Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
X
И тъй нашата представа за свободата и необходимостта постепенно се намалява или увеличава според по-голямата или по-малка връзка с външния свят, според по-голямото или по-малко отдалечаване по време и според по-голямата или по-малка зависимост от причините, в която ние разглеждаме явленията от живота, на човека.
Тъй че ако разглеждаме такова положение на човека, в което неговата връзка с външния свят е най-много позната, периодът от времето на преценката до времето на извършването на постъпката — най-голям и причините на постъпката — най-достъпни, получаваме представа за най-голяма необходимост и за най-малка свобода. Ако пък разглеждаме човек с най-малка зависимост от външните условия; ако неговото деяние е извършено в най-близък до сегашния момент и причините му са недостъпни за нас, ще получим представа за най-малка необходимост и най-голяма свобода.
Ала нито в единия, нито в другия случай, колкото и да изменяме гледището си, колкото и да си уясняваме връзката, в която се намира човекът с външния свят, или колкото и достъпна да би ни се виждала тя, колкото и да удължаваме или да съкращаваме периода време, колкото и да са ясни. Или пък неразбираеми за нас причините — ние никога не можем да си представим нито пълна свобода, нито пълна необходимост.
1. Колкото и да си представяме човек, изключен от влиянията на външния свят, никога няма да получим понятие за свобода в пространството. Всяко действие на човека, е неизбежно обусловено от самото тяло на човека и от онова, което го заобикаля. Аз дигам ръка и я спускам. Моето действие ми се струва свободно; но като се попитам мога ли да дигна ръка по всички посоки, виждам, че съм дигнал ръка по посоката, по която за това действие е имало най-малко пречки, намиращи се както в телата около мене, тъй и в устройството на моето тяло. Ако от всички възможни посоки съм, избрал една, избрал съм я, защото по тая посока е имало най-малко пречки. А за да бъде действието ми свободно, необходимо е да не среща никакви пречки. За да си представим човека свободен, трябва да си го представим извън пространството, което очевидно е невъзможно.
2. Колкото и да приближаваме времето на преценката на постъпката до времето на постъпката, никога не ще получим понятие за свобода във времето. Защото, ако разглеждам постъпка, извършена преди секунда, аз все пак трябва да призная, че постъпката не е свободна, тъй като постъпката е закована в оня момент от време, когато е извършена. Мога ли да си дигна ръката? Дигам я, но се питам: можех ли да не дигна ръка в оня — вече изминал — миг от времето? За да се убедя в това, в следния миг не дигам ръка. Но аз не дигнах ръката си не в оня първи миг, когато се попитах за свободата. Измина време, което аз не можех да задържа, и ръката, която дигнах тогава, и въздухът, сред който направих тогава това движение, вече не е същият, който сега ме обкръжава, и ръката, с която сега не правя движение, не е същата. Оня миг, в който е станало първото движение, е невъзвратим и в оня миг аз можех да направя само едно движение, и каквото и движение да направех, то можеше да бъде само едно. Това, че в следната минута не дигнах ръка, не доказа, че можех да не я дигна. И тъй като моето движение можеше — в един миг от времето — да бъде само едно, то и не може да бъде друго. За да може човек да си го представи свободно, трябва да си, го представи в сегашно време, на границата между миналото и бъдещето, тоест извън времето, което е невъзможно, и
3. Колкото и по-голяма да е трудността да се намери причината, ние никога няма да стигнем до представата за пълна свобода, тоест до отсъствието на причина. Колкото и непостижима да бъде за нас причината за изразяване на волята в която и да е наша или чужда постъпка, първото изискване на ума е предположението и издирването на причината, без която не е мислимо никакво явление. Аз дигам ръка да извърша постъпка, независима от всякаква причина, но това, че искам да извърша постъпка, която да няма причина, е причината на моята постъпка.
Но дори ако бихме си представили човек, напълно незасегнат от всички влияния, като разглеждаме само мигновената му постъпка в настоящето и като предполагаме, че тя не е предизвикана от никаква причина и бихме допуснали безкрайно малък остатък от необходимост, равен на нула — и тогава не бихме стигнали до понятието за пълна свобода на човека; защото същество, което не възприема влиянията на външния свят, което е извън времето и не зависи от причини, не е вече човек.
