Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

7 март 2021

От литературните блогове

Библиотеката : Един различен прочит на „Нора Уебстър“

Усмихвам се, още докато мисля как ще започна да пиша тази публикация, защото знам, че ревюто ми за нея ще е различно от повечето отзиви, които сте чели за романа „Нора Уебстър“ на Колъм Тойбин. Много хора бяха сигурни, че ще харесам книгата, а след като я прочетох, попаднах на ревюта, които нямат нищо общо с това как аз възприех историята. Не непременно зле, не непременно добре. Може би най-точната дума е раздразнение.

Ще започна с това, че Колъм Тойбин е великолепен автор и не вярвам да е по силите му да напише слаба и невъздействаща книга. Притежава умението да разказва както чрез сюжета, така чрез неизказаното; както с помощта на светлината, така и с помощта на сянката. Майстор! Сигурна съм, че за повечето хора „Нора Уебстър“ е толкова впечатляващо произведение, защото (може би) повечето не са изпитвали тази ситуация в собствения си живот. Аз обаче съм. Нямаше как да не откривам паралелите в живота, мислите и поведението на Нора с тези на друг, реален човек. От такава гледна точка трябва да ви споделя, че романът е едновременно абсолютно правдоподобен, но и съвършено нереалистичен.

Всеки страда различно. Когато Нора Уебстър губи мъжа си след продължително болнично лечение, депресията се просмуква във всяка клетка на тялото ѝ. Тойбин не назовава нищо с конкретни имена, но цялостното поведение на Нора крещи „дълбок емоционален срив“. Както обаче става винаги в живота, задълженията и отговорностите продължават да въртят света, особено когато имаш четири деца, както Нора. Затворена в себе си, обсебена от спомени по загубения живот, Нора функционира ефективно по отношение на битовизмите, но остава абсолютно апатична към неща, които биха изисквали от нея да вложи емоционална енергия. Разбирам го, но в същото време прочетох половината книга с толкова силно усещане на раздразнение към тази героиня. Колъм Тойбин е извадил на преден план само кървящата рана от загубата, но поднесена като ледено дихание, което те кара да настръхваш. Причината да ненавиждам образа на Нора от първите години след загубата на съпруга ѝ е, че ЗНАМ, че тя може да се справи по-добре – не знам защо авторът не го е признал.

Абсолютната измислица в книгата са десетките хора, които изграждат мрежа от внимание към Нора и нейните деца – от лелята и чичото, които плащат за всичко, през работодателите ѝ та чак до новите ѝ приятели. Всички са обединени в целта си да спасят Нора от нея самата. Знаете ли обаче какво се случва на хората, които страдат от депресия? Нищо от тези неща. Никой не плаща за образованието на децата им, не им носи подаръци, не ги гледа уикенда вкъщи, не им устройва вечери, не им предлага работа, не ги запознава с учителки по пиано. Чак ми е смешно… Това, което се случва, е точно обратното – не остава никой и никой не се вълнува от теб. Особено ако си като Нора, която изглежда толкова претръпнала от мъка, че можеш да я бодеш с игли и няма да усети. В нито един момент не почувствах тя да се събуди от този унес. Представям си я като героиня в стар филм, която стои на подиум, а зад нея се сменят декори и хора, но тя е устремила поглед в една точка и никога не го измества.

В анотацията пише, че другите проявяват „клюкарско любопитство“, а не „автентична човешка загирженост“. „Другите“ в случая са всички, освен Нора, включително собственото ѝ семейство. Повечето хора, които са чели книгата, май са съгласни с това твърдение. Аз, разбира се, не съм. Защото „другите“ се справят сами за себе си, особено децата на Нора, които, честно казано, се оказват лишени и от двамата си родители – единият починал, другият емоционално отсъстващ. Знам, че някои ще се поблазнят да ми обясняват как човек не може да противодейства на мъката; как Нора всъщност е изключително свързана с децата си и живее заради тях. Едното не изключва другото: да, Нора обича децата си, но се справя трагично зле с това да им бъде опора.
Другите „други“ – роднини, приятели и съседи – колкото и да е лицемерно вниманието, което даряват, то все пак се оказва спасителният пояс.

Накрая ще кажа, че има нещо, което много ми допадна като идея от книгата, а именно – музикалните събирания, в които всеки носи плочи и представя свои любими композитори и произведения. Откакто го прочетох, не спирам да мисля за начин как да го приложа и в нашето ежедневие.

