Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (80)

* Англия — Великобритания — Обединено кралство

Дълбоко заложените корени на разузнаването в Англия се преплитат с много случаи на предателство. Това налага създаването на ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ. Векове наред усилията на кралските специални служби се свеждат главно до това да опазят живота и трона на действащия монарх. През XIV и XV в. това се изразява в издирване на размирно настроени шотландци и на други чужденци. Но дълго в Англия не е имало организация, която да противостои на чуждестранния шпионаж, която да следи, да открива и да наказва шпионите. От 1351 г. юридическата база за борба с държавната измяна (всички престъпления, извършвани срещу краля и кралството, включително правенето на фалшиви пари) е т.нар. Закон за измяна. Съгласно този документ човек може да загуби главата си дори само ако си „представи смъртта на краля“.

И макар шпионажът в страната да е далеч повече, отколкото измяната към краля, именно тя се смята за най-голямото престъпление. По Закона за измяната са осъдени и екзекутирани Мария Стюарт, кралица на шотландците, сър Уолтър Роли и много други. Към този закон се връщат неведнъж и през XX в., когато Англия води енергична борба срещу предателите между двете световни войни. (Вж. ДЖОЙС, УИЛЯМ.)

Необходимостта от външно разузнаване за монархията става твърде остра през 1570 г., когато папа Пий V отлъчва от църквата кралица Елизабет I. Опасявайки се от папски заговорници сред своите поданици, Елизабет I създава мощна вътрешна разузнавателна служба под ръководството на сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ, който през 1573 г. получава длъжността кралски министър. (Един от агентите на Уолсингам е поетът драматург КРИСТОФЪР МАРЛОУ.) Уолсингам развива бурна дейност не само в Англия, но и на Европейския континент, създавайки там своя агентурна мрежа. Главен обект на неговото разузнаване са католиците. Той не се притеснява да подкупва „свещеници, йезуити и предатели“, за да „разстрои вражеските планове по отношение на кралството“. Един от шпионите му в Рим подслушал как някои заговорници планирали да „вбесят“ кучетата на краля, които „да разкъсат месата му“.

Всички начинания на Уолсингам са „забравени“ след смъртта му през 1590 г. Едва през XVII в. при Оливър Кромуел системата на разузнаването е задействана отново. Един от „разузнавачите“ (такова е официалното им название тогава) на Кромуел — ДЖОН ТЪРЛОУ, разказвал, че Кромуел бил взел на служба „много хитри и коварни хора“ и организирал тайно отваряне на писмата и пощенските пратки, които минавали през Главното пощенско управление. (Вж. УОЛИС, ДЖОН.) По времето на Кромуел отварянето на писмата се извършва от „тайнствен мъж“ в специално определена стая.

Тайно управление

Шпионажът навлиза трайно в сферата на държавните интереси едва след т.нар. Славна революция, в хода на която е свален от престола крал Джеймс II и парламентът приема Декларация за правата (1689). Писателят ДАНИЕЛ ДЕФО, наречен родоначалник на британското Тайно управление, през 1703 г. сам предлага на председателя на Камарата на общините шпионските си услуги срещу заговорническата дейност на привържениците на сина на сваления Джеймс II. През XVIII в. в Англия са учредени официалната длъжност дешифровчик (вж. УИЛС, ЕДУАРД) и Тайното управление, подчинено на министър.

По-късно Тайното управление преминава към пощенското ведомство, където продължава редовното следене на частната кореспонденция. (Вж. СЕМЕЙСТВО БОУД.)

През 1782 г. пълномощията на министъра са разделени: Министерството на външните работи се занимава с делата извън Великобритания, а Министерството на вътрешните работи — във Великобритания. Разделя се и разузнаването: Министерството на външните работи събира разузнавателна информация от чужбина, а Министерството на вътрешните работи се занимава с вътрешната сигурност на държавата.

Войната за независимост на Северна Америка от 1775–1783 г. е сериозно изпитание за британските служби, работещи в сферата на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО и ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Възниква потребност да се организират агентурни мрежи в американските колонии и във Франция, която помага на борците за независимост. (Вж. АРНОЛД, БЕНЕДИКТ; АНДРЕ, ДЖОН; БАНКРОФТ, ЕДУАРД.)