Точно тъй никога не можем да си представим действие на човек, което би се извършвало без участието на свобода и би било подчинено само на закона на необходимостта.
1. Колкото и да се увеличава знанието ни за пространствените условия, в които се намира човек, това знание никога не може да бъде пълно, тъй като броят на тия условия е безкрайно голям, както е безкрайно пространството. И затова, щом са определени не всички условия и влияния върху човека, няма и пълна необходимост, а има известна част свобода.
2. Колкото и да удължаваме периода време от явлението, което разглеждаме, до времето на преценката му, тоя период ще има край, а времето е безкрайно й затуй и в това отношение никога не може да има пълна необходимост.
3. Колкото и да ни е достъпна веригата от причини на която и да е постъпка, ние никога няма да знаем цялата верига, тъй като тя е безкрайна, и пак никога няма да имаме пълна необходимост.
Но освен това, дори ако бихме допуснали остатък от най-малка свобода, равен на нула, бихме признали в някои случаи, като например в умиращ човек, в зародиша, в идиота, пълно отсъствие на свобода и тъкмо по тоя начин, бихме унищожили самото понятие за човека, когото разглеждаме, защото, щом няма свобода, няма и човек. И затуй представата за действие на човек, подвластно само на закона на необходимостта без най-малък остатък от свобода, е също тъй невъзможно, както и представата за напълно свободно действие на човека.
И тъй, за да си представим действие на човек, подвластно само на закона на необходимостта, без свобода, трябва да допуснем, че знаем безкраен брой пространствени условия, безкрайно дълъг период време и_ безкрайна_ редица причини.
За да можем да си представим съвсем свободен човек, не подвластен на закона на необходимостта, трябва да си го представим сам, извън пространството, извън времето и извън зависимостта от причините.
В първия случай, ако би била възможна необходимост без свобода, бихме стигнали до определението на закона на необходимостта чрез същата необходимост, тоест само до форма без съдържание.
Във втория случай, ако беше възможна свобода без необходимост, бихме стигнали до безусловна свобода извън пространството, времето и причините, която само поради това, че е безусловна и от нищо неограничена, би била нищо или само съдържание без форма.
Ние изобщо бихме стигнали до двете основания, от които се образува целият мироглед на човека — до непостижимата същина на живота и до законите, които определят тая същина.
Разумът казва: 1. Пространството с всичките форми, които му дава неговата видимост — материята, — е безкрайно и е немислимо иначе. 2. Времето е безкрайно движение без ни един миг покой и е немислимо иначе. 3. Връзката между причини и последици няма начало и не може да има край.
Съзнанието казва: 1. Аз съм единствен и всичко, което съществува, е само — аз; следователно аз включвам пространството. 2. Аз измервам летящото време с неподвижния миг на настоящето, единственото, в което съзнавам, че живея; следователно съм извън времето. 3. Аз съм извън: причините, защото се усещам причина на всяка проява на своя живот.
Разумът изразява законите на необходимостта. Съзнанието изразява същината на свободата.
Свободата, неограничена с нищо, е същината на живота в съзнанието на човека. Необходимостта без съдържание е разумът на човека с неговите три форми.
Свободата е онова, което се разглежда. Необходимостта е онова, което разглежда. Свободата е съдържание. Необходимостта е форма.
Само при разделянето на двата източника на познанието, които се отнасят един към друг както формата към съдържанието, се получават отделно, изключващите се взаимно и непостижимите понятия за свободата и за необходимостта.
Само при тяхното съединяване се получава ясна представа за живота на човека.
Извън тия две понятия, взаимно определящи се в своето съединение като форма със съдържание, е невъзможна никаква представа за живота.
Всичко, което знаем за живота на хората, е само известно отношение на свободата към необходимостта, тоест — на съзнанието към законите на разума.
Всичко, което знаем за външния свят на природата, е само известно отношение на природните сили към необходимостта или на същината на живота към законите на разума.
Силите на живота на природата са извън нас и не се съзнават от нас и ние наричаме тия сили земно привличане, инерция, електричество, жизнена сила и т.н.; но силата на човешкия живот се съзнава от нас и ние я наричаме свобода.
