Томас Малори
Смъртта на Артур (461)

Глава 5

Как сър Мелиагант поискал прошка от кралицата и как тя усмирила сър Ланселот, и за други неща

Когато сър Мелиагант разбрал, че е дошъл сър Ланселот, изтичал при кралица Гуиневир, паднал на колене и рекъл:

— Милост, господарко моя! Във ваши ръце е сега животът ми.

— Какво ви стана изведнъж? — рекла кралицата. — Истина ви казвам, знаех си, че ще се намери храбър рицар да ме избави, макар моят господар Артур да не подозира какво сте сторили.

— Господарко — рекъл сър Мелиагант, — всички злини, що извърших, ще изкупя според желанието ви и се предавам напълно и всецяло на вашата милост.

— Какво желаете да направя? — запитала кралицата.

— Моля ви само за едно — рекъл сър Мелиагант, — сторете каквото е по силите ви и смирете гнева на сър Ланселот. И всякакво гостоприемство, което този скромен дом може да окаже на вас и на него, ще получите тук до утре, а после вие и рицарите ви можете да се върнете в Уестминстър. И знайте, че всичко, що притежавам, живот и богатство, предавам във ваша власт.

— Прави слова изрекохте — казала кралицата, — сговорът е винаги по-добър от свадата, и колкото по-малко се говори за случилото се, толкоз по-добре за честта ми.

Тогава кралицата и дамите слезли при рицаря сър Ланселот, който стоял разгневен посред вътрешния двор, готов за битка, и все се провиквал:

— Излез, подли рицарю!

А кралицата отишла при него и рекла:

— Сър Ланселот, защо сте толкоз гневен?

— Ах, господарко моя — рекъл сър Ланселот, — защо ми задавате такъв въпрос? Струва ми се, че вие трябва да сте още по-разгневена от мен, тъй като сте понесли оскърблението и безчестието. Знайте, господарко, моята мъка за туй, че загубих сина на една кобила, е малка, ала нанесеното вам оскърбление ми тежи много повече.

— Вярно е — рекла кралицата, — право казвате и от сърце ви благодаря за стореното. Ала сега елате с мен тихо и мирно в замъка, защото той вече е в моя власт и всяко извършено зло ще бъде стократно изкупено, тъй като рицарят горко се кае за недостойните си дела.

— Господарко — рекъл сър Ланселот, — щом вие сте се помирили с него, аз не мога да се противя, макар сър Мелиагант да постъпи твърде подло и малодушно спрямо мен. Ах, господарко, ако знаех, че тъй лесно ще се помирите с него, нямаше толкоз да бързам да дойда при вас.

— Защо говорите така? — рекла кралицата. — Нима съжалявате за добрите си дела? Трябва да знаете, че аз се помирих с него не от милосърдие и любов, а само за да не се разнасят позорни слухове.

— Господарко моя — рекъл сър Ланселот, — добре ви е известно, че аз и сам винаги съм избягвал и съм се пазел от позорни хули и клевети, ала няма крал, кралица или рицар на земята, освен моя господар крал Артур и вие, господарко, що може да ми попречи да пронижа смъртно сърцето на сър Мелиагант, преди да напусна този замък.

— Уверена съм в това — рекла кралицата. — Ала сега кажете ми, желаете ли нещо друго, тъй като ще изпълня всяка ваша воля и заръка?

— Господарко — рекъл сър Ланселот, — ако вашата чест е спасена, аз не желая нищо друго, защото това ми стига.

Тогава кралицата хванала сър Ланселот за голата ръка, тъй като бил свалил ръкавицата, накарала го да я придружи до покоите и там му казала да свали доспехите си. После сър Ланселот я запитал къде са десетте тежко ранени рицари и кралицата го завела при тях и те твърде му се зарадвали, а сър Ланселот се наскърбил, като видял раните им, и горко жалил. Сетне сър Ланселот им разказал как подло и предателски сър Мелиагант оставил в засада стрелци да убият коня му и как бил принуден да се вози на каруца. Така се оплакали те един на друг и много им се искало да си отмъстят, ала се примирили заради кралицата.

И както разказва френската книга, дълго време след това наричали сър Ланселот Рицаря на каруцата. И той извършил безчет подвизи и се прославил в много приключения. Ала нека сега да оставим тази история за Рицаря на каруцата и да се върнем към това, което разказвахме.

И тъй, сър Ланселот този ден се радвал на благосклонността на кралицата, а най-подир й обещал, че вечерта ще дойде при един прозорец, който гледал към градината и имал железни решетки. Там сър Ланселот обещал да се срещне с нея, след като всички заспят.

А в туй време пристигнал пред портите сър Лавейн и викнал с висок глас:

— Къде е господарят ми сър Ланселот?

Тогава слугите го повикали. И като видял сър Ланселот, сър Лавейн рекъл:

— Господарю мой, разбрах, че твърде зла участ ви е сполетяла, защото намерих коня ви убит от стрели.

— Колкото до това — рекъл сър Ланселот, — моля ви, сър Лавейн, нека забравим за него и поговорим за друго. А за тази злина ще потърсим отплата, когато му дойде времето.