Лев Толстой
Война и мир (233)

Лев Толстой
Война и мир (233)

VIII

За втори път, вече в края на Бородинското сражение, избягал от батареята на Раевски, Пиер тръгна с тълпи войници по дола към Князково, стигна до превързочния пункт и като видя кръв и чу викове и стенания, бързо отмина по-нататък заедно с тълпите войници, сред които се бе вмъкнал.

Едничкото, което от цялата си душа желаеше сега Пиер, беше по-скоро да се измъкне от тия страшни впечатления, в които бе живял през тоя ден, да се върне в обикновените условия на живот и да заспи в стаята си на своето легло. Той чувствуваше, че само в обикновените условия на живот ще може да разбере себе си и всичко, което бе видял и изпитал. Но никъде нямаше тия обикновени условия на живот.

Макар че тук по пътя, из който вървеше той, не свиреха гюллета и куршуми, от всички страни беше все същото, което бе и там, на полесражението. Същите страдащи, измъчени и понякога странно равнодушни лица, същата кръв, същите войнишки шинели, същите звукове на стрелба, макар и далечна, но все още изпълваща с ужас; освен това беше задушно и имаше прах.

След като извървя около три версти по Можайското шосе, Пиер седна от едната му страна.

Здрачът се спусна над земята й тътнежът на оръдията затихна. Пиер легна облакътен и дълго лежа тъй, загледан в движещите се край него сенки в тъмнината. Непрекъснато му се струваше, че срещу него лети гюлле със страшно свистене; той трепваше и се привдигаше. Не помнеше колко време бе стоял тук. Посред нощ пристигнаха трима войници, домъкнаха вършини, настаниха се до него и почнаха да стъкват огън.

Войниците, поглеждайки изпод вежди Пиер, накладоха огън, сложиха над него котелка, начупиха вътре сухари и пуснаха сланина. Приятният мирис на тлъстата гозба се сливаше с миризмата на дима. Пиер стана и въздъхна. Войниците (те бяха трима) ядяха, без да обръщат внимание на Пиер, и си приказваха.

— Ами ти от кои беше? — обърна се неочаквано един от войниците към Пиер, като очевидно подразбираше с тоя въпрос онова, което мислеше и Пиер, а именно: ако искаш да ядеш, ще ти дадем, но само ни кажи честен човек ли си?

— Аз ли? Аз ли?… — рече Пиер, усещайки необходимостта да смали колкото може общественото си положение, за да бъде по-близко до войниците и да го разбират по-добре. — Аз всъщност съм опълченски офицер, само че моята дружина я няма тук; дойдох за сражението и изгубих хората си.

— Гледай ти! — рече един от войниците.

Друг поклати глава.

— Е, че хапни си, ако искаш, чорбица! — рече първият, облиза дървената си лъжица и я подаде на Пиер.

Пиер приседна до огъня и почна да яде чорбица, тая гозба, която беше в котелката и която му се стори най-вкусна от всички ястия, които бе ял някога. Докато, наведен над котелката, той загребваше жадно пълни лъжици и ги изяждаше една след друга й лицето му, огряно от огъня, можеше да се види, войниците го гледаха мълчаливо.

— Ти накъде трябва да вървиш? Кажи! — попита го пак един от тях.

— Трябва да отида в Можайск.

— Ти значи си господар?

— Да.

— А как те казват

— Пьотр Кирилович.

— Е, Пьотр Кирилович, да вървим, ние ще те заведем.

Войниците заедно с Пиер тръгнаха към Можайск в пълна тъмнина.

Петлите пееха вече, когато стигнаха Можайск и почнаха да изкачват стръмното градско възвишение. Пиер вървеше заедно с войниците, забравил съвсем, че неговата странноприемница беше долу в подножието и че той бе я отминал. Не би си спомнил това (в такива състояние на обърканост се намираше), ако насред стръмнината не бе се сблъскал с берейтора си, който бе ходил да го търси из града и сега се връщаше в странноприемницата. Берейторът позна Пиер по шапката му, която се белееше в тъмнината.

— Ваше сиятелство — рече той, — ние бяхме се отчаяли вече. Как тъй пешком? Накъде тъй, заповядайте.

— Ах, да! — каза Пиер.

Войниците се поспряха.

— Е, какво, намери ли хората си? — рече един от тях.

— Хайде, сбогом! Пьотр Кирилович беше, нали? Сбогом, Пьотр Кирилович! — обадиха се и други гласове.

— Сбогом — каза Пиер и тръгна с берейтора си към странноприемницата.

„Трябва да им дам нещо!“ — помисли Пиер, като се пипна за джоба. „Не, не трябва“ — каза му някакъв глас.