През това време практиката за отваряне на личните писма продължава въпреки парламентарните обсъждания през 1844 г. Автор на писмо сложил в плика няколко дребни зрънца. Адресатът го получил без тях, което убедително доказвало, че пликът е бил отварян. Възмутеният автор на писмото потърсил защита от парламента. Въпреки всички протести обаче британските тайни служби продължават да отварят пощата. Т.нар. ВЕЛИКА ИГРА е едно от най-крупните дела на британското разузнаване през XIX в.: съперничеството между Русия и Великобритания за тайното притежание на Централна Азия. Русия планира да разшири там влиянието си, а Англия иска да осигури северните подстъпи към Индия, която й принадлежи. Британска щабквартира на ВЕЛИКАТА ИГРА става Мешед в провинцията Хорасан в Персия (сега Иран). Англичаните дават пари на журналисти, пътуващи дервиши, пощенски служители и бежанци, за да събират информация за противника. В едно от съвременните исторически изследвания за тези събития се споменава за един моряк, служил на руски кораб в Каспийско море и тайно работил за англичаните, който казал: „Не е изключено впрочем да са ми плащали и руснаците.“ Великата игра продължава до Първата световна война.

Секретни пари

От 1782 г. парламентът тайно финансира британското разузнаване, като отделя в разпореждане на министъра тайни средства, които не подлежат на открита финансова проверка. Дипломатите, връщащи се в Лондон от командировки в чужбина, се заклеват, че честно са изразходвали поверените им пари. От запазените документи се вижда, че са били харчени за АГЕНТИ (постоянни) и информатори (които подават информация само понякога), работещи в Германия, Русия, Италия, Османската империя и Испания.

През 1807 г. са отделени крупни суми за Прусия и Русия, тъй като англичаните искат да се съюзят с тези страни срещу Наполеонова Франция. От тайните фондове са парите за издръжка на „заслужилите пенсионери“ на секретната служба.

Необходими са средства и за многобройните английски шпиони сред дипломатите, военните АТАШЕТА и журналистите, работещи в най-отдалечените кътчета на Британската империя на границата на XIX и XX в. От 1894 до 1898 г. тайни средства постъпват и в информационната агенция Ройтерс, снабдяваща секретната служба с поверителна информация от кореспондентите си в чужбина и позволяваща на Министерството на външните работи да публикува от свое име пропагандни материали в чуждестранни вестници.

Специализирани разузнавателни поделения към 1883 г. се появяват както във военното министерство, така и в Адмиралтейството. Отначало това твърде наподобява любителство. Необходимостта от сериозен професионален подход към разузнаването и контраразузнаването назрява по време на Англо-бурската война през 1899–1902 г. Генерал-майор сър РОБЪРТ БЕЙДЪН-ПАУЪЛ, герой от отбраната на обсадения Мафекинг през 1900 г., въвежда през войната няколко новаторски метода на разузнаване. Енергичната му дейност допринася много за пробуждането на държавен интерес към тази сфера и води до реорганизация на секретната служба и до извеждането на цялата система на британското разузнаване на ново, съвременно равнище (с оглед на бъдещата война в Европа). Разработената около 1905 г. схема предвижда създаването на 3 главни равнища на разузнаване. „Наблюдателите“ били длъжни да събират информация на противникова територия и да я предават на „куриерите“, за които се използват търговци, цигани и жени. Те са длъжни да доставят информацията в неутрални страни и да я предават на „събирачи“. Задълженията на „събирачите“ са първичната обработка на данните и доставката им в най-близкото британско дипломатическо представителство за шифроване и изпращане в Лондон. Според плана за „събирачи“ трябва да се използват кадрови служители на Управлението на военното разузнаване към военното министерство на Великобритания. Планът така и не се реализира. Но през 1909 г. подкомитет към Комитета по отбрана на империята предлага да се създаде Бюро на секретната служба, финансирано от тайните фондове на военното министерство, и да му се възложи отговорността за цялата контраразузнавателна дейност на Великобритания. Бюрото е създадено с 2 отдела: вътрешен и външен. Скоро първият се трансформира в Служба за сигурност — МИ–5 (V управление на военното разузнаване), а вторият — в Секретна разузнавателна служба, или МИ–6.