Героинята Нора Уебстър е създаден до съвършенство образ на жената в депресия, но само в тази част, която по принцип остава невидима за другите. Това, което този път е убягнало на Колъм Тойбин и няма как да знае е, че една жена може да носи този товар и в същото време да се извиси над самата себе си. Не след време, не след вмешателство, а пaралелно.

Дево̀ра

Anna Hells' Fantasy place : Училището за добро и зло

Соман Чейнани

Всяко растящо поколение има нужда от своето училище с магьосници – за някои това бе Хари Потър, за други Сабрина, за трети Селена Гомес. Най-новото готвещо се своя телевизионен дебют тийн магьосническо шоу ще бъде за Училището за добро и зло, където приказните персонажи ще се обучават да бъдат герои, злодеи или особено лоши клончета на някое дърво. Всекиму според способностите. Или според нечие желание за световно господство, наполеоновски синдром и бесен нарцисизъм. Каквото Разказвачът напише във вашата лична приказка. Сега, аз училищните драми приемам основно със снизхождение заради времевата ми отдалеченост и развитието на определени нервни центрове в малкия мозък, които ми пречат да приемам всяка пъпка за края на света, такъв какъвто е. Но пък винаги съм харесвала преобръщането на приказките, и изкарването на вероятната истинска природа на приказните герои, били те добри или лоши. Но дали ми харесва версията на Соман Чейнани?

Това е поредица, писана откровено за млада аудитория, и то тази, чието егн почва с нули. Няма крайности в интимно отношение, все пак си говорим практически за архаични деветокласници, но любовта е на живот и смърт, защото на 15-16 тези работи са винаги на живот и смърт, без изключения. Различията във вид, произход, цвят и сексуалност биват поощрявани, за което ще помогне много и кастът на бъдещия сериал, дето вероятно ще конкурира само Бриджъртън с шареността си, ако и да е абсолютно в дисонанс с оригиналното виждане на автора за това как изглеждат героите му. Това е толкова история за приятелството, колкото и за любовта, също както Замръзналото кралство е повече приказка за семейството и сестринската обич, отколкото за внезапните емоционални обвързвания след един танц време. Защото краят на приказката не е задължително да означава, че всички заживяват щастливо, а просто, че  ще са малко по-малко нещастни, отколкото са били преди. Е, не всички и не съвсем, нали.

Агата и Софи са деца, изпълнени с горчивина, до които няма възрастен, който да им помага с опит и съвет, и като такива правят грешки, които ще имат отражение върху целия им живот. Което в един приказен свят има огромен мащаб, особено ако нечия приказка е в основата на съществуването му. Принцът, който целува своята принцеса на приказният бал е задължителният блян, но в реалността всеки има еднакво количество причини да е добър или да е лош, и само съзнателният избор ражда наченките на морал. Но без основата на опита и мъдростта, без така нужното познание, че без мрак няма светлина, какви решения могат да се вземат, освен винаги грешните? Фантазиите дори в напълно измислен свят биват победени от реалността, а мечтите биват подложени на безскрупулна редакция. Една пищна, цветна, разкошна и забавна история за порастване, за прошка, за грешки, за загуба, и всичко отначало. И всичко това на фона на вълшебно кралство и училища за специалните добри и лоши, които никога не са това, което изглеждат на пръв поглед. Също като в истинския живот. 

Първи впечатления от последно прочетеното : Лекции по инженерна геология и хидрогеология - Ивайло Иванов

Знам, че звучи малко странно непредубеден човек да се увлича от такива четива и да ги поглъща доброволно, но ако се замислите, то си има своето обяснение. Много хора обичат да слушат и четат за славното минало на България, за земите, завладени от царе и ханове, за трите морета, за най-високия връх на Балканите, за златото на страната ни, което би стигнало за какво ли не. А геологията разказва точно за това и то в мащаби, които са общи за всички хора по Земята. Няма по-стара земна история от тази, която разказва геологията – как се е образувала Земята, скалите, планините, равнините, реките, океаните и континентите. Това е както история за обикновени песъчинки, така и за необикновени диаманти. Пак геологията ще ви изчетка собственическо чувство върху територията, която страната ни заема днес, която е толкова богата и разнообразна от геоложка гледна точка. И пак тя ще ви намекне колко умилително детинско изглежда националното чувство, като се замислите каква прашинка е то със своята бебешка възраст от век-два, на фона на близо четирите милиарда години възраст на майка ни.

