Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIX
Откак жена му бе пристигнала в Москва, Пиер се канеше да замине за някъде само за да не бъде с нея. Наскоро след пристигането на Ростови в Москва впечатлението, което му бе направила Наташа, го накара, да побърза с изпълнението на намерението си. Той замина за Твер, при вдовицата на Йосиф Алексеевич, която отдавна бе обещала да му даде книжата на покойния.
Когато се върна в Москва, предадоха му писмо от Маря Дмитриевна, която го викаше да отиде при нея по много важна работа, отнасяща се до Андрей Болконски и годеницата му. Пиер избягваше Наташа. Струваше му се, че имаше към нея по-силно чувство от това, което един женен човек трябва да има към годеницата на приятеля си. А някаква съдба постоянно го събираше, с нея.
„Какво се е случило? И защо съм им потрябвал аз? — мислеше той, като се обличаше, за да отиде у Маря Дмитриевна. — Дано по-скоро си дойде княз Андрей и да се ожени за нея!“ — мислеше Пиер по пътя за Ахросимова.
На Тверския булевард някой го извика.
— Пиер! Отдавна ли си пристигнал? — викна му познат глас. Пиер дигна глава. В двуконна шейна с два сиви бегача, които засипваха със сняг предницата на шейната, се мярна Анатол с постоянния си другар Макарин. Анатол седеше изправен, в класическата поза на военните контета, загърнал долната част на лицето си с бобровата яка и понавел глава. Лицето му беше румено и свежо, шапката с бели пера беше кривната на една страна и откриваше накъдрени, напомадени и посипани със ситен сняг коси.
„Наистина ето истинския мъдрец! — помисли Пиер. — Не вижда нищо по-далече от сегашната минута на удоволствие, нищо не го тревожи — и затуй винаги е весел, доволен и спокоен. Какво не бих дал да бъда като него!“ — помисли със завист Пиер.
Във вестибюла на Ахросимова лакеят, събличайки шубата на Пиер, каза, че Маря Дмитриевна го моли да отиде при нея в спалнята й.
Като отвори вратата на залата, Пиер видя Наташа седнала до прозореца, със слабо, бледо и зло лице. Тя се обърна да го види, намръщи се и с изражение на студено достойнство излезе от стаята.
— Какво се е случило? — попита Пиер, влизайки при Маря Дмитриевна.
— Хубави работи — отговори Маря Дмитриевна. — Проживях петдесет и осем години на този свят, но такъв срам не съм виждала. — И като взе честна дума от Пиер, че ще мълчи за всичко, което ще научи, Маря Дмитриевна му съобщи, че Наташа без знанието на родителите си е отказала на своя годеник, че причината за тоя отказ бил Анатол Курагин, с когото жената на Пиер й устройвала срещи и с когото Наташа през отсъствието на баща си искала да избяга, за да се венчае тайно.
Дигнал рамене и зяпнал, Пиер слушаше това, което му разказваше Маря Дмитриевна, и не вярваше на ушите си. Годеницата на княз Андрей, тъй силно любима, тая преди това мила Наташа Ростова да замени Болконски с глупака Анатол, женен вече (Пиер знаеше тайната на неговата женитба), и така да се влюби в него, че да се съгласи да бяга с него! Това Пиер не можеше да разбере и не можеше да си представи.
Милото впечатление от Наташа, която той знаеше още от детството й, не можеше да се съчетае в душата му с новата представа за нейната низост, глупост и жестокост. Той си спомни своята жена. „Всички са еднакви“ — каза си той, мислейки, че не само нему се е паднала тъжната участ да бъде свързан с отвратителна жена. Но все пак му беше мъчно до сълзи за княз Андрей, мъчно му беше за неговата гордост. И колкото повече жалеше приятеля си, толкова с по-голямо презрение и дори с отвращение мислеше за тая Наташа, която преди малко мина през залата край него с изражение на студено достойнство. Той не знаеше, че душата на Наташа бе преизпълнена с отчаяние, срам и унижение и че тя не бе виновна за туй, че без да иска, лицето й изразяваше спокойно достойнство и строгост.
