Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
V
Сватбата на Наташа, която в 13-а година се омъжи за Безухов, беше последното радостно събитие в старото семейство Ростови. Същата година умря граф Иля Андреевич и както става винаги, с неговата смърт старото семейство се разпадна.
Събитията през последната година: опожаряването на Москва и бягството от нея, смъртта на княз Андрей и отчаянието на Наташа, смъртта на Петя, скръбта на графинята — всичко това падаше като удар след удар върху главата на стария граф. Той като че не разбираше, а пък и чувствуваше, че не може да разбере значението на всички тия събития и приведе нравствено старата си глава, сякаш очакваше и молеше нови удари, които да го доубият. Той изглеждаше ту уплашен и объркан, ту неестествено оживен и предприемчив.
Сватбата на Наташа го оживи за кратко време с външната си страна. Той поръчваше обеди, вечери и личеше, че иска да изглежда весел; но неговата веселост не заразяваше както по-рано другите, а, напротив, възбуждаше състрадание в ония, които го познаваха и обичаха.
След заминаването на Пиер и жена му той притихна и почна да се оплаква от мъка. След няколко дни се разболя и легна. От първите дни на болестта си, въпреки успокоенията на докторите, той разбра, че няма да се дигне. Графинята прекара две седмици в кресло до главата му, без да се съблича. Всеки път, когато му даваше лекарство, той изхлипваше и мълчаливо целуваше ръката й. Последния ден с ридания помоли жена си и задочно сина си за прошка заради разсипването на имота, което той чувствуваше като най-голяма своя вина. След като го причестиха и миропомазаха, той умря тихо и на следния ден множеството познати, дошли да отдадат последен дълг на покойния, изпълни наемното жилище на Ростови. Всичките им познати, които толкова пъти бяха обядвали и танцували у тях и толкова пъти му се бяха подигравали, всички те сега с еднакво чувство на укор и умиление, сякаш оправдавайки се пред някого, казваха: „Да, било що било, но той беше прекрасен човек. Такива хора вече не се срещат… А пък кой няма слабости?…“
Тъкмо когато работите на графа тъй се бяха объркали, че човек не можеше да си представи как щеше да свърши всичко това, ако продължаваше още една година — и той неочаквано умря.
Когато получи съобщението за смъртта на баща си, Николай бе в Париж с руските войски. Той веднага даде оставка и преди да дочака приемането й, взе отпуск и пристигна в Москва. Месец след смъртта на графа положението на работите се очерта напълно и учуди всички с грамадната сума от разни дребни дългове, съществуването на които никой не подозираше. Дълговете бяха дваж по-големи от имотите.
Близките и приятелите на Николай го съветваха да се откаже от наследството. Но Николай смяташе отказа от наследството за израз на укор към свещената за него памет на баща му и затуй не искаше и да чуе за отказ и прие наследството със задължението да изплати дълговете.
Кредиторите, които толкова дълго бяха мълчали, възпирани, когато графът беше още жив, от неопределеното, но могъщо влияние, което имаше над тях неговата разпусната доброта, изведнъж всички предявиха исканията си. Изникна, както винаги става, съревнование — кой по-рано да получи — и същите хора, които като Митенка и другите бяха получили полици — подаръци, се показаха сега като най-взискателни кредитори. На Николай не му даваха нито срок, нито почивка и ония, които явно съжаляваха стареца, виновник за техните загуби (ако е имало загуби), сега се нахвърлиха безжалостно на очевидно невинния пред тях млад наследник, който бе поел доброволно изплащането.
Нито едно от средствата, предполагани от Николай, не успя; имението бе продадено на публичен търг на половин цена, а половината дългове все тъй оставаха неизплатени. Николай взе предложените от зет му Безухов тридесет хиляди за изплащане на ония дългове, които той признаваше за парични, истински дългове. А за да не бъде пратен в затвора за останалите дългове, както го заплашваха кредиторите, отново постъпи на служба.
Той не можеше да отиде пак в армията, дето при първо вакантно място щеше да бъде полкови командир, защото майка му сега се държеше за сина си като за последна примамка на живота; и затуй, въпреки нежеланието си да остане в Москва, между хората, които го познаваха от по-рано, въпреки отвращението си от цивилната служба, той зае в Москва длъжност по гражданското ведомство и като свали любимия си мундир, премести се с майка си и със Соня в една малка квартира на Сивцев Вражок.