Но също както можем да разберем непостижимата сама по себе си сила на земното привличане, усещана от всеки човек само дотолкова, доколкото знаем законите на необходимостта, на които тя се подчинява (от първото знание — че всички тела са тежки, до Нютоновия закон), също тъй можем да разберем и непостижимата сама по себе си сила на свободата, съзнавана от всекиго само дотолкова, доколкото знаем законите на необходимостта, на които тя се подчинява (като се почне от това, че всеки човек умира, до знанието на най-сложните икономически или исторически закони).
Всяко знание е само подставяне същината на живота под законите на разума.
Свободата на човека се различава от всяка друга сила по това, че тая сила се съзнава от човека; но за разума тя с нищо не се различава от всяка друга сила. Силата на земното привличане, на електричеството или на химическото средство се различават една от друга само по това, че са различно определени от разума. Също тъй за разума силата на свободата на човека се различава от другите сили на природата само по определението, което й дава тоя разум. А свободата без необходимостта, тоест без законите на разума, които я определят, не се различава по нищо от земното привличане, от топлината или от силите не растежа — за разума тя е само мигновено, неопределимо усещане на живота.
И както неопределимата същина на силата, която движи небесните тела, неопределимата същина на силата на топлината, на електричеството или на химическото средство, или жизнената сила са съдържанието на астрономията, физиката, химията, ботаниката, зоологията и т.н., също тъй същината на силата на свободата е съдържанието на историята. Но също както предметът на всяка наука е проява на тая непозната същина на живота, а самата същина може да бъде само предмет на метафизиката, също тъй проявата на силата на свободата на хората в пространството, във времето и в зависимостта от причините е предметът на историята; а самата свобода е предмет на метафизиката.
В науката за живите тела онова, което знаем, наричаме го закони на необходимостта; онова, което не знаем, наричаме жизнена сила. Жизнената сила е само израз на непознатия остатък от онова, което знаем за същината на живот.
Точно същото е и в историята: онова, което знаем, наричаме го закони на необходимостта, онова, което не знаем — свобода. За историята свободата е само израз на непознатия остатък от онова, което знаем за законите на човешкия живот.
Глава X
Итак, представление наше о свободе и необходимости постепенно уменьшается и увеличивается, смотря по большей или меньшей связи с внешним миром, по большему или меньшему отдалению времени и большей или меньшей зависимости от причин, в которых мы рассматриваем явление жизни человека.
Так что, если мы рассматриваем такое положение человека, в котором связь его с внешним миром наиболее известна, период времени суждения от времени совершения поступка наибольший и причины поступка наидоступнейшие, то мы получаем представление о наибольшей необходимости и наименьшей свободе. Если же мы рассматриваем человека в наименьшей зависимости от внешних условий; если действие его совершено в ближайший момент к настоящему и причины его действия нам недоступны, то мы получим представление о наименьшей необходимости и наибольшей свободе.
Но ни в том, ни в другом случае, как бы мы ни изменяли нашу точку зрения, как бы ни уясняли себе ту связь, в которой находится человек с внешним миром, или как бы ни доступна она нам казалась, как бы ни удлиняли или укорачивали период времени, как бы понятны или непостижимы ни были для нас причины — мы никогда не можем себе представить ни полной свободы, ни полной необходимости.
1) Как бы мы ни представляли себе человека исключенным от влияний внешнего мира, мы никогда не получим понятия о свободе в пространстве. Всякое действие человека неизбежно обусловлено и тем, что окружает его, самым телом человека. Я поднимаю руку и опускаю ее. Действие мое кажется мне свободным; но, спрашивая себя: мог ли я по всем направлениям поднять руку, — я вижу, что я поднял руку по тому направлению, по которому для этого действия было менее препятствий, находящихся как в телах, меня окружающих, так и в устройстве моего тела. Если из всех возможных направлений я выбрал одно, то я выбрал его потому, что по этому направлению было меньше препятствий. Для того чтобы действие мое было свободным, необходимо, чтобы оно не встречало себе никаких препятствий. Для того чтобы представить себе человека свободным, мы должны представить его себе вне пространства, что очевидно невозможно.
