Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spy Book: the encyclopedia of espionage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
dave (2010 г.)

Издание:

Норман Полмар, Томас Б. Алън. Енциклопедия на шпионажа

Американска, първо издание

Редактор: Райчо Радулов

Коректор: Юлия Шопова

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Виктор Паунов, 2001 г.

ИК „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954–528–213–4

История

  1. — Добавяне

Филми

За разлика от шпионските романи (вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ) шпионските филми нямат претенции за достоверност. Ако читателите на един хубав шпионски роман обикновено имат възможност „да проникнат“ в мислите на героите, да узнаят какво става в главите на шпионите и техните преследвачи, то кинематографистите се опитват да избегнат това. Повечето режисьори и продуценти обръщат внимание преди всичко на атмосферата на тайнственост и романтиката на приключенията, отколкото на тънкостите на истинската ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА. В резултат от това подобни филми са чисто приключенски: шпионски трилъри (полицаи и гангстери) или уестърни (каубои и индианци), само че с шпионска декорация.

През 1985 г. Джеймс Грейди, по чийто роман „Шестте дни на Кондора“ („Six Days of the Condor“, 1974) е сниман филм с леко измененото заглавие „Трите дни на Кондора“ („The Three Days of the Condor“, 1975), дава следната оценка за кинотворците:

Създателите на филми обожават героите и негодниците, щастливия развой на събитията, ясното разграничение между добро и зло, а проблемите на моралната двойственост често стават причината, поради която шпионите не са точно пресъздадени… Опитът да се предаде на публиката дадена история сред пролятата кръв и откритите рани на политиката е доста рискована работа за финансовия успех на даден филм, така че по-голямата част от шпионските филми в действителност създава нереалистична представа за полицейските филми като цяло.

Шпионският филм е признат жанр. Авторитетният киносправочник Киномания 95, пуснат на компактдиск от фирмата Майкрософт, съдържа информация за 364 филма от този жанр. Според справочника първият шпионски филм е „Шпиони“ („Spies“) на Фриц Ланг, който през 1928 г. използва Берлин като място и декор за филма си. Главният отрицателен герой той оприличава на Ленин.

Шпионажът добива по-романтично звучене във филма „Шпионинът в черно“ („The Spy in Black“, 1939), сниман във Великобритания. Време на действието е Първата световна война, а сюжетът — АГЕНТ на немското разузнаване (ролята се изпълнява от Конрад Файт) се влюбва в британска агентка (ролята се изпълнява от Валери Хобсън). Шпионажът привлича продуцентите на Холивуд преди Втората световна война. Филм за МАТА ХАРИ, създаден през 1931 г., в който участва Грета Гарбо, също насочва вниманието към романтиката в шпионажа. Трябва да се отбележи, че повечето американски филми от това време се отличават с голяма доза наивност. Ролите на „добрите момчета“ са американски и английски сътрудници на разузнаването, външно добре облечени (в костюми и с вратовръзки), но в душата си са все още шерифи от Дивия запад — образ, много добре познат на американския зрител. „Лошите момчета“ като правило са от измислени или неназовани държави. По-късно страната е завладяна от страха пред Хитлерова Германия, който дава тласък в развитието на довоенния шпионски кинематограф. В жанра доминира Алфред Хичкок. Започва с филма „Човекът, който знаеше прекалено много“ („The Man Who Knew Too Much“, 1934). Лесли Банкс играе ролята на наивник, въвлечен в света на шпионажа, а детето му е отвлечено, за да се осигури мълчанието му. Ролята на отрицателния герой изпълнява Питър Лор.

Следващият филм на Хичкок е станалият класика „Трийсет и деветте стъпала“ („The Thirty-Nine Steps“, 1935 г.). От това време е едно негово интересно изказване: „Готов съм да предоставя на публиката подходящи, здравословни умствени сътресения. Цивилизацията става толкова изолираща и така ни предпазва, че не можем да изпитаме никакъв трепет. Затова, за да не станем мудни и размекнати, трябва да усетим тези емоции по изкуствен начин.“ Този път Робърт Донат играе британец, който се натъква на заговор. Партнира му Мадлин Керъл. Шпионският трилър е създаден по романа на ДЖОН БЪКЪН от 1915 г., който носи същото заглавие.