През това време Наташа и Пиер живееха в Петербург, без да имат ясна представа за положението на Николай. След като взе назаем пари от зет си, Николай се мъчеше да скрие от него лошото си материално положение. Положението на Николай беше особено лошо, защото със заплатата си от хиляда и двеста рубли той трябваше не само да издържа себе си, Соня и майка си, но трябваше да издържа майка си така, че тя да не вижда бедността им. Графинята не можеше да разбере как може да се живее без ония условия на разкош, с които беше свикнала от детинство, и без да съзнава колко трудно бе това за сина й, непрестанно искаше ту екипаж, какъвто те нямаха, за да го изпрати да доведе някоя позната, ту скъпо ядене за себе си и вино за сина си, ту пари, за да направи подарък-сюрприз на Наташа, на Соня или на самия Николай.
Соня водеше домакинството, грижеше се за леля си, четеше й на глас, търпеше капризите й и затаеното й неразположение към себе си и помагаше на Николай да скрива от старата графиня бедственото положение, в което се намираха. Николай чувствуваше, че с благодарността си не може да се издължи към Соня за всичко, което тя правеше за майка му, възхищаваше се от нейното търпение и преданост, но се мъчеше да се отдалечава от нея.
В душата си той сякаш я укоряваше, че тя беше прекалено съвършена, та той нямаше за какво да я укори. Тя имаше всичко онова, за което се ценят хората; но имаше малко неща, които можеха да го накарат да я обича. И той чувствуваше, че колкото повече я ценеше, толкова по-малко я обичаше. Той се залови за думите й в писмото, с което тя му даваше свобода, и сега така се държеше с нея, като че всичко, което е било помежду им много отдавна, е вече забравено и в никакъв случай не може да се повтори.
Положението на Николай ставаше все по-лошо и по-лошо. Мисълта да пести от заплатата си излезе мечта. Не само че не пестеше, но задоволявайки исканията на майка си, правеше дребни дългове. Той не виждаше никакъв изход от положението си. Мисълта да се ожени за богата наследница, която предлагаха роднините му, беше противна. Другият изход от положението — смъртта на майка му — никога не му минаваше през ума. Той не желаеше нищо и на нищо не се надяваше; и в дъното на душата си изпитваше мрачна и строга наслада от безропотното понасяне на положението си. Той се мъчеше да избягва предишните си познати с тяхното съчувствие и с оскърбителните предложения за помощ, избягваше всякакви развлечения и забави, дори и в къщи не се занимаваше с нищо освен с нареждане на карти заедно с майка си, с мълчаливи разходки из стаята и с пушене на лули една след друга. Той като че усърдно поддържаше това свое мрачно настроение, в което единствено чувствуваше, че може да понася положението си.
Глава V
Свадьба Наташи, вышедшей в 13-м году за Безухова, было последнее радостное событие в старой семье Ростовых. В тот же год граф Илья Андреевич умер, и, как это всегда бывает, со смертью его распалась старая семья.
События последнего года: пожар Москвы и бегство из нее, смерть князя Андрея и отчаяние Наташи, смерть Пети, горе графини — все это, как удар за ударом, падало на голову старого графа. Он, казалось, не понимал и чувствовал себя не в силах понять значение всех этих событий и, нравственно согнув свою старую голову, как будто ожидал и просил новых ударов, которые бы его покончили. Он казался то испуганным и растерянным, то неестественно оживленным и предприимчивым.
Свадьба Наташи на время заняла его своей внешней стороной. Он заказывал обеды, ужины и, видимо, хотел казаться веселым; но веселье его не сообщалось, как прежде, а, напротив, возбуждало сострадание в людях, знавших и любивших его.
После отъезда Пьера с женой он затих и стал жаловаться на тоску. Через несколько дней он заболел и слег в постель. С первых дней его болезни, несмотря на утешения докторов, он понял, что ему не вставать. Графиня, не раздеваясь, две недели провела в кресле у его изголовья. Всякий раз, как она давала ему лекарство, он, всхлипывая, молча целовал ее руку. В последний день он, рыдая, просил прощения у жены и заочно у сына за разорение именья — главную вину, которую он за собой чувствовал. Причастившись и особоровавшись, он тихо умер, и на другой день толпа знакомых, приехавших отдать последний долг покойнику, наполняла наемную квартиру Ростовых. Все эти знакомые, столько раз обедавшие и танцевавшие у него, столько раз смеявшиеся над ним, теперь все с одинаковым чувством внутреннего упрека и умиления, как бы оправдываясь перед кем-то, говорили: «Да, там как бы то ни было, а прекрасжейший был человек. Таких людей нынче уж не встретишь… А у кого ж нет своих слабостей?…»
Именно в то время, когда дела графа так запутались, что нельзя было себе представить, чем это все кончится, если продолжится еще год, он неожиданно умер.
