Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spy Book: the encyclopedia of espionage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
dave (2010 г.)

Издание:

Норман Полмар, Томас Б. Алън. Енциклопедия на шпионажа

Американска, първо издание

Редактор: Райчо Радулов

Коректор: Юлия Шопова

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Виктор Паунов, 2001 г.

ИК „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954–528–213–4

История

  1. — Добавяне

* Куба

„Заплаха на 90 мили от американския бряг“. Така десетилетия наред американските политици възприемат и определят Куба и се опитват да свалят комунистическия лидер на острова Фидел Кастро. Куба е единственото място в света, където има сблъсък между Съединените щати и Съветския съюз и едва не се стига до ядрен конфликт, единственото място в Западното полукълбо, където комунизмът е извоюван и се запазва, и единственото място, което се управлява от лидер, когото американски РАЗУЗНАВАЧИ сериозно са се опитвали да убият дори с помощта на мафията. Кастро много повече, отколкото Куба, е бил ОБЕКТ, но не като източник на разузнавателна информация, а като дразнител.

След като през декември 1959 г. Кастро сваля диктатора Фулхенсио Батиста, Съединените щати го приемат като герой, но за много кратко. Скоро след това той национализира американската собственост в Куба, колективизира селските стопанства и открито се придържа към комунизма. Започва да приема икономическа и военна помощ от Съветския съюз, която продължава 30 години. Съединените щати налагат икономическо ембарго над Куба и започват да кроят планове, как да премахнат Кастро.

Първата от двете американски кризи в Куба започва през март 1960 г., когато президентът Айзенхауер одобрява план на ЦРУ за свалянето на Кастро. Според плана във Флорида е трябвало да бъдат обучени кубински изгнаници, настроени против Кастро, и след това бъдат внедрени в Куба, за да предизвикат бунт. Лидери на изгнаниците след това е трябвало да се приземят и да се провъзгласят за временно правителство на „свободна Куба“. ЦРУ успява да поддържа проамерикански преврати в Иран и Гватемала, а Куба се очаква да стане третият успех на агенцията.

Сред хората, събрани в кубинската група за специални задачи, са и ветерани от предишните преврати. Ръководството е поверено на РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ — директор на тайните служби в ЦРУ. Директор на групата е Джейкъб Естърлайн — служил в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война, сражавал се зад японските линии в Бирма. В частта на Естърлайн е и ХАУЪРД ХЪНТ, работил над гватемалската операция и сега натоварен да организира кубинските изгнаници. ЦРУ създава Революционен фронт за демокрация (Frente Revolucionario Democratico), който да вербува емигранти във Флорида.

Групата е превозена със самолет без отличителни знаци от Флорида до военната тренировъчна база Кемп Тракс, която Бисъл е създал в планините на Гватемала. На остров Суон (Лебед), край бреговете на Хондурас, ЦРУ създава Радио Суон, което се предполага, че е търговска станция. То предава новини, музика и програми, насочени против Кастро.

ЦРУ установява контакт с партизанските части в изолираните планински райони на Куба и редовно ги снабдява с провизии. Изпращат се с лодки кубински АГЕНТИ. Това, което ЦРУ не знае, е колко и каква информация има Кастро за тези операции. Неговата тайна полиция и специални служби (Главно управление на разузнаването — ГУР) — Direction General de la Inteligencia (GDI), разбират какво става.

През юли 1960 г. Кастро изпраща брат си Раул в Съветския съюз, за да издейства обещание за съветска подкрепа при евентуално нападение от страна на САЩ. Съветският премиер Никита Хрушчов започва да изпраща военна помощ на Куба, която включва оръжие и съветници. След като ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ забелязва увеличаването на въоръжаването, Бисъл разширява плана си и включва допълнително амфибийно дебаркиране на стотици мъже, съпроводено от въздушно покритие. Американските военновъздушни сили подпомагат ЦРУ с един от полковниците си, който купува няколко леки бомбардировача B–26, останали от времето на Корейската война. Много страни, включително Куба, разполагат с B–26.

Бисъл ръководи операция, която вече се разраства до парламентарно равнище. Той решава, че самолетите B–26 ще бъдат добро ПРИКРИТИЕ за нападението. Един от тях ще бъде боядисан като самолет на кубинските военновъздушни сили и белязан с дупки от куршуми. Пилот емигрант ще го откара от тайно летище в Никарагуа до Маями, където ще поиска политическо убежище. Той ще твърди, че кубинските въоръжени сили се присъединяват към нападателите и партизаните в общо въстание. Дупките по корпуса, ще каже той, са причинени от някои от другарите му, отказали да се присъединят към бунта.