— Но как ще се венчае? — промълви Пиер след думите на Маря Дмитриевна. — Той не би могъл да се венчае: той е женен!
— Злото не идва само — рече Маря Дмитриевна. — Хубостник! Ама че мерзавец! А тя чака, втори ден чака. Трябва да й се каже поне да престане да чака.
Като научи от Пиер подробности по женитбата на Анатол и като изля гнева си срещу него с хулни думи, Маря Дмитриевна му съобщи за какво го е повикала. Маря Дмитриевна се страхуваше да не би графът или Болконски, който всеки миг можеше да пристигне, като научат за тая работа, която тя смяташе да скрие от тях, да извикат на дуел Курагин и затова го помоли да заповяда от нейно име на шурея си да напусне Москва и да не смее да се мярка пред очите й. Пиер едва сега разбра опасността, която заплашваше и стария граф, и Николай, и княз Андрей, и обеща да изпълни желанието й.
— Внимавай, графът не знае нищо. Ти се дръж тъй, като че нищо не знаеш — каза му тя. — А аз ще отида да й кажа, че няма какво да чака! И остани да обядваш, ако искаш — извика подире му Маря Дмитриевна.
Пиер срещна стария граф. Той беше смутен и разстроен. Тая сутрин Наташа му бе казала, че е отказала на Болконски.
— Лошо, лошо, mon cher[1] — каза той на Пиер, — лошо с тия момичета без майка им; толкова съжалявам, че дойдох. Ще бъда откровен с вас. Чухте ли? Отказала на годеника си, без да пита никого за нищо. То, да речем, аз никога не съм се радвал много на тоя брак. Да речем, той е добър човек, но пък против бащината воля нямаше да имат щастие, а и Наташа няма да остане без кандидати. И все пак много продължи тъй, а пък и как така — без баща си, без майка си такава постъпка! А сега е болна и бог знае какво! Лошо, графе, лошо с дъщери без майка им… — Пиер видя, че графът е много разстроен, помъчи се да обърне разговора на друга тема, но графът отново се връщаше към своята скръб.
Соня влезе с разтревожено лице в салона.
— Наташа не е съвсем здрава; тя е в стаята си и би искала да ви види. Маря Дмитриевна е при нея и също ви моли.
— Да, нали сте много близки с Болконски, сигурно иска да ви предаде нещо — каза графът. — Ах, Боже мой, Боже мой! Колко хубаво беше всичко! — И като хвана редките коси до слепите очи, графът излезе от стаята.
Маря Дмитриевна бе съобщила на Наташа, че Анатол е женен. Наташа не й повярвала и искала Пиер лично да й го потвърди. Соня каза това на Пиер, докато го придружаваше по коридора до стаята на Наташа.
Наташа, бледа и строга, седеше до Маря Дмитриевна и още от вратата посрещна Пиер с трескаво-блестящ и въпросителен поглед. Тя не се усмихна, не му кимна с глава, тя само го гледаше настойчиво и нейният поглед го питаше само едно: приятел ли е той по отношение на Анатол или също такъв враг, каквито са всички други? Очевидно Пиер сам по себе си не съществуваше за нея.
— Той знае всичко — каза Маря Дмитриевна на Наташа, сочейки Пиер. — Нека той ти каже истина ли е това, което ти говорих.
Както ударено и обградено отвсякъде диво животно гледа приближаващите кучета и ловци, тъй гледаше Наташа ту нея, ту него.
— Наталия Илинична — започна Пиер, навел очи, с чувство на жалост към нея и на отвращение към тая операция, която трябваше да извърши, — за вас трябва да бъде все едно дали това е истина, или не, защото…
— Значи, не е истина, че е женен?
— Не, истина е.
— И отдавна ли е женен? — попита тя. — Честна дума?
Пиер й даде честна дума.
— Тук ли е той още? — попита бързо тя.
— Да, преди малко го видях.
