Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XVII
След княз Андрей при Наташа дойде Борис, за да я покани на танц, дойде и адютантът-танцьор, който започна бала, дойдоха и други млади хора и Наташа, предавайки излишните си кавалери на Соня, щастлива и зачервена, цялата вечер не спря да танцува. Тя не забеляза и не видя нищо от онова, което занимаваше всички на тоя бал. Тя не само не забеляза, че царят дълго разговаря с френския посланик, че особено благосклонно говори с еди-коя си дама, че еди-кои си и еди-кои си принцове направиха и казаха това и това, че Елен имаше голям успех и бе удостоена с особено внимание от еди-кого си; тя не виждаше дори царя и забеляза, че той си е отишъл само защото след неговото отиване балът се оживи повече. Преди вечерята княз Андрей потанцува и един от веселите котильони с Наташа. Той й припомни първата им среща в отрадненската алея и как тя не можеше да заспи в лунната нощ, и как, без да ще, той я беше чул. При туй припомняне Наташа се изчерви и се мъчеше да се оправдае, сякаш в това чувство, с което княз Андрей неволно бе подслушал думите й, имаше нещо срамно.
Както всички хора, израсли във висшето общество, княз Андрей обичаше да среща във висшето общество онова, което не носеше общия отпечатък на това общество. И Наташа беше такава с нейното учудване, радост и плахост и дори с грешките й във френския език. Той се отнасяше и приказваше особено нежно и внимателно с нея. Когато седеше до нея и разговаряше за най-прости и нищожни неща, княз Андрей се любуваше на радостния блясък в очите и на усмивката й, които се отнасяха не до казаните думи, а до нейното вътрешно щастие. През времето, когато канеха Наташа и тя ставаше усмихната и танцуваше из залата, княз Андрей се любуваше особено на нейната плаха грация. В средата на котильона, като свърши фигурата, Наташа, дишайки още тежко, тръгна към мястото си. Един нов кавалер я покани. Тя беше уморена и се задъхваше и очевидно понечи да откаже, но веднага пак дигна весело ръка и я сложи върху рамото на кавалера и се усмихна на княз Андрей.
„Искаше ми се да си почина, и да поседя с вас, уморена съм; но нали виждате как ме канят и мене ми е драго от това, и съм щастлива, и обичам всички, и ние с вас разбираме всичко това“ — и много още неща каза тая усмивка. Когато кавалерът й я остави, Наташа отърча през залата, за да вземе две дами за фигурите.
„Ако отиде първо при братовчедка си, а след това при другата дама, тя ще стане моя жена“ — гледайки я, помисли съвсем неочаквано за себе си княз Андрей. Тя отиде най-напред при братовчедката.
„Какви Глупости минават понякога в главата на човек! — помисли княз Андрей. — Но истина е само туй, че тая девойка е толкова мила, толкова особена, че не ще успее да потанцува тук и един месец и ще се омъжи… Това е рядкост тук“ — помисли той, когато, оправяйки откъсналата се от корсажа й роза, Наташа сядаше при него.
В края на котильона старият граф в своя син фрак отиде при танцуващите. Той покани княз Андрей у тях и попита дъщеря си дали й е весело. Наташа не отговори и само се усмихна с такава усмивка, която казваше укорно: „Как може да се пита за това?“
— Тъй весело, както никога през живота ми! — рече тя и княз Андрей забеляза как бързо понечиха да се дигнат слабите й ръце, за да прегърнат бащата, но веднага се отпуснаха. Наташа бе толкова щастлива, както никога през живота си. Тя беше на онова най-високо стъпало на щастието, когато човек става напълно добър и достоен и не вярва, че е възможно да има зло, нещастие и скръб.
На тоя бал Пиер за първи път се почувствува оскърбен от положението, което заемаше жена му във висшите сфери. Той беше мрачен и разсеян. Широка бръчка прорязваше челото му и изправен до прозореца, той гледаше през очилата, без да вижда никого.
Наташа, която бе тръгнала за вечерята, мина покрай него.
Мрачното, нещастно лице на Пиер я порази. Тя се спря пред него. Искаше й се да му помогне, да му даде излишъка от щастието си.
— Колко е весело, графе — рече тя, — нали?
Пиер се усмихна разсеяно, очевидно не разбирайки какво му казваха.
— Да, много ми е драго — каза той.
„Как могат те да са недоволни от нещо — мислеше Наташа. — Особено такъв добър човек като тоя Безухов?“ За Наташа всички на бала бяха еднакво добри, мили, прекрасни хора, които се обичат един друг: никой не можеше да оскърби другиго и затуй всички трябваше да бъдат щастливи.
