Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XII
Никакво ново нареждане от френското началство не дойде за групата пленници, в която беше Пиер, през цялото й движение след напускането на Москва. Тая група на 22 октомври беше вече с ония войски и обози, с които бе напуснала Москва. Половината обоз със сухари, който през първите преходи вървеше след тях, беше заловен от казаците, другата половина бе отминала напред; от пешите кавалеристи, които вървяха начело, вече нямаше ни един; всички бяха изчезнали. Артилерията, която през първите преходи се виждаше напреде, сега бе сменена с грамадните обози на маршал Жюно, конвоирани от вестфалци. Зад пленниците се движеше обоз с кавалерийски вещи.
От Вязма нататък френските войски, които преди това вървяха в три колони, вървяха сега накуп. Признаците на безредието, които Пиер бе забелязал при първата почивка след Москва, сега бяха стигнали до последна степен.
От двете страни на пътя, по който вървяха сега, беше застлано с умрели коне; дрипави хора, изостанали от разни команди, който постоянно се сменяха, ту се присъединяваха, ту пак изоставаха от колоната.
На няколко пъти през похода имаше лъжливи тревоги и войниците от конвоя дигаха пушки, стреляха и бягаха презглава, тъпчейки се един друг, но сетне отново се събираха и се ругаеха един друг за напразния страх.
Тия три големи групи, които вървяха заедно — кавалерийското депо, депото на пленниците и обозът на Жюно, все още съставяха нещо отделно и цялостно, макар че и едното, и другото, и третото бързо се топяха.
В депото, в което отначало имаше сто и двадесет каруци, сега останаха не повече от шестдесет; другите бяха пленени или изоставени. От обоза на Жюно също бяха оставени и пленени няколко коли. Три каруци бяха нападнати и разграбени от изостанали войници, числящи се към корпуса на Даву. От разговорите на немците Пиер чу, че за тоя обоз поставяха по-силна стража, отколкото за пленниците, и че един от другарите им, войник немец, бил разстрелян по заповед на самия маршал, защото намерили във войника една сребърна лъжица, която принадлежала на маршала.
От трите тия групи най-много се стопи депото на пленниците. От триста и тридесетте души, излезли от Москва, сега оставаха по-малко от сто. Седлата в кавалерийското депо и обозът на Жюно бяха по-малка тежест за конвоиращите войници, отколкото пленниците. Войниците разбираха, че седлата и лъжиците могат да послужат за нещо, но за какво трябваше гладните и измръзнали войници да стоят на караул и да пазят също такива измръзнали и гладни руси, които мряха и изоставаха по пътя и за които бе заповядано да ги застрелват — това беше не само необяснимо, но и противно. И конвойните, които сякаш се страхуваха да не би в това нещастно положение, в което самите те се намираха, да се отдадат на чувството на съжаление, което изпитваха към пленниците, и да влошат по тоя начин своето положение, особено мрачно и строго се отнасяха с тях.
В Дорогобуж, дето конвойните войници, след като заключиха пленниците в една конюшня, отидоха да разграбват своите магазини, неколцина пленници прокопаха ход под стената и избягаха, но бяха заловени от французите и разстреляни.
Предишният, установен при напускането на Москва ред — пленените офицери да вървят отделно от войниците, отдавна бе премахнат; всички, които можеха да вървят, вървяха заедно и Пиер още на третия преход се събра отново с Каратаев и с моравото кривокрако кученце, което си бе избрало за господар Каратаев.
На третия ден от напускането на Москва Каратаев отново бе връхлетян от същата треска, от която бе лежал в московската болница, и колкото по̀ отслабваше той, толкова повече Пиер се отдалечаваше от него. Пиер не знаеше защо, но откак Каратаев почна да слабее, той трябваше да се насилва, за да отиде при него. И когато отиваше при него и чуваше тихите стенания, с които обикновено Каратаев лягаше при почивките, и когато усещаше засилилата се сега миризма, която лъхаше от Каратаев, Пиер се дръпваше по-далеч и не мислеше за него.