Като толкова обичаме историята, защо не се върнем достатъчно назад, когато тя е била обща за всички хора, вместо в нея да търсим причини за разделение, както е обичайно днес? 

От друга страна, колкото и да ми беше любопитно да чета за Земята, инженерната и хидрогеоложката част ми бяха в повече и директно ги прескачах. Ако пак се случи да чета други неща по геология, определено ще внимавам да бъде без тях.

Читателите казват

За „Животът и творчеството на композитора Фолтин “ от Карел Чапек

Доста силно начало на годината за Моята библиотека. Чудесно е, че имаме възможността да се запознаем с последната голяма (и недовършена) творба на великия Карел Чапек. Благодарности към johnojhn за положения труд.

Фолтиновци откриваме във всички сфери на живота — изкуството, науката, бизнеса, политиката. Доста добре е описан начинът, по който „израстват“ подобен тип хора. Още в тинейджърска възраст те са изградени манипулатори и мошеници.

Спомням си как като студенти работихме на наши професори и доценти, за да могат те с нашия труд да растат в кариерата. Сега пък нашите неграмотни началници са заели тяхното място. Хората с влияние, власт и пари искат да бъдат „умни“, „талантливи“ и с титли. Постигат го — за съжаление, безнаказано. В този смисъл Карел Чапек не пести критиката си и към обществото, което допуска всичко това.

А публиката ръкопляска на „успешните“ хора. С „успешни“ хора ни облъчват ежедневно по медиите.

По-голямата част от тях са се издигнали по криминален начин, обсебвайки труда на стотици безименни талантливи хора. Независимо дали са пишман професори, IT босове, медици- милионери, изживяващи се като рок звезди, енергийни босове с поп фолк корени, крадливи политици с деца — таланти…

Днес няма трибуна за подобни силни сатирични творби.

За „Коледно желание “ от Керелин Спаркс

Извинете, Вие член ли сте на кралското семейство, че говорите за себе си в множествено число? Или страдате от раздвоение на личността (което често върви в комплект с парафренни фантазми за благороден произход)? ;)

За „Ловен сезон “ от Линда Хауърд

Отдавна не се бях смяла така. Дори само чувството за хумор на Линда е достатъчно, за да препоръчам книгата. Лека и забавна история, чете се на един дъх. Образът на Дейзи, дори и да е леко нереален, е страхотен. Прочетете я, няма да съжалявате.

