Приятели (:

В момента приключваме подготовката на алманаха „ФантАstika 2018“, който издаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Нали сте виждали предишните?

Внимание! До 30 ноември ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате хартиени бройки от алманаха и колко. Този път ще определим тиража изцяло по предварителните поръчки. Това значи, че ако не си го поръчате сега, по-късно вероятно няма да има как да си го купите.

Обемът на „ФантАstika 2018“ ще е 300-350 страници, включително десетина цветни. Цената му ще зависи от тиража, но предполагаме, че ще е между 15 и 20 лева. Веднага щом я знаем точно, ще пишем на поръчалите.

Електронно издание не се предвижда скоро.

Този брой на „ФантАstika“ ни е особено мил в умовете и сърцата :), защото в него ще представим всички разкази, които отличихме в първия конкурс „Изгревът на следващото“.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси от един от тях.

~

Бетелгейзе в световете

Калина Александрова

От дете обичаше звездите. Нощното небе не просто я привличаше – то направо я поглъщаше и тя се разтваряше сред милиардите светещи точици, ставаше една от тях, едно с тях. Любимото ѝ съзвездие беше Орион, затова ще я наричаме Бетелгейзе.
Звездите я примамиха на хиляди километри от градчето, в което отрасна. Разтвориха за нея огромните врати на алма-матер в столицата…
Сигурно си мислите, че приказката е за Космоса, Вселената и…
Например как малкото момиче станало велик астрофизик и открило…
Момичето откри, че не знае как се учи, и излезе от престижния университет, за да стане работничка.
Така и не свикна да върви като хората. Изпързаля се. Хлътна. Потъна „в тъмните земни недра“, както е в песента. Вместо да лети все по-нагоре, слизаше все по-надолу. Вместо звездна светлина я обгръщаше подземният мрак. Вместо в безкрайния космос се гмуркаше в безкрайната кал, пълзеше из тесняци, катереше се по камънаци, спускаше се в пропасти, окачена на тънко въже като паяк.
Разправяше разни истории: как опъвала системата в сто и трийсет метровата пропаст, а после трябвало да обяснява на всяко от десетината момичета с нея как се преминава възел по средата на пропастта; или как половината от екипа си забравили храната в автобуса и ровили за картофи в нивите край Гинци… Десетки истории. Повечето само пещерняк можеше да ги разбере.
Тази история не я разказа на никого. Дори на себе си. Тя чакаше в тъмната пещера на съзнанието ѝ. Усещаше, че е там, но все не можеше да влезе вътре.
Точно както Тизоинът и Сагуарото чакаха, скрити в пазвите на земята, някой да ги отвори, за да разкрият красотата си. Открити бяха с помощта на багета, година преди Бетелгейзе да помирише подземната кал. И както запази в сърцето си Орион като най-красивото съзвездие на небето, така скъта в себе си Сагуарото като най-красивата пещера под земята. Макар че вътре преживя и най-големия си ужас…