„Саботажът“ („Sabotage“) е друг шпионски трилър на Хичкок, в който участват Силвия Сидни, Оскар Хомолка и Джон Лоудър. Хичкок отново избира Мадлин Керъл за шпионския си филм от 1936 г. „Тайният агент“ („The Secret Agent“), в който участват също Джон Гилгуд и Питър Лор. Филмът е създаден по едноименната книга на ДЖОЗЕФ КОНРАД, а в САЩ е пуснат със заглавие „Самотна жена“ („A Woman Alone“). През 1940 г. в изпълнения с преследване филм „Убийство във въздуха“ („Murder in the Air“) бъдещият президент Рейгън играе ролята на агента от тайните служби Брас Банкрофт. Героят залавя шпионин, който се опитва да открадне смъртоносно лъчево оръжие (популярно измислено оръжие, което предшества проекта на Рейгън Звездни войни).

През 1930 г. на екраните излиза „Г-н Мото“ („Mr. Moto“) на Джон Маркуънд. Любезният японски джентълмен, специализирал се в спасяването на невинни от шпиони и други злосторници, се налага за кратко като сериал в Холивуд (Питър Лор играе ролята на г-н Мото). Г-н Мото, жертва на антияпонските предразсъдъци, изчезва от екрана с настъпването на Втората световна война.

Сред военновременните американски шпионски трилъри е „Пет гроба в Кайро“ („Five Graves to Cairo“) с участието Били Уайлдър в главната роля. В курортния хотел на Аким Тамироф един американски разузнавач се опитва да вземе секретни документи на фелдмаршал Ервин Ромел, чийто образ е пресъздаден от Ерих фон Щрохайм. В „Къщата на 92-ра улица“ („The House on 92 Street“) — филм, издържан в документален стил, ФБР проследява нацистки шпиони, които се опитват да се доберат до тайните на атомната бомба.

По време на войната филмовите шпиони са достойни за презрение японци и некадърни нацисти, а ловците на шпиони са умни и смели агенти на ФБР. Малко от военните филми са с шпионска тематика. Тя все още не се е превърнала в любима тема за творците. В „През Тихия океан“ („Across the Pacific“) с участието на Хъмфри Богарт, Мери Астор и Сидни Грийнстрийт японците замислят заговор за унищожаването на Панамския канал. Във филма от 1943 г. „Полет към свободата“ („Flight for Freedom“) Розалинд Ръсел създава ярък образ на пилот, чийто прототип очевидно е АМЕЛИЯ ЪРХАРТ. По този начин се популяризира убеждението, че тя е шпионирала японските военноморски бази, когато се е загубила над Тихия океан по време на околосветския си полет през 1937 г.

„Маската на Димитриос“ („Mask of Dimitrios“), създаден по едноименния роман на ЕРИК АМБЛЪР, с участието на Питър Лор, Сидни Грийнстрийт и Закъри Скот, предлага на зрителя близкоизточна интрига. Документалната серия „Ход на времето“ („March of Time“), популярна през 30-те и 40-те години, е в основата на игралния филм „Улица «Мадлин» 13“ („13 Rue Madeleine“) — действието се развива по време на Втората световна война. Агентът от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) Джеймс Кагни се промъква в окупирана Франция и успявайки да надхитри ГЕСТАПО, завършва мисията на убит агент. (Той извършва непростима грешка, тъй като разузнавач, които знае имената на своите агенти, не трябва да се намира на територията на противника. Впрочем шпионажът във филмите много рядко съвпада с реалната работа на разузнавача.).

Сред военновременните холивудски филми са и развлекателните филми, като „Те ме прикриха“ („They Got Me Covered“), в който двама разузнавачи (Боб Хоуп и Дороти Ламур) преследват нацистки шпиони във Вашингтон. Още една забавна пародия е „Любимият ми шпионин“ („Му Favorite Spy“) с Хоуп и Хеди Ламар.

След войната военновременните шпиони все още вдъхновяват създателите на филми. В „Лоша слава“ („Notorious“) Хичкок отново използва шпионажа като декорация за детективски трилър. Тайният агент (Кари Грант) и антинацистки настроената (Ингрид Бергман) се опитват да разгромят нацисткия шпионски кръг на Клод Рейн в Аржентина. Сценарият на Бен Хехт изпраща героите в Южна Америка малко след Втората световна война.