От форума

Авторски текстове • Re: Фейк

28
-Дразни ме много тази история! – притеснено говореше Марио на Крис.
Журналистът отпиваше кафето си и наблюдаваше забързаните минувачи, които минаваха през парка.
-Това е просто задача.
-Ама той й праща стихотворения, разпитва я за неща, за които аз дори не бих се сетил!
-За какво например?
-Какви аромати харесва, дали някога сама е излизала на балкона, за да погледа звездите, такива… де да ги знам, неща.
-По-добре ли щеше да бъде ако си беше снимал оная работа? – попита Крис.
-Да, при всички положения! Щеше да я отврати, а така я завлича, копелето.
-Според мен преекспонираш нещата, тя обича теб и така й е хубаво. Още повече тоя е такова дърво, че ако се видят на живо, няма да издържи и ще му плесне един шамар, за да се разлисти.
-Вчера я мернах да чете някакви любовни стихове, беше си ги дръпнала собственоръчно!
-Е може да открила красотата на одушевените, красиво подредени думи? – предположи Крис.
-Лесно ти е на тебе, Мая е луда по теб, ти си готин, а аз? Записах се на фитнес заради нея, отидох два пъти, разбрах, че това не е за мен и отидох още два пъти!
Крис се обърна към Марио и погледна с възможно най-успокояващия поглед, който можеше да извади:
-Лора също е луда по теб, виждам го, плюс, тоя аргумент с „ти си по-готин“, както знаем, точно с нея не върви. А това, че някакъв дръвник се прави на дълбокомислен, копирайки стихове е без значение. Тя няма как да си падне по такова нещо.
-А защо си ги е дръпнала?
-За да може да го баламосва по-успешно?
Марио видя логиката в думите на Крис, Лора наистина не бе от момичетата, които си падаха по класическите романтични жестове. Въпреки това му бе трудно да се отърве от притеснението. Въздъхна тежко и реши да промени темата:
-А при теб как върви?
-Прекрасна е, снощи легнах много след нея, като ме усети се залепи за мен и не мръдна цяла нощ!
-Офффф – изсумтя Марио, - не Мая, а разследването.
Крис се засмя:
-Мисля само за нея. А разследването е ок, май ще стане доста дълго видео, около двайсетина минути.
Марио се обърна учудено:
-Толкова дълго? Ще се гледа ли?
-Като се има предвид съдържанието, със сигурност.
-Защо не го пуснеш на две части?
-Страх ме е, че ще последва ответна реакция от фабриката…
-И втората част може да не излезе, разбирам. Та беше почнал нещо за Мая да казваш?
-Човек, познаваш ме добре. Знаеш, че по принцип бягам от сериозни връзки като дявол от тамян, но с нея ми е то-о-о-лкова хубаво! – Крис се разпали и изглеждаше като малко дете, което разказва за първото си посещение на лунапарк – И най-интересното е, че почти веднага усетих, че си струва да пробвам точно с нея! Не знам как стана!
-Толкова си ми-и-и-л, когато говориш така – иронично се усмихна Марио.
-Бъзикай се, ама ти ревнуваш Лора от някакъв идиот, който се е вкарал в образа на рицар на бял кон.
Марио погледна Крис с болка в очите:
-Трябваше ли да ми напомняш за това?
-Извинявай! – веднага съжали журналистът.
-От друга страна, вашата любов е млада, още не настъпила рутината във връзката ви, битовизмът… – с поглед, отправен в далечината констатира Марио.
-Пич, разликата ни е няколко дни, какъв битовизъм – засмя се Крис.
-Смей се докато можеш, след седмица друга песен ще пееш – продължи с ироничната си сериозност IT-специалистът.

