Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (1268)

* Русия — СССР

Векове наред руските управляващи независимо дали са царе, комисари или съветски ръководители от последните години, широко използват услугите на всемогъщите полицейски служби за откриване и неутрализиране на вътрешните врагове на държавата. Корените на КГБ и организациите приемнички в периода след Студената война са заложени във вътрешната полиция и шпионския апарат на руските царе. Началото е положено с облечените в черно кавалеристи на ОПРИЧНИНАТА, създадена от Иван Грозни през 1565 г. След прекратяване дейността на Опричнината от 1572 до 1697 г. руснаците нямат организирана тайна полиция. След това цар Петър I — първият „прогресивен“ руски владетел — създава ПРЕОБРАЖЕНСКИ ПРИКАЗ — ведомство, което има право да разпитва и да измъчва всеки руски поданик независимо от ранга или статута му.

В края на XIX в. функциите на тайна полиция изпълнява т.нар. ОХРАНКА, в която ОПЕРАТИВНИТЕ РАБОТНИЦИ са специалисти, обучени да разследват политически държавни престъпления. Много често самата Охранка организира тези престъпления, приписвайки ги на революционерите. През 1887 г. тайната полиция екзекутира Александър Улянов — син на училищен инспектор и брат на Ленин, за заговор срещу царя. Братът на Александър Улянов по-късно заминава в изгнание и приема името Владимир Илич Ленин, който един ден ще отмъсти за смъртта на брат си.

Що се отнася до външното разузнаване, то фактически не е съществувало в годините на царизма. Това се обяснява донякъде с катастрофалните резултати през 1904–1905 г. във войната с Япония. Охранка не е ефективна контраразузнавателна служба, която да може да противодейства на чуждите агенти в Русия. Русия изгражда отново разбития си флот след Руско-японската война. В този процес важна роля играе СИДНИ РАЙЛИ — британски агент. Той действа свободно в столицата Санкт Петербург и помага на германски фирми да сключат важни договори с Русия и същевременно информира британското Адмиралтейство за плановете на германските военни кораби.

Антицарските движения, които сеят обществено недоволство за изхода на войната срещу Япония, предизвикват революцията от 1905 г., жестоко потушена от армията. Влизането на Русия в Първата световна война съживява революционното движение. Бунтове, предизвикани от недостига на храна и от антивоенните настроения, застрашават правителството и Охранката. Цар Николай II, изправен пред разгром на бойното поле и вътрешни размирици, е принуден да абдикира през пролетта на 1917 г. За кратък период Русия има свое демократично парламентарно правителство.

Но това положение е неприемливо за Ленин и болшевишката партия — избухва революция срещу нестабилното парламентарно правителство. Този път революцията не може да бъде спряна. Ленин настоява Русия да излезе от войната и призовава „Вся власть советам“ — създават се работнически и войнишки съвети, които да формират временно правителство.

През октомври 1917 г. болшевиките завладяват Петроград (новото име на Санкт Петербург от 1914 г.). Скоро са превзети също Москва и други големи градове. Тъй като царските генерали и армията оказват отпор, революцията въвлича нацията в гражданска война. Червените настояват за власт на пролетариата, а опонентите им се борят за възкресяване монархията на Романов. Т.нар. белогвардейци скоро намират съюзници в чужбина.

В отчаян опит да задържат Русия във войната срещу Германия британците използват Райли и други агенти да открият начин да свалят червените от властта. Райли и британският шпионин дипломат БРУС ЛОКХАРТ се включват в заговор, който не постига целта си. За атентата срещу Ленин, в който той е сериозно ранен, може би с право са обвинени британците. Райли твърди, че има на разположение 60 000 белогвардейци, готови да действат при сигнал от британците. В тази обстановка на заговори и интриги Ленин създава ЧК — полицейска организация, която трябва да се справи с контрареволюционерите и да наказва „шпионите, предателите, затворниците, бандитите, спекулантите, използвачите, фалшификаторите, подпалвачите, хулиганите, агитаторите, саботьорите, враговете на режима и други паразити“.

„Силовите отряди“ на ЧК принуждават хиляди мъже и жени да работят на укрепления и други съоръжения по време на боевете срещу германците. По-късно, по време на Гражданската война, която продължава до 1920 г., ЧК налага на работниците да се заемат с други действия, някои от които са насочени срещу белогвардейците и съюзническите сили.

