Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
IX
Беше навечерието на зимния Никулден, 5 декември 1820 година. Тая година Наташа с мъжа и децата си гостуваше от началото на есента у брат си. Пиер беше в Петербург, дето бе отишъл по свои специални работи, както казваше той, за три седмици, но караше вече там седмата. Очакваха го всеки миг.
На 5 декември освен семейство Безухови у Ростови гостуваше и старият приятел на Николай, запасният генерал Василий Фьодорович Денисов.
Николай знаеше, че на 6 декември, деня на тържеството, ще трябва да свали бешмета, да облече сюртук, да обуе тесни ботуши с тесни носове и да отиде в новата, построена от него църква, а след това да приема поздравления и да предлага закуски, и да приказва за дворянските избори и за реколтата; но смяташе, че има право да прекара навечерието на тоя ден както обикновено. До обяд Николай провери сметките на кмета от рязанското село за имението на племенника, на жена си, написа две делови писма и обиколи, хармана и дворовете за добитъка и за конете, Като взе мерки срещу очакваното утре по случай храмовия празник общо пиянство, той си отиде за обяд и без да успее да поговори насаме с жена си, седна на дългата трапеза, приготвена за двадесет души, дето се бяха събрали всичките домашни. На трапезата бяха майка му, бабичката Белова, която живееше при нея, жена му, трите деца, гувернантката, гуверньорът, племенникът със своя гуверньор, Соня, Денисов, Наташа, трите й деца, тяхната гувернантка и старчето Михаил Иванич, архитектът на княза, който доживяваше старините си в Лѝсие Гори.
Графиня Маря седеше на отсрещния край на масата. Щом мъжът й седна на мястото си, по жеста, с който взе салфетката и бързо отмести сложените пред него чаша и малка чашка, графиня Маря си каза, че той е в лошо настроение, както понякога се случваше с него особено преди супата и когато идеше на обяд направо от стопанската си работа. Графиня Маря много добре знаеше това негово настроение и когато сама тя бе в добро настроение, спокойно чакаше, докато той изяде супата си, тогава почваше да говори с него и го принуждаваше да признае, че без причина е в лошо настроение; но сега съвсем бе забравила това свое наблюдение; докривя й, че той без причина й се сърди и се почувствува нещастна. Тя го попита де е бил. Той отговори. Тя отново го попита всичко в ред ли е в стопанството. Той се смръщи неприятно от неестествения й тон и отговори припряно.
„Значи, не съм се излъгала — помисли графиня Маря, — но за какво ми се сърди?“ В тона, с който й отговаряше той, тя усети враждебност към нея и желание да прекрати разговора. Тя чувствуваше, че думите й са неестествени; но не можа да се сдържи и му зададе още няколко въпроса.
Благодарение на Денисов разговорът на трапезата скоро стана общ и оживен и графиня Маря не приказва с мъжа си. Когато станаха от масата и отидоха да благодарят на старата графиня, графиня Маря подаде своята ръка, целуна мъжа си и го попита защо й се сърди.
— Ти винаги имаш чудновати мисли; не съм и помислил да се сърдя — рече той.
Но думата винаги отговори на графиня Маря: да, сърдя се и не искам да кажа.
Николай живееше с жена си тъй хубаво, че дори Соня и старата графиня, които от ревност желаеха да има несъгласие помежду им, не можеха да намерят предлог за укор; но и между тях се случваха минути на враждебност. Понякога, тъкмо след най-щастливи периоди, изведнъж ги обземаше чувство на отчуждение и враждебност; това чувство се появяваше най-често през време на бременност на графиня Маря. Сега тя беше в такъв период.
— Е, messieurs et mesdames — рече Николай високо и сякаш весело (на графиня Маря й се стори, че това е нарочно, за да я оскърби), — аз съм на крак от шест часа. Няма как, утре ще трябва да се мъча и затуй сега ще вървя да си почина. — И без да каже нещо повече на графиня Маря, отиде в малката диванна и легна на един диван.
