Томас Малори
Смъртта на Артур (60)

Глава 13

Как крал Пелинор взел дамата със себе си и я повел към двора на крал Артур в Камелот

Сетне се обърнал към другия рицар, който бил тежко ранен. Ала като видял какъв удар нанесъл крал Пелинор, той не пожелал да се сражава, а коленичил и рекъл:

— Вземете тази дама, моята братовчедка, щом е такава волята ви, ала, моля ви, ако сте истински рицар, не я опозорявайте и не и правете зло.

— Как? — рекъл крал Пелинор. — Няма ли да се сражавате за нея?

— Не, сър — отвърнал рицарят, — не ще се сражавам с такъв храбър рицар като вас.

— Тъй да бъде — рекъл Пелинор. — Кълна се в рицарската си чест, че няма да й причиня никакво зло. Ала сега останах без кон, та ще трябва да взема коня на Онцлак.

— Не ще се наложи — рекъл рицарят, — тъй като ще ви дам друг кон, който много ще ви се понрави, стига да дойдете да пренощувате при мен, тъй като вече мръква.

— На драго сърце ще остана с вас тази нощ — рекъл крал Пелинор.

И добре го посрещнал рицарят, нагостил го с най-вкусни ястия и пили отлично вино, и добре си починали двамата тази нощ. На сутринта крал Пелинор изслушал литургията и закусил богато, а сетне му довели хубав дорест кон, оседлан със собственото му седло.

— А сега ще ми откриете ли вашето име — рекъл рицарят, — след като ви поверих братовчедката си, за да изпълните заръката си.

— Ще ви го кажа, сър. Името ми е крал Пелинор от Островите, рицар на Кръглата маса.

— Радвам се, че братовчедката ми ще бъде под покровителството на такъв благороден рицар — рекъл рицарят.

— А вашето име как е? — запитал Пелинор. — Моля ви, кажете ми.

— Сър, името ми е сър Мелиот от Логрис^[1], а тази дама, моята братовчедка, се нарича Нимю. Онзи рицар пък, който е в другия шатър, е мой побратим, отличен рицар, и името му е Бриан от Островите. Не обича той да върши зло, нито да се сражава, додето не го предизвикат тъй явно, че да откаже, би било позор.

— Чудно ми е, че не пожела да влезе в двубой с мен — рекъл Пелинор.

— Сър, той не влиза в двубой с никого, освен ако не бъде принуден.

— Доведете го някой ден в двора — рекъл Пелинор.

— Сър, ще дойдем заедно.

— И ще бъдете добре дошли в двора на крал Артур — отвърнал Пелинор, — и щедро ще ви възнаградим.

И тъй, поел той назад към Камелот, за да заведе там дамата. Както яздели през една камениста долина, конят на дамата се спънал и тя паднала на земята, та си наранила ръката и почти изгубила свяст от болка.

— Уви, сър — рекла дамата, — ръката ми е навехната и трябва да си почина.

— Ще си починете — рекъл Пелинор.

Сетне завел коня си под едно клонесто дърво, дето имало тучна трева, и го пуснал да пасе, а сам си легнал под дървото и спал почти до мръкване. И като се събудил, искал отново да потеглят на път.

— Сър — рекла дамата, — толкова е тъмно, че няма да знаете напред ли вървите или назад.

И тъй, останали да нощуват там и сър Пелинор свалил бронята си. Ала малко преди полунощ чули конски тропот.

— Тихо! — рекъл Пелинор. — Защото ей сега ще научим за някакво приключение.