Времето за нападението наближава, както и президентските избори през 1960 г. в САЩ. Президентът Айзенхауер отлага операцията. Вицепрезидентът Ричард Никсън, който е запознат с някои от подробностите на първоначалния кубински план, се е кандидатирал срещу Джон Кенеди. По време на предизборната кампания АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, подхвърля на Кенеди, че срещу Куба е планирана операция. Дълес го уведомява подробно за размерите на операцията едва след като Кенеди е избран. Чак на 28 януари 1961 г., 8 дни след като встъпва в длъжност, Кенеди нарежда на обединените началник-щабове да проучат военните аспекти на операцията.

Обединените началник-щабове преценяват, че планът има „сравнително добри“ изгледи за успех, при условие че дебаркирането предизвика въстание. В противен случай няма никакъв шанс нападателите да разгромят въоръжените сили на Кастро, които наброяват 200 000. Гватемала настоява пред Съединените щати да изведе кубинците — БРИГАДА 2056, както е известна групата, от страната. Самите изгнаници също упражняват натиск, а те са над 1400 души, въоръжени и решени да се завърнат в страната си.

На 11 март Кенеди свиква съвещание на съветниците си. „Не забравяйте, че имаме проблем с настаняването — казва Дълес по време на съвещанието. — Ако трябва да изведем тези хора от Гватемала, ще трябва да ги докараме в Съединените щати, а не можем да ги оставим да обикалят страната и да разказват на всеки какво смятат да правят.“ Кенеди подкрепя прагматичната оценка на Дълес: „Ако трябва да се отървем от тези 800 души [по това време той не знае истинския им брой], много по-добре ще бъде да ги стоварим в Куба, отколкото в САЩ, още повече че те искат точно това.“

Мястото за амфибийното дебаркиране е град Тринидад, близо до планината Ескамбра, където се крият партизаните, настроени против Кастро. Когато слязат там, хората лесно ще могат да се скрият в планините. Тъй като малката писта там не е удобна за B–26, те ще трябва да летят до и от базата в Никарагуа. Кенеди обаче настоява самолетите да отлетят до Куба и после да извършват необходимите действия от кубинска земя, за да поддържат измислената за прикритие история, че са от кубинските военновъздушни сили. Той настоява и мястото на дебаркирането да не бъде толкова населено.

Това означава, че нападението трябва да се измести от Тринидад в Залива на прасетата, където има писта, която е достатъчно дълга за B–26. Нападателите трябва да завземат 3 плацдарма по крайбрежната ивица, дълга 64 км, след което да прекосят блато от 80 км, за да стигнат до планините. Предвижда се да бъдат спуснати и парашутисти, които да превземат пътищата, пресичащи блатото. Заливът на прасетата е най-близо до Хавана и до най-силно концентрираните кубински въоръжени сили. На нападателите е казано, че ако задържат плажовете в продължение на 3 дни, към тях ще се присъединят 500 партизани и въстанието ще започне. Тогава цялата страна ще се обедини срещу Кастро.

Идеята за ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ вече отстъпва пред реалността. Вестниците в Латинска Америка вече са съобщили за вербуването на изгнаници в Маями, където улиците жужат от слуховете за предстоящото нападение. Сред изгнаниците има агенти на ГУР, които докладват в Хавана. На 12 април, опитвайки се да потуши слуховете, Кенеди свиква пресконференция. „В никакъв случай няма да има нападение над Куба от страна на въоръжените сили на Съединените щати…“ Независимо от това лидерите на свободна Куба са уверени, че американски военновъздушни сили ще подкрепят нападението.

Дебаркирането — ЦРУ го нарича „заемане на временна позиция“ — е било определено за 5 април. Кенеди го отлага за 12 април, а след това — за 17 април.

Нападението започва

На 15 април сутринта 9 самолета B–26 излитат от бази в Никарагуа. Осем от тях нанасят удари върху авиобази в Куба, а деветият направо отлита за Маями, където пилотът, показвайки на всички надупчения от куршуми корпус, разказва своята „легенда“, измислена за него от ЦРУ. Представителят на САЩ в ООН Адлей Стивънсън, не знаейки, че пилотът лъже, и приемайки всичко за чиста монета, обяснява авиоудара на американците над Куба с историята, разказана от пилота.

За 16 април, когато отрядите вече наближават брега, е предвиден втори въздушен удар. Но Кенеди, загрижен за достоверното представяне на нещата, го отменя. Първите нападатели дебаркират малко след 1 часа сутринта на 17 април и са подложени на значителен обстрел от танковете на Кастро, артилерийски огън и пехотна атака. Обградени са и малцина успяват да се измъкнат — някои в планините, където се предполага, че са партизаните, а други — на американски военни кораби, които чакат недалеч, за да приберат оцелелите.