За ръководител на ЧК Ленин избира ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — политически деец от полско благородническо семейство, който е бил арестуван от Охранка. Той ръководи болшевишкия Генерален щаб по време на революцията и отговаря за охраната на Ленин и на други партийни лидери.

„Ние сме за организиран терор — казва Дзержински за ЧК. — Терорът е абсолютна необходимост по време на революция… ЧК е длъжна да защитава революцията и да победи врага дори ако по погрешка мечът понякога се стовари върху главите на невинни хора.“

ЧК бързо набира сила и се превръща в мощна безмилостна организация, която стига до масови репресии срещу „врагове на народа“. Външният отдел на ЧК издирва контрареволюционери зад граница, предимно многобройните белогвардейци и привърженици на стария режим, а също и активни руски политически емигранти, избягали в БЕРЛИН и Париж. Една от най-успешните операции на ЧК е ТРЪСТ — организация, изцяло ръководена от монархисти. Привлечени отново в Русия с вярата, че ще върнат царя, много руснаци умират или са хвърлени в затвора.

До 1925 г. ЧК (по-късно преименувана ГПУ — Главно политическо управление, а още по-късно — ОГПУ — Обединено главно политическо управление) е екзекутирала над 250 000 врагове на болшевишкото управление и е хвърлила в затвора 1 300 000. Те и още хиляди други са били заточени в първите съветски лагери в Сибир и други отдалечени райони.

Преименуването на ЧК в ГПУ поставя началото на редица промени в името на държавния апарат за сигурност, който независимо от официалното му наименование се нарича също ОРГАН:

Държавна сигурност	С комбинирана функция	Милиция	Сигурност
1917–1922	—	ЧК	—
1922–1923	—	ГПУ	—
1923–1934	—	ОГПУ	—
1934–1941	—	НКВД	—
1941	НКГБ	—	НКВД
1941–1943	—	НКВД	—
1943–1946	НКГБ	—	НКВД
1946–1953[1]	МГБ	—	МВД
1953	—	МВД	—
1954–1960	КГБ	—	МВД
1960–1966	—	КГБ	—
1966–1968	КГБ	—	МООП
1968–1992	КГБ	—	МВД

Независимо от разликата в имената — от ЧК до КГБ — целта на тези органи е една и съща: да защитават съветските лидери от всички врагове, външни и вътрешни. Съветският лидер, който най-много се е възползвал от тях, е Йосиф Сталин, който през 1924 г. заема поста на Ленин след вътрешните борби. За да остане на власт, особено през първите години той използва органите като свои лични наказателни отряди. Една от ключовите му фигури в процеса на прилагане на терора е ГЕНРИХ ЯГОДА — фармацевт. Може би той е използвал професионалните си умения, за да убие Ленин, който след тежка рана вследствие на атентата срещу него след поредица сърдечни кризи умира през 1924 г.

Начало на чистките

На 1 декември 1934 г. Сергей Киров — един от ръководителите на Октомврийската революция, е убит от бивш ЧЕКИСТ. Това е изстрелът, който бележи началото на масовите чистки, започнати от Сталин. Като ръководител на тогавашното НКВД Ягода се заема с разследването на убийството и поставя началото на поредица от арести.

НИКОЛАЙ ЕЖОВ — бивш политически комисар в Червената армия, през септември 1936 г. е назначен за ръководител на НКВД. Той продължава чистките още по-разпалено, като разширява вълната от убийства от политическите лидери до висшите военни. Ежов работи до 1938 г. Известен като „кръвожадното джудже“, той е затворил толкова много хора, че затворите и лагерите са препълнени, а НКВД изнемогва. Трима от общо петимата маршали на Съветския съюз са екзекутирани, обвинени, че оказват помощ на „враговете“ или че се занимават с контрареволюционна дейност. Десетки армейски и военноморски офицери и хиляди по-нисши военни са арестувани и ликвидирани. Три хиляди офицери на НКВД от висшия състав са набелязани като бивши шпиони на царската полиция, крадци и хора, вещи в злоупотребите, и съответно са ликвидирани. Чистките се разпростират и в редиците на ГРУ — съветската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

Наследник на Ежов е ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ, работил като началник на тайната полиция в родната Грузия на Сталин. Скоро след като е назначен, Берия става първият директор на тайната полиция, който е избран за кандидат-член на политбюро (без право на глас). По това време гласуващите членове са 10, сред които са Сталин и новоизбраният Никита Хрушчов.

