Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
VIII
Писмото на Соня, което беше осъществяване на молитвата му, бе написано в Троица. Ето от какво бе предизвикано то. Мисълта за оженване на Николай за богата мома все повече и повече занимаваше старата графиня. Тя знаеше, че главната пречка за това беше Соня. И напоследък, особено след писмото на Николай, в което той описваше срещата си в Богучарово с княжна Маря, животът на Соня в къщата на графинята ставаше все по-тежък и по-тежък. Графинята не изпускаше ни един случай да не подметне оскърбително или жестоко на Соня.
Но няколко дни преди заминаването от Москва, разчувствувана и развълнувана от всичко, което ставаше, графинята повика Соня и вместо с укори и искания, разплакана, се обърна към нея с молба да пожертвува себе си в отплата за всичко, което бе сторено за нея, и да скъса връзките си с Николай.
— Аз няма да се успокоя, докато не ми обещаеш това.
Соня се разрида истерично и отговори с ридания, че ще направи всичко, че е готова на всичко, но не даде твърдо обещание и в душата си не можеше да се реши да направи това, което искаха от нея. Трябваше да се пожертвува за щастието на семейството, което я бе отгледало и възпитало. Соня бе свикнала да се жертвува за другите. Положението й в къщата беше такова, че само по пътя на самопожертвуването можеше да проявява качествата си и тя бе свикнала и обичаше да се жертвува. Но по-рано във всичките действия на самопожертвуването тя с радост съзнаваше, че като се жертвува, с това вече повишава цената си пред другите и става по-достойна за Nicolas, когото обичаше повече от всичко; ала сега жертвата й щеше да се състои в туй, да се откаже от онова, което бе за нея цялата награда за жертвуването, целият смисъл на живота. И за първи път през живота си тя почувствува горчивина към тия хора, които я бяха облагодетелствували, за да я измъчат още по-болезнено; почувствува завист към Наташа, която никога не бе изпитвала подобно нещо, никога не трябваше да се жертвува, а караше другите да се жертвуват за нея и все пак беше обичана от всички. И за първи път Соня усети как нейната тиха, чиста любов към Nicolas изведнъж почна да израства в страстно чувство, което бе над правилата и над добродетелите, и над религията; и под влиянието на това чувство Соня, без да ще, приучена на скритност от своя зависим живот, отговори с общи, неопределени думи на графинята, избягваше да разговаря с нея и реши да чака среща с Николай, за да може при тая среща не да го освободи, а, напротив, да го свърже завинаги със себе си.
Залисията и ужасът в последните дни от престоя на Ростови в Москва заглушиха в Соня мрачните мисли, които й тежаха. Тя беше доволна, че можеше да намира спасение от тях в практическа дейност. Но когато узна, че княз Андрей е в тяхната къща, въпреки искрената жалост, която почувствува към него и към Наташа, обзе я радостно и суеверно чувство, че Бог не иска тя да бъде разделена от Nicolas. Тя знаеше, че Наташа бе обичала единствено княз Андрей и че не преставаше да го обича. Тя знаеше, че сега, събрани заедно, при такива страшни условия, те отново ще се обикнат и тогава Николай, поради роднинството, което ще съществува между тях, не ще може да се ожени за княжна Маря. Въпреки целия ужас от всичко онова, което ставаше през последните дни и през първите дни на пътуването, това чувство, това съзнание, че провидението се вмесва в нейните лични работи, радваше Соня.
В Троицката лавра Ростови направиха първата почивка при пътуването си.
В странноприемницата на лаврата на Ростови дадоха три големи стаи, една от които зае княз Андрей. През тоя ден раненият беше по-добре. Наташа беше при него. В съседната стая бяха графът и графинята, беседвайки почтително с настоятеля, който дойде да посети своите стари познати и дарители. Соня също беше там и се измъчваше от любопитство — какво приказваха княз Андрей и Наташа. Тя чуваше гласовете им през вратата. Вратата към стаята на княз Андрей се отвори. Оттам с развълнувано лице излезе Наташа и без да забелязва монаха, който стана да я посрещне, като подхвана широкия ръкав на десницата си, отиде при Соня и я хвана за ръката.
— Наташа, какво ти е? Ела тук — рече графинята.
Наташа се доближи, за да приеме благословията, и настоятелят я посъветва да се обърне за помощ към Бога и към свети Сергий.
Щом излезе настоятелят, Наташа тутакси хвана за ръка приятелката си и отиде с нея в празната стая.