В боевете на плажа загиват около 1650 от хората на Кастро и 114 от нападателите. Силите на Кастро пленяват 1189 души. Въстание не избухва. Всички, които са можели да се присъединят към бунта, са хвърлени в затвора. Тайната полиция на Кастро, която е била добре уведомена за предстоящата атака, е притиснала най-малко 100 000 потенциални въстаници, а е много вероятно броят им да е достигнал 200 000.

Като последен опит да помогне на хората на брега Кенеди, макар и с нежелание, разрешава провеждането на невъзможна мисия. Шест реактивни изтребителя — без отличителни знаци — на американския военноморски флот от самолетоносача Есекс е трябвало да осигурят покритие на атаката от оцелелите самолети B–26 от Никарагуа. Реактивните самолети е трябвало да летят само един час, като не обстрелват земни цели, а защитават B–26, отвръщайки на огъня, ако кубински военни самолети обстрелват бомбардировачите. Поради грешка, предизвикана от часовата разлика, самолетите B–26 пристигат на брега един час преди изтребителите на военноморския флот. Свалени са 2 B–26, а четирима американци — пилоти по договор към ЦРУ, са убити. Един от тях — майор Томас Рей от Алабамската въздушна национална гвардия, оцелява, след като самолетът му се разбива, но е убит от кубински войници.

Бъдещите членове на временното правителство молят администрацията на Кенеди да изпрати американски пехотинци, да предприеме масивни въздушни удари и да спаси хората в залива. Американски бойни кораби наистина претърсват водите в Залива на прасетата, за да приберат оцелелите. Но не е направено нищо друго. Кастро задържа затворниците 18 месеца, преди да ги освободи за откуп от 62 млн. долара във вид на медикаменти и храни, осигурени от частни корпорации, дипломатично подтикнати от администрацията на Кенеди.

Отказът на Кенеди да осигури въздушно покритие е честото обяснение за провала на нападението. В ЦРУ обаче вината е хвърлена върху Бисъл, защото не се е посъветвал с експертите на агенцията по въпросите за Куба. Елитът от СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА не е бил търсен за мнение относно вероятността за въстание. Планът за „заемане на временна позиция“ е бил толкова очевидно погрешен, че някои от критиците на Бисъл смятат, че в него има скрит подтекст: хваната в капан, Бригада 2056, трябва да бъде спасена от значителна американска намеса, която ще представлява истинско нападение над Куба.

Не след дълго Дълес и Бисъл подават оставка. Провалът само засилва желанието на администрацията на Кенеди да се отърве от Кастро. През ноември 1961 г. Кенеди одобрява ТАЙНА ОПЕРАЦИЯ — саботаж и план за подривни действия с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ МАНГУСТА, ръководени от генерал-майор ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — специалист по въстания и преврати. Мангуста се контролира от СПЕЦИАЛНА ПОМОЩНА ГРУПА на кабинетно равнище. В Маями дейността във връзка с Мангуста получава кодовото наименование Таск форс W и се ръководи от УИЛЯМ ХАРВИ — ветеран от ЦРУ.

Таск форс W разполага с годишен бюджет 50 млн. долара, с 400 американци и 2000 кубински изгнаници на заплата и с флотилия от бързи плавателни съдове. Оперативните работници от Таск форс заразяват захарта за износ от Куба, осъществяват саботажи на пратки от сачмени лагери, които се изпращат за Куба от Европа, и извършват нападения по кубинския бряг.

Друга група — Алфа 66 — също осъществява нападения срещу Куба, но тя не е под контрола на ЦРУ. През август 1961 г. оперативните работници от Алфа се промъкват по крайбрежието и обстрелват един хотел. Убити са около 20 кубински и съветски съветници. Месец по-късно Алфа 66 обстрелва с артилерийски огън британски и кубински търговски кораби. Въпреки че нападенията са били извършени от бази в САЩ, американски официални лица настояват емигрантите да не бъдат преследвани от закона и предупреждават чуждестранните кораби, че поемат риск, ако търгуват с Куба.

Втората криза

Хрушчов продължава да увеличава притока на оръжия за Куба, като добавя също ракети и ядрени бойни глави към кубинския арсенал. Това предизвиква конфронтация през октомври 1962 г., която лесно можеше да прерасне в ядрена война между САЩ и Съветския съюз (вж. КУБИНСКА РАКЕТНА КРИЗА).

