Лев Толстой
Война и мир (216)

Лев Толстой
Война и мир (216)

XXX

Като се върна от княз Андрей в Горки, Пиер заповяда на берейтора да приготви конете, да го събуди утре рано и веднага заспа зад преградката, в ъгълчето, което му бе отстъпил Борис.

На сутринта, когато Пиер се събуди съвсем, в стаята нямаше вече никого. Стъклата на малките прозорчета трепереха. Берейторът бе застанал до него и го разтърсваше.

— Ваше сиятелство, ваше сиятелство, ваше сиятелство… — разтърсвайки го за рамото, повтаряше берейторът упорито, без да поглежда Пиер, и явно загубил надежда да го разбуди.

— Какво? Почна ли? Време ли е? — рече Пиер, като се събуди.

— Благоволете да чуете гърмежите — рече берейторът, бивш войник, — всички господа излязоха вече и светлейшият също отдавна мина покрай нас.

Пиер бързо се облече й изтича на входната площадка. Навън беше ясно, свежо, росно и весело. Слънцето, току-що изскочило иззад един облак, който го закриваше, през покривите на срещната улица заля с лъчите си, до половината пречупени от облака, покрития с роса прах по пътя, стените на къщите, прозорците на оградата и конете на Пиер, застанали до къщата. Вън по-ясно се чуваше бумтенето на топовете. Из улицата мина в тръс един адютант с казак.

— Време е, графе, време е! — извика адютантът.

Пиер заповяда да водят коня му след него и тръгна по улицата към могилата, от която вчера бе гледал полесражението. На тая могила имаше множество военни, чуваше се френска реч на щабните и се виждаше побелялата глава на Кутузов, бялата му с червена околожка фуражка и белият тил, хлътнал между раменете му. Кутузов гледаше напреде по шосето с далекоглед.

Като изкачи стъпалата, по които се възлизаше на могилата, Пиер погледна напреде си и замря от възторг пред красотата на зрелището. Беше същата панорама, на която се бе наслаждавал вчера от тая могила; но сега цялата местност бе покрита с войски и дим от изстрелите и полегатите лъчи на яркото слънце, което възлизаше отзад и вляво от Пиер, мятаха върху нея и чистия утринен въздух пронизваща светлина със златисти и розови отсенки и тъмни дълги сенки. Далечните гори, с които завършваше панорамата, сякаш издялани от някакъв скъпоценен жълто-зелен камък, се съзираха на хоризонта със своята извита линия на върховете и между тях, зад Валуево, прорязваше местността Смоленското шосе, цялото покрито с войски. По-отсам блестяха златни ниви и горички. Навред — отпред, вдясно и вляво — се виждаха войски. Всичко това беше оживено, величествено и неочаквано; ала онова, което най-много смая Пиер, беше изгледът на самото полесражение, на Бородино и доловете над Колоча от двете й страни.

Над Колоча, в Бородино и от двете му страни, особено вляво, там, дето Война с блатистите си брегове се влива в Колоча, имаше мъгла, която се топеше, разсяваше и ставаше прозирна, когато се показваше яркото слънце, и обагряше и очертаваше вълшебно всичко, което се виждаше през нея. Към тая мъгла се прибавяше димът от изстрелите й в тая мъгла й дим блестяха навсякъде мълниите на утринната светлина — ту по водата, ту по росата, ту по щиковете на войските, струпани по бреговете и в Бородино. През тая мъгла се виждаше бяла църква, тук-там покривите на къщите на Бородино, тук-там гъсти маси войници, тук-там зелени ракли и топове. И всичко това се движеше или изглеждаше, че се движи, защото мъглата и димът се влачеха по цялото пространство. Както в тая местност на низините около Бородино, покрити с мъгла, така и извън нея, по-нагоре и особено по-наляво из цялата линия, по горите, по нивята, в низините, по върховете на хълмовете възникваха непрестанно сами по себе си, от нищо, топовни, ту единични, ту общи, ту редки, ту чести кълба дим, които, набъбвайки, се разрастваха, въртяха се, вливаха се и се виждаха из цялото това пространство.

Тия пушеци от изстрелите и — странно е да се каже това — звуците от тях създаваха главната красота на зрелището.

Пуффф! — виждаше се изведнъж кръгъл, гъст, преливащ с лилав, сив и млечнобял цвят пушек и бумм! — чуваше се след една секунда звукът на тоя пушек.

