Томас Малори
Смъртта на Артур (303)

Глава 64

За сражението между сър Паломид и двамата братя и как двамата братя били убити

Тогава те се отдалечили според обичая, после двамата братя и сър Паломид връхлетели един срещу друг с всичката бързина, на която били годни конете им. И случило се, че сър Паломид пробил щита на Хелак и го пронизал дълбоко в гърдите. А в туй време сър Хелиус държал високо копието си и гордо и самодоволно отказвал да се сражава със сър Паломид. Ала като видял брат си, повален наземи и неспособен да се брани, викнал на сър Паломид:

— Отбранявай се! — И тозчас се втурнал връз него с копието си и го повалил от седлото. Сетне два-три пъти минал с коня си през тялото му.

Тогаз сър Паломид се засрамил и хванал коня на сър Хелиус за поводите. Изправил се в миг конят на задните си крака, а сър Паломид залитнал, та и двамата рицари рухнали наземи. Ала сър Хелиус бързо скочил и тежко ударил сър Паломид по шлема, така че той паднал на едно коляно. Сетне се хвърлили един връз друг и си нанесли безчет свирепи удари, дебнели се и се нападали ту отпред, ту отзад, блъскайки се като два глигана и неведнъж се поваляли взаимно на земята.

Така се били те без почивка и без отдих цели два часа. Най-подир сър Паломид взел да отпада и да се задъхва, а сър Хелиус все повече набирал сили, удвоил ударите си и изтласкал сър Паломид назад. Като видели хората от града в какво тежко положение се намира сър Паломид, застенали и заплакали, и горко заридали, а противниците им ликували.

— Уви — рекли хората от града, — такъв благороден рицар да загине заради нашия крал!

Тъй плачели и викали те, а сър Паломид, който бил получил сто удара, та чудо било, че още се държи на крака, най-после видял как народът плаче за него и си рекъл: „Срам и позор, сър Паломиде, защо си оборил тъй ниско глава?“ И тозчас вдигнал щита си, погледнал сър Хелиус и му нанесъл страховит удар по шлема, а сетне още един и още един.

И най-подир с такава сила поразил сър Хелиус, че той се свлякъл на земята. После смъкнал шлема от главата му и с мощен удар я отсякъл.

Тогава хората от града не знаели къде да се дянат от щастие. Завели го най-тържествено в покоите му и заявили, че до един са негови слуги. Сетне сър Паломид ги помолил да се грижат за кралството на крал Херманс и рекъл:

— Защото, любезни рицари, сега не мога да остана при вас, тъй като трябва незабавно да ида при моя господар крал Артур край замъка Лоназеп, както съм обещал.

Тогава те твърде се наскърбили, че сър Паломид си отива, и всички му предложили една третина от богатствата си, за да не напуска града им. Ала въпреки това той не пожелал да остане там.

И тъй, сър Паломид си тръгнал и отишъл в замъка, чийто управител бил сър Ебел. И като чули за подвизите на сър Паломид, всички в замъка се възрадвали. Сетне сър Паломид си тръгнал и отишъл в замъка Лоназеп.

И когато узнал, че сър Тристан не е там, отправил се отвъд реката Хъмбър и пристигнал в замъка Веселата стража, дето били сър Тристан и Хубавата Изолда. А сър Тристан бил наредил, щом се появи някой странстващ рицар в града или край замъка Веселата стража, да го предупредят. И тъй, дошъл един човек от града и казал на сър Тристан, че там е пристигнал твърде снажен рицар.

— Що за човек е и какъв герб носи? — запитал сър Тристан.

И човекът му описал всичко поред.

— Това е сър Паломид — рекъл Динадан.

— Може и той да е — рекъл сър Тристан. — Иди при него.

И Динадан отишъл при сър Паломид и двамата твърде се зарадвали на срещата си. А на сутринта пристигнали сър Тристан и сър Гарет и ги намерили още да спят. Тогава ги събудили и всички заедно седнали да закусят.