Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (1184)

Пърл Харбър

Ненадейното японско нападение над главната база на Тихоокеанския флот на САЩ, извършено на 7 декември 1941 г., е военна катастрофа както за американците, така и за японците. Във въздушния удар, американците го наричат „тайна“ атака, са убити 2402 и са ранени 1104 американци. Американският Тихоокеански флот е осакатен и 75 на сто от самолетите на летищата в близост до Пърл Харбър са унищожени. Японците изгубват само 27 самолета с излитане от самолетоносачи и 5 малки подводници. За щастие по време на нападението не са пострадали сухите докове и складовете за горивно-смазочните материали, иначе Тихоокеанският флот е трябвало да се прехвърли на база на Западното крайбрежие, като по този начин сериозно е щял да забави началото на американските настъпателни операции в Тихия океан.

Нападението над Пърл Харбър е и най-големият провал на американското разузнаване за цялата история на страната. Освен това то демонстрира и недалновидността на японците, най-вече на тяхното СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Те е трябвало да предвидят, че такъв мощен удар върху престижа на САЩ ще сплоти американското общество, което след 7 декември вече настоява да бъде унищожена японската империя.

Почти веднага след трагедията в Пърл Харбър властите в САЩ започват серия от разследвания за причините и обстоятелствата на случилото се. Всички искат да разберат къде и кога (месец, седмица или час до нападението) е била допусната фаталната грешка, позволила на японците да нанесат внезапния удар.

Бързо се изяснява, че американското разузнаване е разполагало с достатъчно информация и анализ, който биха позволили на политическото и военното ръководство на САЩ да предотвратят трагедията. От друга страна, тази информация е била недостатъчно конкретна, поради което не й е било обърнато достатъчно внимание. Пренебрегването на разузнавателни сведения започва през август 1941 г., когато ДУШКО ПОПОВ — германски шпионин, превербуван от британското разузнаване — пристига в Ню Йорк от неутрална Португалия. Той носи микроснимки, всяка от които с размер на точка (като препинателен знак). Една от снимките представлява копие от инструкция на германското разузнаване. По молба на японците немците поставят задача на Попов да замине за Хаваите и да събере информация за „военноморската цитадела Пърл Харбър“.

Представителите на британските специални служби информират ФБР за задачата на Попов и предоставят също самата микроснимка с инструкцията. Директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР обаче отхвърля Попов като „балкански плейбой“ и отказва да го пусне да замине за Хаваите. Смисълът на задачата, поръчана на Попов, не прави впечатление на Хувър и той не я приема като предупреждение за подготвяната вражеска операция срещу Пърл Харбър.

Трагедията от 7 декември 1941 г. ясно показва цялата слабост на американското разузнаване и липсата на реално взаимодействие между многобройните му подразделения и ръководствата на различните родове войска в навечерието на Втората световна война. В същото време трябва да се отбележи, че шифровъчното дело в американската армия още тогава е било на много добро равнище. Към момента, когато САЩ влизат във войната, група криптолози под ръководството на УИЛЯМ ФРИДМАН в хода на операция МЕДЖИК вече са били разчели японския КОД, получил наименованието ПЪРПЪЛ. През ноември 1941 г. специалните японски пратеници Кичисабуро Номура и Сабуро Курусу пристигат във Вашингтон, за да преговарят за намаляване на напрежението между Япония и Съединените щати. Благодарение на Фридман и колегите му американското ръководство получава възможност да се запознае с тайните, с които пратениците на Токио са пристигнали на преговорите.

На 27 ноември 1941 г., опирайки се на данните, получени от операция Меджик, военноморското министерство изпраща на адмирал Хазбънд Кимъл — командващ американския флот в Пърл Харбър, съобщение, което започва така: „Това официално съобщение да се смята за предупреждение за война.“ В директивата се казва също, че „през следващите няколко дни се очакват агресивни действия от страна на Япония“. В същия ден — 27 ноември, военното министерство изпраща на генерал-лейтенант Уолтър Шорт — командващ американските сухопътни войски на Хаваите, следната директива: „Военният конфликт може да се разрази всеки момент. И ако няма никаква възможност, повтарям — никаква възможност, да се избегне, Съединените щати са заинтересовани японците да направят първия ход.“

Кимъл не желае да безпокои цивилното население на Хаваите и затова не поставя флота в повишена бойна готовност. Шорт, който отговаря за хавайските укрепителни съоръжения, реагира на предупреждението, предприемайки допълнителни мерки срещу възможни диверсанти. (В тези години сред американците е разпространено мнението, че в случай на война японците, живеещи в САЩ, и американците от японски произход моментално ще преминат на страната на врага. В армията тези опасения пускат особено дълбоки корени. В средата на 30-те години подполковник Джордж Патън — по това време ръководител на армейското разузнаване, даже предлага да бъдат арестувани 128 лидери на местните японски общини и да бъдат държани като заложници в случай на война между САЩ и Япония.)

