Томас Малори
Смъртта на Артур (376)

Глава 1

Как сър Персивал отишъл при една отшелница да й поиска съвет и как тя му казала, че е негова леля

Сетне, разказва историята, когато сър Ланселот тръгнал подир сър Галахад, който преживял всички тези, споменати по-горе, приключения, сър Персивал се върнал при отшелницата, тъй като се надявал да узнае от нея вести за рицаря, когото сър Ланселот се отправил да търси. И той коленичил пред прозореца й, а тя го отворила и попитала сър Персивал какво желае.

— Отшелнице — рекъл той, — аз съм рицар от двора на крал Артур и името ми е сър Персивал Уелски.

Като чула отшелницата името му, твърде се възрадвала, защото отдавна го обичала повече от всеки друг рицар, а тъй и трябвало да бъде, понеже била негова леля. И тогава заповядала да отворят портите, приела го най-радушно и сторила всичко, каквото било по силите й, та нищо не му липсвало. А на сутринта сър Персивал отишъл при отшелницата и я запитал познава ли рицаря с белия щит.

— Сър — рекла тя, — защо искате да узнаете това?

— Повярвайте, света жено — рекъл сър Персивал, — никога не ще намеря покой, додето не науча къде е този рицар и не се сражавам с него. Не мога тъй лесно да му простя стореното, защото той твърде ме посрами.

— Ах, Персивал — рекла тя, — нима сте намислили да се сражавате с него? Виждам, че вие искате като баща си да бъдете убит просто от неблагоразумие.

— Света жено — рекъл Персивал, — по думите ви изглежда, че знаете кой съм.

— Тъй е — рекла тя, — добре ви познавам, защото съм ваша леля, макар да живея в тази отшелническа обител. Някога ме наричаха Кралицата на Пустите земи и се славех като една от най-богатите владетелки на света. Ала всичките ми богатства не ме радваха тъй, както ме радва сега бедността ми.

И като разбрал Персивал, че тя му е леля, разплакал се от жал.

— Ах, любезни племеннико — рекла тя, — кога за последен път сте имали вести за майка си?

— Вести не съм имал — рекъл той, — ала твърде често я виждам в съня си и не знам жива ли е или мъртва.

— Истина ви казвам, любезни племеннико — рекла тя, — майка ви е мъртва, защото подир раздялата си с вас тя толкоз се наскърби, че почина, след като се изповяда.

— Бог да се смили над душата й — рекъл сър Персивал, — твърде ми е мъчно за нея, ала всеки от нас един ден ще се прости с този живот. А сега, любезна лельо, кажете ми кой е онзи рицар? Струва ми се, че е същият, що носеше червените доспехи на Петдесетница.

— Уверявам ви — рекла тя, — тъкмо той е, а доспехите му са червени и винаги ще бъдат червени. И знайте, че този рицар няма равен на себе си, тъй като ръката му е водена от божията воля и никой смъртен рицар не ще го победи.