2) Как бы мы ни приближали время суждения ко времени поступка, мы никогда не получим понятия свободы во времени. Ибо если я рассматриваю поступок, совершенный секунду тому назад, я все-таки должен признать несвободу поступка, так как поступок закован тем моментом времени, в котором он совершен. Могу ли я поднять руку? Я поднимаю ее; но спрашиваю себя: мог ли я не поднять руки в тот прошедший уже момент времени? Чтобы убедиться в этом, я в следующий момент не поднимаю руки. Но я не поднял руки не в тот первый момент, когда я спросил себя о свободе. Прошло время, удержать которое было не в моей власти, и та рука, которую я тогда поднял, и тот воздух, в котором я тогда сделал то движение, уже не тот воздух, который теперь окружает меня, и не та рука, которой я теперь не делаю движения. Тот момент, в который совершилось первое движение, невозвратим, и в тот момент я мог сделать только одно движение, и какое бы я ни сделал движение, движение это могло быть только одно. То, что я в следующую минуту не поднял руки, не доказало того, что я мог не поднять ее. И так как движение мое могло быть только одно, в один момент времени, то оно и не могло быть другое. Для того чтобы представить его себе свободным, надо представить его себе в настоящем, в грани прошедшего и будущего, то есть вне времени, что невозможно, и
3) Как бы ни увеличивалась трудность постижения причины, мы никогда не придем к представлению полной свободы, то есть к отсутствию причины. Как бы ни была непостижима для нас причина выражения воли в каком бы то ни было своем или чужом поступке, первое требование ума есть предположение и отыскание причины, без которой немыслимо никакое явление. Я поднимаю руку с тем, чтобы совершить поступок, независимый от всякой причины, но то, что я хочу совершить поступок, не имеющий причины, есть причина моего поступка.
Но даже если бы, представив себе человека, совершенно исключенного от всех влияний, рассматривая только его мгновенный поступок настоящего и не вызванный никакой причиной, мы бы допустили бесконечно малый остаток необходимости равным нулю, мы бы и тогда не пришли к понятию о полной свободе человека; ибо существо, не принимающее на себя влияний внешнего мира, находящееся вне времени и не зависящее от причин, уже не есть человек.
Точно так же мы никогда не можем представить себе действия человека без участия свободы и подлежащего только закону необходимости.
1) Как бы ни увеличивалось наше знание тех пространственных условий, в которых находится человек, знание это никогда не может быть полное, так как число этих условий бесконечно велико так же, как бесконечно пространство. И потому как скоро определены не все условия влияний на человека, то и нет полной необходимости, а есть известная доля свободы.
2) Как бы мы ни удлиняли период времени от того явления, которое мы рассматриваем, до времени суждения, период этот будет конечен, а время бесконечно, а потому и в этом отношении никогда не может быть полной необходимости.
3) Как бы ни была доступна цепь причин какого бы то ни было поступка, мы никогда не будем знать всей цепи, так как она бесконечна, и опять никогда не получим полной необходимости.
Но, кроме того, если бы даже, допустив остаток наименьшей свободы равным нулю, мы бы признали в каком-нибудь случае, как, например, в умирающем человеке, в зародыше, в идиоте, полное отсутствие свободы, мы бы тем самым уничтожили самое понятие о человеке, которое мы рассматриваем; ибо как только нет свободы, нет и человека. И потому представление о действии человека, подлежащем одному закону необходимости, без малейшего остатка свободы, так же невозможно, как и представление о вполне свободном действии человека.
Итак, для того чтобы представить себе действие человека, подлежащее одному закону необходимости, без свободы, мы должны допустить знание бесконечного количества пространственных условий, бесконечного великого периода времени и бесконечного ряда причин.
Для того чтобы представить себе человека совершенно свободного, не подлежащего закону необходимости, мы должны представить его себе одного вне пространства, вне времени и вне зависимости от причин.
В первом случае, если бы возможна была необходимость без свободы, мы бы пришли к определению закона необходимости тою же необходимостью, то есть к одной форме без содержания.
Во втором случае, если бы возможна была свобода без необходимости, мы бы пришли к безусловной свободе вне пространства, времени и причин, которая по тому самому, что была бы безусловна и ничем не ограничивалась, была бы ничто или одно содержание без формы.