…

Бетелгейзе знаеше, че това е краят. „Поне ще умра сред красота. Нищо че в момента не се вижда.“ Пред очите ѝ продължаваха да се извиват причудливи форми, да блестят кристали.
Наистина нещо блестеше – точица, после още една и още, и още: милиарди светлинки. Имаше чувството, че гледа небето в ясна нощ. Само че това не бяха звезди, защото се движеха, събираха се, уплътняваха се в някаква форма. Човешка форма. Пред нея стоеше човек – момче, към тринайсетгодишно. Слабичко, стройно, с чорлава глава, с широки панталони, пристегнати при глезените, и ризка, падаща свободно върху тях. Нямаше как да прецени цвета на кожата, косата, очите или дрехите му, защото всичко светеше, но определено имаше чаровна усмивка.
– Здравей, Бет! – Думите не дойдоха отвън, по въздуха, а прозвънтяха в главата ѝ като сребърни камбанки. – Искаш ли да се поразходиш с мен?
Тя се изправи и се протегна да го докосне. Видя, че и нейната ръка свети. Обърна се назад. Светещото момче, а и тя самата осветяваха пространството достатъчно, за да види, че Шедар и Бетелгейзе все още седяха прегърнати на камъка.
– Ти си призрак или дух, нали? Май и аз съм призрак. Умрях ли вече?
И нейните думи се чуваха отвътре, а не отвън.
– Умряла?! Ха! Не виждаш ли, че дишаш? Пък и аз не съм призрак.
Бет се вгледа в седналите фигури. Младежът нежно докосваше с устни челото на девойката, като я държеше в здрава прегръдка, а тя се беше отпуснала в ръцете му. Виждаше се, че диша.
– Какво си? И това – тя повдигна ръцете си и ги завъртя – какво е?
– Разбираш ли нещо от физика?
– А? Че аз точно физика учих, но ме скъсаха на един изпит и се махнах от университета. Сега съм работничка. Но да, обичам физиката.
– Тогава знаеш, че материята съществува в две форми: вещество и поле. Там виждаш своята веществена форма, а тук усещаш полевата. Така става ли ясно?
– Не съвсем. Защо светим?
– Че откъде да знам? Малък съм, не виждаш ли? – И той се ухили.
– Имаш ли си име, малчо? И откъде знаеш моето?
– Чух го от приятелите ти. Да не си мислиш, че мога да чета мисли?… Приятно ми е! Аз съм Светослав.
– Приятно ми е, Светославе! И името ти е светещо. Като всичко останало. Моето име е Бетелгейзе. Бет е съкратено. Само не ми казвай Бети, щото мразя.
– Е, и твоето име е светещо – име на звезда. Много е красиво.
– Откъде знаеш, че е име на звезда? Как виждаш звездите под земята?
– Че аз не живея под земята.
– Къде живееш? Кой си? Какво си? Аз какво съм?
– Олеле! Затрупа ме с въпроси. Обикновено аз затрупвам другите с въпроси. Какво си ти, не знам. Предполагам, в момента си чисто съзнание – това светещото, де. Това, което виждаш като мен, е чисто съзнание.
– Чувала съм за астрални тела. Някои вярват в ангели, в извънземни. Да ти кажа, не вярвам в тия неща.
– Много съм си земен даже. В момента моето тяло си почива там горе в моя свят. Какво е това „астрално тяло“, „ангели“? За пръв път чувам такива думи.
– Нещо, свързано с религията или вярванията на хората, не съм запозната. Лично аз предпочитам да знам, не да вярвам. Затова не съм се интересувала от тия работи. Ти каза „моя свят“. Откъде си?
– Ела с мен, ще ти покажа.
– Ако тръгна с теб, ще се върна ли? Какво ще стане с Шедар? Как е Вега, знаеш ли?
– Приятелката ти е готина. Има приключенски дух, но не мога да се свържа с него – много е действена. Тя… Чакай малко.
Светлинното момче сякаш се сви в себе си, стана на точица, а точицата изчезна. След малко се появи, започна да се множи и ето ти го отново Светослав.
– Лази по тесняка. Уверена е, здрава, силна, опитна. Нищо лошо няма да ѝ се случи. Този дългият, като го гледам, няма да те пусне. Много ли се обичате?
– Не знам… С него ми е хубаво. Имам чувството, че той е моят принц… Ти имаш ли си приятелка?
– Иска ми се да имам, но тя не ми обръща внимание.
– Нали не страдаш от това?
– Че защо да страдам? Хубаво ми е да я виждам, да си я представям. Ако тя реши, че ще ѝ бъде приятно с мен, много ще се радвам. Аз и така се радвам, че я има.
– Много точно говориш. Изглеждаш малък, а говориш мъдро. На колко години си?
– Важно ли е?
– Май не. Попитах по инерция.

…

Когато излязоха от гората, Бетелгейзе ахна. Сред дивата природа тя не очакваше да види зеленчукови градини. Зеленчуците, най-различни по цвят, вид и форма, бяха засадени не в прави редици, а в успоредни криви, които следваха извивката на планината и създаваха причудливи форми.
– Като цветен килим! – възкликна тя. – Това са зеленчуци, нали, не цветя?
– Зеленчуци са. Който иска цветя, бере от поляните.
– Не знаех, че отглеждането на зеленчуци може да създава красота.
– При вас как ги отглеждате?
– Никога не съм имала градина със зеленчуци. Ходила съм на селскостопански бригади, но там са едни огромни полета… Не като тук – все едно художник е рисувал.
– Момичето, което харесвам, обича да се занимава с това. Познава земята и знае точно какво къде може да расте, кои зеленчуци се обичат, кои се мразят. От малка е свързана с плодородието. Като че земята ѝ говори.
– А ти?
– Аз предпочитам да оглеждам небето, вместо да отглеждам зелки. Помагам, когато ме повикат, правя каквото ми кажат, нищо не разбирам.
– Ходиш ли на училище?
– Искаш да кажеш, аз какво уча?
– На твоята възраст не учите ли всички едно и също?
– Че защо да учим едно и също? Нали всеки е различен.
– Аз например от седем- до осемнайсетгодишна ходех на училище с моите връстници. В първи клас децата се учат да четат, да пишат, да смятат…
– Че защо трябва да ходи детето някъде да се учи да чете? При нас четенето се учи с говоренето. При вас къде носите бебетата, за да се научат да ходят, да говорят, да се хранят?
– Не съм гледала бебета и не знам. Но тия неща са естествени при хората. То и аз, откакто се помня, мога да чета, но то е заради майка ми – като малка ме приспивала с буквара. Тя много искала да учи, но баща ѝ забранил.
– Как можеш да забраниш на някой да учи?
– Като не го пуснеш да ходи на училище. Тя е отраснала в друго общество. В моето общество образованието е задължително, поне до осми клас.
– Какво значи образование?
– Абе в какъв свят живееш? Да не сте диваци? Не учите ли?
– Не ми каза какво е образование. Учим, разбира се. Също се храним, ходим на два крака, говорим. Това са естествени неща при хората, ти го каза.
– И ученето ли е естествено?
– Разбира се. При вас не е ли?
– Като се замисля, прав си. Но в моето общество ученето се подчинява на специална образователна система: на определена възраст за определен брой години изучаваш определени предмети. Оценяват знанията ти по тях и ако си получил правилните оценки, ти дават диплома за степен на образованието: начално, основно, средно, специално, полувисше, висше или следдипломна квалификация. В други страни образователните системи са различни. При вас как е?
– „Оценяват“ от цена ли идва? Сега чета за различните държави и общества, защото ми се иска да обиколя света и да науча нови неща. Много често срещам изразите „стоки“ и „цени“.
– Е, щом си чел, си разбрал, че в някои общества образованието не е достъпно за всички хора.
– Затова и те питах какво е образование, защото не ми беше ясна думата. И пак не ми стана много ясно. Сега се чудя при ученето кое е стоката: самото учене, учителят, учещият, предметът, който се учи, знанията или уменията?

