Томас Малори
Смъртта на Артур (117)

Глава 15

Как сър Ланселот отишъл в Гибелния параклис и взел оттам парче от покрова ни един мъртвец, а също и меча му

Тозчас поел на път сър Ланселот и като стигнал при Гибелния параклис, слязъл от коня и го вързал за една портичка. И щом влязъл в църковния двор, зърнал пред параклиса множество богато украсени щитове, обърнати с горната страна надолу, а не един от тези щитове сър Ланселот бил виждал по-рано на гърдите на храбри рицари. После съгледал трийсет грамадни рицари, цял ярд по-високи от кой да е друг човек, и те всички кривели лица и скърцали със зъби насреща му.

И като видял сър Ланселот лицата им, обзел го смъртен страх, та в миг сложил щита пред гърдите си и изтеглил меч, готов да се сражава, понеже те до един носели черни доспехи и щитове и държали в ръце изтеглени мечове. Ала щом сър Ланселот понечил да се хвърли срещу тях, те се разпръснали на вси страни и му сторили път, та той придобил смелост и влязъл в параклиса. И царял вътре пълен мрак, понеже мъждукало само едно светилниче, ала и тъй сър Ланселот съзрял мъртвец, увит в копринен покров.

Навел се тогава той и отрязал парче от този покров и в миг усетил земята под краката му да трепери, та се уплашил. И видял също да лежи до мъртвия рицар прекрасен меч, взел го и бързо излязъл от параклиса. И като се намерил отново в църковния двор, всички рицари му заговорили със страшен глас и рекли:

— Рицарю сър Ланселот, остави този меч, иначе ще умреш.

— Дали ще живея, или ще умра, не знам — отвърнал сър Ланселот, — ала знам, че с големи думи няма да ми го вземете, затова сражавайте се за него, ако искате.

И тръгнал той напред, а те го пуснали да мине. И щом излязъл от църковния двор, срещнал една прекрасна девица и тя му рекла:

— Сър Ланселот, остави този меч, иначе ще умреш.

— Няма да го оставя — отвърнал сър Ланселот, — както и да ме молите.

— Разумно постъпи — рекла тя, — понеже, ако бе оставил този меч, никога вече нямаше да видиш кралица Гуиневир:

— Тогава трябва да съм глупец да оставя този меч — отвърнал сър Ланселот.

— А сега, благородни рицарю — рекла девицата, — меля те, целуни ме веднъж.

— Не — рекъл сър Ланселот, — да ме пази Бог от такова нещо.

— Знай тогава, сър — отвърнала тя, — че ако ме бе целунал, туй щеше да бъде краят на земните ти дни, ала, уви, сега виждам — целият ми труд е бил напразен, защото наредих да построят този параклис само заради теб и заради сър Гауейн. Него успях да подмамя веднъж и тогава той се би с оня рицар, дето лежи мъртъв там в параклиса, сър Гилберт Незаконородени, и отсече лявата му ръка. И чуй какво ще ти кажа сега, сър Ланселот — любя те от седем години, ала открих, че никоя жена не може да спечели любовта ти освен кралица Гуиневир. И понеже не мога да ти се радвам, додето си жив, единствената ми радост на този свят бе надеждата да се сдобия с мъртвото ти тяло. Тогава щях да го напоя със смоли и благовонни и така да го пазя до сетния си дъх и всеки ден щях да те прегръщам и целувам, та да се топи от завист кралица Гуиневир.

— Ето каква била истината — рекъл сър Ланселот. — Иисус да ме пази от злите ти вълшебства.

И с тези думи той яхнал коня си и се отдалечил. И както се разказва в книгата, когато сър Ланселот си отишъл, тя тъй много се опечалила, че след две седмици умряла. А името й било Хелауес Магьосницата, владетелка на Черния замък^[1].

Не след дълго сър Ланселот срещнал девицата, сестрата на сър Мелиот. И като го видяла, тя плеснала с ръце и заплакала от радост. Сетне двамата отишли в замъка, дето лежал сър Мелиот. И щом го зърнал сър Ланселот, познал го, макар да бил сив като пръст от загубената кръв.

И когато сър Мелиот видял сър Ланселот, коленичил в нозете му и извикал:

— О, господарю сър Ланселот, помогни ми!

И сър Ланселот се спуснал към него и докоснал раните му с меча на сър Гилберт, а после изчистил раните му с парчето от покрова, в който бил увит сър Гилберт, и те тутакси зараснали, сякаш никога не ги е имало.

Голяма била радостта им тогава и те нагостили сър Ланселот най-богато, а на сутринта сър Ланселот се простил с тях и заръчал на сър Мелиот:

— Побързайте да идете в двора на крал Артур, тъй като наближава празникът Петдесетница и там, ако е рекъл Бог, ще ме намерите.

И с тези думи те се разделили.