Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (1411)

* Спътници

Спътниците вероятно са най-важният източник за СТРАТЕГИЧЕСКОТО и до известна степен за ТАКТИЧЕСКОТО и ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ през втората половина на XX в. Говорейки за тази роля, която те са изиграли, едва появили се на бял свят, президентът Джонсън заявява през март 1967 г.:

Не бих искал да се „хващате за думата“, но сме похарчили 34–40 млрд. долара за тази космическа програма. Дори да не бе произлязло от нея нищо друго освен знания, получени от космическата фотография, пак щеше да е възвърнала десетократно дадените пари. Тъй като тази вечер знаем с колко ракети разполага противникът, оказва се, че предположенията ни са били далеч от истината. Вършели сме неща, които са били напълно излишни. Строяхме неща, които се оказват напълно ненужни. Таяхме страхове, които не са ни били необходими.

Първите опити за проучване и събиране на космическа информация са от 1946–1947 г., когато бивши германски ракети Фау–2, изстрелвани пробно от американската армия, са били оборудвани с малка фотокамера. Камерата има отоплително тяло, за да я предпазва от студа на голяма височина, и парашут, с който да се спусне невредима на Земята. Най-голямата височина, от която може да снима, е малко повече от 160 км. (Наличните ракети Фау–2 са изчерпани през 1947 г. За да продължат опитите, камерите са били монтирани на изследователски БАЛОНИ с ограничена височина — малко повече от 30 км. Идеята за използване на балоните по-късно е приложена за стратегическото разузнаване над Съветския съюз.)

Първата сериозна стъпка в САЩ за развитие на разузнавателните спътници е направената през 1954 г. по препоръка на корпорацията Ранд към военновъздушните сили, в която се посочват перспективите на летателните апарати. По-късно същата година без знанието на Ранд — запознати са малцина във военновъздушните сили — президентът Айзенхауер дава съгласието си на ЦРУ за създаването на шпионски самолет U–2, предназначен за въздушно разузнаване над Съветския съюз.

Подкрепата на Айзенхауер за U–2, а по-късно и за спътниците се дължи на загрижеността му от развитието на съветските стратегически ядрени оръжия, които могат да нанесат удар върху Съединените щати — ядрен вариант на нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР. През 1954 г. Айзенхауер кани ДЖЕЙМС КИЛИЪН — президент на Масачузетския технологичен институт, да оглави група експерти, които да разгледат потенциалното развитие на далекообхватните стратегически ракети. Около 50 видни учени и инженери от академии, лаборатории и правителството се събират и обсъждат различните аспекти на стратегическите ракети за унищожение, на стратегическата отбрана и технологиите за стратегическо разузнаване. ЕДУИН ЛАНД — изобретил знаменития фотоапарат Полароид, става председател на подкомисията за разузнаването.

През 1955 г. комисията представя секретен доклад на президента, който започва с думите: „Ние трябва да открием начини за увеличаване броя на фактите, на които се основават разузнавателните ни преценки, да осигурим средства за по-добро стратегическо предупреждение в случай на атака и да намалим опасността от сериозни преувеличения или подценяване на заплахата.“

Комисията подкрепя създаването на U–2, който трябва да бъде готов за експлоатация през 1956 г. По предварителни разценки ще бъде използваем само 2 години поради степента на развитие на съветската отбрана. Приема се, че един спътник ще бъде подходящо продължение на програмата. Айзенхауер се вслушва в препоръките на комисията и създава непрекъсната връзка с Килиън — негов научен съветник, и с Ланд, който има значителни заслуги в създаването на американския шпионски самолет и развитието на спътниците.

През 1956 г. американските военновъздушни сили поставят началото на проект Оръжейни системи (ОС) 117L — разработка на серия разузнавателни спътници. Развитието на съветските бомбардировачи в средата на 50-те години води до повишен интерес на американците към спътниците. Президентът Айзенхауер одобрява фотографския спътник КОРОНА, който да се разработва от ЦРУ, и САМОС — от ВВС.

Двата проекта получават зелена светлина, но през януари 1956 г. съветското правителство одобрява приоритетното развитие на разузнавателен спътник, наречен ЗЕНИТ.