Сутринта на Мая бе повече от перфектна. След като Крис отиде на работа, прочете написаната част от сценария и й хареса. После се позанимава малко с йога, изгледа още един епизод от сериала и се стегна да върви към „Славейчето“.
По пътя се наслаждаваше на прекрасното време и осъзна, че едва сега, след толкова години, се чувства цяла. Преди да завие по една малка уличка, дърветата на която образуваха зелен тунел, чу изсвистяване на гуми и вик:
-Стой, полиция!
Естествено, спря и се обърна, за да види какво става. Рядко се случва да наблюдаваш задържане на живо. Прекрасното настроение и любопитството й се изпариха в момента, в който видя двама мъже на метър от себе си.
Последва грубо хващане под мишницата, извиване на ръката и ужасяващото усещане на стягащ китките студен метал. Пое въздух, за да каже нещо, но дъхът й бе прерязан от рязко дърпане на окованите ръце нагоре и желязна хватка на груба ръка за врата, натискаща надолу. Олюля се и щеше да падне по лице на земята, но ръката хванала я за белезниците я задържа. Последва влачене към отворена врата на автомобил и бутане на задната седалка, върху която Мая падна по лице. Чу се хлопването на предната врата, отново усети ръка на врата си, която рязко я издърпа нагоре, за да се изправи. Собственикът на ръката седна до нея и я изблъска грубо в ъгъла с торса си. Вратата се затвори шумно и колата потегли с пилене на гуми.
В първите минута-две Мая седеше като парализирана. Изненадващата, груба, безкомпромисна и болезнена атака опразни главата й. Дишаше тежко и се оглеждаше, без да може да осъзнае какво се е случило. Първата мисъл, която се появи бе, че е осквернена. Личното й пространство, тялото й, живота й. С всяка следваща секунда мозъкът й връщаше нормалния си ритъм на работа. Огледа вътрешността на колата – имаше радиостанция, таблет, в долната част на предното стъкло с вакуумки бяха залепени полицейски светлини.
„Ченгета са“, успокои се Мая. Реши да огледа мъжете, но когато погледа й падна върху крака на полицая, седящ до нея, замръзна. Все още не можеше да вдигне очи, шокът от безпардонното натъпкване в колата бе прекалено силен. Обърна се и погледна през прозореца, не отиваха към близкото районно, значи пътуваха към Централното Първо управление.
Мая започна да разсъждава къде точно може да се е издънила. Всички пари, които получаваше от фабриката бяха чисти, плащаше си данъците, водеше се младши аналитик на… нещо си. На какво? Трябваше да каже при разпита. На какво? Да! На макроикономически трендове. Добре.
Къде може да се е издънила? С Марио провериха системата за сигурност, нямаше как да е от това. Възможно бе във фабриката все пак да са разбрали самоличността й и да са решили да я отстранят. По какви обвинения? Защо по този начин? Обърна с питащ поглед към мъжа седящ до нея.
Видът му я стресна – не предполагаше грубата сила, която бе стоварил върху нея. Беше около петдесетгодишен, прошарен, с тридневна брада, мускулест, фланелка, кожено яке. Гледаше през прозореца и тя не можеше да види цялото му лице, но профилът му бе мъжествен. Ако обстоятелствата бяха различни, най-вероятно щеше да го загледа.
Премести погледа си към предната седалка. Там седеше огромно младо момче. Беше късо подстриган, много мускулест, съсредоточено гледаше напред. Едва ли беше повече от 22-23 годишен. Явно бе напрегнат и това накара Мая да се замисли, как ли би се държал, ако не арестуваше жена, а човек със собствените му размери.
В огледалото за задно виждане видя очите на шофьора, който гледаше назад. Човекът бе най-възрастният в групата, прехвърлил шейсетте, погледът му бе отегчен. По някаква причина това я успокои, очите му се преместиха и срещнаха нейните – видя умора и пренебрежение.
Момичето наведе глава и започна да размишлява как да се държи, когато започнат да говорят с нея. Реши, че преди да разбере за причините за ареста, няма да каже и дума.
-Успокои ли се? – чу плътния глас на полицая, седящ до нея.
Мая кимна, гледайки гърба на седалката пред себе си.
-Имаш право да мълчиш, всичко което кажеш може да бъде използвано срещу теб в съда. Когато стигнем до Първо, вещите ти ще бъдат взети на съхранение, след попълване на протокол, можеш да употребиш правото си на едно телефонно обаждане.
Полицаят млъкна, очаквайки Мая да каже, че е разбрала, но тя не реагира.
-Разбираш ли какво ти казвам? – Мая кимна – Добре, аз съм инспектор Орлов.
Инспекторът я гледаше, в явно очакване на някаква реакция, но така и не я получи. Въздъхна тежко и отново се обърна към своя прозорец.
В оставащите минути път Мая размишляваше на кого да се обади. Колебаеше се между Крис, който със сигурност имаше познати адвокати, които можеха да помогнат, или на баща си, който освен адвокатите имаше много пари и контакти. Естествено, искаше да се чуе с Крис, но връзките на баща й бяха в пъти по-дебели, от друга страна щеше да се наложи да търпи язвителността му докато е жива.
Процедурата в Централното Първо управление мина бързо. Хората бяха любезни дотолкова, доколкото им позволяваше работата. Неочаквано за себе си, почувства голямо облекчение, когато й махнаха белезниците. Досега не се бе замисляла колко неприятни са в този контекст. След като всичко приключи, Мая бе оставена сама в стая за разпити. Беше виждала подобно помещение само във филми и бе разочарована - малка, задушлива стая, нямаше огромно огледало. В единия горен ъгъл висеше камера, която гледаше към нея.
След около час чакане Орлов влезе, остави й мобилния телефон и излезе. Тя взе апарата, отключи го, отвори търсачката на контактите и се замисли.

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 04 март 2021, 01:08


Съобщения за грешки из сайта • Грешка SSL_ERROR_NO_CYPHER_OVERLAP в Читалие

Здраевйте,

при опит за влизанв в Читалие получавам тази грешка:

Secure Connection Failed
An error occurred during a connection to wiki.workroom.chitanka.info. Cannot communicate securely with peer: no common encryption algorithm(s).
Error code: SSL_ERROR_NO_CYPHER_OVERLAP

Статистика: Пуснато от vax — 02 март 2021, 02:26


Авторски текстове • Извънземното кълбо

Автор: Стефания Митева (10 г.) https://stefimiteva.com

(откъс)