„Ето, винаги е така — помисли графиня Маря, — с всички говори, само с мене — не. Виждам, виждам, че съм му противна. Особено в това положение.“ Тя погледна издутия си корем, а в огледалото — жълтобледното си отслабнало лице с по-големи от когато и да било очи.
И всичко й стана неприятно: и виковете, и гръмливият смях на Денисов, и приказките на Наташа, и особено погледът, който Соня набързо й хвърли.
Соня винаги бе първият предлог, който графиня Маря избираше за раздразнението си.
Като поседя с гостите, без да разбира нищо от онова, което те говореха, тя излезе незабелязано и отиде в детската стая.
Децата, качени на столовете, пътуваха за Москва и поканиха и нея да тръгне с тях. Тя седна, поигра с тях, но мисълта за мъжа й и за неговото безпричинно раздразнение не преставаше да я мъчи. Тя стана и тръгна, като с усилие вървеше на пръсти, към малката диванна.
„Може да не спи; аз ще се обясня с него“ — каза си тя. Андрюша, най-голямото момченце, подражавайки й, тръгна след нея на пръсти. Графиня Маря не го забеляза.
— Chere Marie, il dort, je crois; il est si fatigue[1] — каза й в голямата диванна Соня, която (както се стори на графиня Маря) навсякъде я срещаше. — Да не би Андрюша да го събуди.
Графиня Маря се извърна, видя зад себе си Андрюша и като почувствува, че Соня има право, кипна тъкмо от това и явно едва се сдържа да не каже остра дума. Тя не каза нищо, но за да не я послуша, направи с ръка знак на Андрюша да не дига шум, но все пак да върви подире й, и се приближи до вратата. Соня излезе през другата врата. От стаята, в която спеше Николай, се чуваше неговото равно, познато на жена му до най-малките отсенки дишане. Слушайки това дишане, тя виждаше пред себе си неговото гладко красиво чело, мустаците, цялото му лице, което тя толкова често дълго гледаше, когато той спеше, в тишината на нощта. Николай изведнъж се размърда и изпъшка. И в същия миг Андрюша викна през вратата.
— Татенце, мамичка е тук.
Графиня Маря побледня от уплаха и почна да прави знаци на сина си. Той млъкна и страшното за графиня Маря мълчание продължи една минута. Тя знаеше, че Николай никак не обичаше да го будят. Неочаквано зад вратата се чу ново изпъшкване, раздвижване и недоволният глас на Николай:
— Не ти дават нито една минута спокойствие. Мари, ти ли си? Защо си го довела тук?
— Аз дойдох само да видя, не го съзрях… извинявай…
Николай се изкашля и млъкна. Графиня Маря се дръпна от вратата и заведе сина си в детската. Пет минути след това малката черноока тригодишна Наташа, любимка на баща си, като узна от брата си, че татко спи в малката диванна, незабелязана от майка си, отиде при баща си. Черноокото момиченце смело скръцна вратата, отиде с енергичните си с широчки стъпалца крачета до дивана и като видя положението на баща си, заспал гърбом към нея, дигна се на пръсти и целуна сложената му под главата ръка. Николай се обърна с разнежена усмивка на лицето.
— Наташа, Наташа! — чу се зад вратата изплашеният шепот на графиня Маря. — На татко му се спи.
— Не, мамо, не му се спи — отговори с убедителност малката Наташа, — той се смее.
Николай спусна нозе, стана и взе дъщеря си на ръце.
— Влез, Маша — каза той на жена си. Графиня Маря влезе в стаята и седна до мъжа си.
— Аз не видях как е изтичал подире ми — каза плахо тя. — Аз така само.
Николай, взел в едната си ръка дъщерята, погледна жена си и като забеляза виновното изражение на лицето й, прегърна я с другата си ръка и я целуна по косите.