Берия е ненавиждан от хората и е известен като кръвопиец и развратник. Той увеличава НАБЛЮДЕНИЕТО върху малкото останали стари болшевики в чужбина и набелязва премахването на Лев Троцки, който е бил съперник на Сталин за мястото на Ленин. Убийци, изпратени от Берия, ликвидират през 1940 г. Троцки в Мексико.

Берия изпраща предшественика си Ежов (който преди е имал планове да арестува Берия) в психиатрична клиника. Скоро след това Ежов е намерен обесен на решетката на прозореца. Хората на Берия от НКВД избиват старото ръководство на НКВД, останало от времето на Ягода, а също и мнозина от времето на Ежов. Някои се самоубиват.

Съветското разузнаване е изключително разклатено. Агентите, които работят извън пределите на Съветския съюз, се привикват в Москва, където ги арестуват и разстрелват. Сред тези, които, без да се замислят, отпътуват към родината и смъртта си, е ЯН БЕРЗИН — един от първите директори на съветското военно разузнаване. Много други, които отказват да се завърнат, са издирени и убити. ВАЛТЕР КРИВИЦКИ — РЕЗИДЕНТ на НКВД в Холандия, бяга в Съединените щати, където е открит. Резидентът на НКВД в Турция се укрива в Белгия, но е открит и убит. Ръководителят на разузнаването в Далечния изток успява да се спаси в Манджурия, където се предава на японската квантунска армия. АЛЕКСАНДЪР ОРЛОВ, който работи като чекист по време на Гражданската война в Испания, е извикан в Москва, но той избира изгнание в САЩ.

Карл Рам — приятел на супершпионина РИХАРД ЗОРГЕ, се връща от Шанхай и е убит. Твърди се, че Зорге отказва да се върне при едно от повикванията; той се справя блестящо в Япония, където по-късно японците го арестуват за шпионаж и го екзекутират. Чистките продължават, докато Германия напада Съветския съюз на 22 юни 1941 г. (Вж. БАРБАРОСА.)

Втора световна война

Когато започва войната, Берия е един от най-доверените хора на Сталин. От тайната му полиция се изисква по-голяма отговорност — да защитава кремълските лидери и да осигурява лоялността на армиите, които воюват срещу германците. В чужбина Берия разширява събирането на разузнавателни сведения. Той назначава оперативни работници в съветските посолства в Берлин, Канада и Съединените щати.

В Съединените щати е създадена съветска комисия за търговия, за да се ускори трансферът на оръжия за Съветския съюз. Като по-стара, все още функционираща организация, чиято дейност е също търговска, е АМТОРГ. Военновременната комисия вече наброява над 1000 служители и се е превърнала в сборен пункт за военно и промишлено разузнаване.

Най-ценната част от работата на Берия е осигуряването на секретни данни за атомната бомба, които подпомагат усилията на съветските учени. На него са възложени ръководството на съветските ядрени изследвания и програмата за развитие на атомната бомба. Той ръководи и дейността на МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ в Съединените щати, Канада и Великобритания.

По време на войната е създадена нова организация за КОНТРАШПИОНАЖ — СМЕРШ (съкращение от Смерть шпионам — Смърт на шпионите). Новата наказателна организация е безпощадна към всеки военен, който дори и за момент си помисли, че може да извърши предателство или че не може да отдаде всичко от себе си за родината. Сред служителите на НКВД, които работят в Смерш и се издигат до високи постове в съветското разузнаване, е генерал-полковник ИВАН СЕРОВ. Той се прехвърля в НКВД, след като оцелява в чистките на ГРУ. Серов ликвидира антисъветски настроените естонци, латвийци и литовци и лично участва в КАТИНСКОТО КЛАНЕ.

Сталин не се доверява на западните си съюзници, но чувството е взаимно. Американските и британските лидери толкова не вярват на Сталин, че не му предоставят подробности във връзка с ДЕНЯ Д. Някои от съюзниците дори настояват да не се дава каквато и да е информация на Сталин. Но се постига компромис и британските и американските военни мисии в Москва получават нареждане да информират Сталин за датата, но не и за мястото на дебаркирането. Той е уведомен, че десантът ще се проведе на 1 юни 1944 г. (Но скоро след десанта в Нормандия генерал Дуайт Айзенхауер — командващ съюзническите сили в Западна Европа, моли Сталин Червената армия да продължи офанзивата, за да помогне да се намали германският натиск към бреговете, където е осъществен десантът.)

