Томас Малори
Смъртта на Артур (451)

Глава 20

Как ладията с тялото на Девицата от Астолат доплавала при крал Артур, как я погребали и как сър Ланселот предложил да плати заупокойната молитва

Ала случило се веднъж, че крал Артур и кралица Гуиневир разговаряли помежду си до един прозорец и като погледнали към Темза, видели черната ладия и се учудили какво ли е това чудо. Тогава кралят повикал сър Кей и му я показал.

— Сър — рекъл сър Кей, — кълна се, че скоро ще чуем някаква вест.

— Вземете със себе си сър Брандилес и сър Агравейн — рекъл кралят на сър Кей — и идете там, а сетне се върнете да ми разкажете всичко.

Тогава тези трима рицари отишли на брега и се качили на ладията. И там намерили прекрасната мъртва девица върху богато ложе, а един беден човек седял на веслата и дума не продумвал. И рицарите се върнали при краля и му казали какво са намерили.

— Искам да видя тази прекрасна покойница — рекъл той.

И кралят хванал кралицата за ръка и отишли на брега. Сетне вързали здраво ладията и кралят и кралицата се качили в нея с неколцина рицари. И там върху богато ложе видели най-прекрасната девица на света, покрита до кръста със скъпи дрехи, всичките от златен брокат, и на лицето й сякаш имало усмивка. Тогава кралицата съгледала свитъка в дясната й ръка и казала на краля. И той начаса го взел и рекъл:

— Уверен съм, че този свитък ще ни разкрие коя е девицата и защо е дошла тук.

Сетне кралят и кралицата слезли от ладията и кралят заповядал на своите хора да я пазят. А като се прибрал в покоите си, кралят свикал мнозина от рицарите си и им известил, че желае всички да узнаят какво пише в свитъка. После кралят го разпечатал и накарал един свой писар да го прочете. И ето какво се казвало в него:

„Най-благородни рицарю сър Ланселот, ето че смъртта, що приех от любов към вас, ни раздели, ала знайте, че аз, която хората наричаха Прекрасната девица от Астолат, ви любех. И в своята жалба се обръщам към вас и, заклевам ви в името на всички дами, сторете за мен поне туй: молете се за душата ми, погребете ме и заръчайте да се отслужи над тялото ми заупокойна молитва. Това е последната ми молба към вас. Бог ми е свидетел, че умирам чиста и непорочна девица. Молете се за душата ми, сър Ланселот, вие, който нямате равен на себе си сред рицарите.“

Това било съдържанието на свитъка. И след като било прочетено, кралят, кралицата и всички рицари плакали от жал над скръбните му слова. После изпратили един слуга да повика сър Ланселот. И щом дошъл той, крал Артур заповядал да му прочетат написаното. И когато сър Ланселот го изслушал докрай, рекъл:

— Господарю мой Артур, уверявам ви, че дълбоко скърбя за смъртта на тази прекрасна девица. Бог ми е свидетел, не съм желал смъртта й и това ще потвърди брат й сър Лавейн, който е тук с мен. Не отричам, тя бе хубава и с благ нрав и ми стори голяма добрина, ала любовта й бе извънмерна.

— Сър — рекла кралицата, — можехте да се покажете по-нежен и учтив към нея и така да спасите живота й.

— Господарко моя — рекъл сър Ланселот, — нищо друго не бе в състояние да я утеши, освен да стане моя съпруга или възлюбена, ала тези нейни желания аз не можех да изпълня. И като отплата за любовта й към мен предложих да даря ней и наследниците й хиляда лири годишно, ако се венчае за рицар, който й е по сърце. Защото, господарко — рекъл сър Ланселот, — не мога да любя насила. Любовта трябва да идва от сърцето, а не по принуда.

— Прави думи казахте — рекъл кралят на сър Ланселот, — любовта на рицаря е волна и не търпи окови. Ако не е волна, тя загива. Ала ваш дълг и чест е да се погрижите тази девица да бъде достойно погребана.

— Сър — рекъл сър Ланселот, — всичко ще бъде сторено по най-достоен начин.

И много рицари отишли този ден да видят прекрасната девица. И на сутринта тя била богато погребана и сър Ланселот заплатил да бъде отслужена заупокойна молитва, а всички рицари на Кръглата маса прибавили лептата си към туй, което дал сър Ланселот. Сетне бедният лодкар отплавал с ладията. Тогава кралицата повикала сър Ланселот и го помолила да й прости, задето без причина му се е гневила.

— Не за пръв път ми се гневите без причина — рекъл сър Ланселот, — ала, повелително моя, аз винаги понасям всичко и въпреки страданията си не роптая.

И тъй преминала тази зима в ловни развлечения и множество двубои и турнири между славни лордове и навсякъде сър Ланселот се сражавал най-достойно, та все повече възхвалявали името му сред рицарите на Кръглата маса.