Първа световна война

По фронтовете на Първата световна война английското ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ доказва само своята неефективност. При река Сома например англичаните търпят тежки загуби само защото немците подслушват телефонните им разговори и узнават оперативните им планове. Началникът на разузнаването в щаба на английската бригада противно на инструкциите дава заповеди в открит текст по полевия телефон! Записаните разговори по-късно са открити в немски окоп. По този повод един британски историк пише: „Стотици храбреци загинаха по вина на един-единствен глупак!“ Неуспехите на тактическото разузнаване отчасти са компенсирани от новаторското прилагане на разузнавателната авиация и наблюдателните БАЛОНИ.

Съвсем различно се проявяват британските дешифровчици, съумели през войната „да разкрият“ едва ли не всички германски шифри и кодове. Така специалистите от СТАЯ 40 успяват да прехванат и да прочетат т.нар. ТЕЛЕГРАМА ЦИМЕРМАН, което оказва сериозно влияние върху развитието и изхода на войната. В това послание на германския министър на външните работи до посланика на Германия в Мексико се предлага на мексиканците да помогнат на немците във войната, а немците да им помогнат да си отвоюват от САЩ загубените през XIX в. територии. Англичаните предават телеграмата на американците, които дотогава пазят неутралитет. Ядосани, те влизат във войната на страната на Великобритания. След войната високоефективната Стая 40 е преобразувана в ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ (ПШКШ).

Войната възпитава цяло поколение специалисти, върху които по-късно се крепи цялото британско разузнаване и контраразузнаване. Сред тях се откроява сър СТЮЪРТ МИНГИС, който служи във военното разузнаване и по-късно оглавява МИ–6. По време на войната МИНГИС разработва картотечна система, която ясно разделя всички хора на „свои“ и „чужди“. В картотеката съществуват 4 категории по национален признак — ПБИ (поданици на Британската империя), ПСД (поданици на съюзнически държави), ПНД (поданици на неутрални държави) и ПВД (поданици на вражески държави), както и категории по благонадеждност — от абсолютна лоялност и преданост към Великобритания до открита враждебност и преданост към Германия. Това е грубата схема, която по-късно Мингис използва в МИ–6.

За да се скрият местата за дебаркиране и точният брой на американските експедиционни сили, изпратени през 1917 г. във Франция, представителите на специалните служби на САЩ и Великобритания съвместно разработват хитроумна операция за дезинформация, основана на т.нар. Документ X. На неутралните Мексико и Испания се предава справка със силно завишени цифри за американското военно присъствие в Европа. Както се очаква, Документът X веднага попада в ръцете на немците. От своя страна англичаните и французите предприемат мерки, за да придадат убедителност на цялата операция, а британските дешифровчици по-късно потвърждават пълния й успех.

В очите на германските специални служби реалните американски батальони моментално се превръщат в полкове, а полковете — в дивизии, дивизиите стават армии, а армиите — групи армии. Документът X задейства толкова точно, че един британски разузнавач по-късно пише: „Дори някои от нашите собствени висши щабни офицери така и изобщо не узнаха истинската численост на американските сили на европейския театър на военните действия.“

След войната англичаните запазват целия си разузнавателен апарат и го хвърлят в борбата срещу новия враг — болшевиките. Опасявайки се от масови безредици, подобни на тези, които заливат Русия и Германия, те създават в системата на своите специални служби нов институт — МО–4, който има за задача да събира информация и да предотвратява граждански бунтове и метежнически брожения във въоръжените сили на страната.

И с настъпването на мира военното сътрудничество между британското и американското разузнаване продължава. Уинстън Чърчил, в началото на войната пръв лорд на Адмиралтейството, всячески съдейства да се укрепват тези връзки и проявява голям личен интерес към разузнаването. По негово предложение министър-председателят Лойд Джордж централизира системата на британските специални служби, въвежда МИ–6 в състава на Министерството на външните работи и възлага на тази разузнавателна структура да води агентурната работа и да провежда операции извън пределите на Британската империя. Най-прочут агент на МИ–6 по това време е СИДНИ РАЙЛИ, действащ в болшевишка Русия и на много други места по света, където Великобритания има свои стратегически интереси. Сътрудниците на разузнаването към военното министерство, като Мингис, официално си остават там за ПРИКРИТИЕ, но в действителност работят за МИ–6.

