Челси Куин Ярбро

За Челси Куин Ярбро човек научава обикновено много случайно, докато се опитва да си намери някое интересно четиво от непознат автор, което да съчетава в себе си добра фентъзийна история, много чувство за хумор и прилежно използвани стилистични похвати, за които да гарантира някоя и друга награда, като да речем Световните фентъзи награди или Брам Стокър. И попадайки на тази странна иконописна корица, сякаш съставена от ръчицата на невнятен монах франсисканец, във вас се загнездва чувството, че тука май има нещо дето си заслужава четенето. И когато бивате посрещнати от млада вещица в начален стадий на горещи вълни, почитатели на шумното караоке орки – каменоломци, и красива девойка, превърната набързо в малокалибрен дракон с един метър мигла, защото си е позволила да изчисти вещерска бърлога – обичайната реакция е бързо мигане с клепки и леко ускоряване на пулса в стил – това май ще е нещо добро.

Върху невинния читател се изсипва паноптикум от клиширани образи на средновековни приказни герои, получили обаче осъзнаващата си чаша чай, която ги прави напълно наясно с тесните граници на пожелателната реалност, и естествено не им пречи никак да се кудошат със същата. Злият цар – защото такъв винаги има, е всъщност префинен джендър ориентиран садист, първи братовчед на Дьо Сад от лошата страна на фамилията му и на Мортиша Адамс от добрата, с огромна страст към тестване на различни отрови и държане на дебелишко огре в мазето, което много обича да си играе с разни хуманоидни мекотленни играчки, ама все ги чупи. Добрият цар е внимателно стараещ се да избягва абсолютно всяко прегрешение на властта любител на плетките и дантелите, който се опитва да балансира между много амбициозния си инквизитор, съчетаващ Игнациус Лойола и Леонардо да Винчи; живеещия в няколко времеви нишки изкуфял Гандалф-оплескания-с-каша и един изключителен шпионин – работохолик, на който това с излизането от роля му е най-голямата мерзост в живота, и се опитва да се върне в клишето, преобразявайки се дори на гълъб, глухарче или ушна кал, ако се наложи.

Принцът е вечно търсещият доказателства за принцованост у бедните, принцесата е отегчена пък от нивото на принцованост в богатите, и въобще всички в двора са поети, кулинари или моделиери, най-вече защото поста на обслужващ персонал варира между един страж и шепа отегчени рицари, на които се пада по една хубавица на рота за ухажване. А това малко съсипва обстановката откъм героичност, романс и епопея. Докато не се тръгва на лов за дракони, освобождаване на царства, залавяне на чудовища и общо взето пълния сет от приключения на тъмните векове, само малко обърнати с хастара навън и напудрени с Уди Алънски цинизъм. Мда, ако накрая си кажете откровено – Какво беше туй чудо, дето го четох, няма да сгрешите. Но пък и няма да съжалявате.

Повече от година попадам на различни цитати и откъси от тази книга във Фейсбук и определено привлякоха вниманието ми. Носеха се слухове за евентуалното и издаване. Най-накрая преди месец беше указана и точната дата. До толкова нямах търпение, че дори направих предварителна поръчка за книгата, но поради различни причини тя доста закъсня в пътя си до мен. Ентусиазмът ми беше толкова голям, че отидох на представянето на книгата и среща с авторката в културен център Тракарт. За мое огромно съжаление закъснях и от мястото ми нищо нито се чуваше, нито се виждаше и това ме принуди да си тръгна по-рано от желаното.

В книгата е описана историята за смъртта и живота преди това на млада жена и нейният син Павел. Пътя, който изминава Марина в последните си дни, съдбоносните срещи с няколко необичайни, чепати, но по своему добри и мъдри обитатели на скалите в Созопол. История за много любови, минали, но недоизживяни, за грешки, прошка, себеотрицание, за бащино израстване и сплотеност, за море и вяра. В последните си дни Марина намира достоен дом за Павел и хора, които да му покажат смисъла на живота, да му дадат въпросите и да го окуражат да търси отговорите им.

Михаил К. е известен от миналото актьор, който изживява ролята си на местен алкохолик, оставяйки всичко да се руши покрай него. Срещата с Марина и любовта му към Павел ще преобърнат безмисленото му съществуване. Демир, стар, мъдър турчин и Настасия, люта македонка са двама старци, пазители на древни тайни, ясновидци и гадатели. Те ще внесат магичното в живата на Павел и ще му покажат правилния път. А Луиза е неговата втора майка, твърда като гранит арменка, която успява да сплоти всички край себе си.

Историята ни е поднесена като разкази от различните главни герои като пръв започва вече порасналият Павел. Ставаме свидетели на съкровените мисли и страхове на всеки един.

До тук всичко звучи много добре, дори твърде прекрасно. Не знам дали аз натоварих книгата с много очаквания или просто това не е моето, но не ми хареса. Завърших я насила като от един момент нататък четях по диагонал. Ще се опитам да ви опиша възможно най-точно кое ме отблъсна – всичко беше прекалено идеално, чак граничещо с фалш. Има прекалено много повторения за скалите, морето, любовта. Описанията са претруфени, но постни, лишени от оригиналност. Сюжетът и героите са много плоски и предсказуеми, нямат истинска дълбочина. Прекалено много съвпадения – всички в историята са обикновени на пръв поглед, а в последствие се оказва, че носят дарби, дадени свише. Уж са различни хора, а мислите им звучат по един и същи начин, започват да се сливат от един момент нататък. Твърде еднотипно, без оригинални идеи, объркано и отегчително на моменти.