След края на кризата американски и съветски представители се срещат в Ню Йорк, за да изпълнят деликатната задача по уточняване на подробностите около оттеглянето на оръжията. Дори и по време на срещата операция Мангуста не е прекратена. На 8 ноември саботажен екип на Таск форс W взривява кубинска фабрика. Най-малко още 2 екипа са в Куба по време на преговорите, но действията им не оказват влияние върху тях.

По това време Мангуста се е превърнала в най-внушителната тайна операция, ръководена от ЦРУ. Базата в Маями е най-голямата в света — с 600 оперативни работници и около 3000 агенти, повечето от които емигранти. Участват и двойни агенти на ГУР, но броят им е неизвестен.

Непрекъснато се предлагат и отхвърлят нови идеи. Лансдейл, както винаги неуморен, предлага да се пуснат слухове, че Иисус Христос скоро ще се яви отново и че избраното от него място е Куба, но няма да стори нищо, докато тази безбожна комунистическа страна на Кастро не бъде премахната. За да потвърди слуховете, американска ПОДВОДНИЦА на военноморските сили трябва да изплава някоя нощ край Хавана и да направи пиротехническо представление, което много ще прилича на нещо от божествен произход.

От тази идея не излиза нищо, нито пък от много други, които са също толкова нереалистични: да се разпръснат причиняващи халюцинации химикали в радиостудио точно преди да пристигне Кастро, за да държи реч, и така да звучи напълно дезориентиран в ефир; да се поставят химикали в обувките му и когато тялото му ги поеме, брадата му да окапе; да се впръскват химикали в пурите, предизвикващи халюцинации. (По това време ЦРУ се занимава задълбочено с халюцинациите. Вж. МКУЛТРА.)

Продължават и икономическите саботажи. Екип от кубинци, обучени от ЦРУ, заминават за Париж и замърсяват пратка петрол за Куба, който да загуби смазващите си свойства и да разруши машините. Агенти в Куба саботират захарните рафинерии.

На сцената излиза мафията

През лятото на 1960 г. плановете за сваляне на Кастро се превръщат в планове за убийство на Кастро. На 21 юли Бисъл пита ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК дали един наскоро вербуван агент ще успее да се погрижи за „евентуалното премахване на трима от върховните лидери“ — Кастро, брат му Раул и техния другар революционер Че Гевара, който се прославя като комунистически мисионер в Латинска Америка. Междувременно Харви се среща с Джон Росели в Маями, важна фигура в средите на мафията, и обсъжда с него възможността за убийство на Кастро. Росели е вербувал други двама от шефовете на мафията — Сам Джанкана и Сантос Трафиканте, които започват да набират кубинци, за да формират екип за удара.

Мотивът на мафията е много прост. Кастро е затворил небезизвестните казина в Хавана и е прогонил мафията от Куба. Краят на Кастро и на свободна Куба със сигурност означава завръщане на хазарта.

През април 1962 г. Харви се среща с Росели в Маями и му дава отровни хапчета, подготвени от Отдела за технически средства в ЦРУ. По-късно Росели докладва, че хапчетата са вече в Куба заедно с 3-членния екип убийци.

Не се получава обаче нищо. Почти е сигурно, че екипът, а и другият след него са засечени от изключително ефективната тайна полиция на Кастро — Комитета за защита на революцията, който, както се изразява един изменник, има агенти във „всеки блок и фабрика“. През юни Харви, вече свален от поста директор на Таск форс W, се среща с Росели в Маями и прекратява всякаква договореност между мафията и ЦРУ. ФБР, което държи Росели под НАБЛЮДЕНИЕ, записва срещата.

Заговорите срещу Кастро продължават. На 22 ноември 1963 г. офицер от ЦРУ в Париж се запознава с кубинец, който трябва да убие Кастро. Офицерът му дава пълна с отрова писалка, която трябва да забие в Кастро. В края на срещата офицерът от ЦРУ научава, че президентът Кенеди е бил убит в Далас. Съвпадението се появява непрекъснато при разследването на убийството на Кенеди и ще води до подозрението, че отмъстителният Кастро е замесен в убийството на Кенеди.

Превербуваните агенти

Години наред офицери на ЦРУ се притесняват, че в широки агентски мрежи в Куба са проникнали хора на ГУР. Но следи от подобно проникване, поне официално, няма. Съществува и притеснението, че Куба се превръща в рай за международни терористи. Небезизвестният Карлос (Илич Рамирес Санчес) е обучен в учебния лагер Манянас в Хавана от инструктори, сред които има и генерал от КГБ според докладите от Куба.