През 1927 г. в резултат на т.нар. АФЕРА АРКОС Великобритания скъсва дипломатическите си отношения със СССР. Установено е, че съветската компания Аркос се занимава в Англия не само с бизнес, но и с шпионаж. След този скандал руснаците преместват акцентите от легалното разузнаване върху нелегалното. Те активно вербуват за шпиони членове на комунистическата партия на Великобритания, като създават от тях цяла агентурна мрежа. В тези години те се интересуват основно от секретна информация за оръжейния завод в Улуич.

МИ–5 поставя пред 25-годишната Олга Грей задачата да се внедри в шпионска група. Тя влиза в Дружеството на приятелите на Съветския съюз, става член на комунистическата партия и си завоюва репутацията на „проверен другар“. Спечелва доверието на руснаците и те я правят отговорник за конспиративна квартира на НКВД. Олга предава в МИ–5 ценна информация за дейността на партията и за шпионската работа на членовете й. Когато британската Служба за сигурност слага край на шпионската мрежа, Олга, страхувайки се за живота си, си сменя фамилията и емигрира в Канада.

Когато в началото на 30-те години Адолф Хитлер взема властта, британското разузнаване пренасочва вниманието си от вътрешните врагове към подготовка за нова война с Германия.

Втора световна война

През 1938 г. министър-председателят Невил Чембърлейн подписва в Мюнхен пакт с немците и връщайки се, обявява пред своите съотечественици, че им „носи мир“. В същото време полковник Н. МЕЙСЪН-МАКФАРЛИН — английски военен аташе в БЕРЛИН, и УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — сътрудник на специалните британски служби (по-късно ръководител на представителството на британското разузнаване в САЩ), предлагат на Мингис план за покушение над Хитлер (за тази цел те са щели да използват винтовки). Лорд Халифакс, външният министър на Великобритания, отхвърля предложението с думите: „Ние още не сме дошли до тази черта, зад която дипломацията отстъпва място на политическите убийства.“

С мисли за „крайни мерки“ английското разузнаване се готви за война. През август 1939 г., когато войната срещу Германия става неизбежна, парламентът приема Закон за извънредни пълномощия, който дава право на правителствените структури рязко да ограничават гражданските свободи на населението. А последвалата наредба 18В (приета, колкото и странно да е, от правителството, а не от парламента) дава право на министъра на вътрешните работи да разрешава арест и задържане под стража без съд на всички лица, заподозрени в „действия, насочени към отслабване на държавната сигурност и отбранителната способност на кралството“. Тази наредба дава възможност на разузнаването да предприеме активни действия срещу организации като Британския съюз на фашистите, Дружеството за англо-германско приятелство и Клуба по правата, към който имат отношение обвинените в шпионаж АНА ВОЛКОФ и ТАЙЛЪР КЕНТ — американски специалист по кодовете.

На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша, а 2 дни по-късно Великобритания и Франция обявяват война на Германия. По време на Странната война (наречена така несправедливо, тъй като се водят боеве, само че по море) МИНГИС нарежда на двама свои подчинени да се опитат да влязат в контакт с немски дисиденти, които желаят отстраняването на Хитлер. Операцията завършва с пълен провал (вж. БЕСТ, ПЕЙН).

В същото време германските разузнавателни служби, предимно АБВЕРЪТ, енергично се заемат да вербуват агентура на територията на Великобритания и да изпращат парашутнодесантни групи. Противопоставяйки се на тези акции, британската КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ действа точно и използвайки СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА, организира ПРЕВЕРБУВАНЕ на диверсантите, превръщайки ги в ДВОЙНИ АГЕНТИ. Удава й се да заблуди немците, които смятат, че в лагера на врага работи тяхна надеждна агентура, която всъщност действа под пълния контрол на британското контраразузнаване. Работата с пленените диверсанти се извършва в пълна тайна. На тях им се казва просто: „Ще работите за нас или ще умрете.“ 18 шпиони — 16 в Англия и двама испанци в Гибралтар, са екзекутирани, 15 са обесени. Йозеф Якобс (т.нар. Джордж Раймър) при спускането с парашут в Англия счупва крак и не може сам да се качи на ешафода. Той е привързан за стол в двора на лондонския затвор и разстрелян от стрелкови взвод. Твърди се, че само един от шпионите е оправдан, но след това отново е арестуван и до края на войната престоява в затвора по обвинение в нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. Доколкото е известно, само един немски шпионин успява да стигне до Обединеното кралство в годините на Втората световна война, без да бъде арестуван (вж. ТЕР БРАК, ЯН ВИЛХЕЛМ).

