Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spy Book: the encyclopedia of espionage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
dave (2010 г.)

Издание:

Норман Полмар, Томас Б. Алън. Енциклопедия на шпионажа

Американска, първо издание

Редактор: Райчо Радулов

Коректор: Юлия Шопова

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Виктор Паунов, 2001 г.

ИК „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954–528–213–4

История

  1. — Добавяне

Секретност

Материали, който трябва да бъде защитени от разгласяване в интерес на националната сигурност, подлежат на засекретяване от различните правителствени структури и организации.

В САЩ има 3 степени на военно засекретяване. В зависимост от степента на секретност те са ПОВЕРИТЕЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО. Освен тях се използват още няколко условни обозначения за ограничаване достъпа до информация с различна степен на важност. Например т.нар. важни сведения — за да се запознае с тях, човек трябва да има разрешение за специален ДОСТЪП до тези разузнавателни сведения. Министерството на енергетиката на САЩ (преди това Комисия за атомна енергия) използва различни класификации: СВЕДЕНИЯ ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ, СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ L и СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ Q.

Съществуват и други „ограничения“, като например САМО ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ. Това условно обозначение не влиза в секретните класификации, но държавните чиновници редовно го използват, за да не дадат гласност на една или друга информация.

Задълбочено проучване от 1985 г., извършено от Министерството на отбраната под ръководството на пенсионирания армейски генерал Ричард Стилуел, посочва: „… очевидно, че количеството секретни документи е огромно. Очевидно Министерството [на отбраната] трябва да защити по-голямата част от работата със секретните документи и контрола им. Независимо от това твърде много информация се засекретява, и то много повече от необходимото.“

Има много примери за прекомерно засекретяване. През 1986 г. Министерството на отбраната отказва да публикува снимки на съветския боен кораб на въздушна възглавница от клас Поморник, защото се „пазят“ за доклад на министъра на отбраната Каспар Уайнбъргър, предвиден за публикуване през 1987 г. (Съюзници от СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ предоставят снимките на американски журналисти.) Пентагонът изтегля спътникови снимки на нов съветски изтребител, след като генерал-лейтенант Лоурънс Сканце от военновъздушните сили ги публикува като приложение на свидетелските си показания пред Конгреса в подкрепа на твърдението, че руснаците търсят достъп до новите постижения в самолетостроенето.

Сенаторът Сам Нън разказва, че е присъствал на секретен брифинг, на който всички чертежи и надписи, използвани от говорителите, са били засекретени, включително надписът „Не трябва да се провалим“. Когато Нън запитва защо тези 5 думички са засекретени, никой не го удостоява с отговор. Затова той сам си отговаря: „След като засекретяваш толкова много неща, имаш склонност да засекретяваш всичко… Като се опитваш да защитиш всичко, не защитаваш нищо.“

„Само за служебно използване“ и „Ограничено разпространение“ също се практикуват, за да се задържа информация от обществеността. След като организационният служител от Конгреса Уилям Линд написва поразяваща критика за несекретния наръчник на армията Операции с FM 100–5, военните поставят следната несекретна „класификация“ на документа:

ОГРАНИЧЕНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ. Тази публикация съдържа техническа и оперативна информация, която може да се ползва само от правителството. Разпространението е ограничено. Молби за ползване на публикацията извън американското правителство в съответствие със Закона за свобода на информацията или Програмата за военни продажби в чужбина да се подават до командващия (Командване и обучение, Форт Монро, Вирджиния, 23651–5000).

Армията и до ден-днешен запознава с документите само членовете на Конгреса, щатните сътрудници от апарата на американския парламент и тези, които по мнението на военачалниците реално могат да помогнат на армията в реализацията на нейните идеи. За други този документ е недостъпен.

Военноморският флот постъпва по същия начин с Менсли шипс прогрес рипорт. Това периодично издание дава информация за корабостроителниците за военноморския флот — начало на строеж, приводняване и използване. След ожесточената критика на Конгреса през 70-те години за закъснения в изпълнението на поръчки военноморското командване „ограничава“ разпространението на документа, като го маркира с гриф „Само за служебно ползване“. Информацията в този документ може спокойно да бъде получена само с едно телефонно обаждане в информационното бюро на Пентагона, намиращо се на 1,6 км от офисите на Командването на военноморските системи. И когато журналисти попитали защо е нужно да се въвежда гриф „Само за служебно ползване“, от ВМС веднага променят формулировката в:

УВЕДОМЯВАНЕ ЗА РЕЖИМА НА СЕКРЕТНОСТ Б: Разпространението се ограничава само до американски правителствени агенции или до оперативно използване. Други заявки за документа да се отнасят към командващия военноморските системи (SEA 907).

Накрая — след още няколко жалби до високопоставени правителствени служители, през 1994 г. Командването на военноморските системи отново прави документа достъпен.

Един от най-ярките примери за злоупотреба в тази област е историята със засекретяването на списъка на шифровите машини, намирали се на борда на пленения от севернокорейците през януари 1968 г. разузнавателен кораб ПУЕБЛО. Копия от списъка е имало не само в щабквартирата на ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ на Небраска авеню в Северозападен Вашингтон, но и в Пхенян, и в Москва, попаднали там вероятно със самите машини. Подобни игри със засекретяването не постигат почти нищо и са подигравка за цялата система, чийто замисъл е да се запазят истинските национални тайни, така че да не попадат на места като Москва и Пхенян.

Най-абсурдният случай в американската военна система за сигурност е от 1987 г., когато американските военновъздушни сили нареждат всички служители с достъп до секретни материали да подпишат декларация, с която се задължават да не обсъждат и да не публикуват секретна информация или информация, която би могла да бъде засекретена в бъдеще. Така към секретната информация е добавена и странната идея за информация, която е „възможно да бъде засекретена“. Това са обикновени данни, които някой ден може да бъдат трансформирани в секретни. Въпреки абсурдността идеята за „бъдещо засекретяване“ си пробива път. До есента на 1987 г. около 1,7 млн. цивилни и военни служители на военновъздушните сили подписват документа.

Желанието да се засекретява почти цялата информация намалява ефективността на политиката за смисленото засекретяване и вреди на американската система за сигурност като цяло. В отчета си комисията, която извършва проверка в Министерството на отбраната, заявява:

… ясно е, че количеството секретни документи е огромно. Очевидно Министерството [на отбраната] трябва да защити по-голямата част от работата си, като я засекрети. Независимо от това се засекретява твърде много информация, и то на много по-високо ниво от необходимото… И макар никой да не забранява да се оспорват допусканите в тази сфера злоупотреби, малцина могат да намерят време да спорят с тези, които ги допускат.