— Мога ли да целуна мама? — попита той Наташа.
Наташа се усмихна стеснително.
— Пак — рече тя с повелителен жест, като посочи мястото, дето Николай бе целунал жена си.
— Не знам защо мислиш, че съм в лошо настроение — каза Николай, отговаряйки на въпроса, който — той знаеше това — бе в душата на жена му.
— Не можеш да си представиш колко съм нещастна и самотна, когато си такъв. Все ми се струва…
— Мари, стига глупости. Как не те е срам — каза весело той.
— Струва ми се, че ти не можеш да ме обичаш, че аз съм толкова грозна… и винаги… а сега… в това по…
— Ах, колко си смешна! Не ми е мил, защото е хубав, а е хубав, защото ми е мил. Само Malvina и другите ги обичат, защото са красиви; а пък аз нима обичам жена си? Не че я обичам, а така, не зная как да ти го кажа. Без тебе или когато, на, като сега, някоя котка ни мине път, аз все едно, че съм загинал и нищо не мога. На, да речем, обичам ли си пръста? Не го обичам, но я се опитай да го отрежеш…
— Не, с мен не е същото, но разбирам. Значи, не ми се сърдиш?
— Ужасно ти се сърдя — каза той усмихнат, стана, приглади косите си и почна да се разхожда из стаята.
— Знаеш ли, Мари, за какво мислех? — почна той сега, когато вече се бяха помирили, и начена веднага да мисли гласно пред жена си. Той не я попита готова ли е да го слуша; беше му все едно. Дошла му е някоя мисъл, значи, дошла е и на нея. И той й разказа за намерението си да уговори Пиер да останат при тях до пролетта.
Графиня Маря го изслуша, направи си бележките и на свой ред почна да мисли гласно. Мислите й бяха за децата.
— Как си личи вече жената — каза тя на френски, като посочи Наташа. — Вие ни укорявате нас, жените, за нелогичност. Ето я нашата логика. Аз й казвам: на татко му се спи, а тя отговаря: не, той се смее. И тя има право — рече графиня Маря, като се усмихна щастливо.
— Да, да! — И Николай взе на силната си ръка дъщеря си, дигна я високо, сложи я на рамото си, като прегърна крачката й, и почна да се разхожда с нея из стаята. И бащата, и дъщерята имаха едни и същи безсмислено щастливи лица.
— А знаеш ли, ти май че си несправедлив. Ти премного обичаш тая — каза шепнешком на френски графиня Маря.
— Да, но какво да правя?… Мъча се да не го показвам…
В това време в преддверието и във вестибюла се чу звукът от скрипеца на вратата и стъпки, които приличаха на стъпки от пристигане.
— Някой е пристигнал.
— Сигурна съм, че е Пиер. Ще отида да разбера — рече графиня Маря и излезе.
В нейно отсъствие Николай си позволи да разходи дъщеря си в галоп из стаята. Задъхан, той бързо сне разсмяното момиченце и го притисна до гърдите си. Неговите скокове му припомниха танците и загледан в детското кръгло щастливо личице, помисли каква ли ще бъде тя, когато той, вече старче, ще я води по баловете и както покойният му баща танцуваше с дъщеря си „Данило Купор“, той ще изиграе с нея мазурка.
— Той, той, Nicolas! — каза след няколко минути графиня Маря, връщайки се в стаята. — Нашата Наташа оживя сега. Трябваше да видиш възторга й, и как го накастри, че е просрочил. Хайде, да вървим по-скоро, да вървим! Разделете се най-сетне де — рече тя усмихната, като гледаше момиченцето, което се притискаше до баща си. Николай излезе, като водеше дъщеря си за ръка.
Графиня Маря остана в диванната.
— Никога, никога не бих повярвала — прошепна си тя, — че мога да бъда толкова щастлива. — Лицето й просия от усмивка; но в същото време тя въздъхна и тиха тъга се изписа в дълбокия й поглед. Сякаш освен това щастие, което изпитваше, имаше друго, недостижимо в тоя живот щастие, за което, без да ще, тя си бе спомнила в тоя миг.