Пуф-пуф — дигаха се два пушека, които се блъскаха и сливаха; и — бум-бум — звуците потвърждаваха онова, което виждаше окото.

Пиер се обръщаше и гледаше първия пушек, който бе видял като кръгло гъсто топче, а на мястото му вече имаше кълба дим, които се проточваха встрани и пуф… (със спиране) пуф-пуф — появяваха се още три, още четири; и при всеки от тях, със същите промеждутъци, бум… бум-бум-бум — отговаряха красиви, твърди, сигурни звуци. Изглеждаше, че тия пушеци ту тичаха, ту стояха, а покрай тях тичаха горите, нивята и бляскащите щикове. Откъм лявата страна, по нивята и храсталаците, непрестанно се появяваха тия големи пушеци с тържествените си отгласи; а още по-наблизо, по низините и горите, избухваха облачета дим от пушките, които не успяваха да се закръглят, и те също тъй даваха своите мънички отгласи. Трах-та-та-тах — пукаха пушките, макар и често, но неправилно и бедничко в сравнение с оръдейните изстрели.

На Пиер му се поиска да бъде там, дето бяха тия пушеци, тия бляскащи щикове и пушки, това движение, тия звуци. Той погледна Кутузов и свитата му, за да свери впечатлението си с другите. Всички също като него и както му се стори, със същото чувство гледаха напред към полесражението. По всички лица грееше сега оная скрита топлота (chaleur latente) на чувството, което Пиер забелязваше вчера и което разбра напълно след разговора си с княз Андрей.

— Тръгвай, мили, тръгвай, Господ да ти помага — рече Кутузов на застаналия до него генерал, без да откъсва очи от полесражението!

Като изслуша заповедта, генералът мина покрай Пиер, за да слезе от могилата.

— Към моста! — каза студено и строго генералът, когато един от щабните го попита къде отива.

„И аз, и аз“ — помисли Пиер и тръгна след генерала.

Генералът се качи на коня, доведен му от един казак. Пиер отиде при своя берейтор, който държеше конете. Той попита кой кон е по-кротък, яхна го, улови се за гривата, притисна токовете на извитите си крака до корема на коня и усещайки, че очилата му се смъкват и че той не може да откъсне ръце от гривата и поводите, препусна подир генерала, като предизвика усмивки по лицата на щабните, които го гледаха от могилата.

Глава XXX

Вернувшись от князя Андрея в Горки, Пьер, приказав берейтору приготовить лошадей и рано утром разбудить его, тотчас же заснул за перегородкой, в уголке, который Борис уступил ему.

Когда Пьер совсем очнулся на другое утро, в избе уже никого не было. Стекла дребезжали в маленьких окнах. Берейтор стоял, расталкивая его.

— Ваше сиятельство, ваше сиятельство, ваше сиятельство… — упорно, не глядя на Пьера и, видимо, потеряв надежду разбудить его, раскачивая его за плечо, приговаривал берейтор.

— Что? Началось? Пора? — заговорил Пьер, проснувшись.

— Изволите слышать пальбу, — сказал берейтор, отставной солдат, — уже все господа повышли, сами светлейшие давно проехали.

Пьер поспешно оделся и выбежал на крыльцо. На дворе было ясно, свежо, росисто и весело. Солнце, только что вырвавшись из-за тучи, заслонявшей его, брызнуло до половины переломленными тучей лучами через крыши противоположной улицы, на покрытую росой пыль дороги, на стены домов, на окна забора и на лошадей Пьера, стоявших у избы. Гул пушек яснее слышался на дворе. По улице прорысил адъютант с казаком.

— Пора, граф, пора! — прокричал адъютант.

Приказав вести за собой лошадь, Пьер пошел по улице к кургану, с которого он вчера смотрел на поле сражения. На кургане этом была толпа военных, и слышался французский говор штабных, и виднелась седая голова Кутузова с его белой с красным околышем фуражкой и седым затылком, утонувшим в плечи. Кутузов смотрел в трубу вперед по большой дороге.