1 част

Далеч, далеч, мнооого далеч от Североюжното кълбо, в покоите си почиваше планетата Земя. Някъде там живееше момиченце на име Ерика. Тя беше най-щастливото дете на цялата планета, защото имаше красива нова играчка – балеринка със синя полчика и малки розови обувчици, с две златни плитки и розово потниче. На главата си имаше златна корона и златно копченце. При натискането му балеринката почваше да танцува ли, танцува. А когато копчето отново се натиснеше, тя се завърташе и спираше танца си, заела красива поза. Казваше се Ванеса, но никой не знаеше това, защото всеки си мислеше, че тя е обикновена кукла и нищо повече. Но не беше! Тя живееше в Северните части на Североюжното кълбо, което за жалост бе много далеч оттук. Намираше се на Земята, заради магьосница, която живееше в Южните части и бе превърнала Ванеса в играчка и я беше отпратила тук. Целта на Ванеса беше да се върне и да накара магьосницата отново да я превърне в момиче.
Тя беше изпратила Ванеса в ръцете на момичето. Тогава Ерика си помисли, че куклата е вълшебна, прегърна я и оттогава тя се превърна в любимата й играчка. Грижеше се за нея, направи й легълце, сложи й дори балдахин. Балеринката не казваше нищо. Тя танцуваше ли, танцуваше, но нито един път не пророни думичка. Все пак Ерика много я обичаше, а Ванеса, въпреки че вече нямаше чувства, някъде дълбоко в себе си усещаше едно малко чувство, което с всеки изминал ден ставаше все по-голямо – чувството любов.
Един ден се случи нещо невероятно. В този ден сърцето на балерината се изпълни цялото с любов и тя за пръв път проговори. Ванеса разбра, че ако събере достатъчно смелост, ще успее да разкаже на Ерика за бедите си и тя можеше да й помогне. Момичето вече беше навършило осем години и според Ванеса, щеше да я разбере. Балеринката се притесняваше, че Ерика може да се изплаши, но вече бе решила какво ще направи:
-Сега или никога! – каза си уверено тя.

2 част

Вечерта, когато всички бяха заспали и само Ерика беше будна и дочиташе книгата си, Ванеса тихо запристъпва към нея.
-Не се плаши от мен! Няма да ти направя нищо, само те моля да ми помогнеш.
Момичето рязко се обърна натам, откъдето идваше гласчето. Видя балеринката... и много се уплаши. Извика и отстъпи няколко крачки назад.
-Не се плаши! – продължи Ванеса. – Само ме изслушай! Надявам се да ме разбереш. Знам, че ти е трудно да осъзнаеш как така кукла говори, но знай, че аз не съм кукла.
Този път Ерика се поуспокои. Приближи се бавно и се осмели да попита:
-С какво мога да ти помогна?
-Благодаря ти, че ме разбра! – усмихна се Ванеса. - Виж, аз живея в Североюжното кълбо, но то е в космоса и много далеч от планетата Земя. Кралството ми се намира в Северните части на кълбото, но в Южните живее вещица, която ме превърна в балерина и изпрати чак тук - на далечната планета Земя.
-Но ние не можем да стигнем дотам! – вдигна рамене Ерика.
-Да, но трябва да намерим начин да успеем! Аз не мога да живея тук!
Ерика помисли, помисли и накрая се сети какво да направи.
-В един вестник видях картинка на двама космонавти и ракета. Под снимката пишеше, че утре в 04:00 сутринта отлитат в космоса. Ако успеем да заминем преди тях, ще мога да те заведа до твоето кълбо.
-Добре, но твоите родители няма ли да се тревожат за теб? – притеснено попита Ванеса.
-Няма, ще им оставя бележка, че излизам! – усмихна се Ерика.

3 част

Следващата вечер Ванеса почука на вратата на Ерика. За пръв път отново почувства надежда. Момичето отвори и пусна балерината вътре. Тихо натисна бравата на прозореца и той се отвори. Ерика извади изпод леглото стълба, която беше сложена там за спешни случаи и я спусна през прозореца. Тя взе Ванеса и слезе надолу по стълбата.

