Томас Малори
Смъртта на Артур (444)

Глава 13

Как завели сър Ланселот при един отшелник да излекува раната му, и за други неща

И като го видял отшелникът облегнат на предния лък на седлото и целия облян в кръв, сторило му се, че го познава, ала не могъл да се досети кой е, защото бил съвсем пребледнял от загубената кръв.

— Кой сте вие, рицарю — рекъл отшелникът, — и отде сте родом?

— Любезни сър — рекъл сър Ланселот, — аз съм чужденец и странстващ рицар, който скита по много земи да дири слава.

Тогава отшелникът го погледнал по-внимателно и познал по един белег от рана на бузата му, че той е сър Ланселот.

— Уви — рекъл отшелникът, — защо, господарю мой, криете името си от мен? Ала, кълна се, аз добре ви познавам — вие сте самият сър Ланселот, най-благородният рицар на света.

— Сър — рекъл той, — щом ме познавате, помогнете ми в името божие, ако можете, защото по-добре да умра час по-скоро, нежели още дълго да ме измъчва тази болка.

— Не бойте се — рекъл отшелникът, — ще оздравеете и още много дни ще живеете в чест и слава.

И тъй, повикал отшелникът двама слуги и заедно с тях занесъл сър Ланселот в своята обител, бързо свалил доспехите му и го сложил да легне в постелята. После отшелникът спрял кръвта от раната и накарал сър Ланселот да пийне малко хубаво вино, та той се освежил и посъвзел. И трябва да знаете, че в онези времена отшелниците не били като днешните, а всички се славели като достойни и смели мъже и поддържали много слуги и помагали на хората в беда.

Сега да разкажем за крал Артур и да оставим сър Ланселот при отшелника. Когато всички крале и от двете дружини се събрали за големия пир, крал Артур попитал краля на Северен Уелс и хората му къде е рицарят с червения ръкав и рекъл:

— Доведете го при мен, за да получи, според обичая, възхвала, почести и награда.

Тогава се обадили Галахалт Високородния принц и Краля със стоте рицари и рекли:

— За жалост, той твърде пострада в боя и едва ли вие или някой от нас ще го види вече. И знайте, че всички ние дълбоко скърбим за този рицар.

— Уви — рекъл Артур, — как е възможно? Толкоз тежко ли е ранен? Как се нарича?

— Кълнем се — рекли те, — не знаем нито името му, нито отде идва и накъде отива.

— Уви — рекъл кралят, — по-лоша вест от тази не съм чувал от седем години насам. По-добре всичките си владения да загубя, нежели да науча и разбера, че този рицар е убит.

— Познавате ли го? — запитали всички.

— Колкото до това — рекъл Артур, — дали го познавам, или не, уверявам ви, не ще ви открия, ала дано всемогъщият Бог ми прати добри вести за него.

И всички се съгласили с краля.

— Кълна се в главата си — рекъл сър Гауейн, — ако наистина този храбър рицар е тъй тежко ранен, това е голяма беда за цялото ни кралство, тъй като той е един от най-благородните рицари, що съм виждал да държи в ръка копие или меч. И ако може да бъде намерен, аз ще го намеря, защото съм сигурен, че не е далеч от този град.

— Сторете каквото е по силите ви — рекъл крал Артур — и може да успеете. Ала дано участта му да не е тъй тежка, че сам да не помни кой е.

— Боже опази! — рекъл сър Гауейн. — Уверявам ви, ще узная кой е, ако сполуча да го намеря.

И тъй, взел със себе си сър Гауейн един оръженосец и яхнали конете и обиколили земите на седем мили околовръст от Камелот, ала се върнали, без да донесат вести за него.

А след два дни крал Артур и дружината му тръгнали обратно за Лондон. И случило се, че по пътя сър Гауейн намерил подслон в града Астолат при сър Бернард, при когото бил по-рано и сър Ланселот. И когато сър Гауейн се оттеглил в покоите да си почине, сър Бернард, старият барон, и дъщеря му Елейн отишли при него да се поразговорят и да чуят вести за турнира в Уинчестър и кой се е отличил в него.

— Кълна се в Бога — рекъл сър Гауейн, — имаше там двама рицари с бели щитове и единият от тях носеше на шлема си червен ръкав. Той надмина всички и без съмнение е един от най-храбрите рицари, що съм виждал да се сражават в честен бой. И уверявам ви също, че рицарят с червения ръкав сам срази четирийсет рицари от Кръглата маса, а и другарят му се прояви най-достойно и славно.

— Благословен бъди, Господи — рекла Прекрасната девица от Астолат, — че си отредил този рицар да се отличи в турнира, тъй като него любя повече от всекиго на този свят и, кълна се, никого другиго не ще любя до сетния си час.

— Любезна девице — рекъл сър Гауейн, — наистина ли този храбър рицар е вашият възлюбен?

— Наистина, сър — рекла тя, — той е моят любим.

— А знаете ли името му? — запитал сър Гауейн.

— Не, не знам името му, нито знам отде е — отвърнала девицата, — ала кълна се пред Бога и пред вас, че го любя.

— А как се запознахте с него? — запитал сър Гауейн.