Томас Малори
Смъртта на Артур (241)

Глава 2

Как сър Тристан спасил живота на сър Паломид и как двамата се врекли да се сражават помежду си подир две седмици

И тъй, сър Тристан слязъл от седлото, понеже и другите се биели пешком, а също и за да не прободат коня му, вдигнал щит и развъртял меч наляво и надясно с такава мощ, че почти с всеки удар повалял по един рицар. И като усетили силата на десницата му, рицарите побягнали към кулата заедно с Брюнис Безмилостни, а сър Тристан се втурнал да ги преследва с меч в ръка, ала те се скрили в кулата и затворили портите пред него. Видял това сър Тристан и тогава се върнал при сър Паломид и го намерил да седи под едно дърво тежко ранен.

— Храбри рицарю — рекъл сър Тристан, — добре съм ви намерил.

— Сполай ви за голямата добрина — рекъл сър Паломид, — защото спасихте живота ми и ме избавихте от смърт.

— Как ви е името? — запитал сър Тристан.

— Името ми е Паломид — рекъл той.

— Иисусе Христе! — извикал сър Тристан. — Голяма милост съм ви сторил, като ви спасих, макар да сте човекът, когото най-много ненавиждам на света. А сега се пригответе, защото ще се бия с вас.

— Как ви е името? — запитал сър Паломид.

— Името ми е сър Тристан, смъртният ви враг.

— Може и така да е — рекъл сър Паломид, — ала вие днес направихте твърде много за мен, та не желая да се бия с вас. И знайте, че след като спасихте живота ми, няма да е чест за вас да се сражавате с мен, тъй като вие сте много бодър, а аз съм тежко ранен. И затова, ако настоявате да се биете с мен, определете ден и аз ще дойда да премерим сили.

— Тъй да бъде — рекъл сър Тристан. — Призовавам ви да се срещнем на ливадата край реката недалеч от Камелот, гдето Мерлин постави надгробния камък^[1].

Така се и споразумели. Сетне сър Тристан попитал сър Паломид защо онези десет рицари се биели с него.

— Ще ви кажа — отговорил сър Паломид. — Като яздех и търсех приключения из гората тук наблизо, съгледах на земята мъртъв рицар, а до него седеше и плачеше една дама. И като я видях тъй опечалена, попитах я кой е убил господаря й. „Сър — рече ми тя, — погуби го най-коварният рицар на света и най-големият злодей, за когото някога се е говорило, а името му е сър Брюнис Безмилостни.“ Тогава от състрадание накарах дамата да се качи на жребчето си и обещах да бъда неин закрилник и да й помогна да погребе господаря си. Ала сетне, като минавахме край тази кула, ненадейно излезе сър Брюнис Безмилостни и тутакси ме повали от коня. И преди да успея да го яхна пак, сър Брюнис уби дамата. Скочих тозчас на седлото, люто разгневен от този позор, и започнах схватката. Това беше причината за битката помежду ни.

— Вярвам ви — рекъл сър Тристан — и сега разбирам защо сте се били. Ала въпреки туй помнете обещанието, което ми дадохте, да се сражавате с мен след две седмици.

— Ще удържа на думата си — отвърна сър Паломид.

— Щом е тъй — рекъл сър Тристан, — и аз не ще ви изоставя, додето не се избавите от враговете си.

И тъй, те яхнали конете си и навлезли заедно в гората и скоро съгледали хубав извор с бистра, бълбукаща вода.

— Любезни сър — рекъл сър Тристан, — иска ми се да пийна от тази вода.

Тогава двамата слезли от седлата и като отишли до извора, забелязали, че наблизо стои едър кон, вързан за едно дърво, и непрекъснато цвили. После видели под друго дърво да лежи снажен рицар в пълно въоръжение, само шлемът бил под главата му.

— Я гледай — рекъл сър Тристан, — твърде напет рицар. Какво да сторим?

— Да го събудим — рекъл сър Паломид.

И сър Тристан го събудил с дръжката на копието си. Тогава рицарят бързо станал, сложил шлема си, грабнал дълго копие и без да каже ни дума, връхлетял връз сър Тристан, съборил го от седлото наземи и го ранил в лявата страна, та сър Тристан се намерил в голяма опасност. После рицарят се извърнал, препуснал с все сила и връхлетял връз сър Паломид, промушил го през тялото и той паднал от коня си на земята. Сетне непознатият рицар ги оставил да лежат там и се отправил по пътя си през гората. В туй време сър Тристан и сър Паломид се изправили на крака, яхнали конете си и взели да се питат един другиго какво е най-добре да сторят.

— Кълна се в живота си — рекъл сър Тристан, — ще тръгна подир този могъщ рицар, дето така ни посрами.

— Тъй да бъде — рекъл сър Паломид. — А пък аз ще си почина тук наблизо при един свой другар.

— Вървете — рекъл сър Тристан, — ала внимавайте да не забравите уречения за двубоя ден. Все ми се струва, че няма да дойдете, понеже аз съм много по-силен от вас.

— Колкото за това — рекъл сър Паломид, — не се знае, защото не се боя от вас, и ако не съм ранен или попаднал в плен, ще удържа думата си. Ала имам причина да се боя, че сам вие няма да изпълните обещанието си, щом тръгвате след онзи могъщ рицар. Защото, ако го настигнете, никак не ще ви бъде лесно да излезете жив от битката с него.

И с тези думи сър Тристан и сър Паломид се разделили и всеки поел по пътя си^[2].