Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XXXI
Като се върна, камердинерът доложи на графа, че гори Москва. Графът облече халата и излезе да гледа. Заедно с него излязоха Соня, която не се бе съблякла още, и madame Schoss. Наташа и графинята останаха сами в стаята. (Петя не беше вече със семейството: той бе тръгнал напред с полка си, който отиваше към Троица.)
Щом чу съобщението, че Москва гори, графинята заплака. Наташа, бледна, с неподвижни очи, седнала на скамейката под иконите (на същото място, дето бе седнала още при пристигането), не обърна никакво внимание на бащините си думи. Тя се вслушваше в немлъкващите стенания на адютанта, които се чуваха през три къщи.
— Ах, какъв ужас! — каза Соня, която се бе върнала отвън измръзнала и уплашена. — Мисля, че цяла Москва ще изгори, ужасно зарево! Наташа, погледни, оттук през прозорчето се вижда — каза тя на братовчедката си явно с намерение да я развлече с нещо. Но Наташа я погледна, сякаш не разбираше какво искат от нея, и пак впи очи в ъгъла на печката. Наташа бе в това състояние на вцепенение от сутринта, откак Соня, за учудване и яд на графинята, кой знае защо, бе сметнала за необходимо да й съобщи за раната на княз Андрей и за присъствието му в техния керван. Графинята се ядоса на Соня тъй, както рядко се ядосваше. Соня плака и се моли за прошка и сега, мъчейки се сякаш да заглади вината си, не преставаше да се грижи за братовчедката си. — Виж, Наташа, как ужасно гори — каза Соня.
— Какво гори? — попита Наташа. — Ах, да, Москва.
И като че за да не оскърби Соня с отказа си и да се отърве от нея, тя приближи глава до прозореца, погледна така, че очевидно не можеше, да види нищо, и пак седна в досегашното си положение.
— Но ти не видя?
— Не, наистина видях — каза тя с глас, който молеше за спокойствие.
И за графинята, и за Соня беше ясно, че и Москва, и опожаряването на Москва, и каквото и друго да бъдеше, не можеше, разбира се, да има значение за Наташа.
Графът пак отиде зад преградката и си легна. Графинята се приближи до Наташа, пипна с обърната ръка главата й, както правеше, когато дъщеря й биваше болна, след това досегна с устни челото й, сякаш да разбере дали има огън, и я целуна.
— Ти си измръзнала? Цяла трепериш? Да беше си легнала — каза тя.
— Да си легна ли? Да, добре, ще легна. Ей сега ще си легна — рече Наташа.
Откак тая сутрин й казаха, че княз Андрей е тежко ранен и пътува с тях, тя само в първия миг разпитва много — де, как, опасно ли е ранен и може ли да го види. Но след като й казаха, че не може да го види, че е ранен тежко, но че животът му не е в опасност, тя очевидно не повярва, каквото й казаха, и като се убеди, че колкото и да пита, ще й отговарят едно и също, престана да пита и да говори. През целия път, с широко разтворени очи, които бяха много добре познати на графинята и от изражението на които тя толкова се страхуваше, Наташа седеше неподвижно в ъгъла на каретата и също тъй седеше сега на скамейката, на която бе седнала. Тя замисляше нещо, решаваше или бе решила вече в ума си нещо — графинята знаеше това, но не знаеше какво беше то и това я плашеше и измъчваше.
— Наташа, съблечи се, миличка, легни на моето легло. (Единствено на графинята бе постлано на креват: и двете госпожици трябваше да спят на сено на пода.)
— Не, мамо, аз ще легна тук, на пода — каза ядосано Наташа, приближи до прозореца и го отвори. Охканията на адютанта се чуха по-ясно през отворения прозорец. Тя издаде глава във влажния нощен въздух и графинята видя, че тънката й шия се друса от ридания и се удря в рамката. Наташа знаеше, че оня, който охкаше, не беше княз Андрей. Тя знаеше, че княз Андрей е в същата сграда, дето бяха и те, в друга стая, отвъд пруста; но това страшно, немлъкващо стенание я накара да заридае. Графинята и Соня се спогледаха.
— Легни си, гълъбче, легни си, миличка — рече графинята, като досегна леко с ръка рамото на Наташа. — Хайде, легни.
— Ах, да… Аз ей сега, ей сега ще си легна — каза Наташа, почна да се съблича бързо и да къса връвчиците на фустата си. Като свали дрехата си и облече нощната блузка, тя седна с подвити нозе върху приготвената на пода постеля, преметна отпреде късичката си тънка плитка и почна да я разплита и заплита отново. Тънките й дълги, свикнали пръсти бързо и сръчно разплитаха, плетяха, и завързваха плитката. С привичен жест главата на Наташа се обръщаше ту на една, ту на друга страна, но очите й, трескаво отворени, гледаха неподвижно напред. Когато приготовленията за нощта свършиха, Наташа легна тихо на чаршафа, постлан върху сеното в оня край, който беше до вратата.
