Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spy Book: the encyclopedia of espionage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
dave (2010 г.)

Издание:

Норман Полмар, Томас Б. Алън. Енциклопедия на шпионажа

Американска, първо издание

Редактор: Райчо Радулов

Коректор: Юлия Шопова

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Виктор Паунов, 2001 г.

ИК „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954–528–213–4

История

  1. — Добавяне

Балони

Балоните са използвани за шпионаж много преди самолетите U–2 и СПЪТНИЦИТЕ. БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН е един от първите, които приемат балоните и като добро средство за разузнаване. Скоро след първите полети на балони с горещ въздух на братята Жозеф и Етиен Монголфие през 1783 г. Франклин пише, че те „може да се използват за определени цели, като издигането на някой сапьор, за да погледне отвисоко разположението на вражеската армия, на заводите и т.н.; да се пренесат разузнавателни сведения в или извън обсаден град; да се подадат сигнали от отдалечени места и др.“

В края на XVIII в. се появяват първите разузнавателни балони. Завързани здраво за земята с въжета, те се издигат в небето с наблюдателите. По време на Гражданската война в САЩ пълни с водород балони, използвани от Севера за ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, се издигат на 90 м над земята, откъдето се разкрива панорама в радиус 24 км. Тадеуш Лоу, конструктор на балони за армията на Севера, доставя навреме предупредителни сведения за битките във Вирджиния при Феър Оукс и Гейнс Мил, Вирджиния. Балони за наблюдение са пускани и от шлепове.

Лоу разработва водороден генератор, задвижван с конска сила, с който може да се напълни един балон за по-малко от 3 часа. Освен това оборудва своите балони с телеграф, така че наблюдателят да може веднага да изпраща съобщения за видяното. Петдесет шивачки ушиват 7 балона, с които се слага началото на наблюдателната ескадрила на Северните щати.

Южните щати имат 3 балона — един от моделите е с горещ въздух (той пада и се разбива), а другите 2 се пълнят с газ и са от типа „копринена рокля“. Названието идва от това, че са ушити от роклите на южняшките красавици. Оказва се, че нито един от тези балони не е ефикасен за нуждите на бойното поле.

Във Франция активно се използват балони през целия XIX в. По време на германската обсада на Париж през 1870–1871 г. френската столица поддържа връзка с външния свят посредством балоните и пощенските гълъби. В началото на XX в. за балоните настъпват черни дни. През 1911 г. френската армия официално обявява, че са остарели и че трябва да се заменят с дирижабли. Но балоните са завръщат през Първата световна война, когато и Германия, и съюзниците ги използват за тактическо разузнаване.

shpionazh-4.jpgАнглийски балон с телефонен микрофон, с голяма топографска карта, закачена на гондолата, и с два парашутни контейнера за аварийна евакуация в случай на нападение от немски изтребители.

Френските балони могат да се издигат до 1830 м при скорост на вятъра 20 км/ч и по тези показатели надминават германските. Към края на войната вече става очевидно, че балоните не могат да съперничат на самолетите, и отново потъват в забвение. По време на Студената война настъпва кратък ренесанс за балоните. През 1956 г. САЩ пускат неколкостотин балона с фотокамери, които тръгват от Западна Европа към територията на Съветския съюз като част от секретната програма с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ ДЖЕНЕТРИКС. Целта на американското разузнаване е балоните да прелетят и да направят снимки над територията на Съветския съюз и страните от Източния блок, като след това кацнат в западната част на Тихия океан. Програмата е отменена само месеци след началото й поради съветския протест от 1956 г., в който се заявява, че САЩ нарушават въздушното пространство с балони. Като доказателство на изложение в Москва са показани 250 балона и кошници за апаратурата. Според съветските специалисти радиоуправляемите балони „могат да прекосят цялата територия на Съветския съюз за 7–10 дни и след това да пуснат с парашут съответните фотокамери на предвиденото място“. Съветски говорител твърди, че всеки балон е снабден с екипировка с приблизително тегло 680 кг и с предавател, който подава сигнали на определени интервали. Когато достигне крайната цел, земната станция подава радиосигнал, след който фотокамерата се спуска с парашут на земята. Ако се приводни, уредът остава да се носи над водата, а авариен предавател подава сигнали, с които насочва търсещите.

Тези балони могат да поддържат постоянна височина и се пускат така, че да следват познати въздушни течения. Камерата записва координатите на всяка снимка. Според съветски източник филмът е достатъчен за 450–500 снимки. Руснаците предлагат награда за всеки, който открие балон и го предаде на властите.

През 1958 г. Айзенхауер одобрява Проект 461L, след като се убеждава, че с нов вид горивна камера балоните ще могат да летят достатъчно високо, за да не бъдат забелязвани. След протест на руснаците той е принуден да преустанови проекта.