Глава IX
Был канун зимнего Николина дня, 5-е декабря 1820 года. В этот год Наташа с детьми и мужем с начала осени гостила у брата. Пьер был в Петербурге, куда он поехал по своим особенным делам, как он говорил, на три недели, и где он теперь проживал уже седьмую. Его ждали каждую минуту.
5-го декабря, кроме семейства Безуховых, у Ростовых гостил еще старый друг Николая, отставной генерал Василий Федорович Денисов.
6-го числа, в день торжества, в который съедутся гости, Николай знал, что ему придется снять бешмет, надеть сюртук и с узкими носками узкие сапоги и ехать в новую построенную им церковь, а потом принимать поздравления и предлагать закуски и говорить о дворянских выборах и урожае; но канун дня он еще считал себя вправе провести обычно. До обеда Николай поверил счеты бурмистра из рязанской деревни, по именью племянника жены, написал два письма по делам и прошелся на гумно, скотный и конный дворы. Приняв меры против ожидаемого на завтра общего пьянства по случаю престольного праздника, он пришел к обеду и, не успев с глазу на глаз переговорить с женою, сел за длинный стол в двадцать приборов, за который собрались все домашние. За столом были мать, жившая при ней старушка Белова, жена, трое детей, гувернантка, гувернер, племянник с своим гувернером, Соня, Денисов, Наташа, ее трое детей, их гувернантка и старичок Михаил Иваныч, архитектор князя, живший в Лысых Горах на покое.
Графиня Марья сидела на противоположном конце стола. Как только муж сел на свое место, по тому жесту, с которым он, сняв салфетку, быстро передвинул стоявшие перед ним стакан и рюмку, графиня Марья решила, что он не в духе, как это иногда с ним бывает, в особенности перед супом и когда он прямо с хозяйства придет к обеду. Графиня Марья знала очень хорошо это его настроение, и, когда она сама была в хорошем расположении, она спокойно ожидала, пока он поест супу, и тогда уже начинала говорить с ним и заставляла его признаваться, что он без причины был не в духе; но нынче она совершенно забыла это свое наблюдение; ей стало больно, что он без причины на нее сердится, и она почувствовала себя несчастной. Она спросила его, где он был. Он отвечал. Она еще спросила, все ли в порядке по хозяйству. Он неприятно поморщился от ее ненатурального тона и поспешно ответил.
«Так я не ошибалась, — подумала графиня Марья, — и за что он на меня сердится?» В тоне, которым он отвечал ей, графиня Марья слышала недоброжелательство к себе и желание прекратить разговор. Она чувствовала, что ее слова были неестественны; но она не могла удержаться, чтобы не сделать еще несколько вопросов.
Разговор за обедом благодаря Денисову скоро сделался общим и оживленным, и графиня Марья не говорила с мужем. Когда вышли из-за стола и пришли благодарить старую графиню, графиня Марья поцеловала, подставляя свою руку, мужа и спросила, за что он на нее сердится.
— У тебя всегда странные мысли; и не думал сердиться, — сказал он.
Но слово всегда отвечало графине Марье: да, сержусь и не хочу сказать.
Николай жил с своей женой так хорошо, что даже Соня и старая графиня, желавшие из ревности несогласия между ними, не могли найти предлога для упрека; но и между ними бывали минуты враждебности. Иногда, именно после самых счастливых периодов, на них находило вдруг чувство отчужденности и враждебности; это чувство являлось чаще всего во времена беременности графини Марьи. Теперь она находилась в этом периоде.
— Ну, messieurs et mesdames, — сказал Николай громко и как бы весело (графине Марье казалось, что это нарочно, чтобы ее оскорбить), — я с шести часов на ногах. Завтра уж надо страдать, а нынче пойти отдохнуть. — И, не сказав больше ничего графине Марье, он ушел в маленькую диванную и лег на диван.