Сред по-добрите филми, създадени по истински военновременни събития, са „Пет пръста“ („Five Fingers“), в който Джеймс Мейсън се е снимал в ролята на ЦИЦЕРОН — прислужник на британски дипломат и германски шпионин, както и филмът „Човекът, който никога не беше“ („The Man Who Never Was“), създаден на базата на операция МИНСМИЙТ. В този филм героят на Клифтън Уеб лично ръководи подхвърлянето на труп на немците с фалшиви документи с цел да бъде заблуден врагът по отношение на предстоящото настъпление на съюзниците (десанта в Сицилия).

В друг филм, посветен на войната — „Меморандумът Куилър“ („The Quiller Memorandum“), Джордж Сийгъл играе Куилър — агент, чиято задача е да провали неонацистка организация в Берлин. Алек Гинис играе ръководителя му. Сценарият е на Харолд Пинтър, създаден по романа на Адам Хол. (Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.) Нацистите са негодниците, „лошите момчета“ от трилъра за Втората световна война „Иглено ухо“ („Eye of the Needle“). В него ръководителят на немското разузнаване (Доналд Съдърланд) се опитва да се добере до тайни за ДЕНЯ Д, които да предаде в Германия. Филмът е създаден по едноименния роман на Кен Фолет.

Холивуд отново се обръща към събитията от Втората световна война с филма „Където летят само орли“ („Where Eagles Dare“). Невъзможна задача е поставена на двама американски агенти (Ричард Бъртън и Клинт Истуд), които доста непохватно правят опит да се представят за немски офицери в операция за дезинформация във връзка с ДЕНЯ Д. Филмът се отличава с това, че няма нищо общо с действителността и силно изопачава историческите факти: в главните щабове на съюзническите разузнавателни служби не са били внедрявани германски агенти, както е показано във филма.

Студената война създава нови врагове — бруталните руснаци и унищожителното КГБ. Неочаквано реалистично пресъздава шпионажа и контрашпионажа филмът от 1948 г. „Желязната завеса“ („Iron Curtain“). В него Дейна Андрюс играе ИГОР ГУЗЕНКО, който бяга от съветското посолство в Отава и помага да бъде разбита МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ. Сблъсъците между Изтока и Запада във ВИЕНА по време на Студената война се превръщат във фон за „Третият“ („The Third Man“), където шпионите са на заден план, а черноборсаджията Хари Лайм (Орсън Уелс) е преследваният. Сценарият е на ГРЕЪМ ГРИЙН, който подчертава, че е използвал определението ТРЕТИЯТ, преди така да бъде наречен ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Много хора смятат, че Грийн е използвал за прототип на образа си самия Филби.

Във филма „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1965), създаден по романа на ДЖОН ЛЬО КАРЕ, сериозният подход към проблемите на шпионажа е както в книгата. Ричард Бъртън играе Алек Лиймс — изхабен британски агент, който се представя за унижен и уволнен разузнавач, си пробива път в Източна Германия, за да унищожи ръководителя на „червеното“ разузнаване.

„Манджурският кандидат“ („The Manchurian Candidate“, 1962) популяризира идеята за зловещото „промиване на мозъци“, което комунистите прилагат към представителите на Запада. Тук Лоурънс Харви играе ветеран от Корейската война, който е програмиран от съветски и китайски оперативни работници да стане президентски убиец. Един от неговия отряд (Франк Синатра), узнавайки за това, се опитва да разобличи заговора, ръководен от Анджела Лансбъри. (За истинските опити да се извършва промивка на мозъци вж. МКУЛТРА.)

През 60-те години Майкъл Кейн става най-популярният актьор на шпионските филми, изпълнявайки ролята на внимателния Хари Палмър в няколко филма. Първо се снима в „Досието Ипкрес“ („The Ipcress File“) по мотиви от едноименния роман на ЛЕН ДЕЙТЪН. В „Погребение в Берлин“ („Funeral in Berlin“) Палмър участва в бягството на високопоставен съветски разузнавач (Оскар Хомолка). Шпионският филм „Мозък за един милиард“ („The Billion-Dollar Brain“) е изпълнен с действие, но е напълно нереалистичен. През 1987 г. Кейн отново се обръща към шпионажа с „Четвъртият протокол“ („The Fourth Protocol“) — филмова версия на едноименния роман на Фредерик Форсайт. В подобни филми началниците винаги пренебрегват агентите си. И в „Четвъртият протокол“ никой не обръща внимание на Кейн, който съобщава, че съветски агент краде компоненти за ядрени оръжия.

