Читателски коментари

Стреснах се, че досега десетилетия съм живяла без и да подозирам, че кирилицата е антична азбука!? Въй, въй, Климент Охридски живял в Античността- дали пък не е бил съвременник на Омир ? И за рома бях си въобразила, че е продукт на Новия свят( едва ли става въпрос за индийския древен алкохол от захарна тръстика), пък според авторката, моряците се напивали с ром по италианските пристанища доста преди откриването на Америките. Е, и царевицата явно ще да е била позната на венецианците и венецианките преди синьор Кристофоро да хукне да открива Новия свят, щом дъщерята на дожа сравнява шапката на баща си с царевичен кочан…и доста други такива гафченца. И не, не ми хареса тюрлю гювеча от известни исторически персонажи в абсолютно произволни връзки и обстоятелства и всичко полято обилно с куп грозни думи..

Страхотно произведение! Учих го като бям малка но сега е много по интересно и го разбирам по-добре!

От всички реплики само две са запомнящи. Всичко друго е дрън — дрън. Интересна е книгата, но диалозите са малко глупави. Много говорене, нищо казване.

Романът е екзистенциалистки(по Камю).Мотото на първата му глава(Керлайл) насочва към темата:Човек пред Абсурда на Битието.

…вървим…вървим в Дългото пътуване на живота към смъртта…В Избор без избор играем Играта с наложени безпрекословни правила по волята на безучастен,будещ страх,възторг и почитание Майор(major-лат.-голям,старши,главен,велик),надзиравани и отстранявани от Неговото войнство(ангели?)ако забавим ход,спрем или се отклоним от предначертания маршрут…

Играта е сакралното ни жертвоприношение(на младенци?)в търсене на смисли в Безсмислието,илюзиите,в гонитбата на Наградата(„да имаш всичко,което пожелаеш“).Жертвоприношение,в което сме жертви,участници и тълпа от екзалтирани зрители,за поддържане и възпроизводство на съществуващото в неговия абсурд.

…вървим…вървим…търсим близост и съчувствие…намираме и губим приятели и илюзии…осъзнаваме и забравяме…и пак вървим…

А накрая дори в триумфа си оставаме бездомно сами в самотния си кошмар и болка,отхвърляме ръката на Главния върху рамото,долавяйки очертанията на черната фигура на Нищото и потъваме в нощта…

Защо съм?Какво търся тук?Защо се забърках в това?…

P.S. Филмът макар в духа на времето да модифицира сюжет,герои и финал,напъхвайки идейното съдържание на романа в натрапени холивудски тертипи-става.Най-малкото ме накара да прочета едно стойностно произведение и зад машината за бестселъри да открия един друг Кинг-млад и печално разбунтуван…

Чудесен морски документален роман! Много приятен стил, чете се бързо и държи читателя в напрежение. Вече съм чел тази книга преди 20 години, поне 2 пъти, но сега ми се стори още по-хубава. Препоръчвам силно!

Някаква лична неприязън провиждам тук. Разказът е написан майсторски — всякакви глупости за комунизми, НАТО-та, Европи и политики не му отнемат стойността.

Този път се разочаровах( бях си въобразила, че дамата е начетена- все пак има сестра археолог и не е чистопородна английска патица), но….уви!! От медицинска гледна точка идиотизмите са невероятни- госпожата дали изобщо си дава сметка, че не еничар, ами Господ да слезе да заеме мястото му,при подобни изгаряния като съчинените от дамата, не би живял часове, какво остава седмици, пък и да раздава заповеди и да прави заговори… И асистентката и за Изтока се е провалила- кой нормален турчин ще казва " Агия София". а не Айя София; пък и Константинопол, не Кустантиние?! И други от тоя сорт…Пак отиде коня ….нататък

(-)

Не се подвеждайте да четете това, пълен буклук. Внушава колко цветущо е било при комунизма, а сега каква разруха е, че и на какво отгоре сме тръгнали към Европа и НАТО.

Интересно, но наистина доста кратко!

Ух, много е хубаво това!

Един от най-добрите разкази които съм чел от голям разкавач.