Страхувайки се от диверсии, Шорт издава заповед да се съкрати разстоянието между самолетите и да се подредят крило до крило, тъй като по този начин е по-лесно да бъдат охранявани. Това изиграва фатална роля, когато японците нанасят авиоудар по американските аеродруми в покрайнините на Пърл Харбър.

Единадесет дни след нападението на 7 декември президентът Рузвелт назначава следствена комисия за изясняване на причините за случилото се, известна като Комисия Робъртс (на името на председателя й — съдията от Върховния съд Оуън Робъртс). Комисията, която провежда закрито разследване, на 23 януари 1942 г. заявява, че Кимъл и Шорт не са действали в съответствие със заеманите от тях постове.

Като резултат двамата военни, вече освободени от техните задължения, получават нови назначения с понижение в длъжност и скоро и двамата подават оставка. Следващите 6 разследвания, проведени под егидата на армията и военноморския флот, също са тайни и закрити. Всички обстоятелства, свързани с трагедията в Пърл Харбър, са засекретени до края на войната. И едва на 15 ноември 1945 г. обединената следствена комисия на Конгреса успява да се събере за провеждане на първото открито разследване. То продължава цели 6 месеца. Свидетелските показания съставляват 15 000 страници.

Като цяло докладите, изготвени през юли 1946 г., хвърлят вината върху Кимъл и Шорт. Този път присъдата е конкретна: адмиралът и генералът не са взели под внимание предупрежденията, изпратени им от Вашингтон; не са привели войските си в състояние на бойна готовност; не са осигурили необходимата съгласуваност между отделните части; не са обявили военно положение на Хаваите. В същото време следствената комисия не вижда „нарушение на дълга“ от страна на Кимъл и Шорт, а само „допуснати грешки в ръководството“.

Обаче с това не се слага точка на трагедията в Пърл Харбър. През 1945 г. постиженията на американските декодировчици все още нямат гласност. От много от материалите на операция Меджик грифът за секретност е свален няколко десетилетия след войната. Тогава — през 1945 г., съперничещите си специални служби полагат всички усилия, за да скрият онова, което им е било известно.

Военноморският флот още преди войната създава мрежа от радиопрехващателни станции, за да наблюдава и да подслушва японските военни комуникации (вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ). На работата по прехващането на радиообмена между Токио и японското консулство на Хаваите не се е придавало особено значение, тъй като той е бил „натъпкан“ с огромно количество търговска информация, непредставляваща интерес за военните. Но на едно съобщение, изпратено в консулството на 24 септември 1941 г., е трябвало да се обърне специално внимание. В него Пърл Харбър се разделя на 5 сектора и Токио моли да бъде отбелязано разположението на американските кораби по квадрати. В последвалите по-късно разследвания на обстоятелствата на трагедията това е наречено „бомбардировъчен план“, където под „план“ се подразбира чертеж, а не заговор (английската дума plot има няколко значения, в това число „план“, „чертеж“ и „заговор“). Но първоначалният смисъл е „загубен“ и членовете на следствената комисия се увличат по теорията за заговор. Трябва да се отбележи, че съобщението, за което става дума, е адресирано до ТАКЕО ЙОШИКАВА — разузнавач от ВМС на Япония, работещ под ПРИКРИТИЕТО на вицеконсул.