Войдя по ступенькам входа на курган, Пьер взглянул впереди себя и замер от восхищенья перед красотою зрелища. Это была та же панорама, которою он любовался вчера с этого кургана; но теперь вся эта местность была покрыта войсками и дымами выстрелов, и косые лучи яркого солнца, поднимавшегося сзади, левее Пьера, кидали на нее в чистом утреннем воздухе пронизывающий с золотым и розовым оттенком свет и темные, длинные тени. Дальние леса, заканчивающие панораму, точно высеченные из какого-то драгоценного желто-зеленого камня, виднелись своей изогнутой чертой вершин на горизонте, и между ними за Валуевым прорезывалась большая Смоленская дорога, вся покрытая войсками. Ближе блестели золотые поля и перелески. Везде — спереди, справа и слева — виднелись войска. Все это было оживленно, величественно и неожиданно; но то, что более всего поразило Пьера, — это был вид самого поля сражения, Бородина и лощины над Колочею по обеим сторонам ее.

Над Колочею, в Бородине и по обеим сторонам его, особенно влево, там, где в болотистых берегах Война впадает в Колочу, стоял тот туман, который тает, расплывается и просвечивает при выходе яркого солнца и волшебно окрашивает и очерчивает все виднеющееся сквозь него. К этому туману присоединялся дым выстрелов, и по этому туману и дыму везде блестели молнии утреннего света — то по воде, то по росе, то по штыкам войск, толпившихся по берегам и в Бородине. Сквозь туман этот виднелась белая церковь, кое-где крыши изб Бородина, кое-где сплошные массы солдат, кое-где зеленые ящики, пушки. И все это двигалось или казалось движущимся, потому что туман и дым тянулись по всему этому пространству. Как в этой местности низов около Бородина, покрытых туманом, так и вне его, выше и особенно левее по всей линии, по лесам, по полям, в низах, на вершинах возвышений, зарождались беспрестанно сами собой, из ничего, пушечные, то одинокие, то гуртовые, то редкие, то частые клубы дымов, которые, распухая, разрастаясь, клубясь, сливаясь, виднелись по всему этому пространству.

Эти дымы выстрелов и, странно сказать, звуки их производили главную красоту зрелища.

Пуфф! — вдруг виднелся круглый, плотный, играющий лиловым, серым и молочно-белым цветами дым, и бумм! — раздавался через секунду звук этого дыма.

«Пуф-пуф» — поднимались два дыма, толкаясь и сливаясь; и «бум-бум» — подтверждали звуки то, что видел глаз.

Пьер оглядывался на первый дым, который он оставил округлым плотным мячиком, и уже на месте его были шары дыма, тянущегося в сторону, и пуф… (с остановкой) пуф-пуф — зарождались еще три, еще четыре, и на каждый, с теми же расстановками, бум… бум-бум-бум — отвечали красивые, твердые, верные звуки. Казалось то, что дымы эти бежали, то, что они стояли, и мимо них бежали леса, поля и блестящие штыки. С левой стороны, по полям и кустам, беспрестанно зарождались эти большие дымы с своими торжественными отголосками, и ближе еще, по низам и лесам, вспыхивали маленькие, не успевавшие округляться дымки ружей и точно так же давали свои маленькие отголоски. Трах-та-та-тах — трещали ружья хотя и часто, но неправильно и бедно в сравнении с орудийными выстрелами.

Пьеру захотелось быть там, где были эти дымы, эти блестящие штыки и пушки, это движение, эти звуки. Он оглянулся на Кутузова и на его свиту, чтобы сверить свое впечатление с другими. Все точно так же, как и он, и, как ему казалось, с тем же чувством смотрели вперед, на поле сражения. На всех лицах светилась теперь та скрытая теплота (chaleur latente) чувства, которое Пьер замечал вчера и которое он понял совершенно после своего разговора с князем Андреем.

— Поезжай, голубчик, поезжай, Христос с тобой, — говорил Кутузов, не спуская глаз с поля сражения, генералу, стоявшему подле него.

Выслушав приказание, генерал этот прошел мимо Пьера, к сходу с кургана.

— К переправе! — холодно и строго сказал генерал в ответ на вопрос одного из штабных, куда он едет. «И я, и я», — подумал Пьер и пошел по направлению за генералом.

Генерал садился на лошадь, которую подал ему казак. Пьер подошел к своему берейтору, державшему лошадей. Спросив, которая посмирнее, Пьер взлез на лошадь, схватился за гриву, прижал каблуки вывернутых ног к животу лошади и, чувствуя, что очки его спадают и что он не в силах отвести рук от гривы и поводьев, поскакал за генералом, возбуждая улыбки штабных, с кургана смотревших на него.