Гордън Далкуист

Вероятността да сте пропуснали тази книга е огромна, най-вече заради една – единствена дума в описанието ѝ – букли. Да, букли, като натруфени къдрици в стил преяла гъсеница минала през свредел. И ще сте се лишили от началото на една изключително неортодоксална стиймпънк поредица с много приключения, рядко добре изградени главни герои – и добри, и лоши, и един естетически шарен хаос от технология, митология и спиритизъм. Не, не е Хари Потър за възрастни. Мне, хич не е Шерлок Холмс среща Бъфи убийцата на вампири. Не е и 50 нюанса сиво, но този път стилно и загадъчно. По-скоро е една доста секси версия в гамата на приключенията на Адел Бланш – Сет, или както може би го знаете на български – Адел и проклятието на пирамидите на Люк Бесон, с  целувка от Опасни връзки и полъх от Специален доклад. Да, от онези кинематографичните книги е, които просто си плачат за кино версия или поне много добра приключенска игра, но интересното е, че е един от малкото случаи, в които това не ме дразни. Може би има нещо специално, мхм?

Да обясня накратко – представете си класическия фон на стиймпънка – алтернативна викториана, с кралицата – майка на народа и парата, като осново средство за технически прогрес. Една очарователна дама от британските осиновените територии – разбирай каквото са успели да заграбят английските завоеватели преди холандците и испанците по време на околосветското си пътешествие, напълно незаслужено набедена за оная с буклите, бива любезно зарязана от чаровния си годеник – изключително добра партия помежду другото, но вместо като всяка себеуважаваща се английска мома да седне да си избродира мъката в изящно ръкоделие, нашата Селесте Темпъл решата да го изиграе бабата на Лара Крофт, и да проследи бившото си гадже в опит да зърне заради коя я е заменил. Защото въпреки къдриците нашето момиче не е тъпо, даже никак, но е малко отегчена, лудичка и с пари, което ви е ясно, че няма да я докара до нищо хубаво. Или по-точно я закарва на бал в стил Широко затворени очи, където разни дами биват подлагани на странни експерименти, които подозрително приличат на усложнена терапия на женска хистерия, сещате се, хи-хи. И вместо да се почне една добрия оргия обаче, заваляват трупове, объркват се сложни процеси и кроежи, и девойката ни се изправя пред една добре подбрана шайка противници съвсем сама, но и съвсем самоуверена.

Приключението започва, и се вие из цяла Англия, в мини, имения, луксозни хотели, бивши затвори, министерства, тайни улици, бардаци – цялата викторианска прелест. Към буклестата Крофт се присъединяват неволно един азиатоподобен наемен убиец с екстравагантен вкус, стабилна ръка и малко скрупули – Кардинал Чан, и абсолютният ариец в смисъла отпреди Хитлер Абелард Свенсон – благовъзпитан военен лекар, част от кортежа на германско малко благородие с цел да пази меките части на същото от самия него, способен на нужното количество патриотична агресия. От другата страна са мистериозна графиня, която просто трябва да я изиграе Моника Белучи, хърватско – френски граф, нагли благородници, безмилостни военни и амбициозни курви, минали през специален процес на изтриване на всякакви морални задръжки от съзнанието, което ги прави едновременно лишени от всякаква сянка на емпатия, но и способни на чудеса от хладнокръвна храброст, съчетана с безкраен глад към власт и удоволствия. В центъра на заговора са стъклените книги – специална технология, способна да капсулира конкретни спомени по желание, която може както да изтрие и най-болезнените преживявания, така и да извади най-тъмните и смъртоносни тайни, поставяйки ги в услуга на някои от най-неподходящите хора. Точно толкова добро е, колкото звучи.

Не казвам, че книгата няма недостатъци, но по-скоро те са свързани със специалната настройка за четене, която трябва да имате. Красивият стил и наситено действие някак изискват постоянно четене, а не по малко преди лягане, при хранене или в метрото, иначе някак магията се губи и не може да се усети както трябва напрежението и драмата. Гледната точка се мени и леко застъпва исторята от гледните точки на тримата протагонисти, които все се разделят като във лош хорър филм, все са убедени, че другите са мъртви, но накрая все някак оцеляват и успяват да пропълзят напред като истински Брус Уилиси в което и да Умирай трудно по избор на читателя. Лошите са както оригинални и внушаващи идеята за абсолютното и напълно постижимо с ежедневни упражнения човешко зло, така и прекалено мнителни, несигурни и забиващи си ножове в гърба на всеки ъгъл. Което улеснява донякъде героите ни, но и обърква, ако не следите или не четете на цяло и наведнъж, или поне за дълги времеви отрязъци. Книгата е част от трилогия, но според доста читатели, освен ако не сте се влюбили отчаяно в тримата от викторианския запас, можете да спрете и до тук. Аз лично не мога да устоя на глождещото желание да разбера колко точно ще ги бият нашите, как ще ги газят, стрелят, ръгат, давят, душат, слагат в душегубки и инструменти за инквизиционни мъчения, и онези пак ще се измъкнат на припълзявания и прибежки. Такива са добрите герои, особено когато има намесен и стиймпънк. Да живее неумираемостта!