«Вот это всегда так, — думала графиня Марья. — Со всеми говорит, только не со мною. Вижу, вижу, что я ему противна. Особенно в этом положении». Она посмотрела на свой высокий живот и в зеркало на свое желто-бледное, исхудавшее лицо с более, чем когда-нибудь, большими глазами.
И все ей стало неприятно: и крик и хохот Денисова, и разговор Наташи, и в особенности тот взгляд, который на нее поспешно бросила Соня.
Соня всегда была первым предлогом, который избирала графиня Марья для своего раздражения.
Посидев с гостями и не понимая ничего из того, что они говорили, она потихоньку вышла и пошла в детскую.
Дети на стульях ехали в Москву и пригласили ее с собою. Она села, поиграла с ними, но мысль о муже и о беспричинной досаде его не переставая мучила ее. Она встала и пошла, с трудом ступая на цыпочки, в маленькую диванную.
«Может, он не спит; я объяснюсь с ним», — сказала она себе. Андрюша, старший мальчик, подражая ей, пошел за ней на цыпочках. Графиня Марья не заметила его.
— Chère Marie, il dort, je crois; il est si fatigué,[1] — сказала (как казалось графине Марье везде ей встречавшаяся) Соня в большой диванной. — Андрюша не разбудил бы его.
Графиня Марья оглянулась, увидала за собой Андрюшу, почувствовала, что Соня права, и именно от этого вспыхнула и, видимо, с трудом удержалась от жесткого слова. Она ничего не сказала и, чтобы не послушаться ее, сделала знак рукой, чтобы Андрюша не шумел, а все-таки шел за ней, и подошла к двери. Соня прошла в другую дверь. Из комнаты, в которой спал Николай, слышалось его ровное, знакомое жене до малейших оттенков дыхание. Она, слыша это дыхание, видела перед собой его гладкий красивый лоб, усы, все лицо, на которое она так часто подолгу глядела, когда он спал, в тишине ночи. Николай вдруг пошевелился и крякнул. И в то же мгновение Андрюша из-за двери закричал:
— Папенька, маменька тут стоит.
Графиня Марья побледнела от испуга и стала делать знаки сыну. Он замолк, и с минуту продолжалось страшное для графини Марьи молчание. Она знала, как не любил Николай, чтобы его будили. Вдруг за дверью послышалось новое кряхтение, движение, и недовольный голос Николая сказал:
— Ни минуты не дадут покоя. Мари, ты? Зачем ты привела его сюда?
— Я подошла только посмотреть, я не видала… извини…
Николай прокашлялся и замолк. Графиня Марья отошла от двери и проводила сына в детскую. Через пять минут маленькая черноглазая трехлетняя Наташа, любимица отца, узнав от брата, что папенька спит в маленькой диванной, не замеченная матерью, побежала к отцу. Черноглазая девочка смело скрыпнула дверью, подошла энергическими шажками тупых ножек к дивану и, рассмотрев положение отца, спавшего к ней спиною, поднялась на цыпочки и поцеловала лежавшую под головой руку отца. Николай обернулся с умиленной улыбкой на лице.
— Наташа, Наташа! — слышался из двери испуганный шепот графини Марьи, — папенька спать хочет.
— Нет, мама, он не хочет спать, — с убедительностью отвечала маленькая Наташа, — он смеется.
Николай спустил ноги, поднялся и взял на руки дочь.
— Взойди, Маша, — сказал он жене. Графиня Марья вошла в комнату и села подле мужа.
— Я и не видала, как он за мной прибежал, — робко сказала она. — Я так…
Николай, держа одной рукой дочь, поглядел на жену и, заметив виноватое выражение ее лица, другой рукой обнял ее и поцеловал в волоса.
— Можно целовать мама? — спросил он у Наташи.