— Наташа, легни на средата — рече Соня.
— Не, тук ще легна — промълви Наташа. — Хайде, лягайте де — добави тя с раздразнение. И заби лице във възглавницата.
Графинята, m-me Schoss и Соня се съблякоха бързо и легнаха. В стаята остана да свети едно кандилце. Но вън беше светло от пожара на Малки Митишчи, далеч две версти оттук, носеха се нощните викове на хората в кръчмата, разбита от Мамоновите казаци, на отсрещния ъгъл на улицата и все тъй се чуваше немлъкващото стенание на адютанта.
Наташа дълго се вслушваше във вътрешните и външните звуци, които стигаха до нея, и не помръдваше. Отначало тя чуваше молитвата и въздишките на майка си, пукането на кревата под нея, познатото — с подсвиркване — хъркане на m-me Schoss и тихото дишане на Соня. След това графинята повика Наташа. Наташа не й се обади.
— Изглежда, че спи, мамо — отговори тихо Соня.
Графинята след кратко мълчание отново я повика, но вече никой не се обади.
Скоро след това Наташа чу равното дишане на майка си. Наташа не помръдна, макар че малкото й босо краче, излязло изпод завивката, мръзнеше на голия под.
Сякаш празнувайки победа над всички, в някаква пукнатина засвири щурче. Далеч пропя петел, друг наблизо му отвърна. Виковете в кръчмата затихнаха, чуваше се само все същото стенание на адютанта. Наташа се привдигна.
— Соня, спиш ли? Мамо? — прошепна тя. Никой не отговори. Наташа стана бавно и предпазливо, прекръсти се и стъпи предпазливо с тясното си и гъвкаво босо стъпало на нечистия студен под. Дъските скръцнаха. Преплитайки нозе, тя бързо, като котенце, изтича няколко крачки и хвана студената дръжка на вратата.
Струваше й се, че нещо тежко, удряйки равномерно, чука по всичките стени на стаята; биеше нейното сърце, което замираше от страх, което се разкъсваше от ужас и любов.
Тя отвори вратата, прекрачи прага и стъпи на влажната и студена пръст в пруста. Облъхналият хлад я ободри. С босия си крак тя напипа някакъв заспал човек, прекрачи през него и отвори вратата на стаята, дето лежеше княз Андрей. В тази стая беше тъмно. До задния ъгъл на кревата, на който лежеше нещо, върху пейката бе сложена свещ с голяма качулка стопена лой.
Още от сутринта, когато й казаха, че княз Андрей е ранен и че е тук, Наташа реши, че трябва да го види. Тя не знаеше защо трябваше, но знаеше, че срещата ще бъде мъчителна и от това още повече бе уверена, че е необходима.
Целия ден тя живя само с надеждата, че през нощта ще го види. Но сега, когато настъпи тоя миг, обзе я ужас от онова, което щеше да види. Колко е обезобразен? Какво е останало от него? Такъв ли е, каквото бе това немлъкващо стенание на адютанта? Да, той цял е такъв. В нейното въображение той беше олицетворение на това ужасно стенание. Когато видя неясната купчина в ъгъла и помисли дигнатите под завивката колене за раменете му, тя си представи някакво ужасно тяло и се спря ужасена. Но непреодолима сила я влечеше напред. Тя стъпи предпазливо с единия крак, после с другия и се озова в средата на малка, претрупана стая. На скамейката под иконите лежеше друг човек (той беше Тимохин), а на пода лежаха още някакви двама души (бяха докторът и камердинерът).
Камердинерът се понадигна и прошепна нещо. Тимохин, който се измъчваше от болка в ранения си крак, не спеше и гледаше с широко разтворени очи това странно появяване на девойката в бяла нощница, блузка за спане и нощна шапчица. Сънените и уплашени думи на камердинера: „Какво искате, защо?“ накараха Наташа само по-скоро да отиде при онова нещо, което лежеше в ъгъла. Колкото и да бе страшно това тяло и да не приличаше на човек, тя трябваше да го види. Тя мина покрай камердинера; натрупаната лой на свещта падна и тя ясно видя легналия с прострени над завивката ръце княз Андрей такъв, какъвто всякога го бе виждала.
Той беше същият, както всякога; но възпаленият цвят на лицето му, блестящите очи, устремени възторжено към нея, и особено нежната детска шия, която се показваше от обърнатата яка на ризата, му придаваха особен, невинен, детски вид, в какъвто тя никога не бе виждала княз Андрей. Тя се приближи до него и с бързо, гъвкаво младежко движение коленичи.
