Томас Малори
Смъртта на Артур (213)

Глава 17

Как сър Тристан напуснал Тинтагил и как скърбял и тъй дълго скитал из една гора, че изгубил ума си

Тогава сър Тристан много се уплашил да не открие кралят, че е там, и затова се оттеглил в добре укрепената кула, надянал доспехи и се въоръжил с каквото намерил, за да се защити, ако някой дойде да се сражава с него.

И когато сър Тристан видял, че няма да го нападнат, изпратил Гувернал да му доведе коня и да му донесе копието и открито, по рицарски излязъл от замъка, който се наричал Тинтагил. Ала при самата порта срещнал Гингалин, сина на сър Гауейн.

И тозчас сър Гингалин затъкнал копие и връхлетял връз сър Тристан и при сблъсъка му счупил копието. А сър Тристан имал само меч и с него така го ударил по шлема, че той паднал от седлото, а мечът се подхлъзнал и разсякъл шията на коня.

И тъй, сър Тристан препуснал към гората. Видял всичко това крал Марк и изпратил един оръженосец при ранения рицар със заповед да го доведе при него и рицарят дошъл. И когато крал Марк разбрал, че е сър Гингалин, поздравил го радушно, дал му кон и го запитал кой е бил рицарят, дето се борил с него.

— Сър — отвърнал сър Гингалин, — не знам кой е този рицар, ала знам, че въздиша и горко стене.

И ето че не след дълго сър Тристан срещнал един свой рицар на име сър Фергус. И като го срещнал, отдал се на такава мъка и печал, че паднал от коня си в несвяст. И прекарал той в такава скръб три дни и три нощи.

Най-подир сър Тристан изпратил сър Фергус в двора да научи какво ново има там. И както яздел по пътя, сър Фергус срещнал една девица, изпратена от сър Паломид да търси сър Тристан и да разбере как е. Тогава сър Фергус й казал, че той е почти обезумял.

— Уви! — рекла девицата. — Къде мога да го намеря?

— Там и там — отвърнал сър Фергус.

После сър Фергус отишъл при кралица Изолда и я намерил да лежи болна в постелята си, обзета от най-дълбоката скръб, каквато някога е изпитвала една жена.

А когато девицата намерила сър Тристан, дълбоко се опечалила, че не може да му помогне, тъй като колкото повече грижи полагала за него, толкоз повече се усилвала болката му. И най-подир сър Тристан се качил на коня и избягал от нея. И цели три дни не могла да го открие тя, а като го намерила, дала му да яде и да пие, ала той не сложил ни залък в уста.

И не след дълго сър Тристан втори път избягал от девицата и се случило, че минал край замъка, дето сър Паломид и той се сражавали, когато Хубавата Изолда ги помирила. И там девицата пак настигнала сър Тристан и го заварила да стене, обзет от предълбока скръб. Тогава отишла при господарката на замъка и разказала пред нея за нещастието на сър Тристан.

— Твърде жалко! — рекла господарката на замъка. — Къде е сега сър Тристан?

— Ей тук, край замъка ви — отвърнала девицата.

— В добър час е попаднал тъй близо до мен — рекла дамата. — Ще му дам най-хубави ястия и пития. И пазя тук една арфа, на която самият той ме е учил да свиря, тъй като няма на света по-изкусен арфист от него.

И тъй, дамата и девицата му занесли всякакви ястия и пития, ала той почти нищо не хапнал. Сетне една нощ пуснал коня си на воля, свалил доспехите си и оттогава насетне често се лутал из гората и трошал дървета и клони, а друг път, като вземал арфата, която дамата му донесла, хем свирел на нея, хем плачел. А понякога сър Тристан скитал с дни из гората и дамата, като не знаела къде е, сядала и свирела на тази арфа. И тогава сър Тристан се приближавал до нея и слушал арфата, а случвало се и сам да засвири.

И така се минали три месеца. Ала подир туй сър Тристан избягал нанейде и тя не знаела какво е станало с него. А той ходел гол, отслабнал и съвсем измършавял. И най-сетне заживял сред говедари и овчари и те всеки ден му давали по нещичко да яде и пие. И когато извършел някаква глупост, биели го с пръчки, а косите му остригали с овчи ножици, та заприличал на шут.