Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spy Book: the encyclopedia of espionage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
dave (2010 г.)

Издание:

Норман Полмар, Томас Б. Алън. Енциклопедия на шпионажа

Американска, първо издание

Редактор: Райчо Радулов

Коректор: Юлия Шопова

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Виктор Паунов, 2001 г.

ИК „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954–528–213–4

История

  1. — Добавяне

Тайнопис

Класически шпионски метод за осигуряване на секретност в кореспонденцията в разузнаването. Тайнописът е вероятно също толкова стар, колкото и самото писмо. Въпреки че сега е засенчен от нахлуването на радиото и други съвременни методи за комуникация, все още продължава да съществува.

ЦРУ пробва с вербувани АГЕНТИ или с инициативници „хартия за тайнопис“ — на пръв поглед обикновена хартия за писане, която обаче е обработена с химикал. Човекът, който използва тайнопис, слага хартията върху друг лист и с молив, химикалка или пишеща машина пише върху нея. Написаното се пренася напълно невидимо върху втория лист.

На сътрудниците на ЦРУ, които влизат в контакт с агентите, се дават следните инструкции:

а) да помоли агента да напише адреса си в страната, от която идва и където може да получава пощата, а след това да адресира плика до себе си;

б) да се договорят за условен знак, че има тайнопис (име или фраза);

в) подробно да обясни как да се използва системата за проявяване (термична или водна) и да предупреди, че по-нататъшните инструкции ще бъдат изпращани от страната, в която живее агентът.

В тези инструкции, компрометирани през 70-те години и вероятно вече променени, се казва, че агентът може да получава „тайни послания“ върху гърба на обикновени на пръв поглед писма, изпратени от ЦРУ. Съобщенията ще излязат след накисване на писмото във вода или при топлинна обработка. „Ако ще се използва газова печка — се казва в инструкцията, — най-добре над пламъка да има тиган…“

Най-простият начин за тайнопис е използването на органични мастила: мляко, оцет, лимонов сок и дори урина. При изсушаването те стават невидими и се проявяват при нагряване. Шпионските агенции са създали различни химически мастила, които могат да се проявят само от друг химикал.

През Втората световна война МИ–6 под ПРИКРИТИЕТО на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ създава строго секретна операция по прехващане пощата на Бермудите — отваряне, проверка и дори понякога и намеса в писмата, а след това повторно залепване на плика. В други центрове по отваряне на писмата се е проверявало за наличието на тайнопис. Върху листа, породил съмнение, се минава с няколко четки, натопени преди това в различни проявители, които реагират на едно или друго химическо вещество (мастило). Известно време немците успяват да „мамят“ със следния метод: листът хартия се разцепва на две половини по принципа на двойното дъно, съобщението с тайнопис се изписва върху вътрешната страна, след което половинките отново се съединяват. Така на външната страна няма тайнопис и детекторите нищо не откриват. За да може да прочете текста, агентът трябва отново да разцепи листа хартия, което вече става далеч по-лесно.

За недостатъците на тайнописа разказва ДЕЙВИД КАН в книгата „Декодировчиците“ („Codebreakers“, 1967): „Главната трудност със симпатичните мастила е невъзможността да се побере голям обем информация, която шпионите трябва да предават при една съвременна война.“ Този проблем води до нарастващата употреба на МИКРОТОЧКИ.