Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (1054)

Парк Блечли

Щабквартирата на британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ и център по КРИПТОАНАЛИЗ през Втората световна война, където се дешифрират германските КОДОВЕ и ШИФРИ и се появяват материалите от УЛТРА.

Разположен на 80 км северно от Лондон, ПБ — както го наричат — е мястото на едни от най-важните операции от Втората световна война: разкриване тайните на германската шифрова машина ЕНИГМА.

Парк Блечли е известен също и като Станция X — съгласно военния план за евакуация първоначално там е трябвало да се настани щабквартирата на Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Вместо това се превръща в средище на математици, шахматисти, лингвисти и просто ексцентрици без определена професия, но с остър ум и развито логическо мислене. (Разказват, че веднъж в Парк Блечли бил видян човек да се разхожда с шапка в ръката и чанта на главата.) Заедно с военните те дешифрират, превеждат и анализират невероятно количество противникови съобщения. Имало е дни, когато само радиоразговорите между екипажите на германските подводници средно за денонощие са достигали 3000.

Сър Хърбърт Лиън — предприемач от времето на кралица Виктория, построява Парк Блечли през 60-те години на XIX в. и го нарича на името на мръсния промишлен град, разположен почти на средата на пътя между Оксфорд и Кеймбридж. Един архитект определя построения комплекс като „чудовищна грамада, отразяваща цялата архитектурна недодяланост от периода на разцвета на викторианската епоха“.

Школата се премества в ПБ през август 1939 г. Местоположението на новата щабквартира се оказва много удачно, тъй като Парк Блечли е свързан с Лондон както по шосе, така и с железопътна линия, а също така е близо и до Оксфорд, и до Кеймбридж (немаловажен фактор, тъй като дешифровъчният център се нуждае от приток на университетски мозъци).

Главната сграда е солидна постройка от червени тухли — „с претенции на късна английска готика“. Сменена е цялата електроинсталация, прокарани са нови телефонни линии. Залата за билярд е превърната в телефонна зала, а кулата — в радиозала. Антените са издигнати между комините и по дърветата. Работници от Кралския флот орязват върховете на високите дървета и прикрепват антени към тях, свързвайки ги с десетките военни бараки близо до централната постройка. Бараките са свързани помежду си с коридори и от птичи поглед приличат на огромна буква „Н“. По-късно ПБ получава самостоятелно електрозахранване с 2 дизелови двигателя. Има скривалища в случай на нападение, в които е монтирано оборудването за разкодиране и улавяне на сигнали.

През април 1940 г. декодировчиците вече могат да разчитат по-голямата част от германските съобщения и се появява нужда от място, където огромните усилия по разчитането на тези съобщения да бъдат превърнати в навременна, полезна разузнавателна информация. До началото на пълномащабните операции в ПБ между американците и англичаните вече е установено тясно сътрудничество в областта на дешифрирането на кодовете на Енигма (вж. СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС). Първата делегация специалисти от американската армия и военноморския флот, изпратена от УИЛЯМ ФРИДМАН, пристига в ПБ в началото на 1941 г. Те донасят машината ПЪРПЪЛ, която използват за декодиране на японските дипломатически шифри.

Сред пристигналите в ПБ американци са полковник ТЕЛФЪРД ТЕЙЛЪР — впоследствие прокурор по военни престъпления, капитан АЛФРЕД ФРЕНДЛИ — впоследствие изпълнителен директор на вестник Вашингтон поуст, Уилям Бънди — бъдещ помощник държавен секретар, Луис Пауъл-младши — бъдещ съдия в американския Върховен съд, и Джон Оукс — впоследствие водещ журналист във вестник Ню Йорк таймс.

В началото на активната работа в ПБ работят около 1800 души (мъже и жени). С разрастването на работата се увеличават и малките едноетажни бараки. От съображения за сигурност всеки нов сътрудник се прикрепя към една работна група и вече не може да бъде преназначен в друга до края на войната. На цивилните специалисти се налага да живеят в близост до ПБ (по-голямата част от тях са настанени в тесни мебелирани стаи). Военнослужещите са разквартирувани в 2 разположени наблизо бази на Кралските ВВС. „Атмосферата там бе изумителна — пише по-късно Френдли във вестник Вашингтон поуст. — Всички бяха с висок морален дух, тъй като всеки знаеше колко голяма е ползата от неговата денонощна къртовска работа. Да, ПБ беше уникален военен обект, където човек не страдаше от дивотиите на началниците и от чувство за безполезност от безсмислена работа или нещо подобно.“

Процесът на обработка на материалите на Ултра е доста сложен. В една барака се извършва структурен анализ на прехванатите германски радиоразговори, а в съседната материалите се дешифрират и се превеждат на английски. За определяне степента на секретност там е въведена система ПРИОРИТЕТ ЗЕТ (Z), която варира от едно Z — за най-маловажните, до ZZZZZ — за най-важните съобщения. След такова сортиране материалите отиват в трета барака, където се шифроват и се изпращат на съответните получатели. (Вж. ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ.)