Той се усмихна и й подаде ръка.
Глава XXXI
Камердинер, вернувшись, доложил графу, что горит Москва. Граф надел халат и вышел посмотреть. С ним вместе вышла и не раздевавшаяся еще Соня, и madame Schoss. Наташа и графиня одни оставались в комнате. (Пети не было больше с семейством; он пошел вперед с своим полком, шедшим к Троице.)
Графиня заплакала, услыхавши весть о пожаре Москвы. Наташа, бледная, с остановившимися глазами, сидевшая под образами на лавке (на том самом месте, на которое она села приехавши), не обратила никакого внимания на слова отца. Она прислушивалась к неумолкаемому стону адъютанта, слышному через три дома.
— Ах, какой ужас! — сказала, со двора возвративись, иззябшая и испуганная Соня. — Я думаю, вся Москва сгорит, ужасное зарево! Наташа, посмотри теперь, отсюда из окошка видно, — сказала она сестре, видимо, желая чем-нибудь развлечь ее. Но Наташа посмотрела на нее, как бы не понимая того, что у ней спрашивали, и опять уставилась глазами в угол печи. Наташа находилась в этом состоянии столбняка с нынешнего утра, с того самого времени, как Соня, к удивлению и досаде графини, непонятно для чего, нашла нужным объявить Наташе о ране князя Андрея и о его присутствии с ними в поезде. Графиня рассердилась на Соню, как она редко сердилась. Соня плакала и просила прощенья и теперь, как бы стараясь загладить свою вину, не переставая ухаживала за сестрой.
— Посмотри, Наташа, как ужасно горит, — сказала Соня.
— Что горит? — спросила Наташа. — Ах, да, Москва.
И как бы для того, чтобы не обидеть Сони отказом и отделаться от нее, она подвинула голову к окну, поглядела так, что, очевидно, не могла ничего видеть, и опять села в свое прежнее положение.
— Да ты не видела?
— Нет, право, я видела, — умоляющим о спокойствии голосом сказала она.
И графине и Соне понятно было, что Москва, пожар Москвы, что бы то ни было, конечно, не могло иметь значения для Наташи.
Граф опять пошел за перегородку и лег. Графиня подошла к Наташе, дотронулась перевернутой рукой до ее головы, как это она делала, когда дочь ее бывала больна, потом дотронулась до ее лба губами, как бы для того, чтобы узнать, есть ли жар, и поцеловала ее.
— Ты озябла. Ты вся дрожишь. Ты бы ложилась, — сказала она.
— Ложиться? Да, хорошо, я лягу. Я сейчас лягу, — сказала Наташа.
С тех пор как Наташе в нынешнее утро сказали о том, что князь Андрей тяжело ранен и едет с ними, она только в первую минуту много спрашивала о том, куда? как? опасно ли он ранен? и можно ли ей видеть его? Но после того как ей сказали, что видеть его ей нельзя, что он ранен тяжело, но что жизнь его не в опасности, она, очевидно, не поверив тому, что ей говорили, но убедившись, что сколько бы она ни говорила, ей будут отвечать одно и то же, перестала спрашивать и говорить. Всю дорогу с большими глазами, которые так знала и которых выражения так боялась графиня, Наташа сидела неподвижно в углу кареты и так же сидела теперь на лавке, на которую села. Что-то она задумывала, что-то она решала или уже решила в своем уме теперь, — это знала графиня, но что это такое было, она не знала, и это-то страшило и мучило ее.
— Наташа, разденься, голубушка, ложись на мою постель. (Только графине одной была постелена постель на кровати; m-me Schoss и обе барышни должны были спать на полу на сене.)
— Нет, мама, я лягу тут, на полу, — сердито сказала Наташа, подошла к окну и отворила его. Стон адъютанта из открытого окна послышался явственнее. Она высунула голову в сырой воздух ночи, и графиня видела, как тонкие плечи ее тряслись от рыданий и бились о раму. Наташа знала, что стонал не князь Андрей. Она знала, что князь Андрей лежал в той же связи, где они были, в другой избе через сени; но этот страшный неумолкавший стон заставил зарыдать ее. Графиня переглянулась с Соней.
— Ложись, голубушка, ложись, мой дружок, — сказала графиня, слегка дотрогиваясь рукой до плеча Наташи. — Ну, ложись же.