Разпространението на прехванатите и дешифрирани японски съобщения е било нередовно. Много от тях постъпват при ръководството на Азиатския флот на САЩ и при високопоставените лица във Вашингтон, но кой знае защо не и в щаба на Тихоокеанския флот в Пърл Харбър. Не всичко е ясно и с тези „предупреждения“, които са изпратени на американското военно командване на Хаваите. Както изтъква Робърта Уолстетър в изчерпателната си задълбочена книга „Пърл Харбър: предупреждение и решение“ („Pearl Harbor: Warning and Decision“, 1962): „Има разлика… между това да получиш сигнал някъде в купчината от несъответствия и да го възприемеш като предупреждение; има разлика и между това да го приемеш като предупреждение и да реагираш в съответствие с това. Разликите, колкото и да са прости, хвърлят светлина върху този мъгляв момент от историята.“

Предупрежденията от 27 ноември, отправени към Кимъл и Шорт, са били предшествани и от други, с далеч по-ранна дата, поне от април. Но сигналите за война съвсем не са предупреждения за нападение над Пърл Харбър. Нито във Вашингтон, нито в Пърл Харбър се е очаквало такова нападение.

Кимъл и Шорт не са били запознати със строго секретните дешифрирани документи, с които са разполагали американските специални служби. А те отчаяно са се били вкопчили в тях, страхувайки се да ги покажат на когото и да било, за да се предотврати възможността японците да узнаят, че пощата им се чете. Материалите от Меджик се пазят толкова ревностно, че само няколко души са видели дори японските шифровки. Та нали, ако са имали възможност да узнаят съдържанието им, Кимъл и Шорт биха предприели по-сериозни мерки за защита на Пърл Харбър (впрочем в ония години отношението към разузнаването е било такова, че едва ли такова нещо би се случило).

В едно от прехванатите съобщения между Токио и Вашингтон се казва, че ако японско-американските отношения са „в опасност“, Токио ще предаде прогноза за времето с думите „изток вятър дъжд“. Привържениците на теорията за заговор твърдят, че тази парола излиза в ефир на 5 декември. Но тогава защо, пита се, за това не са били известени Кимъл и Шорт? Може би изобщо не е имало такава „парола“? Нито комисията на Конгреса, нито Уолстетър, нито други, които са се занимавали с причините за трагедията в Пърл Харбър, не са оставили следи от това съобщение.

Нападението над Пърл Харбър, за което се говори, че било „като гръм от ясно небе“, в немалка степен повлиява върху развитието на американското разузнаване. Вече след Втората световна война, когато противник номер едно става Съветският съюз, американските стратези започват да говорят за възможен „ядрен удар Пърл Харбър“. Тези опасения и явната потребност от централизиране на американските разузнавателни служби изиграват ключова роля за решението на президента Труман през 1947 г. да създаде ЦРУ.

Корпорация Ранд, създадена от ВВС на САЩ за изработване на военни стратегически концепции, се захваща с проучване тактиката на „внезапната атака“. В края на 50-те години Робърта Уолстетър, по това време консултант в Ранд, започва работа над книгата си за нападението над Пърл Харбър. Всичките й източници са несекретни. По-голямата част от тях са 39-те тома от дебатите в Конгреса през 1946 г. Според съществуващата практика след завършване на работата върху ръкописа тя е трябвало да го предаде за мнение в Министерството на отбраната, което и прави. От Пентагона книгата е изпратена в АНС, където върху нея поставят гриф за секретност и нареждат да се изземат всички копия. Когато недоумяващата Уолстетър поискала да узнае защо е всичко това, й казват, че поради съображения за сигурност нищо не могат да й обяснят.

Разглеждайки възможните обяснения, по-късно тя казва: „Когато нещо се напише за кодовете, те [АНС] са винаги нащрек.“ Съгласно друга версия — че предупрежденията просто са потънали в „боклука“ на неотнасяща се към случая информация — нейният извод не съвпада с мнението на цензора от Министерството на отбраната, според когото президентът Рузвелт е знаел предварително за подготвяната атака от японците, но не е предприел никакви мерки. „И той изпраща ръкописа там, където всичко се засекретява“ — е изводът на Уолстетър. Едва през януари 1961 г., когато администрацията на Кенеди назначава ново ръководство на Пентагона, книгата е разсекретена и пусната за печат.

Когато „Пърл Харбър: предупреждение и решение“ най-сетне излиза на пазара, отзивите са блестящи. Книгата си остава класически пример за това, как с нападение, подобно на това над Пърл Харбър, нещата могат да се объркат дори и в най-съвършените разузнавателни общности. „Трябва да приемем липсата на сигурност и да се научим да живеем с нея, — казва в заключение Уолстетър. — Никаква магия в кодовете или другаде няма да донесе сигурността. Плановете ни трябва да се градят без очакване на чудо.“