Томас Малори
Смъртта на Артур (486)

Глава 17

Как сър Ланселот се разделил с краля и поел от Веселата стража към морето и кои рицари тръгнали с него

Тогаз сър Ланселот въздъхнал и сълзи потекли по бузите му. Сетне рекъл тъй:

— Уви, най-славно християнско кралство, което обичах над всички други кралства, в теб заслужих големия дял от славата си, а ето че сега трябва да те напусна по този начин! Горко се кая, че изобщо съм дошъл тук, отдето днес бях прокуден тъй позорно без причина и съвсем незаслужено. Ала съдбата е така изменчива и колелото вечно се върти, та няма нищо трайно и това може да се види в безчет стари хроники — за благородния Хектор, за Троил^[1], за могъщия завоевател Александър и още за мнозина други, които, веднъж издигнати до най-голямо величие, падали най-ниско. Така стана и с мен, защото в това кралство постигнах слава, а чрез мен и родът ми, и Кръглата маса спечели повече почести, отколкото чрез кой да е друг. И знайте, сър Гауейн, че аз мога да поминавам на собствените си земи не по-зле от всеки друг рицар. А ако вие, преславни мой кралю, нахлуете в земите ми със сър Гауейн да воювате с мен, ще трябва да се браня според силите си. А колкото до вас, сър Гауейн, ако дойдете вие, моля ви, не ме обвинявайте в предателство и престъпления, защото, ако сторите туй, ще бъда длъжен да защитя честта си.

— Постъпи както ти е угодно — рекъл сър Гауейн, — ала сега махай се бързо оттук и знай, че скоро ще те последваме и ще срутим и най-яката крепост върху главата ти.

— Няма да стане нужда да правите това — рекъл сър Ланселот, — защото, ако и аз съм тъй войнствено настроен, както сте вие, бъдете сигурен, че ще ви срещна сред открито поле.

— Стига приказки! — рекъл сър Гауейн. — Предай кралицата и тозчас напусни двора.

— Ах — рекъл сър Ланселот, — ако знаех, че така ще ме срещнете, щях сто пъти да размисля дали да дойда тук. Защото, ако кралицата ми е наистина толкова скъпа, колкото твърди клеветата, нямаше да се побоя да изляза за нея в бой срещу най-храброто рицарско войнство под слънцето.

И тогава сър Ланселот казал на Гуиневир, така че кралят и всички да чуят:

— Повелително моя, сега трябва завинаги да се разделим с вас и с това благородно братство. И щом се стигна дотам, заклевам ви, молете се за мен и не ме корете. И случи ли се някога да ви охулят зли езици, начаса ми известете, господарко моя, и ако нечии рицарски ръце могат да ви избавят в бой, то моите ще сторят това.

И с тези думи сър Ланселот целунал кралицата, а сетне рекъл на всеослушание:

— Да видим сега ще се намери ли някой тук да каже, че кралицата не е вярна на моя господар крал Артур. Нека видим кой ще дръзне да се обади.

И щом изрекъл това, той завел кралицата при краля, простил се и си тръгнал. И нямало ни крал, ни херцог, ни граф, барон или рицар, ни благородна дама или девица, освен сър Гауейн, които да не плачели като обезумели.

И когато благородният рицар сър Ланселот яхнал коня и потеглил през Карлайл, разнесли се плач и ридания и велика била скръбта от раздялата с него. И поел той към Веселата стража, ала от този ден насетне винаги наричали замъка Печалната стража.

Така сър Ланселот напуснал завинаги двора. И като стигнал във Веселата стража, събрал другарите си и ги запитал какво възнамеряват да правят. А те всички в един глас отговорили, че ще постъпят тъй, както и той самият.

— Любезни ми другари — рекъл сър Ланселот, — принуден съм да напусна това най-благородно кралство и ще го напусна с дълбока скръб, защото си отивам безславно, тъй като изгнаникът винаги си отива безславно. Опечален съм, защото се боя, че след смъртта ми хората ще пишат в хрониките, че съм бил прокуден от тази страна. Инак, любезни лордове, ако не се страхувах от позора, бъдете уверени, че моята господарка кралица Гуиневир и аз никога нямаше да се разделим.

Тогаз се обадили мнозина рицари — сър Паломид, брат му сър Сафер, сър Белингер Жестоки, сър Урий, сър Лавейн и още много други:

— Сър, ако сте склонен да останете в тези земи, ние никога не ще ви изменим. Ако пък не желаете да останете в тези земи, никой от рицарите тук няма да ви измени, и то по много причини. Едната е, че ние, които не сме ваши сродници, не ще бъдем добре посрещнати в двора. И тъй, както с готовност ви подкрепихме във вашите изпитания и беди в това кралство, знайте, че със същата готовност ще идем с вас в други земи и ще споделим участта ви.

— Любезни ми лордове — рекъл сър Ланселот, — виждам вашето благородство и ще ви се отблагодаря според силите си. И знайте, че владенията, които съм наследил, ще разделя помежду ви по достоен начин, сиреч ще разделя богатствата си и всичките си земи по равно помежду ви, а за себе си ще оставя толкоз, колкото ще получите и вие. И стига да имам с какво да покрия и нахраня тялото си, не ламтя за богатство и разкош, затуй вярвам, с божията помощ, в моите земи не ще ви липсва нищо от онова, що сте свикнали да получавате другаде.

Тогава всички рицари рекли в един глас:

— Позор на онзи, който ви изостави, защото всички ние добре разбираме, че отсега насетне в това кралство не ще има мир, а само вражди и борби, след като се разпадна братството на Кръглата маса. Това благородно братство поддържаше славата на крал Артур и благодарение на неговото мъжество кралят и кралството се радваха на мир и спокойствие и голяма заслуга за това имаше и вашето собствено мъжество.