Трябва да се отбележи, че една от най-важните победи на Великобритания във войната е не на бойното поле, а в ПАРК БЛЕЧЛИ, засекретена щабквартира на дешифровъчния център ПШКШ. Именно от тук идват материалите от операция УЛТРА. Това са прехванатите и дешифрирани германски радиосъобщения, които позволяват оперативно да бъдат информирани британските и американските военно-политически ръководства за стратегическите планове и решения на Хитлеровите щабове. За да бъде оказана помощ на съпротивата и на групите за диверсии в окупираната от нацистите Европа, англичаните създават организация за Специални изпълнителни операции (СИО). Както отбелязва историкът М. Р. Д. Фут, тя „е формирана по всички традиции на английската ексцентричност… доста неортодоксална организация, създадена, за да води война с неортодоксални средства на неортодоксални места“.

От встъпването си в длъжност през 1940 г. министър-председателят Уинстън Чърчил не изпуска от вниманието си работата на разузнавателните служби. Той организира необходимите ресурси и подкрепа за разузнаването и за дешифровъчното дело. Големият му интерес към разузнаването личи в бележката му от 24 ноември 1940 г. до директора на имперския Генерален щаб: „Най-важното е да добием ясна представа за нещата, каквито и да са те.“

Той лично получава голяма част от съобщенията на Ултра и нарежда командирите да ги използват при планиране на стратегията си. Дори когато не е в Лондон, му се доставят разпечатки с помощта на ОТДЕЛА ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ, чиито кадри го придружават навсякъде. По време на войната Чърчил периодично следи за прикриването или за сериозната маскировка на разузнавателните източници. Той особено държи на това германските ръководители да не разберат, че по-голямата част от военните им комуникации се прехваща и се разчита от английските декодировчици. (Вж. БОНИФЕЙС; БОДИГАРД.)

В разузнавателната война Великобритания бележи доста по-голям напредък в сравнение с ГЕРМАНИЯ. По време на войната, както отбелязва Дейвид Кан в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978), „съюзниците обикновено бяха информирани до дивизионно ниво за силата на германците във Франция“. Информацията, получена от Ултра, е ключът към победата в Атлантика — дългата и оспорвана кампания срещу германските подводници. В резултат от внимателно насочваната хитроумна Система на двойната игра по превербуване на германските агенти се организират редица операции по дезинформация на противника в навечерието на ДЕНЯ Д. Германският Генерален щаб е толкова объркан, че не може да реши дали операцията е фиктивна или действителна дори когато съюзническите войски дебаркират в Нормандия.

Студената война

Едва войната срещу Хитлер е завършила през май 1945 г., а вече се възобновява тайното противостоене с военния съюзник — Съветския съюз. И тук англичаните ги очаква голям удар. Както отбелязва Хю Тревър-Роупър — историк и разузнавач от времето на войната, МИ–5 изведнъж осъзнава, че „същите методи на внедряване, които са дали толкова добри резултати срещу Германия, със същия успех се прилагат от руснаците срещу Великобритания. Съветското разузнаване, активно вербувайки своя агентура сред англичаните, излъгва МИ–5 и МИ–6 точно така, както британското разузнаване чрез Системата на двойната игра излъгва по време на войната Абвера“.

Списъкът на английските разузнавачи, които работят за Съветския съюз, е дълъг: ГАЙ БЪРДЖИС, ДОНАЛД МАКЛИЙН, ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, сър АНТЪНИ БЛЪНТ, ДЖОН КЕЪРНКРОС — всички членове на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. За вербовчиците от съветското разузнаване Кеймбридж е любимо място за търсене на кандидат-шпиони. Тези хора предават на руснаците някои от най-зорко пазените тайни, отнасящи се до взаимодействието между британското и американското разузнаване, държавната политика на Великобритания, постиженията на английските дешифровчици и дори материали за атомната бомба. За съветското разузнаване активно работят също ДЖОРДЖ БЛЕЙК, ДЖОН ВАСЪЛ, ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ, ЛИО ЛОНГ, ДЖЕФРИ ПРАЙМ и др. Тясно свързана с руснаците е и т.нар. АФЕРА ПРОФУМО, донесла на Великобритания не само загуба на секретна информация, но и грандиозен политически скандал.