По време както на Студената, така и на Втората световна война филмовите шпиони често не са обучени агенти, а невинни случайни наблюдатели, които са се натъкнали на някаква конспирация. Красиви жени винаги успяват да усложнят живота на тези случайни шпиони. През 1955 г. Хичкок прави втора версия на „Човекът, който знаеше прекалено много“ с участието на Джеймс Стюърт и Дорис Дей. Този път действието се пренася във времето на Студената война. И в този, както и в останалите филми на Хичкок шпионажът е само декорация на трилъра. През 1978 г. е снимана нова версия (вече без Хичкок) на „Трийсет и деветте стъпала“. Режисьор е Дон Шарп, а в актьорския състав са включени Робърт Пауъл, Ерик Портър и Джон Милс.

В „Север, северозапад“ („North by Northwest“) — друг класически трилър на Хичкок, чуждестранни шпиони преследват Кари Грант — обикновен американец, когото са сметнали за шпионин. В „Топаз“ („Topaz“) Хичкок е по-реалистичен. В този филм френски и американски разузнавачи си сътрудничат, за да открият ДВОЕН АГЕНТ. Филмът е сниман по едноименния роман на Лиън Юрис, който е написан по действителен шпионски скандал. (Вж. САПФИР.) Друг филм, успешно създаден по роман, е „Трите дни на Кондора“, в който Робърт Редфорд играе ролята на изследователя Джо Търнър от ЦРУ, станал прицел и на добрите, и на лошите.

В „Хопскоч“ („Hopscotch“) Уолтър Матау също играе сътрудник на ЦРУ. Но този филм е по-скоро развлекателен, отколкото остросюжетен. Аналогичен е и френският филм от 1972 г. „Високият рус мъж с една черна обувка“ („The Tall Blond Man with One Black Shoe“), в който цигулар е взет за шпионин. През 1990 г. в Холивуд е сниман нов вариант на този филм под същото заглавие.

ЕЪР АМЕРИКА — авиолиния в Югоизточна Азия, управлявана от ЦРУ — е темата на криминалния, великолепно изпълнен екшън, който така е и наречен. „Еър Америка“ („Air America“) се появява на екраните през 1990 г. В него участват Мел Гибсън и Робърт Дауни-младши.

Символ на шпионажа от времето на Студената война, разбира се, е супергероят на ЯН ФЛЕМИНГ ДЖЕЙМС БОНД. Ако в книгите при богато въображение все пак може да се намери някаква прилика с реалността, то във филмите отпадат и последните детайли за истинност. Невъобразими трикове, невероятни устройства и „чудесни измъквания“ стават обичайни сюжетни интриги. Почитателите на романния Бонд едва успяват да разпознаят любимия си герой в холивудското му превъплъщение. Първият от 14-те романа за Бонд е „Казино Роял“ („Casino Royal“, 1953 г.). През 1969 г. е създаден филм със същото заглавие, в който ролите се изпълняват от известни звезди (Питър Селърс, Урсула Андрес, Дейвид Нивън, Орсън Уелс, Уди Алън, Шарл Боайе). Филмът е истинска художествена измислица. Според замисъла, ако изобщо може да се приеме, че има замисъл, британското правителство извиква сър Джеймс Бонд, за да разбие заговор на племенника му за превземане на света от клонирани световни лидери. В ролята на Джеймс Бонд е Дейвид Нивън. Уди Алън е изпълненият с негодувание племенник, Джоана Пете е великолепният шпионин Мата Бонд, а Орсън Уелс е негодникът от СМЕРШ Льо Шифр. Селърс изпълнява ролята на специалиста по бакара Евелин Трембъл, вербуван като британски агент, за да предизвика Льо Шифр. Филмът е пълен провал по няколко причини: смехотворен сюжет, неуместни сексуални сцени, конфликтите между самите актьори и т.н.

Към по-успешните шпионски пародии може да се отбележат „Нашият човек Флинт“ („Our Man Flint“), „Мат Хелм“ („Matt Helm“) и „Този мъж“ („That Man“).

