Томас Малори
Смъртта на Артур (258)

Глава 19

Как сър Ламорак се сражавал със сър Паломид и люто го ранил

Щом го съгледал, сър Паломид препуснал бързо напред, доближил се до него и му рекъл:

— Рицарю, спомнете си позора, що ми нанесохте неотдавна при замъка, и се пригответе за бой, защото искам да се сражавам с вас.

— Любезни рицарю — отвърнал той, — от мен слава няма да спечелите, тъй като видяхте, че днес претърпях твърде тежки изпитания.

— Колкото за това, не ще се откажа от решението си — рекъл Паломид, — защото трябва да знаете, че държа да получа удовлетворение.

— Тъй да бъде — рекъл рицарят, — може пък и да ви устоя.

И тутакси яхнал коня си, взел дълго копие в ръка и се приготвил за бой.

— Не — рекъл Паломид, — не желая да се сражаваме с копие, защото знам, че тъй едва ли ще спечеля двубоя.

— Любезни рицарю — отвърнал другият, — на рицар подобава да се сражава с копие и да се бие на кон.

— Ще ви докажа, че не е тъй — рекъл Паломид.

И с тези думи слязъл от коня, закрил гърди с щит и изтеглил меча си. Тогава рицарят с червения щит също слязъл от коня, вдигнал щит пред гърдите си и стиснал в ръка голия меч. Сетне се хвърлили един срещу друг и повече от час си нанасяли удар след удар, без да си отдъхнат. Дебнели се отсам, връхлитали оттам, а яростта им растяла и всеки заплашват другия със смърт. И тъй свирепо кръстосвали двамата мечовете си, че те се пречупили наполовина, а ризниците им се разкъсали и под броните тук-там се провиждали голите им меса. И когато сър Паломид зърнал меча на противника си облян до ефеса в собствената му кръв, дълбоко се опечалил. И тъй, дълго се били двамата и ту се бранели, ту пък се удряли като обезумели. Ала най-подир сър Паломид съвсем отмалял поради първата рана, получена при замъка, която вече люто го измъчвала.

— Любезни рицарю — рекъл Паломид, — струва ми се, че изпитахме силите си и всеки от нас пострада. Затова, ако обичате и в името на рицарската чест, моля ви да ми кажете кой сте.

— Сър — отвърнал рицарят, — никак не ми се иска да ви открия името си, тъй като се отнесохте зле и недостойно с мен, като предложихте да се бием, макар да знаехте, че съм твърде уморен. Ала ако вие ми кажете името си, и аз ще ви кажа своето.

— Сър — рекъл той, — знайте, че името ми е сър Паломид.

— Тогава чуйте добре — моето име е сър Ламорак Уелски и съм син и наследник на храбрия рицар крал Пелинор, а храбрият рицар сър Тор ми е природен брат.

Като чул това, сър Паломид коленичил пред него, помолил го за прошка и рекъл:

— Позорно постъпих днес спрямо вас, защото след всичките ви славни бойни подвизи коварно и противно на рицарската чест ви предизвиках на двубой.

— Ах, сър Паломид — отвърнал сър Ламорак, — предостатъчно е това, което сторихте и което ми казахте. — И като го прегърнал с две ръце, рекъл: — Паломид, достойни рицарю, няма в тези земи по-славен и по-храбър рицар от вас, затуй горчиво скърбя, че се сражавахме днес.

— Аз пък никак не скърбя — отвърнал сър Паломид, — защото, макар да получих по-люти рани от вас самия, скоро ще оздравея. Ала дори да ми дават и най-хубавия замък в туй кралство, пак не бих приел да са откажа от двубоя си с вас, тъй като от днес насетне, додето съм жив, ще ви обичам повече от всеки друг рицар с изключение на брат си сър Сафер.

— И аз ще ви обичам най-много след брат си сър Тор — рекъл сър Ламорак.

Тогаз дошъл сър Динадан и твърде се зарадвал, като видял сър Ламорак. Сетне оръженосците се погрижили за насечените щитове и брони, а на господарите си превързали раните. И тази нощ те си отпочинали в един манастир наблизо.