Но колко сигурни са тези разузнавателни сведения? През март 1983 г. Хесус Раул Перес Мендес — ръководител на операциите в ГУР, избягва в Маями и разкрива подробности за ГУР и постигнатите успехи при внедряването на агенти в огромните кубински общности в Маями и Кий Уест, Флорида. ГУР, казва той, използва връзките си при внасянето на наркотици в САЩ.

Друг ИЗМЕННИК — майор Флорентино Аспилахе, ръководител на разузнаването в кубинското посолство в Прага, предава на ЦРУ списък с 38 американски агенти, които са били ПРЕВЕРБУВАНИ от ГУР и са станали ДВОЙНИ АГЕНТИ независимо от това, че са преминали всички тестове с ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА. Той предполага, че всички американски агенти в Куба са под контрола на ГУР. Това означава, че за неопределен период голяма част от ОЦЕНКАТА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за Куба е неточна. Специалисти от ЦРУ по въпросите на Куба казват на ПОТРЕБИТЕЛИТЕ си, че получават изключителни сведения за Куба. Сега ЦРУ открива, че голяма част от разузнавателните сведения са неверни и че е била подавана ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. (Двойни агенти продължават да измъчват американското разузнаване в Куба, както проличава при завръщането на престорен изменник от Куба през февруари 1996 г. Той се появява в Хавана, когато военновъздушните сили на Кастро свалят 2 невъоръжени леки самолета, спонсорирани от движението Свободна Куба във Флорида.)

През 1990 г. американски служители в разузнаването докладват, че огромната комуникационна прехващателна инсталация в ЛУРДЕС, Куба, се обновява от руски техници. В базата се прехващат телефонни разговори, факсове и други комуникации, които се предават чрез спътникова връзка извън САЩ. В базата Лурдес работят около 6000 служители. Краят на Студената война и разпадането на Съветския съюз през декември 1991 г. прекратяват съветската финансова подкрепа за Кастро. Но подслушвателната станция в Лурдес продължава да съществува.

Заливът на прасетата не се забравя години наред. Измислят се различни неща за загубите. Например историята с майор Рей, пилота от Алабама, убит, след като самолетът му са разбива. Веднага след смъртта му вдовицата научава, че съпругът й е „работил като наемник за богата кубинска корпорация, собственост на изгнаници, и е загинал, когато търговският самолет се е разбил“. Тя не вярва на тази история и започва кампания, за да открие истината, която е дълбоко скрита до 1978 г. Кубинците запазват тялото на Рей до декември 1979 г. и тогава го изпращат на семейството.

Ветерани от нападението в Залива на прасетата се включват в УОТЪРГЕЙТ и в бомбения атентат във Вашингтон, окръг Колумбия, през 1976 г. срещу бившия чилийски посланик Орландо Летелиер, противник на поддържания от американците генерал Аугусто Пиночет. Бригада 2056 е запазена като символ и се превръща във влиятелна група лобисти от Маями, настроени срещу вдигането на американските икономически ограничения над Куба.

Кубинска ракетна криза

Кубинската ракетна криза от октомври 1962 г. е както триумф, така и поражение за американските разузнавателни способности. Съветският лидер Никита Хрушчов прави опит да разположи в Куба балистични ракети с ядрени бойни глави, за да изравни дисбаланса в стратегическите оръжия, възникнал между САЩ и Съветския съюз.

Прехвърлянето на стратегически ракети в Куба, както и на съветски въздушни, военноморски и пехотни части за защита, носи съветското КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ АНАДИР. Според оригиналния план трябва да бъдат изпратени 36 балистични ракети със среден радиус на действие (съветско обозначение — R–12, американско — SS–4 Сендъл) и 24 ракети с междинен радиус на действие (съветски R–14, американски SS–5 Скийн). Всички те е трябвало да имат ядрени бойни глави и всички 60 ракети да могат да достигат цели в САЩ. Дори и крайбрежните отбранителни сили е трябвало да бъдат снабдени с ракети с ядрени бойни глави, артилерийски ракети и 6 леки бомбардировача Ил–28 Бийгъл, които да могат да отблъснат евентуално американско нашествие. Общо почти 51 000 съветски пехотинци, моряци, летци, военни техници и механици, а също и помощен персонал е трябвало да бъдат прехвърлени в Куба.

Всяка крачка, направена от руснаците, си е имала цел. Един пенсиониран съветски военноморски офицер — доктор Георгий Святов, си спомня, че през есента на 1962 г., тогава млад инженер лейтенант в корабостроителница на подводници, „Куба представляваше едно много просто решение“.