***

Двете се приближиха до ракетата. Ерика отвори вратата.
-Стой! – изшептя изведнъж Ванеса. – Зад ракетата има хора. Скрий се вътре!
Момичето трясна вратата и се скри в кабината. Космонавтите също влязоха в ракетата, но след като не намериха Ерика, отново излязоха и се скриха в сенките на дърветата.
-Идвай! – прошепна момичето на балерината и я подкани с ръка.
Ванеса изтича до ракетата и влезе.
-Леле, колко копчета! – зашепна тя. – Ние кое да изберем?
-Натисни всичките. Все някое ще е това, което търсим. – кисело се усмихна Ерика.
Момичето натисна едно жълто копче, но нищо не се случи. След това синьото.
-Тук малко застудя! – потрепери Ванеса. – Ще натисна червеното копче, дано се затопли.
Балеринката го натиснала.
-Пиуууу! Пиууу! – ракетата цялата светеше в червено.
В уплахата си Ерика просто натисна друго копче–стрелка. Но този път направи правилен избор. Изпусна се пара, ракетата започна да се движи и изведнъж полетя към безкрайното небе. Ванеса зърна през прозорчето учудените физиономии на космонавтите.

4 част

Няколко минути Ерика остави ракетата да се носи сама напред, но накрая реши да се опита да я управлява. Като отново погледна хилядите копчета, желанието й лека–полека се изпари.
-Хайде да ги именуваме, за да знаем кои са! – предложи Ванеса.
-Става! – кимна с глава Ерика.
Двете се разтърсиха в шкафчетата долу. Намериха листчета, но химикал нямаше. Балеринката обаче намери в задното чекмедже перо и кутийка с мастило. Така момичетата именуваха копчетата, които знаеха. След малко Ерика се обади:
-Виж, почти сме в космоса. Можем да започнем да управляваме ракетата.
Звездите и облаците вече можеха да се видят добре, все едно бяха направени от пух и скъпоценни камъни. А къщите и дърветата отгоре приличаха на безброй цветни точици. Ерика управляваше добре ракетата, но изведнъж осъзна, че сега трябва да завие надясно, а тя не знаеше как. Натисна едно копче и вратата до която беше Ванеса се отвори. Балеринката изкрещя, не успя да се задържи за вратата и отлетя.
-Ванеса! – изкрещяла Ерика. После отвърза колана си. – Чакай ме, идвааам!

5 част

Момичето полетя в царството на тъмния космос. Гребеше с ръце и крака въздуха все едно се намира в морето и така лесно стигна до балеринката. Ерика я хвана за ръката. Двете полетяха заедно напред.
-Сега какво ще правим? – попита Ванеса.
-Ще чакаме да свърши въздухът в скафандрите ни! – отвърна натъжено Ерика.
-Няма ли да стигнем до Североюжното кълбо?
-По-вероятно е да стигнем до друга планета.
Виждаха се само звездите и облаците. От друга планета, та дори и от планетата Земя не се виждаше и точица. Всичко беше безнадеждно. След един час Ванеса и Ерика продължиха да летят хванати за ръце. Ерика се озърташе неспокойно навсякъде, а Ванеса си стоеше на мястото и се правеше на кукла.
Изведнъж забеляза с крайчеца на окото си едно оранжево нещо. Знаеше, че в космоса има само небе и звезди, слънце, луна и няколко планети.
-Луната и Слънцето не могат да се видят оттук – започна шепнешком да разсъждава Ванеса, – звездите са бели, небето синьо... оранжевата част трябва да е от някоя планета.

6 част

Забелязвайки безпокойствието на Ванеса, Ерика също се обърна. Лека–полека пред тях се разкриваше оранжева планета – планетата Юпитер. Ерика изкрещя от радост и загреба с едната си ръка натам, а балеринката й помогна със своята.
След около половин час момичетата усетиха около себе си газ. Ерика ходеше на училище и знаеше, че планетите Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун са покрити с газ, затова не се учудиха. Вместо това извика:
-Има ли някой тук? – вместо отговор ехото повтори думите й.
Изведнъж пред тях се появи най-странното животно, което бяха виждали. А може дори да не беше и животно, а някакво друго същество. Нали е от космоса?
Беше с оранжева козина, същия цвят като планетата, на която живееше. Имаше огромни уши като на слон, но беше с много по-малки размери. Нослето му беше кръгло, малко и черно, за да се различава от цвета на тялото му. Очите му също бяха с черен цвят, но бяха големи колкото монета от един лев. Предните му лапи достигаха почти краката, а ноктите, които се подаваха леко ги докосваха. Вярно, то стоеше право и за разлика от ръцете му, краката бяха в пъти по-къси, ноктите също.
Изведнъж в ума на Ерика се промъкна едно „Здравей!” Тя се огледа, но изглежда никой не бе чул това. Тя пък го чу съвсем ясно в ума си.
-Ерика, чу ли това? – попита тя.
-Кое? – на свой ред попита Ерика.
-Ами това „Здравей” – отговори Ванеса.
-Не! – притесни се Ерика. – Ти как го чу?
-Ами, едно такова... балеринката се чудеше как точно да обясни...
Ерика погледна настрани и отново се вгледа в съществото. Изглеждаше й малко страшно. Очите бяха огромни, устата също, а носът като малко бутонче за бипкане. Странно, но на главата си нямаше коса. Изведнъж момичето чу тайнствено шептене в главата си „Страх ли ви е от мен?” „Е, това вече трябва да е съществото!” – помисли си с ужас в очите Ерика. След това погледна към очите му. Те не излъчваха нищо. Нито страх, нито тъга, нито радост, затова тя не можа да разбере какво изпитва. Приличаше малко на куче. Но право, с огромни очи, уста и предни лапи. А задните – страшно къси.

