Томас Малори
Смъртта на Артур (390)

Глава 5

Как сър Ланселот се сражавал с много рицари и как бил пленен

Сетне яхнал коня си и поел без път през една гора. И ето че скоро видял пред себе си широка равнина и на нея здрава крепост, а пред крепостта се издигали много шатри от разноцветна коприна. И сторило му се, че в равнината са се събрали петстотин рицари на коне, разделени на две дружини — онези от замъка били всичките на черни коне с черни сбруи, а другите пък били всичките на бели коне с бели сбруи. И връхлитали те един връз друг с чудна сила, та сър Ланселот се слисал. Най-подир му се видяло, че рицарите от замъка ще бъдат победени, и тогава решил да помогне на по-слабите, за да увеличи рицарската си слава.

И тъй, сър Ланселот се втурнал сред дружината на рицарите от замъка и повалил един от противниците им заедно с коня му. Сетне се понесъл по четирите краища на полето и извършил чудни бойни подвизи. След това изтеглил меч и повалил толкова много рицари, че всички се чудели как е възможно един рицар сам да извърши такива чудни бойни подвизи.

Ала белите рицари все връхлитали срещу сър Ланселот, за да го изтощят и да не му позволят да си отдъхне, та най-сетне, тъй като не са безкрайни човешките сили, сър Ланселот така отпаднал от тежката битка и изпитанията, така се уморил от извършените подвизи, че не можел вече да вдигне ръка за удар, дори му се струвало, че никога в живота си не е държал оръжие. Тогава онези го пленили и го завели в гората, а там го накарали да слезе от коня и да си отдъхне.

И скоро след като останали без подкрепата му, рицарите от замъка били победени. А другите рекли на сър Ланселот:

— Благословен да е Бог, че сега ще се сражавате за нашата дружина, тъй като сте наш пленник.

И го оставили без повече думи.

Тогава сър Ланселот твърде се наскърбил и си рекъл: „Никога до днес не съм се сражавал в турнир или в двубой, без да заслужа победата, а сега се посрамих. Не ще и съмнение, умножили са се греховете ми повече от всякога.“

Тъй странствал той, изпълнен със скръб и отчаяние, додето стигнал дълбока долина. И като видял, че не ще може да се изкачи нагоре по планината, сър Ланселот спрял под една ябълка, слязъл от седлото, свалил си шлема и щита и пуснал коня да пасе. Сетне легнал да спи.

И присънило му се, че при него дошъл старец и рекъл: „Ах, Ланселот, клети невернико и жалки безбожнико, защо тъй леко се поддаде душата ти на смъртния грях?“ И след като казал това, старецът изчезнал в миг, та Ланселот не разбрал къде е отишъл.

Тогава яхнал коня си и се въоръжил. И както яздел, съгледал край пътя един параклис, а наблизо имало света обител с малко прозорче, та да вижда отшелницата олтара. И щом го зърнала, извикала тя сър Ланселот, тъй като познала по вида му, че е странстващ рицар. Приближил се той до нея, а тя го запитала кой е, отде иде и какво търси.