През войната Съветският съюз постоянно използва шпионаж и ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. Освен шпионите, свързани с проекта за атомната бомба, двама британски РАЗУЗНАВАЧИ — ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и ДЖОН КЕЪРНКРОС, също предоставят информация на руснаците. Същевременно съветските специалисти по дезинформация и пропаганда не дават гласност за американската помощ, непрекъснато омаловажават американските военни победи и дори приписват освобождаването на Париж на Червената армия и на френските партизани комунисти.

Съветските разузнавателни органи провеждат няколко великолепни операции, които предоставят разузнавателна информация от германското Висше командване (вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ЛУСИ и ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР). Но Сталин обикновено се отнася подозрително или просто пренебрегва разузнавателните сведения, получени от високи места. Няколко подвеждащи военни операции също се оказват успешни (вж. МАКС; ШЕРХОРН).

След войната Берия насочва усилията си в разработването на атомната бомба и продължава да ръководи държавната сигурност и разузнавателните служби. Той се смята за наследник на Сталин и тайно се подготвя за ролята, като поставя свои хора на ключови позиции. През нощта на 1 март 1953 г. Берия се среща насаме със Сталин във вилата на диктатора в Кунцево. Малко след срещата Сталин получава удар и на 5 март умира.

Берия прави необходимото, за да поеме правителството, като се включва в общото ръководство. Той успява да си спечели Георгий Маленков, на когото може да оказва влияние, и Никита Хрушчов, с които смята да създаде властваща тройка. Може би Берия е обединил усилията си с тях — временно, — уверен, че страната още не е готова за нов грузински диктатор.

Той обединява полицейските сили в супероргана МВД. Но на 26 юни е арестуван в Кремъл, осъден е тайно и също така тайно е екзекутиран на 23 декември 1953 г.

Генерал-полковник Серов — заместник-директор на военното разузнаване (ГРУ) и един от конспираторите, е назначен за председател на новосъздаденото КГБ. През 1956 г. Серов и ЮРИЙ АНДРОПОВ — съветският посланик в Унгария, измамват унгарските контрареволюционни лидери, като първо ги подвеждат, а след това ги залавят, измъчват и екзекутират. През декември 1958 г. Серов е назначен за ръководител на ГРУ и застава начело на разпространилата се корупция. Това се превръща в истинска благодат за западните разузнавателни агенции, тъй като офицерите на ГРУ, отвратени от корупцията, се превръщат в ИЗМЕННИЦИ, ОСТАНАЛИ НА МЯСТО, и предоставят ценни разузнавателни сведения.

Шпионската война

През август 1945 г. завършва Втората световна война. Заедно с края на войната се разширява дейността на съветското разузнаване — към Съветския съюз са присъединени огромни територии с многобройно население от Германия, Румъния, Чехословакия и Япония. Преди войната Съветският съюз, най-голямата страна на света, покрива една седма от площта на Земята. След войната териториите, контролирани от руснаците, вече представляват една шеста от планетата.

През 20-те години Амторг — съветска търговска агенция, служи за очи и уши на Москва в САЩ. В тази организация се полага началото на съветска шпионска МРЕЖА, която ще пусне корени и ще процъфтява през следващите десетилетия. През ноември 1933 г. Съединените щати признават съветския режим и Максим Литвинов — комисар по външните работи, цинично се съгласява да прекрати дипломатично наречената комунистическо-пропагандна дейност в Съединените щати. Бивш разузнавач във Великобритания, Литвинов, разбира се, не удържа думата си. Той знае, че зад съветските шпионски усилия се крие амбициозна цел — ПРОНИКВАНЕ във висшата администрация на САЩ с помощта на американските комунисти. (Вж. БЕНТЛИ, ЕЛИЗАБЕТ; ЧЕЙМБЪРС, УИТАКЪР.)