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

• хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
• да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Христос в Ню Йорк

Слезе – трябваше да го направи, защото Му писна. Непрестанните вопли, клетви, викове, заплахи, плач, упреци – всичко това се сипеше Нему. Той вече не знаеше какво да стори. Гледаше отгоре, мислейки, че е създал съвършения Свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете Му се валяха само отломки.
Когато воплите станаха непоносими, Той остави трона си празен. Връз Него сега се изсипваха плачът на майките, молбите на бездетните, хулите на злите езици и алчността на банкерите. Той просто не можеше да ги понесе повече. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, нахлузи дънково кепе, обу джинси и слезе на един док. Всъщност мигом се оказа там.
Присви очи в посока изгряващото Слънце. Грохотът на вълните Го заглуши, но Христос бързо свикна с него. Хубаво Му беше да чува Океана. Да усеща галенето на първите слънчеви лъчи. Христос се усмихна.
Сега никой не Го тормозеше за нищо. Разходи се по улиците. Тези хора не се различаваха много от Него. Само дето не Го разпознаваха. Минаваха покрай Него, като сянка. Някои даже страняха. Нали бе небръснат и със зелена куртка. Приличаше повече на докер или бездомник.
Прияде Му се нещо. Той се спря при продавача на хотдог и се вгледа в очите му. Онзи рече:
– С кетчуп или горчица?
Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко, че чак кеят потъна в очите Му.
– И с двете.
Онзи бързо изстиска двете подправки.
Христос го гледаше.
– Какво си ме зяпнал – три долара.
– Не ме ли позна? – попита тихо Христос.
– Не, да не си ми длъжник? Аз на аванта не давам вече! – тросна се онзи.
Христос взе хотдога и бавно се отдалечи.
Докато ядеше на една пейка в парка, дечица минаха и се заиграха с куртката Му. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от Него.
После някакви гамени Го обраха. Не че имаше много пари. Той дори не знаеше откъде са се взели у Него и се чудеше как хората бяха създали цяла система за тях. Да ги имат, пазят, отнемат.
Тръгна отново. Носеше се по улиците. Очите Го заболяха от светещите табели. Чуваше реклами, звуци, викове. Нима воплите и стенанията, които стигаха до Него горе, бяха толкова силни и тук? Не искаше да слуша повече. Реши да потърси нещо, с което да се подслади.
Попроси на ъгъла на 52-ра улица и 8-о авеню. После отиде до един италианец с количка и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката Му. Христос седна на кея и остави краката Си да висят над водата.
До него се присламчи момче със светла чуплива косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и Статуята на свободата.
– Ти знаеш ли кой съм? – попита Христос.
Момчето кимна с блестящ поглед.
– Мило момче, не знам защо се случи така и защо това не е Светът, който проектирах. Мен ме наричат с безброй имена – Адонай, Аллах, Христос, Йеве, Буда, Озирис… Хората искат от Мен да върша ужасни неща. Заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински. Да поговорим за звездите, Творението, смисъла. Това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен, че понякога ми се иска този Свят да го няма.
Момчето го гледаше с отворена уста. Христос го погали по главата.
– Заради такива като теб – заради децата – давам шанс, още един шанс. – Той близна от сладоледа. – Защото си мисля, че вие ще ме разберете и дойдете при мен. Ще се забавляваме заедно, изследвайки звездите, Вселената.
Момчето се усмихна.
– Ти си глухоням, нали? – Христос махна с ръка пред лицето му.

Шумът от прибоя оглуши Питър. Той преглътна буцата в гърлото си и изрече през сълзи:
– Бл…а…года…ря.
После проследи с поглед Христа, който, връчил му сладоледа, се отдалечаваше, носейки се над вълните – зад Статуята на свободата, към залеза.

С благодарност, и поглед, вперен в Ню Йорк – София, 03.IX.2010 г.