Отделните цитати, които ме бяха заинтригували се сливат един в друг и се превръщат в досадни брътвежи за любов, приятелство, спасение, прошка. Из всичко описано има ценни мисли и докосващи прозрения, но те се губят на общия фон. Ако човек иска да ги извлече, то трябва да чете много съсредоточено и дори да си води бележки.

Цялата книга звучи много поучително, събирайки в себе си смесица от религии, езотерични вярвания, мистика, истории за Новото време и Долната земя, та дори и Дядо Боже. Цялата тази комбинация заприличва повече на пресолена манджа, отколкото на хапка познание. За съжаление мен ме загуби като читател, макар и да съм много широко скроен такъв и да се опитвам от всичко да извличам полза и положително преживяване.

Това е личното ми мнение, но ако вие имате интерес, то ви съветвам да прочетете книгата и да споделите вашите впечатления и преживявания на страниците и.

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която наскоро започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев. Издаваме го съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

До 31 октомври подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

• хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
• да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси. 

~

Малко време таткото тракаше по дъската си и оглеждаше нещо по кутията пред него. След това се обади:
– Наистина има маркерен ген. Чакай да го идентифицирам…
Христина занаднича през рамото му, и изведнъж подскочи и изкрещя:
– Урааа! Шеста степен на модификация! Честито, татко!
– Ще ти дам аз едно честито! Откога почна да ми се подиграваш?
– Не се подигравам! Колко пъти си казвал на майка, че предпочиташ да бях момче?
– И майка ти е съгласна.
– И колко време ме мъчи да ме правиш шахматистка?
– Мъченето беше взаимно…
– Имаме ли данни за произхода на гена? – обади се майка ѝ.
Още тракане по дъската и малко чакане. След това тримата се вторачиха в кутията на масата, погледаха я, обърнаха лица към мен и изведнъж прихнаха да се смеят.
– Право в десятката – поклати глава майката на Христина.
– Какво ми се смеете? И какво значи шеста степен на модификация? Всичките ли си измисляте разни сложни думи?
– Бедната ми глава – обади се таткото. – Видя ли какво ми докара, мое компютърно чадо? От училищно бедствие стана междусветско.
– Нали все искаш най-сетне да порасна?
– …
– И кой те караше да докладваш пред Съвета? И да поемаш вината?
– А ти защо каза, че Петърчо ме е бил на шах? Нали се бяхме уговорили…
– Защото Съветът искаше да му изтриете паметта!
– И какво толкова? Това е рутинна терапия. А сега ме наказаха.
– Какво ви наказаха? – попитах аз. – И кой, като нямате свещеници?
– Познай какво! – ухили се Христина. – Освен че му забраниха да работи от къщи.
– Амиии… – Щом нямат свещеници, сигурно не са му наредили допълнителна молитва. – Били са го с пръчка?
– По-лошо – обади се кисело таткото. Майката му метна един поглед и повдигна вежди.
– Наредиха му, ако открие данни за висока степен на генетична модификация, да те изтегли в нашия свят и да те осинови, вместо да ти трият паметта! – заяви злорадо Христина. – Така че много скоро ще си ми братче! А знаеш ли как се опита да се оправдае той?
– Че вече си има едно бедствие в къщи и второ ще му дойде много?
Баща ѝ ме зяпна, след това двамата с майка ѝ прихнаха. Христина тропна с крак и се нацупи:
– Не е честно! Наговорили сте се!
– А как ще ме изтегли?
– За ушите – обади се таткото.
– А вашият свят по-хубав ли е от нашия? Стаята на Христина е страхотна, а иначе? И какво е Съветът? Нещо като синод ли? Той ли ви е наказал? А какво са Аугментираните? И какво е това компютър, дето все го казвате? А маркерен ген?
Христина направи отчаяна физиономия, а длъгнестото лице на таткото се удължи още повече.
– И как това нещо вижда в кръвта маркерния ген? – продължавах аз. – Той как изглежда? – Огледах кръвта по пръста си внимателно, но не видях нищо особено. – Червен ли е? И как тогава се забелязва? Кажете де, искам и аз да се науча да виждам маркерни гени! Или трябва очите ми да са отвътре?
Бащата на Христина извади отнякъде парче плат и си избърса челото.
– После ще ти обяснявам. Имаш ли нещо да питаш преди изтеглянето?… Ох, пардон, взимам си думите обратно!…

…

На първия кат на повечето сгради, а на някои и на покрива имаше най-различни светещи надписи. Някои нищо не ми говореха: „Боулинг“, „Супермаркет“, „Кинотеатър“. Други беше ясно какво значат: „Топли баници“ , „Шивашки услуги“, „Железария“. За „Опера“ се почудих малко, докато се сетя, че ако вали или е студено, е много по-удобно да се опере човек на сушина. Тук май хич не бяха глупави. И май много се перяха – сградата беше доста голяма… Но пък после за „Поща“ се сетих веднага. Щом си имат специална сграда за опиране, сигурно ще им е обичай да си имат и за пощене.