето, спящи в пещери атланти, мистични знания и прочие. Покрай тези измишльотини, пряка смес от учения като това на Блаватска и фантазните приключения на Деникен, Образцов изковава общ термин “шамбалоиди” за всички шарлатани, които се възползват от хорското лековерие. И ги разгромява в последователен, азбучен ред. Реално обаче не мога да дам цялостно мнение за книгата – има и много добри страници, има и пълни нелепици, написани в булеварден стил, които не подхождат на книга на рационална тематика.

   Ще се спра на някои по-знакови неща, които ми допаднаха и държа да отбележа:

  Приемаме, че древните масово са вярвали в какво ли не и това е “древната мъдрост”, която днес уж ние сляпо отхвърляме. Пример – астрологията. Оказва се обаче, че най-интелигентните хора за времето си още тогава са имали нужния здрав разум – Цицерон например е заклеймявал астрологията, която шарлатанства от доста време насам, преживявала куп заклеймявания, защото глупостта е винаги по-силна от разума и желанието за небесни индулгенции е несломимо, дали през религия, дали през някоя шашма като бройкането на звезди.

   Разделното хранене: няма такова животно като чисто белтъчна и чисто въглехидратна храни, пълна глупост е идеята органите да си почиват на смени или тем подобните дивотии.

   Фреоните и азбестът не са страхотиите, за които ни ги представят. Дълго е да се разпростирам, но тезата на Образцов е, че при забраната и на двете са действали мащабни бизнес мотиви, а не реални научни изследвания. Не се наемам да съдя за реалността на тази теза.

  Помните класацията “Бестселъри без маска и грим”, в които осмях безумните неща, които се продават у нас. Е, оказах се прав за едно от тях: на 42-ро място беше класирана книгата “Нова хронология на историята” с автор А. Т. Фоменко. Е, да де, но според Образцов такъв автор няма, това е събирателно име на цял куп шарлатани, които се гаврят ударно с историята – една от тезите им е, че Алексадър Невски и Иисус са едно и също лице, да речем, а Античността и Средновековието са се случили по едно и също време, съвсем наскоро. Все пак имайте едно наум, дори и бегъл поглед в “Гугъл” намира доста инфо за този Фоменко, което не оправдава безумните му/им тези, естествено.

    “Истината за Шамбала” развенчава още: Неси; Йети; търсенето на вода с пръчка; геопатогенните зони, които продължават да не слизат от страниците на медиите; легендите за Атлантида, Шамбала и други дестинации, съществуващи основно на мозъчно ниво; всякаквите безумни диетични нелепици; хранителните добавки – тази гигантска лъжа; нумерологичните шашмотевини с пирамидите или техните положителни влияния; фреоно-озоновия мит (тук и аз се замислих – защо дупката е точно над Антарктида, дето хич няма отделяне на фреони?); духовните лечители и всякаквите му там други видове шарлатани; фалшивите билколечения, измислянето на магически свойства за растения и извлеци от тях; недоразуменията около ролята на Менделеев за водката и точно какво значи, че тя е 40 градуса; залитането на иначе полезните йога-упражнения към вселенски откровения; гаврите с историята по всички възможни начини – лингвистични, генетични и прочие; нумерологията изобщо; нострадамусологията; мрежовия маркетинг (?!); сциентологията; уфологията; проникването на секти в училищата и техните лъженаучни схеми; продажбата на предмети с магически свойства; планетарните чакри и още, и още…

   Сами виждате, че положението е малко манджа с грозде и има както сериозни, смислени теми, така и доста плява. Тезите на автора са подкрепени с обширни цитати, които изместват малко фокуса, а неговият саркастичен тон в немалко случаи е по-подходящ за хумористичната страница на “Сега”, отколкото за книга, която трябва да освободи мисленето на хората от идиотски заблуди. Реално Образцов съумя неколкократно да вбеси и самия мен, пропускайки златни възможности наистина да погроми нещо, вместо да се хвърля в безцелното му иронизиране (което аз си позволявам във “Фейсбук”, знам, но не съм седнал да го пиша в книга, естествено).

   Поздравявам “Софтпрес” за страхотната корица, но не мога да не споделя, че недоумявам как точно е странирана книгата, има доста странни решения вътре, но това не пречи на четенето. Все пак е стъпка в една добра посока встрани от обичайните сфери на издателската им политика.

   В заключение ще кажа, че подкрепям с две ръце излизането на колкото се може повече рационална и антишарлатанска литература на пазара, но тази книга специално е доста жълта и по-скоро жлъчно-хумористична. Но ако все пак вярвате в някое от горните неща (или изпитвате неутолимо желание да шервате статуси и снимки със зов за помощ), няма да е зле да й хвърлите един поглед.

70 години живот, а само 1 седмица екстаз...

За Амели Нотомб мога да говоря в два основни аспекта. Единият е читателски. Всяка година около декември месец белгийката издава нова книга, която бива чакана от куп читатели в цяла Европа. У нас се издават 2-3 на година - изостанали сме и има да наваксваме. "Атентат" е четвъртата, която прочитам в рамките на 12 месеца (след "Козметика на врага", "Кралска воля" и "Зимно пътуване") и сякаш вече стилово започва да ми дотяга. Научих й хватките и изразните средства, а фабулата е все така предвидимо непредвидима. Тук обаче се намесва вторият аспект - житейският. За пореден път мислите ми не спряха да бушуват дълго след последната страница, защото открих себе си в част от историята. И се провокирах да помисля по теми, които не са лесни за преглъщане. Направих го и съм доволен. Действа пречистващо.

Сюжетът ще предам в едно изречение - за повече задната корица върши перфектна работа. Квазимодо (който се заблуждава, че е приел себе си) среща Етел - прелестно красива актриса, впива се в нея и хищнически се стреми да я обсеби. Толкоз. Краят е жесток, но по нотомбовски - трудно може да те разочарова.

"Атентат" ми напомня сборник с есета: eсе за омразата към красотата; есе за привличането от грозотата; друго - за мазохизма в рутинните задължения на хората. Зачекната е дори порнографията в живота и преситата на човешките очи и уши. Разказани от личност, която има какво да сподели по тези въпроси. Но преди всичко това е една история за любовта, погледната от аутсайдерския ъгъл на обречеността.

Понякога любовта може да съществува единствено ако не се говори за нея. В мига, в който се заяви и характеризира, всичко магично изчезва. Илюзията, че въпросният някой може някога да бъде с теб, бива разпердушинена. Крехкият кристал, от който е направена, с трясък се пръска на хиляди частички. Назоваването превръща усещанията в нещо материално и по този начин ги обезличава. Няма нищо по-материално от думите. За това нека не се говори за невъзможната любов, нека не се търсят доказателства за нея. Да изискаш любов е винаги разрушително събитие. След него нищо не може да остане същото. По тази причина нерядко сме изправени пред сложен избор - магията на илюзорното или суровостта на реалното. Ваш избор. Аз лично предпочитам да оставя "доказването" за математиката и другите точни науки. Несигурността ме гъделичка по-силно, по-привлекателна ми е. Защото е възможна.

Става ясно, ще чета и други романи на Амели Нотомб. Поне докато успява да ме провокира и да ме хвърля в размисли, които грижливо съм отбягвал.

Още Амели Нотомб можете да откриете тук: "Зимно пътуване", "Антихриста", "Хигиена на убиеца", "Живак".