Мы бы пришли вообще к тем двум основаниям, из которых складывается все миросозерцание человека, — к непостижимой сущности жизни и к законам, определяющим эту сущность.
Разум говорит: 1) Пространство со всеми формами, которые дает ему видимость его — материя, — бесконечно и не может быть мыслимо иначе. 2) Время есть бесконечное движение без одного момента покоя, и оно не может быть мыслимо иначе. 3) Связь причин и последствии не имеет начала и не может иметь конца.
Сознание говорит: 1) Я один, и все, что существует, есть только я; следовательно, я включаю пространство; 2) я меряю бегущее время неподвижным моментом настоящего, в котором одном я сознаю себя живущим; следовательно, я вне времени, и 3) я вне причины, ибо я чувствую себя причиной всякого проявления своей жизни.
Разум выражает законы необходимости. Сознание выражает сущность свободы.
Свобода, ничем не ограниченная, есть сущность жизни в сознании человека. Необходимость без содержания есть разум человека с его тремя формами.
Свобода есть то, что рассматривается. Необходимость есть то, что рассматривает. Свобода есть содержание. Необходимость есть форма.
Только при разъединении двух источников познавания, относящихся друг к другу, как форма к содержанию, получаются отдельно, взаимно исключающиеся и непостижимые понятия о свободе и о необходимости.
Только при соединении их получается ясное представление о жизни человека.
Вне этих двух взаимно определяющихся в соединении своем, — как форма с содержанием, — понятий невозможно никакое представление жизни.
Все, что мы знаем о жизни людей, есть только известное отношение свободы к необходимости, то есть сознания к законам разума.
Все, что мы знаем о внешнем мире природы, есть только известное отношение сил природы к необходимости или сущности жизни к законам разума.
Силы жизни природы лежат вне нас и не сознаваемы нами, и мы называем эти силы тяготением, инерцией, электричеством, животной силой и т. д.; но сила жизни человека сознаваема нами, и мы называем ее свободой.
Но точно так же, как непостижимая сама в себе сила тяготения, ощущаемая всяким человеком, только настолько понятна нам, насколько мы знаем законы необходимости, которой она подлежит (от первого знания, что все тела тяжелы, до закона Ньютона), точно так же и непостижимая, сама в себе, сила свободы, сознаваемая каждым, только настолько понятна нам, насколько мы знаем законы необходимости, которым она подлежит (начиная от того, что всякий человек умирает, и до знания самых сложных экономических или исторических законов).
Всякое знание есть только подведение сущности жизни под законы разума.
Свобода человека отличается от всякой другой силы тем, что сила эта сознаваема человеком; но для разума она ничем не отличается от всякой другой силы. Сила тяготенья, электричества или химического средства только тем и отличаются друг от друга, что силы эти различно определены разумом. Точно так же сила свободы человека для разума отличается от других сил природы только тем определением, которое ей дает этот разум. Свобода же без необходимости, то есть без законов разума, определяющих ее, ничем не отличается от тяготенья, или тепла, или силы растительности, — она есть для разума только мгновенное, неопределимое ощущение жизни.
И как неопределимая сущность силы, двигающей небесные тела, неопределимая сущность силы тепла, электричества, или силы химического средства, или жизненной силы составляют содержание астрономии, физики, химии, ботаники, зоологии и т. д., точно так же сущность силы свободы составляет содержание истории. Но точно так же, как предмет всякой науки есть проявление этой неизвестной сущности жизни, сама же эта сущность может быть только предметом метафизики, — точно так же проявление силы свободы людей в пространстве, времени и зависимости от причин составляет предмет истории; сама же свобода есть предмет метафизики.
В науках опытных то, что известно нам, мы называем законами необходимости; то, что неизвестно нам, мы называем жизненной силой. Жизненная сила есть только выражение неизвестного остатка от того, что мы знаем о сущности жизни.
Точно так же в истории: то, что известно нам, мы называем законами необходимости; то, что неизвестно, — свободой. Свобода для истории есть только выражение неизвестного остатка от того, что мы знаем о законах жизни человека.