Тя очевидно нямаше сили да говори и правеше знаци с ръце да я оставят.
Глава XIX
Со дня приезда своей жены в Москву Пьер сбирался уехать куда-нибудь, только чтобы не быть с ней. Вскоре после приезда Ростовых в Москву, впечатление, которое производила на него Наташа, заставило его поторопиться исполнить свое намерение. Он поехал в Тверь ко вдове Иосифа Алексеевича, которая обещала давно передать ему бумаги покойного.
Когда Пьер вернулся в Москву, ему подали письмо от Марьи Дмитриевны, которая звала его к себе по весьма важному делу, касающемуся Андрея Болконского и его невесты. Пьер избегал Наташи. Ему казалось, что он имел к ней чувство более сильное, чем то, которое должен был иметь женатый человек к невесте своего друга. И какая-то судьба постоянно сводила его с нею.
«Что такое случилось? И какое им до меня дело? думал он, одеваясь, чтобы ехать к Марье Дмитриевне. Поскорее бы приехал князь Андрей и женился бы на ней!» думал Пьер дорогой к Ахросимовой.
На Тверском бульваре кто-то окликнул его.
— Пьер! Давно приехал? — прокричал ему знакомый голос. Пьер поднял голову. В парных санях, на двух серых рысаках, закидывающих снегом головашки саней, промелькнул Анатоль с своим всегдашним товарищем Макариным. Анатоль сидел прямо, в классической позе военных щеголей, закутав низ лица бобровым воротником и немного пригнув голову. Лицо его было румяно и свежо, шляпа с белым плюмажем была надета на бок, открывая завитые, напомаженные и осыпанные мелким снегом волосы.
«И право, вот настоящий мудрец! подумал Пьер, ничего не видит дальше настоящей минуты удовольствия, ничто не тревожит его, и оттого всегда весел, доволен и спокоен. Что бы я дал, чтобы быть таким как он!» с завистью подумал Пьер.
В передней Ахросимовой лакей, снимая с Пьера его шубу, сказал, что Марья Дмитриевна просят к себе в спальню.
Отворив дверь в залу, Пьер увидал Наташу, сидевшую у окна с худым, бледным и злым лицом. Она оглянулась на него, нахмурилась и с выражением холодного достоинства вышла из комнаты.
— Что случилось? — спросил Пьер, входя к Марье Дмитриевне.
— Хорошие дела, — отвечала Марья Дмитриевна: — пятьдесят восемь лет прожила на свете, такого сраму не видала. — И взяв с Пьера честное слово молчать обо всем, что он узнает, Марья Дмитриевна сообщила ему, что Наташа отказала своему жениху без ведома родителей, что причиной этого отказа был Анатоль Курагин, с которым сводила ее жена Пьера, и с которым она хотела бежать в отсутствие своего отца, с тем, чтобы тайно обвенчаться.
Пьер приподняв плечи и разинув рот слушал то, что говорила ему Марья Дмитриевна, не веря своим ушам. Невесте князя Андрея, так сильно любимой, этой прежде милой Наташе Ростовой, променять Болконского на дурака Анатоля, уже женатого (Пьер знал тайну его женитьбы), и так влюбиться в него, чтобы согласиться бежать с ним! — Этого Пьер не мог понять и не мог себе представить.
Милое впечатление Наташи, которую он знал с детства, не могло соединиться в его душе с новым представлением о ее низости, глупости и жестокости. Он вспомнил о своей жене. «Все они одни и те же», сказал он сам себе, думая, что не ему одному достался печальный удел быть связанным с гадкой женщиной. Но ему всё-таки до слез жалко было князя Андрея, жалко было его гордости. И чем больше он жалел своего друга, тем с большим презрением и даже отвращением думал об этой Наташе, с таким выражением холодного достоинства сейчас прошедшей мимо него по зале. Он не знал, что душа Наташи была преисполнена отчаяния, стыда, унижения, и что она не виновата была в том, что лицо ее нечаянно выражало спокойное достоинство и строгость.