Първо, бе напълно естествено да разположим стратегически оръжия в Куба, също както имахме задължителна програма за поставяне на балистични ракети в подводниците. Второ, ние поддържахме Куба… „романтичната революция“. А и нашите ракети в Куба бяха просто еквивалент на американските ракети Юпитер, разположени в Турция.

Търговски кораби на Съветския съюз и на страните от Източния блок, натоварени с различни стоки и пратки (по-голямата част от суровините внимателно прикрити), както и с хора, започват да пристигат в Куба на 26 юли 1962 г. Същото лято американски политически и военни лидери са заети с проблемите в БЕРЛИН и с кризата във Виетнам. Сред висшите американски служители вече се прокрадва съмнението, че руснаците може да докарат в Куба бомбардировачи и далекообхватни ракети, въпреки че няма никакви доказателства.

ЦРУ изпраща шпионски самолети U–2 над Куба още от октомври 1960 г. По времето на ДЖОН МАККОУН — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ, назначен от президента Кенеди през ноември 1961 г., броят на полетите над Куба на голяма височина е увеличен. В края на лятото на 1962 г. различни разузнавателни източници осигуряват на администрацията на Кенеди информация за увеличаването на съветските оръжия в Куба. Но все още не съществуват доказателства, че в Куба се прехвърлят ядрени оръжия. РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ разработва 4 ОЦЕНКИ НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за 1962 г., като в последната — от 19 септември — се заявява, че руснаците няма да разположат ядрено оръжие на острова.

През юни 1962 г. ЦРУ провежда 4 мисии с U–2 над Куба. Снимките от тях дават първите доказателства, че кубинците разполагат с ракети земя-въздух, въпреки че самите ракети не се виждат. Следващият полет с U–2 е проведен на 5 август. Той разкрива повече доказателства за подготовката на площадки за ракетите земя-въздух.

Маккоун и др. смятат, че е възможно руснаците да се опитат да прехвърлят далекообхватни ракети, а също и ракети земя-въздух в Куба, и Маккоун нарежда разузнавателните полети през следващия месец да бъдат увеличени. Освен това американски официални лица започват да разискват възможностите за действие срещу установките за ракетите земя-въздух, въпреки че са оръжия за защита. На 10 август се обсъжда възможността за блокада, но никой не забравя опасността, че ако бъде предприето нещо срещу Куба, руснаците ще отвърнат с нещо подобно в Берлин.

shpionazh-41.jpgАероснимка от малка височина. Съветски кораби в кубинско пристанище.

Филмът, донесен от U–2, се проявява във военновъздушната база Офът в Небраска. Маккоун чака за по-подробно разчитане на снимките и изисква от Военноморския център по разчитане на фотоинформация в Сютленд, Мериленд, също да ги анализира. Тук не става въпрос за съперничество между агенциите. Маккоун просто иска най-доброто и обективно обяснение.

Снимките от мисията на U–2, проведена на 29 август, ясно показват установките за ракети земя-въздух с ракетните транспортьори, радарите и площадките за изстрелване. На тях личи, че се инсталират и крайбрежни ракети за защита. Полетът на U–2 на 5 септември разкрива нови установки за ракети земя-въздух, които се подготвят и за съветските изтребители МиГ–21. На 28 август самолет U–2 снима бомбардировачи Ил–28 в момент, когато пристигат в Куба. Полетите на U–2 продължават.

По-късно същия месец полковник ДЖОН РАЙТ-МЛАДШИ от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА е първият, който разчита снимките. Той стига до заключението, че начинът на разположение на ракетите земя-въздух близо до Сан Кристобал напомня разположението на стратегическите ракети в Съветския съюз. Маккоун нарежда по-интензивно снимково покритие над Куба.

shpionazh-42.jpgРакети земя-въздух близо до Сан Кристобал

Но кой да изпълнява мисиите? Имайки предвид нововъзникналите рискове след разполагането на ракетите земя-въздух, министърът на отбраната Робърт Макнамара смята, че пилотите трябва да са униформени. Маккоун е против, тъй като всичко свързано с Куба все още представлява разузнавателна операция, следователно той ръководи нещата.

Взето е решение мисиите да се изпълняват от военновъздушните сили, но с по-добре оборудвани самолети U–2C на ЦРУ. Двама пилоти от военновъздушните сили — Ричард Хейзър и майор РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ, бързо са преквалифицирани за U–2C. Рано сутринта на 14 октомври Хейзър извършва полет над Куба с U–2C, следван от Андерсън с втория самолет. Секунди след като Хейзър каца във военновъздушната база в Маккой във Флорида, филмът е отнесен в Офът и във Вашингтон и предаден в Сютленд. Още същия ден снимковият материал поднася доказателствата: руснаците разполагат ядрени ракети в Куба.