Съветският шпионаж срещу Запада продължава и по време на Втората световна война, но американските власти нямат представа за действителните му размери. Узнават ги едва в края на войната, когато ИГОР ГУЗЕНКО — шифровчик в съветското посолство в Отава, Канада, става изменник. Гузенко прави първите разкрития за шпионския кръг, свързан с атомната бомба, в който участват британските специалисти КЛАУС ФУКС и АЛЪН НЪН МЕЙ, а също ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и др.

Съветското разузнаване използва 3 метода за работа в Съединените щати и Великобритания. Първо, привлечени като шпиони на Съветския съюз са членове на комунистическата партия, особено в САЩ и Великобритания, повечето от които са истински идеалисти (вж. СЛУЧАЯТ АМЕРАЗИЯ; ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ). Второ, руснаците работят като АГЕНТИ ПОД ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРИКРИТИЕ в посолствата. Много от агентите на ГРУ и КГБ работят в търговските представителства или пък са изпратени като кореспонденти на съветската осведомителна агенция ТАСС. Третият източник на шпионска информация са АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИТЕ (разузнавачи, приели чужда самоличност) — съветски граждани, обучени в ШПИОНСКИ ШКОЛИ и получили името и легендата на гражданин на страната, където работят — например САЩ (вж. АБЕЛ, РУДОЛФ; ХЕРМАН, РУДОЛФ) или Великобритания (вж. ЛОНСДЕЙЛ, ГОРДЪН; КОЕН, МОРИС).

По време на войната ГРУ провежда изключително успешни шпионски операции срещу Германия (вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ЛУСИ; ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР; ЗОРГЕ, РИХАРД). След войната дейността на съветското разузнаване се разраства в Европа и се организират нови клонове в окупираните от руснаците територии. Създадени са разузнавателни агенции и са обучени местни ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в Германия, Полша, Чехословакия, Източна Австрия, Унгария, Румъния и България.

Съветският съюз полага всички усилия, за да премахне демократичните правителства и да наложи хора, одобрени от Москва. Всички изброени по-горе страни, с изключение на Австрия, са превърнати в сателити. Албания също е сред страните, известни по времето на Студената война под общото наименование Източен блок. Всички те са настроени против Запада. Противостоенето на Изтока и Запада се изостря в един определен момент. Берлин, разделен на Източен и Западен, е сборен пункт на шпиони и ИЗМЕННИЦИ. Попаднал под юрисдикцията на 4-те сили, градът се наблюдава от 4 разузнавателни системи, в които САЩ, Великобритания и Франция са срещу Съветския съюз.

Първата криза настъпва през юни 1948 г., когато с надеждата да принудят западните сили да напуснат града руснаците изолират всички въздушни, сухоземни и речни видове транспорт към него, налагайки по този начин обсада на над 2-милионното население на Берлин. Съюзниците, както все още се наричат американците, англичаните и французите, остават непоколебими. Съюзнически самолети спускат в града храни, лекарства и дори въглища, докато накрая кризата постепенно отминава. Изтокът и Западът се сблъскват отново във ВИЕНА — стария шпионски център на Европа. Там системата на 4-те сили продължава да съществува, докато през 1955 г. окупационните войски не се изтеглят. Но Берлин е мястото, където започва истинската криза, драматично обрисувана от ДЖОН ЛЬО КАРЕ в романа „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“) (вж. ФИЛМИ; ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ).

Създаването на СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ (НАТО) е ново предизвикателство за руснаците, както и сериозен ОБЕКТ за разузнаване. През годините немалко шпиони работят там, а много от тях са разобличени. По-малко известна цел, но сериозен обект за съветското разузнаване е Швеция. Там ГРУ проявява изключителна активност поради разположението на страната и лесния достъп. Полковникът от шведските военновъздушни сили СТИГ ВЕНЕРСТРЬОМ е агент на ГРУ от 15 години. Според проучване от 1984 г. КГБ и ГРУ по това време имат 50 офицери в Швеция и още 160 разузнавачи от Полша, Източна Германия, Унгария, Чехословакия и Румъния. В тях не са включени туристите и групите за „културна“ размяна.

КГБ и ГРУ винаги са имали голямо, ако не определящо влияние върху специалните служби на страните от Източния блок. Агенти на източногерманското МДС (ЩАЗИ) работят съвместно със съветските организации. Същото важи и за България, която си създава слава по отношение на МОКРИТЕ СДЕЛКИ. (Вж. МАРКОВ, ГЕОРГИ.)