…

Целия разказ може да прочетете в блога на Калина… и разбира се, в предстоящия алманах „ФантАstika 2018“.

“Омъжена за Бутан” е от онези съкровища, за които едва ли ще прочетеш много в Интернет. Мен ме привлече от рафта на книжарницата. Книгата е от издателство “Вакон” – много харесвам повечето от техните книги понеже са основно за приключения и пътешествия, описват живота на смели и различни хора. Приключенци решили да поставят волята и уменията си на изпитание, или ткива имащи смелостта да тръгнат по неотъпкани пътеки и да потърсят щастието на неочаквани места.

Линда Лийминг  заминава на пътешествие из екзотичните Индия и Бутан без да подозира как това ще промени живота и. Тя се влюбва в Бутан и след кратки колебания свързва живота си с него. Какво намира една американка, свикнала на изобилие и удобства в бедната, малка страна ще разберем на страниците на тази увлекателна книга.

Линда ни представя един откровен и неподправен, искрен разказ за опита си в планинското кралство и живота в полите на Хималаите. В Бутан почти няма пътища, местните хоре живеят в изолирани селца, разпръснати из планините и китните долини. Навсякъде, дори на най-непристъпните чукари има храмове и ступи, молитвени колела и пъстроцветни знаменца. Тук животът върви на бавни обороти, никой не бърза, а вежливостта е над всичко.

Хората приемат живота и смъртта по различен начин от нас. Не притежанието е важно, а защитата на заобикалящия ни свят. Всеки живот има стойност. Отношението на будистите към смъртта е като към шанс за ново начало, те не се страхуват от нея и я приемат като най-нормалното нещо в живота. Будизмът се е смесил с древните вярвания на религията бон, изпълнена с много страховити демони и божества. Раждането и смъртта са съпроводени с множество сложни ритуали, събиращи цялото семейство.

Докато работи като учителка в местното училище авторката неусетно опознава и се влюбва още по-дълбоко не само в Бутан, но и в бъдещия си съпруг. Когато Линда се влюбва в Намгял – ухажването протича по съвсем различени правила от модерните, забързани отношения в Америка. Преоткриваме непринуденото вълнение от постепенното сближаване, първите трепети и чистата радост от срещата с любим човек.

Срещата на талантливия художник на тханка с Америка и неговото възприятие на всичко там е другата страна на историята. Той е изумен от изобилието и мащабите, а в същото време е ужасен от количествата боклук и ненужни вещи, които се трупат всеки ден.

Разказ от първо лице за един доскоро затворен и крайно изолиран свят. Задълбочен поглед на една чужденка върху непознати за нея порядки и традиции. Сблъсък на две крайно противоположни възприятия за живота и света. Възможено ли е да нямаш нищо и да все пак сърцето ти да прелива от щастие? В Бутан успехът се измерва не с брутен вътрешен продукт, а с брутно национално щастие.

Сблъскаваме се с обичаи и поведение диаметрално противоположно на това в западния свят – на почит е мълчанието, не се говори, ако нямаш нещо наистина значително за казване; гостът се храни сам в храмовата стая на семейството без да бъде прекъсван или обезпокояван; в някои села се толерира многоженството – възможно е една жена да има неколко съпрузи или едни мъж няколко съпруги. Мъжът в общия случай отива да живее при семейството на жената. В Бутан традиционно има общности от възрастни хора, които се отеглят да медитират в планината за да постигнат по-добро кармично прераждане или просветление преди края на този живот, но никой не ги съди и не се опитва да ги ограничи или контролира. Даже напротив общоността им помага с каквото може.

Спирам понеже, ако продължавам така ще преразкажа всичко от книгата. Последно искам да споделя, че Линда Лийминг има лек и описателен стил, увлича и прави читателя съпричастен на мислите и преживяванията си. Предлага задълбочен поглед върху порядките в Земята на Дракона и нейните обитатели. Впечатлява с дълбочина и смисъл. Хубаво е да се срещнеш с хора, които имат смелостта да последват мечтите си и да захвърлят удобствата и сигурността в името на нещо по-смислено, следващо повика на сърцето. Щастието не е в притежаването на вещи, а в преживяването на моменти, в умението да живееш тук и сега на мига, воден от добрината.

Препоръчвам тази книга с две ръце, дори и да не сте почитател на този жанр, в тази ще намерите нещо за себе си.