— Соня, дали ще остане жив? — каза тя. — Соня, колко съм щастлива и колко съм нещастна! Соня, миличка — всичко е както по-рано. Само той да е жив. Той не може… защото, защото… защото — и Наташа се разплака.
— Тъй! Аз знаех това! Слава Богу — рече Соня. — Той ще остане жив.
Соня не по-малко от приятелката си беше развълнувана — и от нейния страх и скръб, и от своите лични, никому неизказани мисли. Тя се разрида и почна да целува и утешава Наташа. „Само да остане жив!“ — мислеше тя. След като си поплакаха, поприказваха и избърсаха сълзите си, двете приятелки се приближиха до вратата на княз Андрей. Наташа я отвори предпазливо и надникна в стаята. Соня бе застанала до нея при полуотворената врата.
Княз Андрей лежеше високо на три възглавници. Бледното му лице беше спокойно, очите затворени и се виждаше как той дишаше равномерно.
— Ах, Наташа! — неочаквано почти извика Соня, като хвана ръката на братовчедка си и се дръпна от вратата.
— Какво? Какво? — попита Наташа.
— Онова, онова, ето… — рече Соня с побледняло лице и треперещи устни.
Наташа тихо затвори вратата и отиде със Соня до прозореца, без да разбира още какво й казваше Соня.
— Помниш ли — каза с уплашено и тържествено лице Соня, — помниш ли, когато гледах заради тебе в огледалото… В Отрадное, по Коледа… Помниш ли какво видях?…
— Да, да! — каза Наташа, отворила широко очи, спомняйки си смътно, че Соня бе казала нещо за княз Андрей, когото видяла да лежи.
— Помниш ли? — продължи Соня. — Аз тогава видях и казах на всички, и на тебе, и на Дуняша. Видях, че той лежи на постеля — разправяше тя, като при всяка подробност правеше жест с ръката с дигнат пръст — че е затворил очи и че е покрит тъкмо с розова завивка, и че е сключил ръце — каза Соня, като убеждаваше сама себе си, описвайки последователно подробностите, които сега бе видяла, че тъкмо тия подробности бе видяла тогава. Тогава тя нищо не бе видяла, но каза, че е видяла, каквото й бе хрумнало; но онова, което бе измислила тогава, й се струваше толкова истинско, колкото и всеки друг спомен. Това, което бе казала тогава — че той се обърнал към нея и я погледнал и се усмихнал и че бил покрит с нещо червено, тя не само го помнеше, но бе твърдо уверена, че го е казала още тогава и че е видяла как той е покрит с розова, именно розова завивка, и че очите му били затворени.
— Да, да, именно розова — рече Наташа, на която също така сега й се струваше, че помни как Соня е казала розова и тъкмо в туй виждаше колко необикновено и тайнствено е предсказанието.
— Но какво значи това? — каза Наташа замислено.
— Ах, не знам, колко е необикновено всичко това! — каза Соня, като се хвана за главата.
След няколко минути княз Андрей позвъни и Наташа влезе при него; а Соня, която усещаше рядко изпитвано от нея вълнение и умиление, остана до прозореца, като обмисляше цялата необикновеност на случилото се.
Тоя ден имаше възможност да се изпратят писма за армията и графинята пишеше писмо на сина си.
— Соня — каза графинята, като дигна глава от писмото, когато племенницата й мина край нея. — Соня, няма ли да пишеш на Николенка? — рече графинята с тих, разтреперан глас и в погледа на уморените й, загледани през очилата очи Соня прочете всичко, което графинята влагаше в тия думи. Тоя поглед изразяваше и молба, и страх от отказ, и срам, че трябва да моли, и готовност за непримирима омраза в случай на отказ.
Соня отиде при графинята, коленичи и целуна ръката й.
— Ще пиша, maman — рече тя.
Соня се бе размекнала, развълнувала и разнежила от всичко, което се бе случило през тоя ден, особено от тайнственото изпълнение на врачуването, което бе видяла сега. Сега, когато знаеше, че поради подновяването на отношенията между Наташа и княз Андрей Николай не може да се ожени за княжна Маря, тя с радост усети, че й се възвръща онова настроение за самопожертвуване, в което обичаше и бе свикнала да живее. И със сълзи на очи и с радост от съзнанието, че извършва великодушна постъпка, след като на няколко пъти се прекъсваше от сълзите, които замъгляваха нейните кадифени черни очи, тя написа трогателното писмо, което толкова смая Николай, когато го получи.
