Томас Малори
Смъртта на Артур (256)

Глава 17

Как сър Ламорак се сражавал с мнозина рицари в замъка на Вълшебницата Морган

— Сър Паломид — рекъл сър Динадан, — познавам добре този замък — в него живее кралица Морган Вълшебницата, сестрата на крал Артур. Сам крал Артур й подари замъка, ала оттогава до днес хиляда пъти е съжалил за това, тъй като двамата са в постоянна вражда и война, а крал Артур тъй и не успява да й отнеме замъка с никакви средства и хитрини. А тя при всеки повод воюва с крал Артур и държи при себе ся мнозина свирепи рицари, за да погубва с тяхна помощ воините, които крал Артур обича. И никой рицар не може да мине оттук, без да се сражава с един, двама или трима от нейните хора. И ако се случи рицар на крал Артур да бъде победен, той изгубва коня си, бронята си и всичко, каквото има, а не успее ли да избяга, вземат го в плен.

— Кълна се в Бога — рекъл Паломид, — това е позорен обичай и злодейски са деянията на тази кралица — да воюва срещу собствения си суверен, когото наричат цвета на рицарството в целия християнски и езически свят. На драго сърце бих премахнал този позорен обичай. И нека всички знаят, че от мен тя няма да види вярна служба. И ако прати рицарите си да се сражават с нас, както предполагам и ще направи, никак не ще им е лесно да се справят с мен.

— Кълна се в живота си — рекъл сър Динадан, — и аз ще ви подкрепям според силите си.

И както стояли те, яхнали конете си пред замъка, дошъл един рицар с червен щит и двама оръженосци, приближил се до храбрия рицар сър Паломид и му рекъл:

— Любезни и благородни странстващи рицарю, моля ви в името на честта и от уважение към рицарското ви звание да не се сражавате с хората от този замък. (Тоз, що говорел така, бил сър Ламорак.) Знайте, че аз съм дошъл тук тъкмо с тази цел, защото такава е рицарската ми заръка. Затова ви умолявам, рицарю, оставете ме да сторя каквото мога и ако бъда победен, отмъстете за мен.

— В името на Бога — рекъл Паломид, — нека видим как ще се справите, а ние ще ви гледаме.

И скоро от замъка излязъл един рицар и предизвикал на двубой рицаря с червения щит. Тогава двамата се спуснали един срещу друг и онзи с червения щит ударил рицаря от замъка с такава сила, че го повалил на земята. Сетне дошъл втори рицар, ала и той получил толкоз мощен удар, че паднал от седлото. Най-подир дошъл и трети, а рицарят с червения щит повалил на земята и него. Като видял всичко това, сър Паломид отишъл при него и го помолил за позволение да му помага в битката.

— Любезни рицарю — рекъл онзи, — позволете ми този път да постъпя според желанието си, понеже и двайсет рицари да излязат, не ще се уплаша от тях.

А през цялото време от крепостните стени ги наблюдавали много дами и лордове и викали:

— Добре се бихте, рицарю с червения щит!

И щом рицарят повалял някой свой противник, оръженосецът хващал коня, свалял му седлото и юздите и го пускал из гората, а рицарите оставали на полесражението до края на борбата.

Излязъл тогава от замъка и четвърти рицар и смело предизвикал на двубой рицаря с червения щит, а той приел битката с готовност и го ударил с такава сила, че и конят, и ездачът паднали наземи. И при падането гръбнакът на рицаря се счупил, а също и вратът му.

— О, Иисусе Христе — рекъл сър Паломид, — онзи там е отличен рицар и най-славният воин, когото съм виждал.

— Кълна се в живота си — рекъл сър Динадан, — че както и да се нарича, не отстъпва по храброст на сър Ланселот и сър Тристан.