В стаите на странноприемницата нямаше място: всички бяха заети. Пиер отиде на двора и легна в каляската си, като се зави презглава.

Глава VIII

Во второй раз, уже в конце Бородинского сражения, сбежав с батареи Раевского, Пьер с толпами солдат направился по оврагу к Князькову, дошел до перевязочного пункта и, увидав кровь и услыхав крики и стоны, поспешно пошел дальше, замешавшись в толпы солдат.

Одно, чего желал теперь Пьер всеми силами своей души, было то, чтобы выйти поскорее из тех страшных впечатлений, в которых он жил этот день, вернуться к обычным условиям жизни и заснуть спокойно в комнате на своей постели. Только в обычных условиях жизни он чувствовал, что будет в состоянии понять самого себя и все то, что он видел и испытал. Но этих обычных условий жизни нигде не было.

Хотя ядра и пули не свистали здесь по дороге, по которой он шел, но со всех сторон было то же, что было там, на поле сражения. Те же были страдающие, измученные и иногда странно-равнодушные лица, та же кровь, те же солдатские шинели, те же звуки стрельбы, хотя и отдаленной, но все еще наводящей ужас; кроме того, была духота и пыль.

Пройдя версты три по большой Можайской дороге, Пьер сел на краю ее.

Сумерки спустились на землю, и гул орудий затих. Пьер, облокотившись на руку, лег и лежал так долго, глядя на продвигавшиеся мимо него в темноте тени. Беспрестанно ему казалось, что с страшным свистом налетало на него ядро; он вздрагивал и приподнимался. Он не помнил, сколько времени он пробыл тут. В середине ночи трое солдат, притащив сучьев, поместились подле него и стали разводить огонь.

Солдаты, покосившись на Пьера, развели огонь, поставили на него котелок, накрошили в него сухарей и положили сала. Приятный запах съестного и жирного яства слился с запахом дыма. Пьер приподнялся и вздохнул. Солдаты (их было трое) ели, не обращая внимания на Пьера, и разговаривали между собой.

— Да ты из каких будешь? — вдруг обратился к Пьеру один из солдат, очевидно, под этим вопросом подразумевая то, что и думал Пьер, именно: ежели ты есть хочешь, мы дадим, только скажи, честный ли ты человек?

— Я? я?… — сказал Пьер, чувствуя необходимость умалить как возможно свое общественное положение, чтобы быть ближе и понятнее для солдат. — Я по-настоящему ополченный офицер, только моей дружины тут нет; я приезжал на сраженье и потерял своих.

— Вишь ты! — сказал один из солдат.

Другой солдат покачал головой.

— Что ж, поешь, коли хочешь, кавардачку! — сказал первый и подал Пьеру, облизав ее, деревянную ложку.

Пьер подсел к огню и стал есть кавардачок, то кушанье, которое было в котелке и которое ему казалось самым вкусным из всех кушаний, которые он когда-либо ел. В то время как он жадно, нагнувшись над котелком, забирая большие ложки, пережевывал одну за другой и лицо его было видно в свете огня, солдаты молча смотрели на него.

— Тебе куды надо-то? Ты скажи! — спросил опять один из них.

— Мне в Можайск.

— Ты, стало, барин?

— Да.

— А как звать?

— Петр Кириллович.

— Ну, Петр Кириллович, пойдем, мы тебя отведем. В совершенной темноте солдаты вместе с Пьером пошли к Можайску.

Уже петухи пели, когда они дошли до Можайска и стали подниматься на крутую городскую гору. Пьер шел вместе с солдатами, совершенно забыв, что его постоялый двор был внизу под горою и что он уже прошел его. Он бы не вспомнил этого (в таком он находился состоянии потерянности), ежели бы с ним не столкнулся на половине горы его берейтор, ходивший его отыскивать по городу и возвращавшийся назад к своему постоялому двору. Берейтор узнал Пьера по его шляпе, белевшей в темноте.

— Ваше сиятельство, — проговорил он, — а уж мы отчаялись. Что ж вы пешком? Куда же вы, пожалуйте!

— Ах да, — сказал Пьер.

Солдаты приостановились.

— Ну что, нашел своих? — сказал один из них.

— Ну, прощавай! Петр Кириллович, кажись? Прощавай, Петр Кириллович! — сказали другие голоса.

— Прощайте, — сказал Пьер и направился с своим берейтором к постоялому двору.

«Надо дать им!» — подумал Пьер, взявшись за карман. — «Нет, не надо», — сказал ему какой-то голос.

В горницах постоялого двора не было места: все были заняты. Пьер прошел на двор и, укрывшись с головой, лег в свою коляску.