Наташа застенчиво улыбнулась.
— Опять, — сказала она, с повелительным жестом указывая на то место, куда Николай поцеловал жену.
— Я не знаю, отчего ты думаешь, что я не в духе, — сказал Николай, отвечая на вопрос, который, он знал, был в душе его жены.
— Ты не можешь себе представить, как я бываю несчастна, одинока, когда ты такой. Мне все кажется…
— Мари, полно, глупости. Как тебе не совестно, — сказал он весело.
— Мне кажется, что ты не можешь любить меня, что я так дурна… и всегда… а теперь… в этом по…
— Ах, какая ты смешная! Не по хорошу мил, а по милу хорош. Это только Malvina и других любят за то, что они красивы; а жену разве я люблю? Я не люблю, а так, не знаю, как тебе сказать. Без тебя и когда вот так у нас какая-то кошка пробежит, я как будто пропал и ничего не могу. Ну, что я люблю палец свой? Я не люблю, а попробуй, отрежь его…
— Нет, я не так, но я понимаю. Так ты на меня не сердишься?
— Ужасно сержусь, — сказал он, улыбаясь, и, встав и оправив волосы, стал ходить по комнате.
— Ты знаешь, Мари, о чем я думал? — начал он, теперь, когда примирение было сделано, тотчас же начиная думать вслух при жене. Он не спрашивал о том, готова ли она слушать его; ему все равно было. Мысль пришла ему, стало быть, и ей. И он рассказал ей свое намерении уговорить Пьера остаться с ними до весны.
Графиня Марья выслушала его, сделала замечания и начала в свою очередь думать вслух свои мысли. Ее мысли были о детях.
— Как женщина видна уже теперь, — сказала она по-французски, указывая на Наташу. — Вы нас, женщин, упрекаете в нелогичности. Вот она — наша логика. Я говорю: папа хочет спать, а она говорит: нет, он смеется. И она права, — сказала графиня Марья, счастливо улыбаясь.
— Да, да! — И Николай, взяв на свою сильную руку дочь, высоко поднял ее, посадил на плечо, перехватив за ножки, и стал с ней ходить по комнате. У отца и у дочери были одинаково бессмысленно-счастливые лица.
— А знаешь, ты, может быть, несправедлив. Ты слишком любишь эту, — шепотом по-французски сказала графиня Марья.
— Да, но что ж делать?… Я стараюсь не показать…
В это время в сенях и передней послышались звуки блока и шагов, похожих на звуки приезда.
— Кто-то приехал.
— Я уверена, что Пьер. Я пойду узнаю, — сказала графиня Марья и вышла из комнаты.
В ее отсутствие Николай позволил себе галопом прокатить дочь вокруг комнаты. Запыхавшись, он быстро скинул смеющуюся девочку и прижал ее к груди. Его прыжки напомнили ему танцы, и он, глядя на детское круглое счастливое личико, думал о том, какою она будет, когда он начнет вывозить ее старичком и, как, бывало, покойник отец танцовывал с дочерью Данилу Купора, пройдется с нею мазурку.
— Он, он, Nicolas, — сказала через несколько минут графиня Марья, возвращаясь в комнату. — Теперь ожила наша Наташа. Надо было видеть ее восторг и как ему досталось сейчас же за то, что он просрочил. — Ну, пойдем скорее, пойдем! Расстаньтесь же наконец, — сказала она, улыбаясь, глядя на девочку, жавшуюся к отцу. Николай вышел, держа дочь за руку.
Графиня Марья осталась в диванной.
— Никогда, никогда не поверила бы, — прошептала она сама с собой, — что можно быть так счастливой. — Лицо ее просияло улыбкой; но в то же самое время она вздохнула, и тихая грусть выразилась в ее глубоком взгляде. Как будто, кроме того счастья, которое она испытывала, было другое, недостижимое в этой жизни счастье, о котором она невольно вспомнила в эту минуту.