Пилот първи клас, Майкъл Дейвис, който разчита снимки, е първият американец, който вижда неопровержимото доказателство, че в Куба са разположени балистични ракети SS–4. На филма се виждат и други балистични ракети. На 16 октомври сутринта доктор РЕЙ КЛАЙН — заместник-директор на разузнаването в ЦРУ, отива в Белия дом, за да уведоми специалния помощник на президента по въпросите на националната сигурност Макджордж Бънди. Той на свой ред уведомява президента Кенеди, че съществуват неопровержими доказателства за ядрени ракети за масово унищожение в Куба.

Докато се обсъжда нарастващата криза, е взето решение да се изпълнят 6 полета над Куба на 17 октомври, за да се покрие със снимков материал целият остров. Те разкриват, че са инсталирани 2 вида балистични ракети — SS–4 и SS–5, както и че е струпано огромно количество конвенционални оръжия. Президентът Кенеди незабавно свиква съветниците си, за да обмисли възможните реакции от страна на САЩ. Ето какво пише по-късно Робърт Кенеди за това време в книгата си „Тринайсет дни“ („Thirteen Days“, 1969): „… преобладаваше чувството на шок и недоверие. Хрушчов ни беше измамил, но и ние се бяхме заблудили сами. Никой в правителството не бе споменал дори пред президента Кенеди, че руското струпване на оръжия ще включва и ракети [за масово унищожение].“

Струпването на оръжия в Куба кара президента Кенеди на 19 октомври да се разпореди за национална военна тревога. Три дни по-късно обединените началник-щабове издават директива за подготовка на блокада на острова. Стратегическото военновъздушно командване нарежда 65 стратегически бомбардировача B–52 да са в готовност за излитане, а други да са в степен на повишена готовност с разпръскване и на спътниковите площадки, за да бъдат намалени загубите в случай на ненадейна съветска бомбардировка или ракетна атака. При изключителна секретност президентът Кенеди изпраща снимките от U–2 в столиците на Великобритания, Канада, Франция и Западна Германия, за да осигури подкрепата на други западни правителства при ответен удар от страна на американците.

През нощта на 22 октомври президентът Кенеди прави обръщение към американския народ:

През изминалата седмица неопровержими доказателства насочиха вниманието ни към факта, че серия установки за ракети за масово унищожение са в процес на подготовка на този остров. Целта на тези бази може да е само една — осигуряването на място, от което да бъде нанесен ядрен удар по Западното полукълбо…

Той нарежда военноморска блокада, която да прекрати притока на ракети за масово унищожение към Куба. Военноморски кораби обикалят край острова, а военноморски самолети, излитащи от самолетоносачи, и патрулни самолети, излитащи от сушата, кръстосват над Атлантическия океан и Карибско море, за да открият съветски кораби и подводници. Стратегическото военновъздушно командване изпраща 16 танкера KC–97 с бутални двигатели и 5 фоторазузнавателни варианта на самолет B–47 СТРАТОДЖЕТ за ниски полети да претърсват водите край Куба.

Същевременно се прави подготовка за масирани въздушни удари по съветски ракетни установки, а военновъздушните, пехотните и военноморските сили заемат позиция за евентуално нападение над острова.

Когато американската блокада над Куба започва, разузнавателните полети на U–2 на голяма височина са придружени от нисколетящите фоторазузнавателни самолети на военновъздушните сили F–101 ВУДУ и F–8U КРУСЕЙДЪР на военноморските сили. Снимките разкриват, че ракетите са в състояние на готовност, а така също някои други данни. Късно на 25 октомври въздушната фотография разкрива, че работата на ракетните установки се провежда с изключителни темпове. Снимки, направени на следващата вечер, показват, че от контейнери се вадят и се сглобяват леки бомбардировачи Ил–26 Бийгъл.

Два дни по-късно, на 27 октомври, след като Фидел Кастро е наредил на своята противовъздушна артилерия да стреля по нископрелитащите американски самолети, съветски военновъздушен командир, без да има заповед за това, нарежда да бъде изстреляна ракета земя-въздух SA–2 по самолет U–2. Майор Андерсън излита от базата в Маккой на 27 октомври сутринта. В източния край на острова самолетът му е ударен от ракета SA–2. Андерсън загива, след като самолетът се разбива на остров в района на Бан Антила. Робърт Кенеди пише в „Тринайсет дни“ за реакцията от новината за загубата на Андерсън:

„Как можем да изпратим нови пилоти U–2 утре, освен ако не извадим от строя всички ракети земя-въздух? — пита президентът. — Сега вече играта има съвсем нови правила“.