Мехмет Али Агджа — турчин, който през май 1981 г. стреля по папа Йоан Павел Втори след внимателно организиран заговор, замесва българските тайни служби. ВИКТОР ШЕЙМОВ от КГБ, станал изменник през 1990 г., свързва заговора с КГБ. Съветски говорител нарича цялата история лъжа, изтъквайки, че Шеймов, който е избягал през 1980 г., не е посочен от ЦРУ като свидетел, когато италианските власти разследват опита за убийство на папата.

Студената война на Хрушчов

Никита Хрушчов, който поддържа и одобрява чистките на Сталин в Украйна, се появява като първи секретар на партията след борбите за власт, последвали смъртта на Сталин. През 1956 г. той изнася доклад на закрито заседание на XX конгрес на партията. Чувствайки се достатъчно силен, Хрушчов отправя предизвикателство към привържениците на Сталин и цялата партийна общественост, заклеймявайки диктатора за престъпленията му и за създаването на „култа към личността“. (МОСАД — израелската агенция за външно разузнаване, успява да получи копие от речта на Хрушчов и бързо я предава на ЦРУ.)

Хрушчов намалява съветските конвенционални войски и набляга на развитието на ядрените оръжия, които да са готови за нападение срещу Запада с реактивни бомбардировачи и с междуконтинентални балистични ракети. Тъй като желязната завеса прикрива голяма част от точните източници на информация за съветските технологии и военно развитие, първо президентът Труман, а по-късно и Айзенхауер дават разрешение за ограничен брой НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ на американски самолети над Съветския съюз (някои от тях са пилотирани от британци). Британски самолети КАНБЕРА също са изпълнявали такива задачи. Айзенхауер одобрява разработването на самолет U–2 за големи височини и на СПЪТНИЦИ, които да определят мащабите на съветските оръжейни програми. От 1956 до 1960 г. U–2 извършват наблюдателни полети над Съветския съюз, а след това мисиите се изпълняват от разузнавателни спътници.

Хрушчов говори за „мирно съвместно съществуване“, но сипе заплахи „Ще ви погребем“ и предизвиква кризи, които 2 пъти докарват и Съединените щати, и Съветския съюз до ръба на ядрена война. И в двата случая западното разузнаване не успява да предвиди действията на руснаците.

През юни 1961 г. Хрушчов заявява, че ще върне Източен Берлин на Източна Германия и по този начин ще откъсне Западен Берлин от Запада. Президентът Кенеди свиква 250 000 офицери от запаса и активира няколко стари военноморски кораба. Кризата отслабва. Тогава, през август, западните лидери не получават предупреждение от разузнавателните източници, че руснаците и източногерманците започват бързо да издигат стена, а също и други бариери по цялото протежение на границата между Източна и Западна Германия. През есента на 1962 г., без западните разузнавателни агенции да подозират нещо, Хрушчов започва да разполага балистични ракети с ядрени глави в Куба — предизвикана е КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. Разузнавателните агенции са се провалили, но се включват в кризата. Самолети U–2, а също и нискокръжащите фотосамолети F8U КРУСЕЙДЪР и F–101 ВУДУ снимат доказателства за разположението на ракетите. Особено ценни са и разузнавателните сведения, предоставени от полковника от ГРУ ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ, станал изменник.

След конфронтация, която заплашва да доведе до ядрена война (американските разузнавателни служби не са имали информация, че ядрените глави са вече разположени в Куба), Хрушчов отстъпва и ядрените ракети са изтеглени. Отстъплението му отслабва позициите му в Кремъл и през октомври 1964 г. той пада от власт. По времето на Леонид Брежнев отношенията със Запада се характеризират с хардлайнерска политика — нахлуването в Чехословакия през 1968 г., нашествието в Афганистан през 1979 г. В ТАЙНИЯ СВЯТ дейността на шпионите продължава, но резултатите са бавни.

Съветските шпиони под дипломатическо или търговско прикритие се съсредоточават над промишлени и технически тайни, като например танково въоръжение и системи за засичане на подводници. Интересът към внедряване и вербуване на идеологически агенти намалява. Руснаците получават предложения за предоставяне на секретна информация от „инициативници“ срещу високо заплащане, много от които на американска държавна служба.