— Ах, да… Я сейчас, сейчас лягу, — сказала Наташа, поспешно раздеваясь и обрывая завязки юбок. Скинув платье и надев кофту, она, подвернув ноги, села на приготовленную на полу постель и, перекинув через плечо наперед свою недлинную тонкую косу, стала переплетать ее. Тонкие длинные привычные пальцы быстро, ловко разбирали, плели, завязывали косу. Голова Наташи привычным жестом поворачивалась то в одну, то в другую сторону, но глаза, лихорадочно открытые, неподвижно смотрели прямо. Когда ночной костюм был окончен, Наташа тихо опустилась на простыню, постланную на сено с края от двери.
— Наташа, ты в середину ляг, — сказала Соня.
— Нет, я тут, — проговорила Наташа. — Да ложитесь же, — прибавила она с досадой. И она зарылась лицом в подушку.
Графиня, m-me Schoss и Соня поспешно разделись и легли. Одна лампадка осталась в комнате. Но на дворе светлело от пожара Малых Мытищ за две версты, и гудели пьяные крики народа в кабаке, который разбили мамоновские казаки, на перекоске, на улице, и все слышался неумолкаемый стон адъютанта.
Долго прислушивалась Наташа к внутренним и внешним звукам, доносившимся до нее, и не шевелилась. Она слышала сначала молитву и вздохи матери, трещание под ней ее кровати, знакомый с свистом храп m-me Schoss, тихое дыханье Сони. Потом графиня окликнула Наташу. Наташа не отвечала ей.
— Кажется, спит, мама, — тихо отвечала Соня. Графиня, помолчав немного, окликнула еще раз, но уже никто ей не откликнулся.
Скоро после этого Наташа услышала ровное дыхание матери. Наташа не шевелилась, несмотря на то, что ее маленькая босая нога, выбившись из-под одеяла, зябла на голом полу.
Как бы празднуя победу над всеми, в щели закричал сверчок. Пропел петух далеко, откликнулись близкие. В кабаке затихли крики, только слышался тот же стой адъютанта. Наташа приподнялась.
— Соня? ты спишь? Мама? — прошептала она. Никто не ответил. Наташа медленно и осторожно встала, перекрестилась и ступила осторожно узкой и гибкой босой ступней на грязный холодный пол. Скрипнула половица. Она, быстро перебирая ногами, пробежала, как котенок, несколько шагов и взялась за холодную скобку двери.
Ей казалось, что-то тяжелое, равномерно ударяя, стучит во все стены избы: это билось ее замиравшее от страха, от ужаса и любви разрывающееся сердце.
Она отворила дверь, перешагнула порог и ступила на сырую, холодную землю сеней. Обхвативший холод освежил ее. Она ощупала босой ногой спящего человека, перешагнула через него и отворила дверь в избу, где лежал князь Андрей. В избе этой было темно. В заднем углу у кровати, на которой лежало что-то, на лавке стояла нагоревшая большим грибом сальная свечка.
Наташа с утра еще, когда ей сказали про рану и присутствие князя Андрея, решила, что она должна видеть его. Она не знала, для чего это должно было, но она знала, что свидание будет мучительно, и тем более она была убеждена, что оно было необходимо.
Весь день она жила только надеждой того, что ночью она увидит его. Но теперь, когда наступила эта минута, на нее нашел ужас того, что она увидит. Как он был изуродован? Что оставалось от него? Такой ли он был, какой был этот неумолкавший стон адъютанта? Да, он был такой. Он был в ее воображении олицетворение этого ужасного стона. Когда она увидала неясную массу в углу и приняла его поднятые под одеялом колени за его плечи, она представила себе какое-то ужасное тело и в ужасе остановилась. Но непреодолимая сила влекла ее вперед. Она осторожно ступила один шаг, другой и очутилась на середине небольшой загроможденной избы. В избе под образами лежал на лавках другой человек (это был Тимохин), и на полу лежали еще два какие-то человека (это были доктор и камердинер).
Камердинер приподнялся и прошептал что-то. Тимохин, страдая от боли в раненой ноге, не спал и во все глаза смотрел на странное явление девушки в белой рубашке, кофте и вечном чепчике. Сонные и испуганные слова камердинера; «Чего вам, зачем?» — только заставили скорее Наташу подойти к тому, что лежало в углу. Как ни страшно, ни непохоже на человеческое было это тело, она должна была его видеть. Она миновала камердинера: нагоревший гриб свечки свалился, и она ясно увидала лежащего с выпростанными руками на одеяле князя Андрея, такого, каким она его всегда видела.
Он был таков же, как всегда; но воспаленный цвет его лица, блестящие глаза, устремленные восторженно на нее, а в особенности нежная детская шея, выступавшая из отложенного воротника рубашки, давали ему особый, невинный, ребяческий вид, которого, однако, она никогда не видала в князе Андрее. Она подошла к нему и быстрым, гибким, молодым движением стала на колени.
Он улыбнулся и протянул ей руку.