Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XVI
— Тя ми дойде на гости — каза княжна Маря. — Графът и графинята ще пристигнат тия дни. Графинята е в ужасно състояние. Но и за Наташа беше необходимо да се види с доктора. Насила я изпратиха с мене.
— Да, има ли семейство без своя скръб? — каза Пиер, като се обърна към Наташа. — Знаете ли, че то беше в същия ден, когато ни освободиха. Аз го видях. Какво, прелестно момченце беше той!
Наташа го погледна и в отговор на думите му само очите й още по се разтвориха и светнаха.
— Какво може да се каже или измисли за утеха? — каза Пиер. — Нищо. Защо трябваше да умре такова чудесно, изпълнено с живот момченце?
— Да, в наше време мъчно се живее без вяра… — рече княжна Маря.
— Да, да. Това е напълно вярно — бързо я пресече Пиер.
— Защо? — попита Наташа, загледана внимателно в очите на Пиер.
— Как защо? — рече княжна Маря. — Само мисълта какво ни чака там…
Без да доизслуша какво казва княжна Маря, Наташа отново погледна Пиер въпросително.
— И затова — продължи Пиер, — че само човек, вярващ, че има Бог, който ни управлява, може да понесе такава загуба, каквато е нейната и… вашата — каза Пиер.
Наташа бе отворила вече уста, за да каже нещо, но изведнъж спря. Пиер побърза да извие очи от нея и отново се обърна към княжна Маря с въпроса за последните дни на приятеля си. Сега смущението на Пиер бе почти изчезнало; но в същото време той усещаше, че бе изчезнала и предишната му свобода. Чувствуваше, че за всяка негова дума и действие сега има съдник, чиято преценка му е по-скъпа от преценката на всички хора в света. Сега той говореше, но едновременно с думите, които изричаше, мислеше за впечатлението, което правеха на Наташа неговите думи. Той не говореше нарочно неща, които можеха да й се харесат; но каквото и да говореше, преценяваше себе си от нейно гледище.
Княжна Маря неохотно, както става винаги, почна да разказва в какво състояние бе заварила княз Андрей. Но въпросите на Пиер, неговият оживено-безпокоен поглед, треперещото му от вълнение лице полека-лека я принудиха да навлезе в някои подробности, които тя — за самата себе си — се страхуваше да възстановява във въображението си.
— Да, да, тъй, тъй… — думаше Пиер, приведен с цялото си тяло напред към княжна Маря, вслушан жадно в това, което разказваше тя. — Да, да; та успокои ли се? Смекчи ли се? Той толкова, от цялата си душа искаше само едно нещо: да стане съвсем добър и затова не можеше да се страхува от смъртта. Недостатъците, които имаше — ако имаше такива, — произлизаха не от него. Та смекчи ли се той? — рече Пиер. — Какво щастие, че се е видял с вас — каза той на Наташа, като се обърна неочаквано към нея и я загледа с изпълнени от сълзи очи.
Лицето на Наташа трепна. Тя се намръщи и за миг наведе очи. Една минута тя се колеба: да говори — или да не говори?
— Да, това беше щастие — каза тя с тих гръден глас, — за мене това сигурно беше щастие. — Тя спря за малко. — И той… той… той каза, че е желаел това тъкмо в тоя миг, когато аз влязох при него…
Гласът на Наташа се пресече. Тя се изчерви, стисна ръце на коленете си и изведнъж, като очевидно направи усилие над себе си, дигна глава и почна бързо да говори.
— Когато тръгнахме от Москва, ние не знаехме нищо. Аз не смеех да питам за него. И неочаквано Соня ми каза, че той е заедно с нас. Аз не мислех нищо, не можех да си представя в какво положение е той; трябваше ми само да го видя, да бъда с него — каза тя, разтреперана и задъхана. И не позволявайки да я пресичат, тя разказа онова, което никога и никому досега не бе разказвала: всичко, което бе преживяла през тия три седмици на пътуването им и живота в Ярославъл.
Пиер я слушаше с отворена уста, без да откъсва от нея изпълнените си със сълзи очи. Слушайки я, той не мислеше нито за княз Андрей, нито за смъртта, нито за онова, което разказваше тя. Той я слушаше и само я жалеше за мъката, която изпитваше тя сега, като разказваше.
Сбърчена, за да сдържи сълзите си, княжната седеше до Наташа и за пръв път слушаше историята на тия последни дни от любовта на брат си и Наташа.
Това мъчително и радостно разказване очевидно бе необходимо за Наташа.
Тя разказваше, смесвайки най-незначителни подробности с най-съкровени тайни, и сякаш никога нямаше да свърши. По няколко пъти повтаряше едно и също.
През вратата се чу гласът на Десал, който попита дали Николушка може да влезе и да каже лека нощ.
— Та ето, това е всичко, всичко… — каза Наташа. Тя бързо стана и докато Николушка влизаше, почти отърча до вратата, чукна си главата о вратата, закрита с портиера, и като изохка — от болка ли, от скръб ли, изхвръкна от стаята.
Пиер гледаше вратата, през която бе излязла тя, и не разбираше защо изведнъж остана самичък в целия свят.
Княжна Маря го изтръгна от разсеяността, като привлече вниманието му към племенника си, който бе влязъл в стаята.
В тоя миг на душевно размекване, в каквото се намираше сега Пиер, лицето на Николушка, който приличаше на баща си, тъй му подействува, че като целуна Николушка, той бързо стана, извади кърпичка и се дръпна до прозореца. Поиска да се сбогува с княжна Маря, но тя го задържа.
— Не, ние с Наташа понякога не лягаме до два часа: поседете още, моля ви се. Аз ще поръчам да сложат вечерята. Слезте долу; ние ще дойдем след малко.
