Томас Малори
Смъртта на Артур (104)

Глава 2

Как сър Ектор тръгнал да дири сър Ланселот и как бил пленен от сър Таркуин

Когато сър Ектор де Марис^[1] узнал, че сър Ланселот е напуснал двора, за да търси приключения, разгневил се сам на себе си и се приготвил да дири сър Ланселот. И като яздил дълго през гъста гора, срещнал един човек, приличен по външност на горски пазач.

— Добри човече — рекъл сър Ектор, — знаеш ли тук наблизо да има някакви чудни приключения?

— Сър — отвърнал горският пазач, — добре познавам тези места и ще ви кажа, че тук наблизо, на около една миля, има укрепено имение, заградено с дълбок ров. И край това имение, от лявата му страна, има бистър поток, дето конете пият вода, а над този поток расте клонесто дърво, а на него висят безчет яки щитове, служили някога на храбри рицари, а на ствола на дървото е закачен съд от мед и бронз. Ударѝ три пъти по този съд с дръжката на копието си и скоро ще научиш необикновени неща. И може Господ да бъде по-милостив към теб, отколкото към други рицари, дето са минавали през тази гора от много години насам.

— Сполай ти — рекъл сър Ектор и поел нататък.

И не след дълго стигнал при дървото и видял на него безчет яки щитове.

И сред тях познал щита на брат си сър Лионел и на мнозина още свои другари от рицарите на Кръглата маса. И това наскърбило сърцето му и той се зарекъл да отмъсти за брат си. Заудрял тогава сър Ектор като обезумял по съда и напоил коня си от потока. И ето че зад него се явил един рицар и му казал да излезе от водата и да се приготви за бой. И сър Ектор тозчас се обърнал пъргаво, опрял копието си на седлото и с такава сила ударил другия рицар, че конят му два пъти се завъртял.

— Славен удар беше това — рекъл могъщият рицар — и достоен за всеки рицар.

И в миг препуснал с коня си към сър Ектор, сграбчил го под дясната му мишница, вдигнал го от седлото и го отнесъл в своя замък, дето го тръшнал на пода. Името на този рицар било сър Таркуин.

И рекъл той на сър Ектор:

— Тъй като днес ти се сражава с мен по-храбро, отколкото всеки друг рицар от дванайсет години насам, ще ти подаря живота, ако се закълнеш да бъдеш мой пленник до сетния си ден.

— Не — рекъл сър Ектор, — това нивга не ще обещая и ще направя всичко, за да си върна свободата.

— Жалко — рекъл сър Таркуин.

И тогаз наредил да му свалят доспехите и да го бият гол с тръни, а после да го хвърлят в черна тъмница, дето той познал мнозина свои другари. Ала когато сър Ектор видял сър Лионел, дълбоко се опечалил.

— Горко ми, братко! — рекъл сър Ектор. — Де е брат ми сър Ланселот?

— Мили братко, оставих го заспал под една ябълка и какво е станало с него, не мога да ти кажа.

— Горко ни! — рекли рицарите. — Ако не ни помогне сър Ланселот, нивга не ще се избавим от властта на нашия господар, сър Таркуин, защото не познаваме рицар, който може да го надвие.