И двете страни развиват ракетостроенето, като и двете страни използват базата, създадена от германските учени, и трофеите, взети в края на Втората световна война. Независимо от това Западът е шокиран, когато на 3 август 1957 г. междуконтиненталната балистична ракета Р–7 изминава няколко хиляди километра и пада в Сибир. Доста пестеливо съветската информационна агенция ТАСС съобщава, че „далекобойна многостепенна балистична ракета е прелетяла на… изключителна височина… и се е приземила в набелязаната цел“. (Едва след 16 месеца Съединените щати ще могат да проведат аналогични изпитания със своята междуконтинентална ракета Атлас.) А 3 месеца по-късно — на 4 октомври, същата ракета-носител Р–7 извежда в орбита първия в света спътник — Спутник 1. Въпреки че теглото му е 83,5 кг, спътникът е със 75,5 кг по-тежък от първия американски спътник (тежи само 7,8 кг), изстрелян 3 месеца след Спутник 1. Следва създаването на по-големи съветски спътници. Американците са разтревожени от съветските постижения и тръгват разговори за изоставането им по „ракетния въпрос“ и за необходимостта от по-резултатно разузнаване.

Първото успешно изстрелване на американския фотографски спътник Корона е през август 1960 г. Тази мисия осигурява много по-значително фотографско покритие на Съветския съюз, отколкото всичките 24 полета на U–2. Спътникът изразходва 900 м филмова лента, на която са снимани 4144 хил. кв. км от територията на Съветския съюз.

Същия месец съперничеството между ВВС и ЦРУ за контрол над спътниковите програми — най-важната информация от стратегическото разузнаване — е приключено със създаването на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ към Министерството на отбраната. Спътникът САМОС на ВВС изпълнява първата си успешна операция през януари 1961 г., но качеството на снимките, изпратени на Земята с телевизионен тип връзка, е лошо в сравнение със снимките, спуснати с парашут от Корона.

Съветското морско пристанище в Северодвинск. Снимката е направена на 10 февруари 1969 г. от американския шпионски спътник Корона (ЦРУ).

Пристанището в Северодвинск, снимано през август 1941 г. от разузнавателен самолет на ВВС на Германия.

Фотографският спътник Корона скоро ще носи „гърбица“, оборудвана за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Първият съветски разузнавателен спътник Зенит е снабден с оборудване за ЕЛРАЗ и с фотографска апаратура още от началото. Първият успешен полет с означение Космос 7 е извършен през юли 1962 г.

Следват по-съвършени фотографски спътници и спътници за ЕЛРАЗ от пионерите в космическото разузнаване. Сред новите, по-специализирани разузнавателни спътници са американските МИДАС и серията спътници DSP, които дават ранно предупреждение за изстреляни балистични ракети, а някои дори могат да засичат самолети на голяма височина. Съветският РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (РСМР) с ядрен реактор е първият спътник за наблюдение на Световния океан. Скоро се появява и негов вариант за ЕЛРАЗ и руснаците получават възможност да засичат в открито море корабите на западните държави.

В САЩ и СССР битува идеята за извеждане на човек в Космоса (както за научноизследователска, така и за разузнавателна дейност). Но ако американците изоставят идеята за ОБИТАЕМА ОРБИТАЛНА ЛАБОРАТОРИЯ, то Съветският съюз отначало създава серията космически кораби Салют, а след това и космическата станция МИР, които освен официално заявените научни цели изпълняват и редица военни задачи, включително разузнаване. Комбинацията от спътници за РСМР и ЕЛРАЗ и вероятно операциите на Салют и Мир са допринесли за съветските успехи при засичането на подводници.

Създадените по-късно американски космически совалки осигуряват разузнавателни сведения, макар и с прекъсвания, но информацията не е достатъчна. Совалката е представена пред Конгреса и обществеността като много по-ефикасен метод за изстрелване на спътниците в орбита и обслужването им. Но изстрелването на една совалка, за да изведе спътник в орбита, е много по-трудно, отколкото просто да се изстреля спътникът с ракета-носител. След катастрофата на Чалънджър на 28 януари 1986 г. полетите на совалки са прекратени до септември 1988 г.

Опитът на 18 април 1986 г. да бъде изстрелян секретен американски спътник се проваля. Чак на 5 септември в орбита е изведен друг спътник. Руснаците запазват ракетата носител като начин на извеждане на спътниците в орбита, като по този начин си осигуряват много по-голяма гъвкавост. По време на кризи и конфликти, като например по време на Аржентинско-британската война за Фолклендските острови през 1982 г. и по време на Войната в Персийския залив през 1991 г., руснаците имат възможност да изпратят в орбита по-бързо и повече разузнавателни спътници.

