Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (605)

* КГБ

Комитет за държавна сигурност (Комитет государственной безопасности) е съветската агенция, отговорна за държавната сигурност от март 1954 до октомври 1991 г. — навечерието на разпадането на Съветския съюз (декември 1991 г.). Малко по-късно някои функции на КГБ, свързани с външното разузнаване, са прехвърлени на новообразуваната Служба за външно разузнаване.

В годините на своя разцвет КГБ съсредоточава в дейността си КОНТРАШПИОНАЖ, външно разузнаване и анализ на получаваната информация, КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ във въоръжените сили, защита на сухоземните и морските граници на СССР, контролира ядреното въоръжение, комуникациите на държавните и партийните лидери и осъществява охраната им. КГБ е най-голямата в света разузнавателна и полицейска агенция — вероятно по-голяма от всички западни агенции, взети заедно. През по-голямата част от съществуването си единствено КГБ изпълнява функции, които в Съединените щати се осъществяват от ЦРУ, АНС, ФБР, СЛЕДСТВЕНАТА СЛУЖБА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, Корпуса на морската пехота за охрана на посолствата, управленията на военното контраразузнаване в армията във ВМС и ВВС, патрулно-пограничните служби и ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ.

Западните средства за масова информация обикновено представят агентите на КГБ като глупави силни едри мъже с дебели вратове. Много от тях са точно такива. В книгата си „Да скъсаш с Москва“ („Breaking with Moscow“, 1985) съветският изменник АРКАДИЙ ШЕВЧЕНКО — бивш заместник на главния секретар в ООН, описва един от оперативните работници в Ню Йорк така: „мускулест, рус, той беше превъплъщение на традиционния гестаповски образ“. Според него любимата тема на този човек били небостъргачите в Манхатън. „Всички тези блестящи кули — говорел той — изглеждат толкова стабилни, толкова високи, но всъщност просто са къщи, построени от карти за игра. Няколко експлозива, поставени на подходящите места, и довиждане.“

Методи на работа

Убийства, отвличания и заплахи са оръжията, използвани от съветските органи на сигурността още от времето на ЧК. Но има и други средства (по-съвременни), които демонстрират изтънчен и новаторски подход в операциите на КГБ, а също и на ГРУ. Веднъж един руски разузнавач установил контакт с американски държавен служител. След проведения разговор руснаците решили да преустановят връзката. Две-три години по-късно обаче, след като американецът се бил преместил, развел и сменил колата си, същият руснак го срещнал в един магазин и подновил контакта.

Изпълнявани са били и по-сложни и по-изпипани операции. Една от тях е свързана с родения в Бруклин ДОНАЛД АЛТЪН — 30-годишен служител, шифровчик в американското посолство във ВИЕНА. А на шифровчиците КГБ и ГРУ са отделяли особено внимание — вербуването им винаги е била приоритетна задача. Операцията по вербуването протича сложно и необикновено. Съветски агент, натурализиран гражданин на западна страна, кани близък приятел на Алтън да пийнат. Така се урежда „случайна“ среща в кафене с белгийски бизнесмен, който е пред пенсия и, разбира се, е офицер от КГБ. На този етап се извършва необходимото, за да бъде осъществена среща с Алтън. Офицерът от КГБ на пръв поглед не проявява интерес към Алтън и си уговаря нови срещи с приятеля му. Следват много часове и дни, които тримата прекарват в приятелски срещи в кафенета и заведения, в игра на шах, а понякога и в разходки сред природата. Алтън — евреин, с превъзходен френски — започва приятно познанство с „белгиеца бизнесмен“, който твърди, че също е евреин (с роднини в Израел) и също говори френски.

Едва след 5 месеца агентът на КГБ моли Алтън да му предаде информация срещу заплащане. След кратко колебание Алтън отива при офицера по сигурността в посолството и разкрива контакта с човека от КГБ. Усилията, положени от руснаците по отношение на Алтън, са „прецизно планирани“ и разработени, се твърди в американски доклад на разузнаването във връзка с инцидента.

Такива като Алтън и други американци, които работят в областта на кодовете, като например радиоспециалистите от военноморския флот ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ и ДЖЕРИ УИТУЪРТ, са сред най-ценните обекти на съветския шпионаж. В секретен доклад на американското правителство „Съветски разузнавателни операции, провеждани срещу американски граждани и обекти“ се казва: „Това е тази широкообхватна категория на кодови чиновници, секретарки, охрана от морски пехотинци и т.н., които руснаците смятат за особено уязвими, тъй като (според една от директивите на КГБ) «те не са част от привилегированата класа и са по-зле платени».“ Последното е особено важно. По-голямата част от американците, които са извършили предателство в полза на руснаците, са го сторили за пари.

Едно от изключенията е известната история с вербуването на морските пехотинци, охраняващи посолството на САЩ в Москва в средата на 80-те години. Няколко морски пехотинци са обвинени, че са осигурили достъп на руснаците до секретни материали в посолството. И това те са правели не по меркантилни, а по сексуални съображения. Поне в началния стадий на разследването по нищо не личи парите да са били мотив.

КГБ прави опити да пренесе разузнавателната си дейност на базата на „класовата борба“, отделяйки голямо внимание на онези морски пехотинци, които са чернокожи или от индианските общини в Америка. Според един от офицерите, служил в онези години в посолството, руснаците са се интересували от целия обслужващ персонал. „Тези [американци] хора са в Москва за кратко, 2 години — казва той пред авторите на настоящата енциклопедия. — Руснаците пробват при всеки един от тях. Разбира се, някои се оказват по-податливи към опитите им, отколкото други, но абсолютно всички в посолството, предимно дребните чиновници и морските пехотинци от охраната, са обект на вниманието на КГБ.“

Така КГБ използва всички средства на шпионажа за постигане на целите си. Жените се оказват особено ефективно оръжие. КОМПРОМЕТИРАНЕТО С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА се използва често в подхода към американци и други чужденци в Съветския съюз и поне веднъж е изпробвано в Съединените щати (вж. МИЛЪР, РИЧАРД).

Перспектива

КГБ е създаден през 1954 г. като държавен комитет към Министерския съвет. Това е опит на съветските лидери, които следват стъпките на Сталин и ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ да си осигурят контрол над държавната агенция за сигурност. След разстрела на Берия вътрешната сигурност е предадена на Министерството на вътрешните работи (Министерство внутренних дел — МВД), а държавната сигурност (включително външното разузнаване) — на КГБ. През юли 1978 г. КГБ вече е държавен комитет на Съветския съюз и 24 години след създаването му получава статут на министерство.

Значението на КГБ за съветската система е описано от Джон Дж. Дзиак — лектор по съветско разузнаване в университета Джордж Вашингтон, в интервю за Вашингтон таймс: „КГБ е крайъгълен камък на [съветската] система. Съветската система не би могла да оцелее без него.“ Реймънд Рока — заместник-директор на контраразузнаването в ЦРУ до 1974 г. и лектор в КОЛЕЖА ЗА РАЗУЗНАВАНЕ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, също в интервю за Вашингтон таймс смята КГБ за основен играч в теорията и практиката на комунистическата идеология. „КГБ е оста на комунистическата система“, казва той.

Първият председател на КГБ е ИВАН СЕРОВ (1954–1958), който преди това е бил заместник-началник на ГРУ. През 1958 г. той се връща във военното разузнаване, но вече като негов ръководител (по-голямата част от началниците на ГРУ са с опит в ЧК, НКВД и КГБ). АЛЕКСАНДЪР ШЕЛЕПИН — ръководител на КГБ от 1958 г., се опитва да реформира това ведомство и да го превърне в ефективна разузнавателна и контраразузнавателна организация. Под председателството на ЮРИЙ АНДРОПОВ (1967–1982) КГБ достига сравнително високо равнище на уважение и власт. След смъртта на Леонид Брежнев Андропов напуска КГБ — избран е за генерален секретар на КПСС и фактически е ръководител на Съветския съюз. Той може да се сравни само с Берия по дългогодишен стаж като директор на основната съветска разузнавателна агенция.

ВИТАЛИЙ ФЕДОРЧУК е избран след Андропов през 1982 г. за председател на КГБ, но изпълнява ръководната длъжност за съвсем кратко време — назначението му на поста министър на вътрешните работи свидетелства за доверието на новия съветски лидер към него.

ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ е назначен за председател на КГБ през 1988 г. Той е един от заговорниците в неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов през август 1991 г. Крючков е уволнен и арестуван. Сред 13-имата заговорници са и генерал-лейтенант Юрий Плеханов — ръководител на президентската охрана в Кремъл, който съдейства Горбачов да бъде задържан под домашен арест в Крим, Владимир Грушко — заместник-директор на КГБ, и Вячеслав Генералов — заместник-директор на кремълската охрана. Нито един от тях не е подведен под съдебна отговорност.

За председател на КГБ след опита за преврат за съвсем кратко е назначен Леонид Шебаршин. Той е служил в Афганистан, Иран и Индия, преди да поеме поста заместник-директор на КГБ през 1987 г. Но Шебаршин е нежелан от някои от съветските лидери и още същия месец на негово място е издигнат ВАДИМ БАКАТИН.

През декември 1990 г. кремълските хардлайнери уволняват Бакатин от поста министър на вътрешните работи. Под негово ръководство КГБ променя състава и целите си. Граничните и Вътрешните войски са прехвърлени към съветската армия (Сухопътни войски), а кремълската охрана и свързочните войски минават на пряко подчинение на съветското правителство (вж. по-нататък). Бившият генерал от КГБ ОЛЕГ КАЛУГИН — съветник на Бакатин, през август 1991 г. прави изявление, че в бъдеще КГБ „няма да има политически функции, нито тайни лаборатории, където да се създават отрови и тайни оръжия“. Бакатин се задържа на поста си едва до началото на октомври 1991 г., когато е заменен с ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, който е пряк участник в разформироването на КГБ, официално закрит на 22 октомври 1991 г. (въпреки че Примаков запазва поста до декември 1991 г.). КГБ е реорганизирано в 3 отделни служби: МС (руското Министерство на сигурността, просъществувало от 1991 до 1993 г., а след това преобразувано във ФСК), Междурепубликански съвет за сигурност и Служба на Гранични войски.

Организационна структура на КГБ

Първо главно управление: Външно разузнаване и контраразузнаване, активни мероприятия, анализи.

Второ главно управление: Вътрешно контраразузнаване, борба против подривни действия срещу държавата, промишлена сигурност.

Трето главно управление: Контраразузнаване в съветските въоръжени сили, Специални отдели (Особые отделы — ОО).

Четвърто главно управление: Охрана и вътрешна сигурност в посолствата.

Пето главно управление: Дисиденти.

Шесто главно управление: Икономика, специален транспорт.

Седмо главно управление: Съоръжения за наблюдение.

Осмо главно управление: РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, СИГУРНОСТ НА ВРЪЗКИТЕ.

Девето главно управление: Охрана на държавните лица, секретните обекти и кремълския полк.

(В края на 60-те години Четвърто, Пето и Шесто са слети с Второ главно управление, но през 1969 г. отново се появява Пето главно управление, което има за задача да се занимава с политическите, социалните и културните дисиденти.)

Офицери от Трето главно управление на КГБ, отговорни за контраразузнаването в армията, са разпределени към всички подразделения на въоръжените сили. Обикновено носят стандартни военни униформи, но лесно се познава, че са офицери на КГБ, тъй като се отчитат единствено пред КГБ и ръководят мрежа от „информатори“. Във военноморския флот униформени офицери от КГБ са назначени на всички кораби и сухоземни бази.

В книгата „КГБ: поглед отвътре“ („Inside the KGB“, 1990) съветският изменник Алексей Мягков — бивш офицер на КГБ, описва методите на работа на тази организация в армията. На инструктажа му е казано конкретно: „Когато вербуваш агенти, не трябва просто да ги убедиш, а да ги принудиш да работят за нас. КГБ притежава достатъчно власт за това.“ И добавя:

КГБ притежаваше необходимата власт и правомощия. Ако ставаше въпрос за офицер [набелязан за информатор], кариерата му беше пред провал, в случай че не се съгласеше (без одобрението на КГБ нито един офицер не можеше да бъде изпратен във военна академия или да получи повишение). С обикновените военнослужещи беше още по-лесно. Тях просто ги уволняваха от армията. Освен това животът на който и да е съветски гражданин можеше да бъде застрашен, като достъпът до институт или дадено работно място му бе отказван или той не можеше да пътува в чужбина.

През 80-те години КГБ има над 400 000 служители, включително 230 000–250 000 в Гранични войски и приблизително 50 000 специалисти по сигурността на връзките в армията и части на сигурността, които отговарят за държаните и партийните лидери.

Изчислено е, че между 40 и 60% от служителите в съветското посолство във Вашингтон са прикрепени към КГБ. Офицери от КГБ служат и в различни „горещи точки“, където отстояват съветските военни и държавни интереси. От 1954 до 1989 г. общо 572 служители на КГБ са убити „в процеса на оказване на военнотехническа помощ на други страни“, включително в арабските страни, Северен Виетнам и Афганистан, както и при погранични конфликти.

Щабквартирата на КГБ се намира на ПЛОЩАД ДЗЕРЖИНСКИ №2 в Москва. През 70-те години Първо главо управление на КГБ (външно разузнаване) се премества в Ясенево, на околовръстния път на Москва, в модерна сграда, проектирана от финландци.

КГБ и организациите предшественички имат огромна образователна и тренировъчна мрежа от РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ШКОЛИ за подготовка на съветски и източноевропейски кадри в разузнаването и сигурността. Школата в Пушкино, близо до Москва, е предназначена предимно за арабски терористи.

Председатели на КГБ

Март 1954 — декември 1958: И. А. Серов.

Декември 1958 — ноември 1961: А. Н. Шелепин.

Ноември 1961 — април 1967: В. Е. Семичастни.

Май 1967 — май 1982: Ю. В. Андропов.

Май 1982 — декември 1982: В. Федорчук.

Декември 1982 — август 1988: В. М Чебриков.

1988 — август 1991: В. А. Крючков.

Август 1991: Леонид Шебаршин.

Август 1991 — октомври 1991: Вадим Бакатин.

Октомври 1991 — декември 1991: Евгений Примаков.

Структура на КГБ