Истинските серии за Джеймс Бонд започват с ангажирането на Шон Конъри в ролята на героя — суперагента, в когото се влюбват красиви жени и който се бори с негодниците, опитващи се по най-различни начини да покорят света. Конъри става АГЕНТ 007 в „Д-р Но“ („Dr. No“). Книгата излиза през 1958, а филмът — през 1963 г. Героинята на Урсула Андрес помага на главния герой да се пребори с негодник на Антилските острови, който заплашва света. В „От Русия с любов“ („From Russia, with Love“) — книгата е от 1957, а филмът — от 1963 г., Конъри успява да надхитри съветския агент Робърт Шоу. В „Златният пръст“ („Goldfinger“) — книгата е от 1959 г., а филмът — от 1964 г., Конъри възпира вражеския агент (Гърт Фроуб), който иска да открадне злато от Форт Нокс с помощта на убиеца Оджоб (Харолд Саката). Ролята на Пуси Гълор, експерт по бойни изкуства, се изпълнява от Онър Блекман, която се снима също в ролята на шпионка в телевизионния сериал „Отмъстителите“ („The Avengers“).

Конъри играе още 4 пъти Джеймс Бонд: в „Мълниеносен удар“ („Thunderball“) — книгата излиза 1961, а филмът — 1965 г.; в „Човек живее само два пъти“ („You Only Live Twice“) — книгата е от 1964, а филмът — от 1967 г.; в „Диамантите са вечни“ („Diamonds Are Forever“) — книгата е от 1956, а филмът — от 1971 г., и „Никога не казвай никога“ („Never Say Never Again“, 1983) — филмът е своего рода версия на „Мълниеносен удар“.

Във филма „В служба на Нейно величество“ („On Her Majesty’s Secret Service“) от 1969 г. (книгата е от 1963 г.) ролята на Бонд вече играе друг актьор. Агент 007 е фотомоделът Джордж Лейзънби. По-нататък щафетата се поема от Роджър Мур: „Живей, а другите да умрат“ („Live and Let Die“) — книгата е от 1954, а филмът от 1973 г.; „Шпионинът, който ме обичаше“ („The Spy Who Loved Me“) — книгата е създадена съвместно с Вивиен Мишел през 1962 г., а филмът — през 1977 г.; „Мъжът със златния пистолет“ („The Man with the Golden Gun“) — книгата е от 1965, а филмът — от 1974 г.; „Мунрейкър“ („Moonraker“) — книгата е от 1955 г., а филмът — от 1979 г.; „Само за твоите очи“ („For Your Eyes Only“) — книгата е от 1960, а филмът — от 1981 г.; „Октопод“ („Octopussy“) — книгата е от 1965, а филмът — от 1983 г., и „Изглед за убийство“ („A View to a Kill“, 1985).

Шестнайсетият филм за Бонд — „Разрешение да убива“ („Licence to Kill“, 1989), е първият, чието заглавие не е от роман за Джеймс Бонд от Флеминг, макар че сюжетът е изграден по произведения на Ян Флеминг, включително новелата му „Ценният Хилдебранд“ („The Hildebrand Rarity“). Този път ролята на Бонд се изпълнява от Тимъти Долтън. Това е единственият филм от серията за Джеймс Бонд, който получава най-високия рейтинг за премногото сцени на насилие.

„Златното око“ („Goldeneye“) — наречен по названието на убежището на Ян Флеминг в Ямайка — излиза на екран през 1995 г., където ролята на Бонд се изпълнява от Пиърс Броснан, а ролята на M — от актрисата Джуди Денч, наградена с Ордена на Британската империя. (Това е двойна препратка към реалността. Ръководителят на МИ–5 по традиция е известен само с един инициал, който е Си. Когато филмът излиза по екраните, генералният директор на МИ–5 е жена — СТЕЛА РИМИНГТЪН.) Конъри отново се връща към шпионска роля в „Руската къща“ („The Russia House“) — версия на едноименния роман на Льо Каре (книгата е от 1989, а филмът — от 1990 г.).

Филмът „Телефон“ („Telefon“, 1977) предхожда проблемите по демонтажа на системата на шпионажа след Студената война. Чарлс Бронсън играе агент на КГБ, изпратен тайно в Америка, за да унищожи умело организираната шпионска мрежа. Съветски ЗАКОНСЕРВИРАНИ АГЕНТИ са били в Съединените щати. Стихотворение на Робърт Фрост, рецитирано по телефона, трябва да ги активира. И тогава те ще напуснат дома и работата си, за да взривят военна инсталация. Години по-късно изменник от КГБ заплашва да задейства мрежата и разрушава няколко от набелязаните цели, за да докаже на какво е способен. Ли Ремик играе агент на КГБ със задачата да помага на Бронсън — и после да го убие.