През пленничеството в бараката Пиер не с ума си, а с цялото си същество, с живота си разбра, че човек е създаден за щастието, че щастието е в самия него, в задоволяване на естествените човешки потребности и че цялото нещастие иде не от липсата, от излишъка; но сега, през последните три седмици на похода, той разбра още една нова, утешителна истина — той разбра, че в света няма нищо страшно. Той разбра, че както в света няма положение, в което човек да е щастлив и напълно свободен, също тъй няма положение, в което да е напълно нещастен и несвободен. Той разбра, че има предел на страданията и предел на свободата и че тия предели много се доближават; че оня, който страда, защото в леглото му от рози се е превило едно листо, страда също тъй, както той страдаше сега, когато заспиваше на голата влажна земя, като измръзваше едната страна, докато се стопли другата; че когато някой път, при обуване на балните си тесни пантофки, краката го заболяваха, той страдаше също така, както сега, когато вървеше съвсем бос (обущата му отдавна се бяха скъсали) и краката му бяха покрити с пришки. Той разбра, че когато се бе оженил за жена си и му се струваше, че е направил това по собствена воля, той не беше по-свободен от сега, когато нощем го заключваха в конюшнята. От всичко, което той по-късно наричаше страдание, но което тогава почти не чувствуваше, най-главното бяха босите му, ожулени, покрити с корясали рани крака. (Конското месо беше вкусно и хранително, вместо сол употребяваха барут, селитреният вкус на който беше дори приятен, нямаше големи студове и денем, когато вървяха, винаги биваше горещо, а нощем имаше огньове; въшките, които хапеха тялото му, приятно го сгряваха.) На първо време едно нещо само беше тежко: краката.
На втория ден от прехода, когато разгледа до огъня пришките си, Пиер помисли, че е невъзможно да стъпи на тях; но когато всички се дигнаха, тръгна и той, като накуцваше, и сетне, когато се стопли, тръгна без болка, макар че привечер беше още по-страшно да погледне краката си. Но той не ги поглеждаше и мислеше за други неща.
Едва сега Пиер разбра цялата сила на жизнеността у човека и вложената в човека спасителна сила за отвличането на вниманието, подобна на спасителната клапа в парните машини, която изпуска излишната пара, щом нейната гъстота превиши известна норма.
Той не виждаше й не чуваше как застрелваха изоставащите пленници, макар че повече от сто души бяха вече загинали по тоя начин. Той не мислеше за Каратаев, който слабееше от ден на ден и когото очевидно скоро щеше да постигне същата участ. Още по-малко мислеше за себе си. Колкото по-тежко ставаше положението му, колкото по-страшно беше бъдещето му, толкова по-независимо от положението, в което се намираше, минаваха през ума му радостни и успокоителни мисли, спомени и представи.
Глава XII
О той партии пленных, в которой был Пьер, во время всего своего движения от Москвы, не было от французского начальства никакого нового распоряжения. Партия эта 22-го октября находилась уже не с теми войсками и обозами, с которыми она вышла из Москвы. Половина обоза с сухарями, который шел за ними первые переходы, была отбита казаками, другая половина уехала вперед; пеших кавалеристов, которые шли впереди, не было ни одного больше; они все исчезли. Артиллерия, которая первые переходы виднелась впереди, заменилась теперь огромным обозом маршала Жюно, конвоируемого вестфальцами. Сзади пленных ехал обоз кавалерийских вещей.
От Вязьмы французские войска, прежде шедшие тремя колоннами, шли теперь одной кучей. Те признаки беспорядка, которые заметил Пьер на первом привале из Москвы, теперь дошли до последней степени.
Дорога, по которой они шли, с обеих сторон была уложена мертвыми лошадьми; оборванные люди, отсталые от разных команд, беспрестанно переменяясь, то присоединялись, то опять отставали от шедшей колонны.
Несколько раз во время похода бывали фальшивые тревоги, и солдаты конвоя поднимали ружья, стреляли и бежали стремглав, давя друг друга, но потом опять собирались и бранили друг друга за напрасный страх.
Эти три сборища, шедшие вместе, — кавалерийское депо, депо пленных и обоз Жюно, — все еще составляли что-то отдельное и цельное, хотя и то, и другое, и третье быстро таяло.
В депо, в котором было сто двадцать повозок сначала, теперь оставалось не больше шестидесяти; остальные были отбиты или брошены. Из обоза Жюно тоже было оставлено и отбито несколько повозок. Три повозки были разграблены набежавшими отсталыми солдатами из корпуса Даву. Из разговоров немцев Пьер слышал, что к этому обозу ставили караул больше, чем к пленным, и что один из их товарищей, солдат-немец, был расстрелян по приказанию самого маршала за то, что у солдата нашли серебряную ложку, принадлежавшую маршалу.