Много интересен любов роман! Дано скоро успея да прочета и другите от поредицата. Ако не бъркам — 6 книги са.

има ли филм по тази книга?

Ремарк е гласът на едно изгубено поколение — писател, който превръща болката в истина и тъгата в красота. В „Триумфалната арка“ той е едновременно свидетел на едно време на война и изгнание, хуманист, който вярва в силата на любовта, и майстор на словото, чиито прости, чисти фрази носят тежестта на цяла епоха. Това не е просто роман, а живо доказателство, че дори в най-мрачните времена човешкото сърце не спира да търси светлина.

Този коментар ме подсеща за „Сърца за изтръгване“ на Борис Виан. :)

Громов срещу Андрей Ефимич. Йов срещу утешителите си. Киркегор срещу Хегел. Малкият човек срещу системата. Личността срещу безличния колективизъм. Стремежът към свобода срещу принудата на природния ред. Царството на Духа срещу царството на кесаря. Любима творба — 10/10, която ще продължи да бъде актуална, докато този свят го има…

На бозата мястото е в сладкарницата.

Книжлето започва сносно, но бързо-бързо забива в невероятно сладникав мишмаш. Цялата книга е все едно е почната с някаква мисъл, после авторът е заспал, жена му е дошла да го срита по нощите и човекът се усетил че крайният срок за предаде ръкописа е на сутринта.

В същия момент кучето му нагризало клавиатурата, а гласовото разпознаване му било нагласено на Квебекски френски и нямало как да го смени понеже котката пък му изяла мишката. Микрофона обаче оцелял и геройски поел щафетата.

От там — боза със шербет, деус екс машината пляска намеси на пълни обороти, как е издържала идея нямам — вероятно е била японска с мотоциклетна жилка.

Искам си изгубеното време обратно. Вместо тази тъпня можех да си препрочитам Дан Симънс…

С това стихотворение Стамболов има предвид Панайот Хитов…

Не съм срещала до сега по-елементарна, меркантилна и откровенно глупава главна героиня. Може би прототип на съвременна кифла, която освен да изисква е и безкрайно неориентирана в желанията си. За влюбения в красотата и който не забелязва нищо друго какво да кажа. Не мога да я дочета, не ми хареса нищо в тази книга. Според мен не си заслужава изгубеното време

Бих добавил, че е много интересна и концепцията за целенасочено зло (Тенгил) и хаотично зло (Катла). Тя не присъства в други книги на Астрид Линдгред, дори и в детските ѝ. Любопитно е да сраним Катла и Тенгил, любопитно е как всички злодеи получават заслуженото — Йоси получава възмедие за делага си, но София не го убива, нито пък Йонатан и не развалят чистият си образ. Всъщност образа на Йонатан е съобразен с християнството — никога да не причиняваш зло, дори когато се противопоставяш на хора, които го причиняват. Злото само се наказва. Спомнете си Винету 3 (не Олд Шегърхенд убива Сантър, а провидението го наказва). И тук Тенгил е наказан от собсдтвеното си оръжие — Катла. Йоси също е наказан от Провидението, като преди това Шушулко го демаскира и той вече не може да бъде повече предател. В някакъв смисъл краят е загатнат още в конфликта между тях, но наказанието не идва нито от ръката на София, нито на Хуберт, нито на Шушулко. Сбллъсъкът Йоси-Карл е много интересен, защото Карл трябва да се извини на Хуберт. Освен това научава важен урок — не може да размахваш пръст и да сочиш тоя и оня, инак утре не ти вярват. В образа на София и Хуберт виждаме развита майчинският и бащиният образ, на закрилниците на малкият Кале.Възмъжавайки, той се откъсва от тяхната опека.

Въобще романът е много интересен, но изисква осмисляне. Той учи на качества като смелост, решителност, твърдост, съобразителност, състрадание, смирение и не на последно място — себеотрицание. Учи също че е лошо нещо един човек да подчинява насила други хора на волята си. Да, в него са представени и елементи от християнският морал, но книгага в никакъв случай не е нравоучителна