Томас Малори
Смъртта на Артур (69)

Глава 7

Как крал Артур се съгласил да се сражава, за да се избави от тъмницата и да спаси двайсетте рицари, които били затворени там

— Кой сте вие, що тъй скърбите? — запитал крал Артур.

— Ние сме двайсет рицари пленници — отговорили те. — И някои от нас лежат тук от седем години, друга — по-дълго, а трети — по-кратко.

— По каква причина? — запитал Артур.

— Ще ви кажем — рекли рицарите. — Господарят на този замък — името му е сър Дамас — е най-коварният рицар на света, човек без чест и страхливец, какъвто светът не е виждал втори. Има той по-малък брат и храбър рицар на име Онцлак, и този измамник Дамас, по-големият брат, не иска да дели с него наследения от баща им имот, та само благодарение на воинската си храброст сър Онцлак владее богато и хубаво имение, дето живее най-добродетелно, обичан от всички. А сър Дамас, нашия господар, го мразят всички, защото е безмилостен и подъл. И тъй, от много време насам двамата постоянно воюват, ала сър Онцлак винаги побеждава и всеки път предлага на сър Дамас да излязат един срещу друг на двубой за наследството, ала Дамас не приема. Най-сетне сър Онцлак му предложил да намери друг рицар, който да се бие вместо него. Тогаз сър Дамас се съгласил да намери друг рицар, ала всички толкова го мразят и ненавиждат, че не се намери рицар, готов да се сражава заради него. И когато Дамас разбра, че никой рицар не желае да се сражава за него, огради се с много рицари и взе всеки ден да дебне рицарите, които минават през земите му в търсене на приключения, да ги пленява и да ги затваря в тази тъмница. Така хвана и нас един по един, додето странствахме по приключения, и мнозина добри рицари умряха тук от глад — осемнайсет на брой. И ако някой от нас, които сме тук сега, или от онези, дето са били тук по-рано, бе се съгласил да се сражава с брат му Онцлак, той щеше да ни освободи, ала тъй като този Дамас е такъв подлец и измамник, ние никога не бихме се сражавали за него, пък дори и да трябва да умрем заради това. И толкоз сме изтощени от глад, че едва се държим на краката си.

— Дано милостивият Бог ви избави — рекъл Артур.

И ето че скоро дошла при Артур една девица и го попитала:

— Как попаднахте тук?

— Сам не зная — отвърнал той.

— Сър — рекла тя, — ако се сражавате за моя господар, ще се избавите от тази тъмница, ако ли не, до края на живота си не ще излезете оттук.

— Тежко ми е да реша — отвърнал Артур, — ала по-добре да се сражавам, отколкото да умра в тъмница. И ако по този начин мога да избавя себе си и тези пленници, съгласен съм да изляза на двубой.

— Можете да ги избавите — рекла девицата.

— Готов съм да се сражавам начаса — рекъл Артур, — стига да имам кон и рицарски доспехи.

— Нищо не ще ви липсва — отвърнала девицата.

— Струва ми се, девице, че съм ви виждал в двора на крал Артур.

— Едва ли — отговорила девицата. — Никога не съм ходила там. Аз съм дъщеря на господаря на този замък.

Ала тя го излъгала, тъй като била от свитата на Вълшебницата Морган.

И отишла тя при сър Дамас и му казала, че един рицар ще се сражава заради него, и той заповядал да го доведат. И когато Артур застанал пред него, сър Дамас и всички рицари видели, че е мъж здрав и добре сложен, и рекли, че е жалко такъв рицар да умре в тъмница. И тъй, двамата със сър Дамас се споразумели той да се сражава заради него при условие, че всички други рицари ще бъдат освободени. И сър Дамас се заклел пред Артур, че ще стори това. А пък Артур се заклел, че ще се бие до смърт. И тогава всички затворници били изведени от мрачната тъмница в залата и освободени, ала до един останали да наблюдават двубоя.