Томас Малори
Смъртта на Артур (496)

Глава 5

Как крал Артур заповядал да хвърлят меча му Екскалибур във водата и как няколко дами го отвели в една ладия

— Добре би било — рекъл кралят, — ала не мога да стоя прав, твърде ме боли главата. Ах, сър Ланселот — продължил кралят, — много ми липсваше ти днес. Горко ми, че започнах тази вражда против теб, тъй като сега наближава смъртта ми, както ме предупреди в съня ми сър Гауейн.

Тогава сър Лукан подхванал краля откъм главата, а сър Бедивер — откъм краката и двамата го повдигнали, а той в миг изгубил съзнание. И сър Лукан паднал в несвяст от това усилие и вътрешностите му се свлекли из раните, а сърцето на благородния рицар се пръснало. И като се съвзел, кралят видял сър Лукан с пяна на устата и разпилени в краката му вътрешности.

— Уви — рекъл кралят, — горко и тъжно е да гледам как този благороден херцог умря заради мен, защото искаше да ми помогне, когато сам още повече се нуждаеше от помощ. Уви, той не се оплака, тъй като сърцето му го подтикваше да ми помогне. Нека Бог се смили над душата му.

Тогава сър Бедивер заплакал от скръб за смъртта на брат си.

— Стига плач и ридание — рекъл кралят, — защото това не ще ми помогне. И знай, че ако аз самият оживея, вечно ще скърбя за смъртта на сър Лукан, ала последният ми час бързо наближава. Затуй — рекъл Артур на сър Бедивер — вземи добрия ми меч Екскалибур, иди на онзи бряг и го хвърли във водата. После се върни и ми кажи какво си видял.

— Господарю — рекъл Бедивер, — ще изпълня повелята ви и бързо ще ви известя какво е станало.

И тъй, сър Бедивер поел нататък, ала по пътя погледнал славния меч, видял, че ефесът целият е покрит със скъпоценни камъни, и си казал: „Ако хвърля този разкошен меч във водата, от това няма да има никаква полза, а само вреда и загуба.“ И сър Бедивер скрил меча Екскалибур под едно дърво.

Сетне се върнал бързо при краля и му казал, че е отишъл на брега и е хвърлил меча във водата.

— Какво видя там? — запитал кралят.

— Сър — отвърнал Бедивер, — не видях нищо освен вълни и ветрове.

— Не е истина това, което казваш — рекъл кралят, — затуй начаса иди пак и изпълни повелята ми. Ти си ми мил и драг, затова, моля те, не се скъпи, а хвърли меча.

Тогаз сър Бедивер се върнал и взел меча в ръка. Ала и този път си помислил, че ще бъде срам и грях да хвърли такъв славен меч, и затова пак го оставил, върнал се при краля и му казал, че е отишъл на брега и е изпълнил повелята му.

— Какво видя там? — запитал кралят.

— Сър — отвърнал Бедивер, — видях само люшкане на води и плисък на вълни.

— Ах ти, предателю неверни — рекъл крал Артур, — ето че два пъти ме излъга. Кой би помислил, че ти, когото толкоз обичах и почитах и когото смятах за благороден рицар, ще ме измамиш заради земни богатства? Бързо върви сега, защото дългото ти бавене излага живота ми на голяма опасност и хлад вече сковава тялото ми. И ако и този път не сториш както ти заповядвам, със собствените си ръце ще те убия, изпречиш ли се отново пред погледа ми, тъй като заради скъпия ми меч си готов да ме оставиш да умра.

Тогаз сър Бедивер отишъл при меча, бързо го вдигнал и приближил до брега. После увил ремъка около дръжката и запратил меча колкото могъл по-далеч във водата. И ето че сред вълните се протегнала ръка, поела меча в длан, размахала го три пъти и изчезнала с него във водата. И сър Бедивер се върнал при краля и му разказал какво бил видял.

— Уви — рекъл кралят, — помогни ми сега да стана, защото се боя, че твърде много се забавих.

И сър Бедивер вдигнал краля на гърба си и го занесъл на брега. И като стигнали там, появила се ладия и на нея имало много прекрасни дами, а сред тях стояли три кралици. И те всички носели черни качулки и всички заплакали и завъздишали, като видели крал Артур.

— Сега ме сложи в ладията — рекъл кралят.

И сър Бедивер внимателно го занесъл и там го поели трите кралици, обзети от дълбока скръб. Положили го те да легне и крал Артур отпуснал глава в скута на една от тях. И тогаз тази кралица рекла:

— Ах, скъпи братко, защо се забави толкова дълго? Уви, хладът вече сковава тази рана на главата ти.

И те отплавали, а сър Бедивер гледал от брега как всички тези дами се отдалечават от него. И най-сетне извикал сър Бедивер:

— Ах, господарю мой крал Артур, какво ще стане с мен сега, като ме оставяш тук сам сред враговете ми?

— Не унивай — рекъл кралят, — а се погрижи сам за себе си. Не можеш вече да възлагаш на мен надежда и упование, тъй като аз отивам в долината Авильон, за да изцеля тежката си рана. И ако не чуеш нищо повече за мен, моли се за душата ми.

А кралиците и дамите така ридаели и стенели, че печално било да ги слуша човек. И щом ладията се изгубила от погледа на сър Бедивер, той също заплакал и заридал и тръгнал към гората. И вървял така сър Бедивер цяла нощ, а на сутринта се озовал пред една отшелническа обител и параклис между две стръмни скали.