— Да как обвенчаться! — проговорил Пьер на слова Марьи Дмитриевны. — Он не мог обвенчаться: он женат.
— Час от часу не легче, — проговорила Марья Дмитриевна. — Хорош мальчик! То-то мерзавец! А она ждет, второй день ждет. По крайней мере ждать перестанет, надо сказать ей.
Узнав от Пьера подробности женитьбы Анатоля, излив свой гнев на него ругательными словами, Марья Дмитриевна сообщила ему то, для чего она вызвала его. Марья Дмитриевна боялась, чтобы граф или Болконский, который мог всякую минуту приехать, узнав дело, которое она намерена была скрыть от них, не вызвали на дуэль Курагина, и потому просила его приказать от ее имени его шурину уехать из Москвы и не сметь показываться ей на глаза. Пьер обещал ей исполнить ее желание, только теперь поняв опасность, которая угрожала и старому графу, и Николаю, и князю Андрею. Кратко и точно изложив ему свои требования, она выпустила его в гостиную. — Смотри же, граф ничего не знает. Ты делай, как будто ничего не знаешь, — сказала она ему. — А я пойду сказать ей, что ждать нечего! Да оставайся обедать, коли хочешь, — крикнула Марья Дмитриевна Пьеру.
Пьер встретил старого графа. Он был смущен и расстроен. В это утро Наташа сказала ему, что она отказала Болконскому.
— Беда, беда, mon cher, — говорил он Пьеру, — беда с этими девками без матери; уж я так тужу, что приехал. Я с вами откровенен буду. Слышали, отказала жениху, ни у кого не спросивши ничего. Оно, положим, я никогда этому браку очень не радовался. Положим, он хороший человек, но что ж, против воли отца счастья бы не было, и Наташа без женихов не останется. Да всё-таки долго уже так продолжалось, да и как же это без отца, без матери, такой шаг! А теперь больна, и Бог знает, что! Плохо, граф, плохо с дочерьми без матери… — Пьер видел, что граф был очень расстроен, старался перевести разговор на другой предмет, но граф опять возвращался к своему горю.
Соня с встревоженным лицом вошла в гостиную.
— Наташа не совсем здорова; она в своей комнате и желала бы вас видеть. Марья Дмитриевна у нее и просит вас тоже.
— Да ведь вы очень дружны с Болконским, верно что-нибудь передать хочет, — сказал граф. — Ах, Боже мой, Боже мой! Как всё хорошо было! — И взявшись за редкие виски седых волос, граф вышел из комнаты.
Марья Дмитриевна объявила Наташе о том, что Анатоль был женат. Наташа не хотела верить ей и требовала подтверждения этого от самого Пьера. Соня сообщила это Пьеру в то время, как она через коридор провожала его в комнату Наташи.
Наташа, бледная, строгая сидела подле Марьи Дмитриевны и от самой двери встретила Пьера лихорадочно-блестящим, вопросительным взглядом. Она не улыбнулась, не кивнула ему головой, она только упорно смотрела на него, и взгляд ее спрашивал его только про то: друг ли он или такой же враг, как и все другие, по отношению к Анатолю. Сам по себе Пьер очевидно не существовал для нее.
— Он всё знает, — сказала Марья Дмитриевна, указывая на Пьера и обращаясь к Наташе. — Он пускай тебе скажет, правду ли я говорила.
Наташа, как подстреленный, загнанный зверь смотрит на приближающихся собак и охотников, смотрела то на того, то на другого.
— Наталья Ильинична, — начал Пьер, опустив глаза и испытывая чувство жалости к ней и отвращения к той операции, которую он должен был делать, — правда это или не правда, это для вас должно быть всё равно, потому что…
— Так это не правда, что он женат!
— Нет, это правда.
— Он женат был и давно? — спросила она, — честное слово?
Пьер дал ей честное слово. — Он здесь еще? — спросила она быстро.
— Да, я его сейчас видел.
Она очевидно была не в силах говорить и делала руками знаки, чтобы оставили ее.