7 част

На Ерика й трябваха точно три минути, за да разбере, че съществото й говори. Също и на Ванеса, само че използвайки телепатия.
-Какво си ти? – попита Ерика.
За жалост не чу отговора, защото Ванеса й отвърна ядосано.
-Много добре знаеш, че съм балеринка. – А, ако се опитваш да говориш на това чудовище, разбери, че няма да те чуе. То не може да говори, нито да чува.
-Не е чудовище! – веднага го защити Ерика. – Вярно, признавам си, че е малко страшничко. И за да не го наричаме така, по-добре да му измислим име. Плюс това разбрах как говори.
-Как? – полюбопитства Ванеса.
-Чрез силата на мисълта. Това „здравей” го е казало то. А и преди малко чух да ми казва „Страх ли ви е от мен?” А за името предлагам Черноочко, защото очите му са черни.
-Аз пък одобрявам! – усмихна се Ванеса. – А сега отново го питай какво е. Може да ти каже.
Ерика го попита, съсредоточи се, но не чу нищо. Изведнъж балеринката са засмя. „Защо се смееш?”, помисли си Ерика, но после го каза на глас.
-А, ами че ей така! – усмихна се Ванеса, а след това отново се засмя. – Вместо да каже на теб, Черноочко съобщи на мен.
Все едно, за да потвърди думите й, съществото от космоса закима с муцуна.
-Каза ми, че едни странни хора с кутии на главите и огромни, дебели облекла го нарекли дългокъсолапо куче.
-Космонавтите! – досети се Ерика и изведнъж ахна.
-Какво има? – попита Ванеса.
-Мина много време! Трябва да тръгваме!
-Накъде? – не разбра балеринката.
-Как накъде? – сопна й се Ерика. – Към друга планета! Нали трябва да стигнем до твоето кълбо.
Изведнъж Ванеса започна да се притеснява.
-Нямаме указания накъде да летим. Може да се изгубим и тогава вече наистина да не стигнем до никъде и да останем без кислород.
Изведнъж Ерика чу нещо и погледна към Черноочко. Той изглеждаше съсредоточен и нямаше съмнение, че той говори. „Почакайте! Вървете по Млечния път! Само така ще стигнете до Североюжното кълбо.”
Ерика съобщи на Ванеса какво й е казало съществото и те се заприготвяха да си тръгнат от планетата Юпитер.
„Чакайте, вие знаете ли какво е Млечния път?”
Но в бързината си Ванеса не успя да чуе какво й казва Черноочко, а пък тя си нямаше и понятие какво е Млечен път, а и не я интересуваше, защото си мислеше, че Ерика знае. Понякога мисълта е потребна, а понякога ти изиграва лоша шега. Така стана и сега с Ванеса, защото тя си мислеше, че Ерика ще й обясни какво е Млечен път, но грешеше.
Чак когато се понесоха в космоса хванати за ръце, Ванеса се сети и попита:
-Ерика, какво означава Млечен път? Път направен от мляко ли? Има ли такъв в космоса?
-Разбира се, че не означава това – Ерика се замисли. – Честно да ти кажа и аз не знам. Леле, ами тогава как ще вървим по него, ако дори не знаем какво представлява?
В отговор Ванеса вдигна безпомощно ръце.

Следва продължение...

Статистика: Пуснато от me2 — 28 февруари 2021, 12:38