Глава VIII
Письмо Сони к Николаю, бывшее осуществлением его молитвы, было написано из Троицы. Вот чем оно было вызвано. Мысль о женитьбе Николая на богатой невесте все больше и больше занимала старую графиню. Она знала, что Соня была главным препятствием для этого. И жизнь Сони последнее время, в особенности после письма Николая, описывавшего свою встречу в Богучарове с княжной Марьей, становилась тяжелее и тяжелее в доме графини. Графиня не пропускала ни одного случая для оскорбительного или жестокого намека Соне.
Но несколько дней перед выездом из Москвы, растроганная и взволнованная всем тем, что происходило, графиня, призвав к себе Соню, вместо упреков и требований, со слезами обратилась к ней с мольбой о том, чтобы она, пожертвовав собою, отплатила бы за все, что было для нее сделано, тем, чтобы разорвала свои связи с Николаем.
— Я не буду покойна до тех пор, пока ты мне не дашь этого обещания.
Соня разрыдалась истерически, отвечала сквозь рыдания, что она сделает все, что она на все готова, но не дала прямого обещания и в душе своей не могла решиться на то, чего от нее требовали. Надо было жертвовать собой для счастья семьи, которая вскормила и воспитала ее. Жертвовать собой для счастья других было привычкой Сони. Ее положение в доме было таково, что только на пути жертвованья она могла выказывать свои достоинства, и она привыкла и любила жертвовать собой. Но прежде во всех действиях самопожертвованья она с радостью сознавала, что она, жертвуя собой, этим самым возвышает себе цену в глазах себя и других и становится более достойною Nicolas, которого она любила больше всего в жизни; но теперь жертва ее должна была состоять в том, чтобы отказаться от того, что для нее составляло всю награду жертвы, весь смысл жизни. И в первый раз в жизни она почувствовала горечь к тем людям, которые облагодетельствовали ее для того, чтобы больнее замучить; почувствовала зависть к Наташе, никогда не испытывавшей ничего подобного, никогда не нуждавшейся в жертвах и заставлявшей других жертвовать себе и все-таки всеми любимой. И в первый раз Соня почувствовала, как из ее тихой, чистой любви к Nicolas вдруг начинало вырастать страстное чувство, которое стояло выше и правил, и добродетели, и религии; и под влиянием этого чувства Соня невольно, выученная своею зависимою жизнью скрытности, в общих неопределенных словах ответив графине, избегала с ней разговоров и решилась ждать свидания с Николаем с тем, чтобы в этом свидании не освободить, но, напротив, навсегда связать себя с ним.
Хлопоты и ужас последних дней пребывания Ростовых в Москве заглушили в Соне тяготившие ее мрачные мысли. Она рада была находить спасение от них в практической деятельности. Но когда она узнала о присутствии в их доме князя Андрея, несмотря на всю искреннюю жалость, которую она испытала к нему и к Наташе, радостное и суеверное чувство того, что бог не хочет того, чтобы она была разлучена с Nicolas, охватило ее. Она знала, что Наташа любила одного князя Андрея и не переставала любить его. Она знала, что теперь, сведенные вместе в таких страшных условиях, они снова полюбят друг друга и что тогда Николаю вследствие родства, которое будет между ними, нельзя будет жениться на княжне Марье. Несмотря на весь ужас всего происходившего в последние дни и во время первых дней путешествия, это чувство, это сознание вмешательства провидения в ее личные дела радовало Соню.
В Троицкой лавре Ростовы сделали первую дневку в своем путешествии.
В гостинице лавры Ростовым были отведены три большие комнаты, из которых одну занимал князь Андрей. Раненому было в этот день гораздо лучше. Наташа сидела с ним. В соседней комнате сидели граф и графиня, почтительно беседуя с настоятелем, посетившим своих давнишних знакомых и вкладчиков. Соня сидела тут же, и ее мучило любопытство о том, о чем говорили князь Андрей с Наташей. Она из-за двери слушала звуки их голосов. Дверь комнаты князя Андрея отворилась. Наташа с взволнованным лицом вышла оттуда и, не замечая приподнявшегося ей навстречу и взявшегося за широкий рукав правой руки монаха, подошла к Соне и взяла ее за руку.
— Наташа, что ты? Поди сюда, — сказала графиня.