Отделни характеристики на дадено прехванато съобщение, като наименования на германски военни части и съединения, имена, названия и даже серийни номера на сачмени лагери, се картотекират по азбучен ред. Картотекирането започва с една кутия за обувки и се разраства до невероятни мащаби (заема голяма стая и се обслужва от 9 жени на 3 смени). И пак от съображения за сигурност копия от картотеката се пазят във великолепната библиотека Бодлиън в Оксфорд.

След време в ПБ е монтирана и изчислителна техника. Машините БОМБА и КОЛОС изискват непрекъснато внимание и затова пред тях неотлъчно дежури оператор. В книгата си „Много специално разузнаване“ („Very Special Intelligence“, 1977) Патрик Бийзли от ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО РАЗУЗНАВАНЕ към Адмиралтейството, работил през войната в ПБ, специално споменава 1200-те жени от помощните тилови служби на Кралските ВМС на Великобритания и машините, на които те са работили:

Защо избираха именно тях за оператори на машините, до ден-днешен не е известно. Работата беше толкова монотонна и вредна — близка до затворническата, но без възможност за освобождаване предсрочно за добро поведение. Обратно: назначени веднъж за оператори, тези предани и изключително умни момичета вече нямаха никакви изгледи за връщане назад. Шансове за растеж в кариерата практически не съществуваха, всякакви контакти със сътрудниците от другите подразделения бяха забранени и затова те почти нямаха личен живот. За поддръжката на „бомбите“, както ги наричаха, отговаряха малка група техници от Кралските военновъздушни сили, чийто живот не бе по-впечатляващ или по-интересен от този на жените. Единственото признание, което получаваха тези предани мъже и жени, бе високо цененото обичайно съобщение от Уинстън Чърчил, който ги хвалеше, че „Пилетата се люпят толкова добре и без да ги кътка кокошката!“.

Забележката на премиера Чърчил за пилетата е точна. Тайните на ПБ са добре пазени. Единствената сериозна пукнатина в сигурността е работата на ДЖОН КЕЪРНКРОС — британски РАЗУЗНАВАЧ, който шпионира за Съветския съюз. В Парк Блечли той прехваща и декодира материали на Ултра, които предава на съветския си АГЕНТУРИСТ.

Професионалните разузнавачи често недоволстват, че Парк Блечли е превзет от аматьори, и наричат мястото Малкия кралски, тъй като голяма част от работещите в ПБ идват от Кеймбриджкия кралски колеж. Сред британските учени са Алън Минг — великолепен математик от Кралския колеж, който пренасочва усилията за разгадаване на Енигма със създаването на примитивен компютър, Ленърд Палмър, който разчита критско-микенски надписи, романистът Ангъс Уилсън — ексцентрик, който веднъж обикаля езерото на лебедите в ПБ чисто гол. Участват и преподаватели по гръцки, италиански, немски, руски и класически езици, а така също лингвисти и историци.

Командващият Кралския военноморски флот АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН отговаря за ПБ до 1942 г. След това е наследен от ЕДУАРД ТРАВИС — човек със здрава ръка, който управлява екипа по непознат дотогава за флота начин. Много от учените са толкова възрастни и прецизни, че офицерите по сигурността изпитват неудобство да им правят забележки — например да спазват правилата. Един ден четирима от тях успяват да напишат писмо до Чърчил, в което се оплакват, че работата им „е в застой, а в някои случаи не се върши изобщо“, тъй като няма персонал.

В отговора си Чърчил настоява пред ръководителя на Парк Блечли, известен като Си (СТЮЪРТ МИНГИС), да бъдат увеличени щатът и финансирането. Макар и ядосан от това, че учените са пренебрегнали йерархията, МИНГИС изпълнява препоръките на министър-председателя. В края на войната в ПБ работят почти 10 000 военни и цивилни.

Чърчил проявява огромен интерес към Парк Блечли и дори веднъж посещава Мингис. Споделяйки мнението си с ръководния състав на Парк Блечли, Чърчил се обръща към Мингис: „Зная, че ви казах да не остава нито един камък необърнат, за да откриете подходящия персонал, но не съм смятал, че ще приемете думите ми толкова буквално.“