Бившият разузнавач от МИ–5 ПИТЪР РАЙТ в „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) — книга, която министър-председателката Маргарет Тачър се опитва да попречи да бъде издадена, поддържа тезата, че самият началник на МИ–5 сър РОДЖЪР ХОЛИС е съветски АГЕНТ. Райт твърди също, че през 1960 г. група оперативни работници от МИ–5 замислят заговор срещу министър-председателя Харолд Уилсън през 60-те години.

Системата за сигурност в МИ–5 и МИ–6 е пословично слаба. Поради хомосексуалността си някои сътрудници са удобни мишени за шантаж от съветските разузнавачи. Бърджис и Маклийн са известни с пиянството си. Филби от време на време злоупотребява с алкохола. Във връзка с това Ребека Уест пише: „… щяхме да се избавим от много проблеми, ако по-малко вадехме на показ кирливите си ризи и бяхме уволнили няколко отчаяни пияници.“

Структурата на британското разузнаване от времето на Втората световна война се запазва напълно и в следвоенните години. ПШКШ само насочва вниманието си към интересуващите я съветски обекти: дипломатически представителства, служби на търговски организации, отделни частни лица. В сътрудничество с БРАТОВЧЕДИТЕ от ЦРУ МИ–6 успешно ръководи дейността на полк. ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — може би най-ценния източник в Съветския съюз, с който някога са разполагали западните специални служби.

Заедно с американците англичаните провеждат операции за техническото разузнаване. СЪГЛАШЕНИЕТО БРЮС от времето на Втората световна война между тези 2 страни (плюс някои членове на Британската общност), по силата на което те споделят всички постижения на своите служби за дешифриране, продължава да действа и през Студената война. А през 1947 г. се подписва безпрецедентното СЪГЛАШЕНИЕ ЮКЮС, предвиждащо по-нататъшно сближаване на западните разузнавания.

Английски пилоти извършват разузнавателни полети над територията на Съветския съюз с американски шпионски самолети. Първият такъв полет дълбоко във вътрешността на Съветския съюз е осъществен през 1952 г. Тогава по искане на ЦРУ британски самолети за фоторазузнаване КАНБЕРА достигат до съветски ракетен полигон. Известна е поне още една подобна мисия, когато летци от Кралските ВВС на Великобритания се появяват във въздушното пространство на Съветския съюз с разузнавателни самолети B–45 ТОРНАДО и U–2.

След Студената война

След като Райт публикува книгата „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“) през 1987 г., парламентът променя Закона за държавната тайна, като разрешава да се привличат към съдебна отговорност бивши сътрудници на специалните служби, разгласили информация за минали операции на британското разузнаване. И все пак след края на Студената война предишната система на тотална секретност прави отстъпление. За пръв път публично са изнесени имената на ръководителите на специалните служби, дейността на МИ–5 открито се обсъжда в специално издаван бюлетин. Властите признават, че съществува Комитет за обединено разузнаване. Излиза от печат специалната брошура Дейността на Централното разузнаване, в която за пръв път се описва как работят специалните служби.

През декември 1991 г. постът директор на МИ–5 се заема от СТЕЛА РИМИНГТЪН. Тя е първата жена, която оглавява британската разузнавателна агенция, а също и първият официално оповестен директор. Назначена е в МИ–5 в резултат от целия процес по привличане на жени в разузнаването. Към 1991 г. по груба преценка 40 % от всички сътрудници в МИ–5 са жени и броят им постоянно расте. Те вече изпълняват и оперативна работа по места — главно в Северна Ирландия — в тясно взаимодействие с жени от специалния отдел на Скотланд ярд.

Подобно на други западни разузнавателни общности и британските служби отделят главно внимание на борбата с тероризма и наркотиците. През 1992 г. на МИ–5 е възложено да оглави отпора срещу членовете на Ирландската републиканска армия (ИРА) и на Ирландската националноосвободителна армия (ИНОА). Като демонстрира невиждана дотогава откритост, ръководството на МИ–5 публично заявява, че в средата на 90-те години около 70 % от всички сили и средства на службата отиват именно за борба срещу тероризма.

Тази прозрачност шокира мнозина дългогодишни служители на тайните служби. „Разузнаване без секретност е все едно свещеник без одеяния или спиритически сеанс при ярка светлина. Секретността трябва да се поддържа на всяка цена независимо дали служи на някаква конкретна цел или не“ — казва МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ, бивш разузнавач, описал подробно стария си занаят.