Преди Пиер да излезе, княжната му каза:
— Тя за първи път приказва тъй за него.
Глава XVI
— Она приехала гостить ко мне, — сказала княжна Марья. — Граф и графиня будут на днях. Графиня в ужасном положении. Но Наташе самой нужно было видеть доктора. Ее насильно отослали со мной.
— Да, есть ли семья без своего горя? — сказал Пьер, обращаясь к Наташе. — Вы знаете, что это было в тот самый день, как нас освободили. Я видел его. Какой был прелестный мальчик.
Наташа смотрела на него, и в ответ на его слова только больше открылись и засветились ее глаза.
— Что можно сказать или подумать в утешенье? — сказал Пьер. — Ничего. Зачем было умирать такому славному, полному жизни мальчику?
— Да, в наше время трудно жить бы было без веры… — сказала княжна Марья.
— Да, да. Вот это истинная правда, — поспешно перебил Пьер.
— Отчего? — спросила Наташа, внимательно глядя в глаза Пьеру.
— Как отчего? — сказала княжна Марья. — Одна мысль о том, что ждет там…
Наташа, не дослушав княжны Марьи, опять вопросительно поглядела на Пьера.
— И оттого, — продолжал Пьер, — что только тот человек, который верит в то, что есть бог, управляющий нами, может перенести такую потерю, как ее и… ваша, — сказал Пьер.
Наташа раскрыла уже рот, желая сказать что-то, но вдруг остановилась. Пьер поспешил отвернуться от нее и обратился опять к княжне Марье с вопросом о последних днях жизни своего друга. Смущение Пьера теперь почти исчезло; но вместе с тем он чувствовал, что исчезла вся его прежняя свобода. Он чувствовал, что над каждым его словом, действием теперь есть судья, суд, который дороже ему суда всех людей в мире. Он говорил теперь и вместе с своими словами соображал то впечатление, которое производили его слова на Наташу. Он не говорил нарочно того, что бы могло понравиться ей; но, что бы он ни говорил, он с ее точки зрения судил себя.
Княжна Марья неохотно, как это всегда бывает, начала рассказывать про то положение, в котором она застала князя Андрея. Но вопросы Пьера, его оживленно беспокойный взгляд, его дрожащее от волнения лицо понемногу заставили ее вдаться в подробности, которые она боялась для самой себя возобновлять в воображенье.
— Да, да, так, так… — говорил Пьер, нагнувшись вперед всем телом над княжной Марьей и жадно вслушиваясь в ее рассказ. — Да, да; так он успокоился? смягчился? Он так всеми силами души всегда искал одного; быть вполне хорошим, что он не мог бояться смерти. Недостатки, которые были в нем, — если они были, — происходили не от него. Так он смягчился? — говорил Пьер. — Какое счастье, что он свиделся с вами, — сказал он Наташе, вдруг обращаясь к ней и глядя на нее полными слез глазами.
Лицо Наташи вздрогнуло. Она нахмурилась и на мгновенье опустила глаза. С минуту она колебалась: говорить или не говорить?
— Да, это было счастье, — сказала она тихим грудным голосом, — для меня наверное это было счастье. — Она помолчала. — И он… он… он говорил, что он желал этого, в ту минуту, как я пришла к нему… — Голос Наташи оборвался. Она покраснела, сжала руки на коленах и вдруг, видимо сделав усилие над собой, подняла голову и быстро начала говорить:
— Мы ничего не знали, когда ехали из Москвы. Я не смела спросить про него. И вдруг Соня сказала мне, что он с нами. Я ничего не думала, не могла представить себе, в каком он положении; мне только надо было видеть его, быть с ним, — говорила она, дрожа и задыхаясь. И, не давая перебивать себя, она рассказала то, чего она еще никогда, никому не рассказывала: все то, что она пережила в те три недели их путешествия и жизни в Ярославль.
Пьер слушал ее с раскрытым ртом и не спуская с нее своих глаз, полных слезами. Слушая ее, он не думал ни о князе Андрее, ни о смерти, ни о том, что она рассказывала. Он слушал ее и только жалел ее за то страдание, которое она испытывала теперь, рассказывая.
Княжна, сморщившись от желания удержать слезы, сидела подле Наташи и слушала в первый раз историю этих последних дней любви своего брата с Наташей.
Этот мучительный и радостный рассказ, видимо, был необходим для Наташи.
Она говорила, перемешивая ничтожнейшие подробности с задушевнейшими тайнами, и, казалось, никогда не могла кончить. Несколько раз она повторяла то же самое.
За дверью послышался голос Десаля, спрашивавшего, можно ли Николушке войти проститься.
— Да вот и все, все… — сказала Наташа. Она быстро встала, в то время как входил Николушка, и почти побежала к двери, стукнулась головой о дверь, прикрытую портьерой, и с стоном не то боли, не то печали вырвалась из комнаты.
Пьер смотрел на дверь, в которую она вышла, и не понимал, отчего он вдруг один остался во всем мире.
Княжна Марья вызвала его из рассеянности, обратив его внимание на племянника, который вошел в комнату.
Лицо Николушки, похожее на отца, в минуту душевного размягчения, в котором Пьер теперь находился, так на него подействовало, что он, поцеловав Николушку, поспешно встал и, достав платок, отошел к окну. Он хотел проститься с княжной Марьей, но она удержала его.
— Нет, мы с Наташей не спим иногда до третьего часа; пожалуйста, посидите. Я велю дать ужинать. Подите вниз; мы сейчас придем.
Прежде чем Пьер вышел, княжна сказала ему:
— Это в первый раз она так говорила о нем.