Отначало всички бяха единодушни, че трябва да нападнем рано на следващата сутрин с бомбардировачи и изтребители и да унищожим установките за ракетите земя-въздух. И отново президентът възпря всички. „Не ме притеснява първата стъпка — каза той, — но и двете страни ще преминат към четвърта и пета стъпка, а шеста няма да има, тъй като няма да има кой да я направи. Да не забравяме, че поемаме по изключително рискован път.“

След свалянето на Андерсън не е предприето нищо по-значително. Полетите на U–2, както и ниските разузнавателни полети продължават. Андерсън е единствената жертва в Кубинската ракетна криза. (Ракета SA–2 е била изстреляна най-малко по още един U–2.)

Напрежението ескалира. Кастро подготвя войските си, за да отблъсне евентуално нападение. Той уведомява Хрушчов с телеграма (изпратена рано на 27 октомври), че в случай на американска атака срещу острова те ще нанесат удар по САЩ с ядрено оръжие и няма да изчакват Кенеди да поеме инициативата.

За Кастро, „нападение, което да изличи комунизма в Куба, означава началото на глобална война между социализма и империализма“. За Хрушчов „такова нещо няма да има и Съветският съюз трябва да се пази да не бъде въвлечен във война в Куба“ — пише политическият историк Реймънд Гартхоф през 1992 г. в изследване на Кубинската криза.

Кубинската криза е преустановена по дипломатически път. Провеждат се тайни директни разговори между президента Кенеди и премиера Хрушчов. Осъществени са и комуникации по „задни канали“ между двамата лидери с посредничеството най-често на Робърт Кенеди, на американски журналисти и на двама служители на КГБ във Вашингтон — ГЕОРГИЙ БОЛШАКОВ и Александър Феклисов.

На 28 октомври съветското правителство се съгласява да премахне балистичните ракети от Куба. Блокадата продължава, докато стратегическите оръжия се разглобяват и изнасят от острова. На 20 ноември, когато започва разглобяването на бомбардировачите Ил–26, президентът Кенеди обявява, че „карантината“ над Куба може да бъде прекратена. Успехът й се състои в това, че демонстрира решителността на Америка, без да се стига до нападения срещу съветските сили в Куба. Хрушчов изтегля оръжията за масово унищожение от Куба (а също и 3–4 пехотни полка). Президентът Кенеди се съгласява да не напада Куба и да изтегли балистичните ракети Юпитер от Турция.

Американските разузнавателни самолети успяват да осигурят подробно снимково покритие на Куба, с което разкриват пред света съветските действия и лицемерие. Разузнавателната общност обаче не успява да улови ранните признаци за струпването на съветски ракети в Куба, а така също характера и размерите на това струпване. Американските източници са убедени, че само 8000 души съветски военен персонал е имало на острова по време на карантината. Истинският брой е 41 900!

Вероятно значително по-важно е нещо друго — че американската разузнавателна общност стига до заключението, че в Куба няма ядрено оръжие. Истината е, че първите бойни глави пристигат на товарния кораб Индигирка на 4 октомври. Тази пратка включва 36 бойни глави за ракети SS–4, 80 — за ракетите на крайбрежната защита, 12 за късообхватните артилерийски ракети Луна и 6 бомби за бомбардировачите Ил–26 — общо 134 ядрени глави. (Търговският кораб Александровск също е акостирал с 24 ядрени бойни глави за ракети SS–5, които обаче не са били разтоварени.)

Белият дом също разполага с таен източник за разузнавателна информация. Това е полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — офицер в съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ). През 1961–1962 г. той предава на британците и на американците секретни данни за съветските оръжия и степента на бойна готовност. Тази разузнавателна информация и проведените по-рано полети на U–2 над Съветския съюз показват на Кенеди, че руснаците са на много ниско равнище на готовност в случай на ядрена война. Разузнаването, добро или лошо, както и американските преимущества в ядрените оръжия са фактори от особено значение за президента Кенеди за постигането на успех в преговорите. Официална история на военновъздушните сили отбелязва във връзка с кризата:

Обработката и използването на необработени разузнавателни сведения бяха толкова важни за националната сигурност, колкото и изпълнението на мисиите по осигуряване на тези сведения. Кубинската криза се развиваше толкова бързо, че разузнавателната информация трябваше да се обработва и да се анализира веднага, а резултатите да се предават на политиците навреме, за да могат да реагират своевременно.