Больше же всего из этих трех сборищ растаяло депо пленных. Из трехсот тридцати человек, вышедших из Москвы, теперь оставалось меньше ста. Пленные еще более, чем седла кавалерийского депо и чем обоз Жюно, тяготили конвоирующих солдат. Седла и ложки Жюно, они понимали, что могли для чего-нибудь пригодиться, но для чего было голодным и холодным солдатам конвоя стоять на карауле и стеречь таких же холодных и голодных русских, которые мерли и отставали дорогой, которых было велено пристреливать, — это было не только непонятно, но и противно. И конвойные, как бы боясь в том горестном положении, в котором они сами находились, не отдаться бывшему в них чувству жалости к пленным и тем ухудшить свое положение, особенно мрачно и строго обращались с ними.
В Дорогобуже, в то время как, заперев пленных в конюшню, конвойные солдаты ушли грабить свои же магазины, несколько человек пленных солдат подкопались под стену и убежали, но были захвачены французами и расстреляны.
Прежний, введенный при выходе из Москвы, порядок, чтобы пленные офицеры шли отдельно от солдат, уже давно был уничтожен; все те, которые могли идти, шли вместе, и Пьер с третьего перехода уже соединился опять с Каратаевым и лиловой кривоногой собакой, которая избрала себе хозяином Каратаева.
С Каратаевым, на третий день выхода из Москвы, сделалась та лихорадка, от которой он лежал в московском гошпитале, и по мере того как Каратаев ослабевал, Пьер отдалялся от него. Пьер не знал отчего, но, с тех пор как Каратаев стал слабеть, Пьер должен был делать усилие над собой, чтобы подойти к нему. И подходя к нему и слушая те тихие стоны, с которыми Каратаев обыкновенно на привалах ложился, и чувствуя усилившийся теперь запах, который издавал от себя Каратаев, Пьер отходил от него подальше и не думал о нем.
В плену, в балагане, Пьер узнал не умом, а всем существом своим, жизнью, что человек сотворен для счастья, что счастье в нем самом, в удовлетворении естественных человеческих потребностей, и что все несчастье происходит не от недостатка, а от излишка; но теперь, в эти последние три недели похода, он узнал еще новую, утешительную истину — он узнал, что на свете нет ничего страшного. Он узнал, что так как нет положения, в котором бы человек был счастлив и вполне свободен, так и нет положения, в котором бы он был бы несчастлив и несвободен. Он узнал, что есть граница страданий и граница свободы и что эта граница очень близка; что тот человек, который страдал оттого, что в розовой постели его завернулся один листок, точно так же страдал, как страдал он теперь, засыпая на голой, сырой земле, остужая одну сторону и пригревая другую; что, когда он, бывало, надевал свои бальные узкие башмаки, он точно так же страдал, как теперь, когда он шел уже босой совсем (обувь его давно растрепалась), ногами, покрытыми болячками. Он узнал, что, когда он, как ему казалось, по собственной своей воле женился на своей жене, он был не более свободен, чем теперь, когда его запирали на ночь в конюшню. Из всего того, что потом и он называл страданием, но которое он тогда почти не чувствовал, главное были босые, стертые, заструпелые ноги. (Лошадиное мясо было вкусно и питательно, селитренный букет пороха, употребляемого вместо соли, был даже приятен, холода большого не было, и днем на ходу всегда бывало жарко, а ночью были костры; вши, евшие тело, приятно согревали.) Одно было тяжело в первое время — это ноги.
Во второй день перехода, осмотрев у костра свои болячки, Пьер думал невозможным ступить на них; но когда все поднялись, он пошел, прихрамывая, и потом, когда разогрелся, пошел без боли, хотя к вечеру страшнее еще было смотреть на ноги. Но он не смотрел на них и думал о другом.
Теперь только Пьер понял всю силу жизненности человека и спасительную силу перемещения внимания, вложенную в человека, подобную тому спасительному клапану в паровиках, который выпускает лишний пар, как только плотность его превышает известную норму.
Он не видал и не слыхал, как пристреливали отсталых пленных, хотя более сотни из них уже погибли таким образом. Он не думал о Каратаеве, который слабел с каждым днем и, очевидно, скоро должен был подвергнуться той же участи. Еще менее Пьер думал о себе. Чем труднее становилось его положение, чем страшнее была будущность, тем независимее от того положения, в котором он находился, приходили ему радостные и успокоительные мысли, воспоминания и представления.