Наташа подошла под благословенье, и настоятель посоветовал обратиться за помощью к богу и его угоднику.
Тотчас после ухода настоятеля Наташа взяла за руку свою подругу и пошла с ней в пустую комнату.
— Соня, да? он будет жив? — сказала она. — Соня, как я счастлива и как я несчастна! Соня, голубчик, — все по-старому. Только бы он был жив. Он не может… потому что, потому… что… — И Наташа расплакалась.
— Так! Я знала это! Слава богу, — проговорила Соня. — Он будет жив!
Соня была взволнована не меньше своей подруги — и ее страхом и горем, и своими личными, никому не высказанными мыслями. Она, рыдая, целовала, утешала Наташу. «Только бы он был жив!» — думала она. Поплакав, поговорив и отерев слезы, обе подруги подошли к двери князя Андрея. Наташа, осторожно отворив двери, заглянула в комнату. Соня рядом с ней стояла у полуотворенной двери.
Князь Андрей лежал высоко на трех подушках. Бледное лицо его было покойно, глаза закрыты, и видно было, как он ровно дышал.
— Ах, Наташа! — вдруг почти вскрикнула Соня, хватаясь за руку своей кузины и отступая от двери.
— Что? что? — спросила Наташа.
— Это то, то, вот… — сказала Соня с бледным лицом и дрожащими губами.
Наташа тихо затворила дверь и отошла с Соней к окну, не понимая еще того, что ей говорили.
— Помнишь ты, — с испуганным и торжественным лицом говорила Соня, — помнишь, когда я за тебя в зеркало смотрела… В Отрадном, на святках… Помнишь, что я видела?…
— Да, да! — широко раскрывая глаза, сказала Наташа, смутно вспоминая, что тогда Соня сказала что-то о князе Андрее, которого она видела лежащим.
— Помнишь? — продолжала Соня. — Я видела тогда и сказала всем, и тебе, и Дуняше. Я видела, что он лежит на постели, — говорила она, при каждой подробности делая жест рукою с поднятым пальцем, — и что он закрыл глаза, и что он покрыт именно розовым одеялом, и что он сложил руки, — говорила Соня, убеждаясь, по мере того как она описывала виденные ею сейчас подробности, что эти самые подробности она видела тогда. Тогда она ничего не видела, но рассказала, что видела то, что ей пришло в голову; но то, что она придумала тогда, представлялось ей столь же действительным, как и всякое другое воспоминание. То, что она тогда сказала, что он оглянулся на нее и улыбнулся и был покрыт чем-то красным, она не только помнила, но твердо была убеждена, что еще тогда она сказала и видела, что он был покрыт розовым, именно розовым одеялом, и что глаза его были закрыты.
— Да, да, именно розовым, — сказала Наташа, которая тоже теперь, казалось, помнила, что было сказано розовым, и в этом самом видела главную необычайность и таинственность предсказания.
— Но что же это значит? — задумчиво сказала Наташа.
— Ах, я не знаю, как все это необычайно! — сказала Соня, хватаясь за голову.
Через несколько минут князь Андрей позвонил, и Наташа вошла к нему; а Соня, испытывая редко испытанное ею волнение и умиление, осталась у окна, обдумывая всю необычайность случившегося.
В этот день был случай отправить письма в армию, и графиня писала письмо сыну.
— Соня, — сказала графиня, поднимая голову от письма, когда племянница проходила мимо нее. — Соня, ты не напишешь Николеньке? — сказала графиня тихим, дрогнувшим голосом, и во взгляде ее усталых, смотревших через очки глаз Соня прочла все, что разумела графиня этими словами. В этом взгляде выражались и мольба, и страх отказа, и стыд за то, что надо было просить, и готовность на непримиримую ненависть в случае отказа.
Соня подошла к графине и, став на колени, поцеловала ее руку.
— Я напишу, maman, — сказала она.
Соня была размягчена, взволнована и умилена всем тем, что происходило в этот день, в особенности тем таинственным совершением гаданья, которое она сейчас видела. Теперь, когда она знала, что по случаю возобновления отношений Наташи с князем Андреем Николай не мог жениться на княжне Марье, она с радостью почувствовала возвращение того настроения самопожертвования, в котором она любила и привыкла жить. И со слезами на глазах и с радостью сознания совершения великодушного поступка она, несколько раз прерываясь от слез, которые отуманивали ее бархатные черные глаза, написала то трогательное письмо, получение которого так поразило Николая.