Съветските шпиони понякога работят в самото сърце на капиталистическия свят. През 1961 г. руснаците основават инженерна компания във Франция, управлявана от натурализиран французин. В продължение на 14 години компанията изпълнява задачи, свързани с безопасността на страната. Много късно френското разузнаване открива, че това е просто една фасада за получаване на информация от натовската мрежа за ранно предупреждение, а също и сведения за френските военни и търговски авиотехнологии. През 1965 г. Франция изгонва директора на Аерофлот в Париж, след като е обвинен, че краде тайни от Конкорд — съвместно построения англо-френски свръхзвуков самолет. Агенти манипулират изпълнителните директори на корпорацията, за да получат това, от което се нуждаят руснаците. Японската корпорация Тошиба и норвежката фирма под държавен контрол Конгсберг Вопенфабрик работят съвместно и са обработени от руснаците да продадат на ленинградската (санктпетербургската) корабостроителница опита си в производството на съвременни подводникови витла.

Съветските дипломатически мисии до такава степен са пълни с шпиони, че експулсирането на дипломати се превръща в нещо обичайно. През септември 1985 г. ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ — висш сътрудник на КГБ на работа в съветското посолство в Лондон, става изменник и предоставя на британската Служба за сигурност (МИ–5) списък с имена. Британците незабавно изгонват 25 съветски дипломати по обвинение в шпионаж. Руснаците си връщат, като експулсират от Съветския съюз 25 англичани, включително кореспонденти и бизнесмени. В периода 1970–1985 г. англичаните изгонват 144 руснаци под дипломатическо прикритие, докато американците — едва 6. Голямата разлика се дължи на това, че в Съединените щати ФБР предпочита да държи съветските агенти под НАБЛЮДЕНИЕ, за да може да улови американските им контакти.

През ноември 1982 г. след дълго боледуване умира Брежнев. На негово място идва ЮРИЙ АНДРОПОВ — бивш директор на КГБ. (Андропов, ДЖОРДЖ БУШ и ХАИМ ХЕРЦОГ стават държавни ръководители, след като са били директори на водещи разузнавателни агенции.) Умни пропагандисти на КГБ описват Андропов като изкусен държавник, прескачайки ролята му на безжалостен потисник на унгарското и чешкото въстание. Той непрекъснато боледува, докато за кратко време заема най-високия пост в Съветския съюз. На негово място е издигнат още по-болният Константин Черненко, след чиято смърт през 1985 г. начело на държавата застава Михаил Горбачов — нов тип съветски ръководител.

Шпиониране и гласност

По време на тази серия от бързи промени във властта съветският разузнавателен апарат остава непокътнат. Арестът на американския кореспондент НИКЪЛЪС ДАНИЛОФ през август 1986 г. е класически капан, заложен от КГБ. Той е в отговор на извършения от ФБР арест на ГЕНАДИЙ ЗАХАРОВ — съветски разузнавач под прикритието на служител в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ (шпионско гнездо за руснаци под дипломатическо или търговско прикритие).

След уреждане на инцидента Данилоф — Захаров Горбачов, който се стреми да преобрази съветското общество с помощта на гласност (открита критика) и перестройка (реконструкция или икономическа реформа), се среща с президента Рейгън в Рейкявик, Исландия. Докато двамата лидери изключително предпазливо подхождат един към друг, шпионската война не стихва. Сред американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ 1985-а е наречена ГОДИНА НА ШПИОНИНА. Разкрити са над 20 значителни случая на шпионаж, в повечето от които става дума за „инициативници“. Администрацията на Рейгън изгонва 55 съветски дипломати за шпионаж.

Един от най-влиятелните поддръжници на Горбачов — генерал ВИКТОР ЧЕБРИКОВ, ръководител на КГБ — не е твърде убеден в правотата на гласността и перестройката. Когато през април 1986 г. става експлозия в атомната централа в Чернобил, КГБ по навик се опитва да запази най-страшния ядрен инцидент в света като държавна тайна. Светът научава едва след като радиоактивните частици попадат над Скандинавския полуостров. Огромни територии от Беларус и Украйна са заразени от радиоактивността. Реакцията на правителството е бавна и напълно безсмислена в началото.