Глава XVII
После князя Андрея к Наташе подошел Борис, приглашая ее на танцы, подошел и тот танцор-адъютант, начавший бал, и еще молодые люди, и Наташа, передавая своих излишних кавалеров Соне, счастливая и раскрасневшаяся, не переставала танцевать целый вечер. Она ничего не заметила и не видала из того, что занимало всех на этом бале. Она не только не заметила, как государь долго говорил с французским посланником, как он особенно милостиво говорил с такой-то дамой, как принц такой-то и такой-то сделали и сказали то-то, как Элен имела большой успех и удостоилась особенного внимания такого-то; она не видала даже государя и заметила, что он уехал только потому, что после его отъезда бал более оживился. Один из веселых котильонов, перед ужином, князь Андрей опять танцевал с Наташей. Он напомнил ей о их первом свиданьи в отрадненской аллее и о том, как она не могла заснуть в лунную ночь, и как он невольно слышал ее. Наташа покраснела при этом напоминании и старалась оправдаться, как будто было что-то стыдное в том чувстве, в котором невольно подслушал ее князь Андрей.
Князь Андрей, как все люди, выросшие в свете, любил встречать в свете то, что не имело на себе общего светского отпечатка. И такова была Наташа, с ее удивлением, радостью и робостью и даже ошибками во французском языке. Он особенно нежно и бережно обращался и говорил с нею. Сидя подле нее, разговаривая с ней о самых простых и ничтожных предметах, князь Андрей любовался на радостный блеск ее глаз и улыбки, относившейся не к говоренным речам, а к ее внутреннему счастию. В то время, как Наташу выбирали и она с улыбкой вставала и танцевала по зале, князь Андрей любовался в особенности на ее робкую грацию. В середине котильона Наташа, окончив фигуру, еще тяжело дыша, подходила к своему месту. Новый кавалер опять пригласил ее. Она устала и запыхалась, и видимо подумала отказаться, но тотчас опять весело подняла руку на плечо кавалера и улыбнулась князю Андрею.
«Я бы рада была отдохнуть и посидеть с вами, я устала; но вы видите, как меня выбирают, и я этому рада, и я счастлива, и я всех люблю, и мы с вами всё это понимаем», и еще многое и многое сказала эта улыбка. Когда кавалер оставил ее, Наташа побежала через залу, чтобы взять двух дам для фигур.
«Ежели она подойдет прежде к своей кузине, а потом к другой даме, то она будет моей женой», сказал совершенно неожиданно сам себе князь Андрей, глядя на нее. Она подошла прежде к кузине.
«Какой вздор иногда приходит в голову! подумал князь Андрей; но верно только то, что эта девушка так мила, так особенна, что она не протанцует здесь месяца и выйдет замуж… Это здесь редкость», думал он, когда Наташа, поправляя откинувшуюся у корсажа розу, усаживалась подле него.
В конце котильона старый граф подошел в своем синем фраке к танцующим. Он пригласил к себе князя Андрея и спросил у дочери, весело ли ей? Наташа не ответила и только улыбнулась такой улыбкой, которая с упреком говорила: «как можно было спрашивать об этом?»
— Так весело, как никогда в жизни! — сказала она, и князь Андрей заметил, как быстро поднялись было ее худые руки, чтобы обнять отца и тотчас же опустились. Наташа была так счастлива, как никогда еще в жизни. Она была на той высшей ступени счастия, когда человек делается вполне доверчив и не верит в возможность зла, несчастия и горя.
Пьер на этом бале в первый раз почувствовал себя оскорбленным тем положением, которое занимала его жена в высших сферах. Он был угрюм и рассеян. Поперек лба его была широкая складка, и он, стоя у окна, смотрел через очки, никого не видя.
Наташа, направляясь к ужину, прошла мимо его.
Мрачное, несчастное лицо Пьера поразило ее. Она остановилась против него. Ей хотелось помочь ему, передать ему излишек своего счастия.
— Как весело, граф, — сказала она, — не правда ли?
Пьер рассеянно улыбнулся, очевидно не понимая того, что ему говорили.
— Да, я очень рад, — сказал он.
«Как могут они быть недовольны чем-то, думала Наташа. Особенно такой хороший, как этот Безухов?» На глаза Наташи все бывшие на бале были одинаково добрые, милые, прекрасные люди, любящие друг друга: никто не мог обидеть друг друга, и потому все должны были быть счастливы.