Николай был с русскими войсками в Париже, когда к нему пришло известие о смерти отца. Он тотчас же подал в отставку и, не дожидаясь ее, взял отпуск и приехал в Москву. Положение денежных дел через месяц после смерти графа совершенно обозначилось, удивив всех громадностию суммы разных мелких долгов, существования которых никто и не подозревал. Долгов было вдвое больше, чем имения.
Родные и друзья советовали Николаю отказаться от наследства. Но Николай в отказе от наследства видел выражение укора священной для него памяти отца и потому не хотел слышать об отказе и принял наследство с обязательством уплаты долгов.
Кредиторы, так долго молчавшие, будучи связаны при жизни графа тем неопределенным, но могучим влиянием, которое имела на них его распущенная доброта, вдруг все подали ко взысканию. Явилось, как это всегда бывает, соревнование — кто прежде получит, — и те самые люди, которые, как Митенька и другие, имели безденежные векселя — подарки, явились теперь самыми требовательными кредиторами. Николаю не давали ни срока, ни отдыха, и те, которые, по-видимому, жалели старика, бывшего виновником их потери (если были потери), теперь безжалостно накинулись на очевидно невинного перед ними молодого наследника, добровольно взявшего на себя уплату.
Ни один из предполагаемых Николаем оборотов не удался; имение с молотка было продано за полцены, а половина долгов оставалась все-таки не уплаченною. Николай взял предложенные ему зятем Безуховым тридцать тысяч для уплаты той части долгов, которые он признавал за денежные, настоящие долги. А чтобы за оставшиеся долги не быть посаженным в яму, чем ему угрожали кредиторы, он снова поступил на службу.
Ехать в армию, где он был на первой вакансии полкового командира, нельзя было потому, что мать теперь держалась за сына, как за последнюю приманку жизни; и потому, несмотря на нежелание оставаться в Москве в кругу людей, знавших его прежде, несмотря на свое отвращение к статской службе, он взял в Москве место по статской части и, сняв любимый им мундир, поселился с матерью и Соней на маленькой квартире, на Сивцевом Вражке.
Наташа и Пьер жили в это время в Петербурге, не имея ясного понятия о положении Николая. Николай, заняв у зятя деньги, старался скрыть от него свое бедственное положение. Положение Николая было особенно дурно потому, что своими тысячью двумястами рублями жалованья он не только должен был содержать себя, Соню и мать, но он должен был содержать мать так, чтобы она не замечала, что они бедны. Графиня не могла понять возможности жизни без привычных ей с детства условий роскоши и беспрестанно, не понимая того, как это трудно было для сына, требовала то экипажа, которого у них не было, чтобы послать за знакомой, то дорогого кушанья для себя и вина для сына, то денег, чтобы сделать подарок-сюрприз Наташе, Соне и тому же Николаю.
Соня вела домашнее хозяйство, ухаживала за теткой, читала ей вслух, переносила ее капризы и затаенное нерасположение и помогала Николаю скрывать от старой графини то положение нужды, в котором они находились. Николай чувствовал себя в неоплатном долгу благодарности перед Соней за все, что она делала для его матери, восхищался ее терпением и преданностью, но старался отдаляться от нее.
Он в душе своей как будто упрекал ее за то, что она была слишком совершенна, и за то, что не в чем было упрекать ее. В ней было все, за что ценят людей; но было мало того, что бы заставило его любить ее. И он чувствовал, что чем больше он ценит, тем меньше любит ее. Он поймал ее на слове, в ее письме, которым она давала ему свободу, и теперь держал себя с нею так, как будто все то, что было между ними, уже давным-давно забыто и ни в каком случае не может повториться.
Положение Николая становилось хуже и хуже. Мысль о том, чтобы откладывать из своего жалованья, оказалась мечтою. Он не только не откладывал, но, удовлетворяя требования матери, должал по мелочам. Выхода из его положения ему не представлялось никакого. Мысль о женитьбе на богатой наследнице, которую ему предлагали его родственницы, была ему противна. Другой выход из его положения — смерть матери — никогда не приходила ему в голову. Он ничего не желал, ни на что не надеялся; и в самой глубине души испытывал мрачное и строгое наслаждение в безропотном перенесении своего положения. Он старался избегать прежних знакомых с их соболезнованием и предложениями оскорбительной помощи, избегал всякого рассеяния и развлечения, даже дома ничем не занимался, кроме раскладывания карт с своей матерью, молчаливыми прогулками по комнате и курением трубки за трубкой. Он как будто старательно соблюдал в себе то мрачное настроение духа, в котором одном он чувствовал себя в состоянии переносить свое положение.