Докато Горбачов се опитва да установи по-стабилни икономически връзки със Запада, Чебриков напада Запада, като заявява, че „нашите политически, военни и икономически интереси са накърнени“. След изказването на Чебриков вестник Известия интервюира един картограф, който заявява, че КГБ много отдавна е издало нареждане картите да бъдат подправени. На картите „почти всичко е променено — пътища, реки и градски части са преместени“ — казва той. Фалшивите географски карти са нещо доста глупаво във века на СПЪТНИЦИТЕ, но те са отражение на стила на КГБ. През октомври 1988 г. Горбачов сваля Чебриков от поста му.

Работата на Чебриков е поета от ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ, който наблюдава с подозрение и страх как Горбачов създава постоянен парламент, обявява общонародни избори с множество кандидати, започва да изтегля съветските войски от Източна Европа и Афганистан и не предприема нищо, докато комунистическите режими рухват заедно с Берлинската стена. През август 1991 г. Крючков и други хардлайнери се опитват да свалят Горбачов. Хиляди руснаци излизат на улиците пред танковете, за да протестират срещу опита за преврат. През юни Борис Елцин, който критикува бавните реформи на Горбачов, е избран за президент на Руската република по време на първите демократични избори в руската история. През август 1991 г. той се изправя на танк в Москва и става герой и символ на неподчинението. Бъдещето на Русия е негово, тъй като след декември 1991 г. Съветският съюз престава да съществува.

Като ръководител на новата Руска федерация Елцин прекратява съществуването на КГБ, заменя го със СВР — Служба за външно разузнаване, и ФСК — Федерална служба за контраразузнаване, и създава агенции за президентска и комуникационна сигурност. СВР се отчита директно пред Елцин и дава заявка за започването на нова шпионска война. СВР повдига обвинението, че западните разузнавателни агенции се сдобиват с държавни тайни, като дават подкупи и плащат скъпо за такава информация. През май 1996 г. Русия експулсира четирима британски дипломати по обвинение, че Великобритания поддържа шпионски кръг извън британското посолство. В отговор Великобритания изгонва четирима руски дипломати.

Що се отнася до СВР, западните разузнавания смятат, че агенцията разполага с ограничени средства, за да извършва шпионски действия в чужбина. Но по-иначе стоят нещата с ГРУ, чиито средства идват от военния бюджет. МРЕЖАТА му от АТАШЕТА продължава да действа в западните страни.

Към средата на 90-те години тежкото икономическо положение на Русия, продължителната Гражданска война в Чечня, разочарованието от масовата престъпност и други фактори водят до надигането на силни протести в руския парламент и на общата политическа сцена. В подобна обстановка ролята и силата на разузнавателните агенции СВР и ФСК укрепват застрашително.

Но смутовете в Русия от лятото на 1996 г. водят до сериозна заплаха за преизбирането на Елцин за президент. Изборите на 16 юни 1996 г. не излъчват победител и на втория тур Елцин се изправя срещу кандидата на комунистическата партия Генадий Зюганов. До гласуването на 3 юли Елцин премахва трима хардлайнери от управлението. Повечето са висши кадри от армията. Отстранени са още:

Михаил Барсуков — ръководител на федералната служба за контраразузнаване (ФСК), която охранява и Кремъл. През 1991 г. е избран за ръководител на кремълската охрана. Барсуков е твърд поддръжник на Александър Коржаков, а през 1995 г. е назначен за ръководител на ФСК. (Описват го като стриктен, мълчалив и непопулярен сред подчинените му.)

Александър Коржаков — ръководител на Президентската служба за сигурност (ПСС) — преди част от КГБ. През 1993 г. е назначен за ръководител на президентската безопасност. (Говори се, че Коржаков е вторият по власт в Русия, близък приятел и партньор на Елцин в тениса.) На 2 юли 1996 г. Елцин подписва декрет за обединяването на федералната служба за охрана (ФСО) и Президентската служба за сигурност (ПСС). Новата агенция е наречена Държавна служба за охрана (ДСО) и е под ръководството на генерал-лейтенант Юрий Крапивин. Реорганизацията, юнските събития и издигането на Александър Лебед — генерал-лейтенант от военновъздушните сили, за висш съветник на Елцин по сигурността създават нова, централизирана насока на руските действия във вътрешната сигурност. (Лебед е на трето място в президентските избори от 16 юни, когато събира 14,5% от гласовете. Елцин събира 35%, а Зюганов — 32%.)

На втория тур през юли 1996 г. Елцин печели изборите.