В края на 80-те години се появява друг аспект на спътниковото разузнаване. Френският спътник СПОТ, за пръв път изведен в орбита през ноември 1986 г., е използван за снимки с търговски цели. До този момент до обществеността са стигали сравнително малко спътникови снимки, но и нито един спътник не е бил оборудван с първокласни камери като СПОТ. Американската спътникова фотография не може да бъде използвана дори и от министъра на отбраната за публикацията му в списание Съветската военна мощ (Soviet Military Power), което започва да излиза от 1981 г. като официален преглед на съветската военна заплаха. (По-късно много издания купуват снимки от СПОТ.)

Все пак някои снимки стават достояние на обществеността. Например САМЮЪЛ МОРИСЪН предава копия на фотоматериали от спътник на журналист от Джейнс дифенс уикли, а генерал-лейтенантът от авиацията Лоурънс Сканце продемонстрира няколко снимки, направени от спътник, на които е бил изобразен нов съветски изтребител (целта му е да убеди властите в необходимостта от нов американски самолет).

Снимките на СПОТ и краят на Студената война оказват нов натиск върху американското правителство да даде публичност на спътниковите снимки. През 1993 г. ДЖЕЙМС УЛСИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, казва пред Конгреса, че правителството ще прекрати опозицията си към продажбата на „далечни подробни образи“, които дават възможност за забелязване на предмети на Земята, не по-големи от 1 метър. Американското правителство винаги се е страхувало, че пускането на спътникови снимки ще разкрие как точно функционират спътниците. Но е очевидно, че руснаците знаят каква роля изпълняват разузнавателните спътници, както от собствен опит, така и от информацията, предоставена от шпионажа. УИЛЯМ КАМПИЛЕС — служител на ЦРУ, продава на руснаците ръководство за KH–11 само за 3000 долара, като по този начин им осигурява технически данни за последните шпионски спътници (вж. КИЙХОУЛ). Адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР — по това време директор на Централното разузнаване, по-късно пише: „Системата за сигурност в ЦРУ беше учудващо несигурна.“ Търнър разказва за случая Кампилес в книгата „Секретност и демокрация“ („Secrecy and Democracy“, 1985): „Когато научихме, че липсва едно ръководство, открихме, че не знаем къде са други тринайсет!“ Не се знае колко от ръководствата за KH–11 са се озовали в съветски ръце.

Разработват се и неразузнавателни спътници. Използват се за комуникации, навигация, картография, откриване на природни ресурси, за синоптични наблюдения, изследователска дейност и атакуване на вражески спътници. Публикуването на снимките от СПОТ, а и по-късно продадените американски спътникови снимки, за които се предполага, че са продадени за 1 млрд. долара, дават възможност да се изготвят по-точни карти и по-прецизни прогнози за времето и реколтата, да се предават по-бързо и по-точно новини и друга информация.

Въпреки това спътниците за разузнавателна информация трябва да бъдат поставени в отделна, по-висша категория. В популярната си книга „Тайните очи на Америка в Космоса“ („America’s Secret Eyes in Space“, 1990) ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН пише:

От една страна, фоторазузнавателният спътник е партньор на атомните и ядрените оръжия, чиято употреба може да опустоши цивилизования свят. И Съединените щати, и Съветският съюз разчитат на разузнавателните си спътници, за да идентифицират и да установят местоположението на целите в случай на война. Същевременно тези спътници играят съществена роля за предотвратяването на война и спомагат за спазване на споразуменията при ограничаване на въоръжаването. През първата година от дейността им благодарение на спътниците Корона се разсеяха американските страхове от съветско стратегическо превъзходство, преследвало мнозина американци от деня на изстрелването на Спутник.

Оттогава знанията стоят над страха за неправилна оценка на съветската мощ и възможности. А споразуменията за ограничаване на въоръжаването от миналото, настоящето и бъдещето няма да бъдат възможни без подобни изобретения, които да потвърдят истинността на твърденията. В бъдеще те сигурно ще бъдат важни за ограничаване на балистичните ракети и атомното оръжие за страните от Третия свят. Вж. ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ.