Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XII
Когато всички тръгнаха да се връщат от Пелагея Даниловна, Наташа, която виждаше и забелязваше всичко, нагласи така, че Луиза Ивановна и тя се преместиха в шейната при Димлер, а Соня седна с Николай и прислужничките.
Николай, който вече не се надбягваше, караше отмерено по обратния път и като се вглеждаше непрекъснато под странната лунна светлина в Соня, търсеше при тая светлина, която променяше всичко, под веждите и мустаците своята предишна и сегашна Соня, с която бе решил да не се разделя никога вече. Той се вглеждаше в нея и когато я познаваше все същата и другата и си спомняше, мириса на тапа, смесен с усещането за целувката, вдишваше с пълни гърди мразовития въздух и гледайки изчезващата земя и блестящото небе, чувствуваше, че е отново във вълшебното царство.
— Соня, хубаво ли ти е? — питаше от време на време той.
— Да — отговаряше Соня. — А на тебе?
На половината път Николай даде на кочияша да подържи конете, отърча за миг при шейната на Наташа и се качи встрани.
— Наташа — каза й той шепнешком на френски, — знаеш ли, аз се реших по въпроса за Соня.
— Каза ли й? — попита Наташа, която изведнъж светна от радост.
— Ах, каква си чудна ти с тия мустаци и вежди, Наташа! Драго ли ти е?
— Толкова ми е драго, толкова! Мене ме беше вече яд на тебе. Аз не съм ти казвала, но ти постъпваше лошо с нея. Тя има такова сърце, Nicolas, и колко ми е драго! Аз понякога съм отвратителна, но ме е бивало срам да бъда само аз щастлива, без Соня — продължи Наташа. — Сега толкова ми е драго! Хайде, тичай при нея.
— Не, чакай, ах, колко си смешна! — рече Николай, като продължи да се вглежда в нея, намирайки и в сестра си нещо ново, необикновено и очарователно-нежно, което не бе виждал по-рано. — Наташа, нещо вълшебно. А?
— Да — отговори тя, — ти си направил много добре!
„Ако по-рано бих я видял такава, каквато е сега — помисли Николай, — отдавна бих я попитал какво да сторя и бих сторил всичко, каквото тя би ми заповядала, и всичко би било хубаво.“
— Значи, тебе ти е драго и аз хубаво съм направил?
— Ах, толкова хубаво! Неотдавна се скарах с мама за това. Мама каза, че тя гледа да те впримчи. Как може да се приказва така! Аз едва не наругах мама. И никому никога няма да позволя да каже и да помисли нещо лошо за нея, защото в нея всичко е само хубаво.
— Значи, хубаво е? — каза Николай и още веднъж се вгледа в изражението на сестра си, за да разбере истина ли е това, и скърцайки с ботушите си, скочи от шейната и отърча към своята. Там седеше все същият щастлив, усмихнат черкез с мустачета и блеснали очи и гледаше под самурената шапка, и тоя черкез беше Соня, и тая Соня бе сигурно неговата бъдеща, щастлива и любеща жена.
След като пристигнаха в къщи и разправиха на майка си как бяха прекарали времето у Мелюкови, госпожиците отидоха в стаята си. Те се съблякоха, но не изтриха изписаните мустаци и дълго седяха и разговаряха за щастието си. Приказваха как ще живеят омъжени, как мъжете им ще бъдат приятели и как ще бъдат щастливи. На Наташината маса бяха сложени още от вечерта приготвените от Дуняша огледала.
— Само че кога ще бъде всичко това? Страхувам се, че никога… То би било прекалено хубаво! — рече Наташа, като стана и се приближи до огледалата.
— Седни, Наташа, може би ще го видиш — каза Соня. Наташа запали свещ и седна.
— Виждам някого с мустаци — рече Наташа, която видя лицето си.
— Не бива да се смеете, госпожице — рече Дуняша.
С помощта на Соня и на горничната Наташа сложи огледалото в необходимото положение; лицето й стана сериозно и тя млъкна. Дълго седя, загледана в редицата отдалечаващи се свещи в огледалата, като предполагаше (съобразно с това, което разправяха), че в последния, сливащ се и неясен квадрат или ще види ковчег, или ще види него, княз Андрей. Но макар да бе готова да приеме и най-малкото петно за човешки образ или за ковчег — не видя нищо. Тя почна да мига често и се дръпна от огледалото.
— Защо другите виждат, а аз не виждам нищо? — рече тя. — Я седни ти, Соня; днес ти без друго трябва — каза тя. — Само за мене… Тъй ме е страх днес!
Соня седна пред огледалото, нагласи положението му и почна да гледа.
— Ето, Софя Александровна без друго ще види — каза шепнешком Дуняша, — а вие постоянно се смеете.
Соня чу тия думи и чу как Наташа каза шепнешком:
— И аз зная, че ще види; тя и миналата година видя.
Две-три минути всички мълчаха. „Без друго!“ — прошепна Наташа и не довърши… Соня изведнъж отстрани огледалото, което държеше, и закри очи с ръка.
— Ах, Наташа! — каза тя.
— Видя ли? Видя ли? Какво видя? — извика Наташа, като задържа огледалото.
Соня не бе видяла нищо, тя тъкмо щеше да замига и да стане, когато чу гласа на Наташа да казва „Без друго!“… Не й се искаше да излъже нито Дуняша, нито Наташа, а и тежко й беше да седи. Тя сама не разбра как и поради какво бе извикала, когато закри очи с ръка.
— Него ли видя? — попита Наташа, като я хвана за ръката.
— Да. Чакай… аз… видях него — рече неволно Соня, без да знае още за кого мислеше Наташа, като казваше него: него — Николай, или него — Андрей.
„Но защо да не кажа, че съм видяла? Нали другите виждат! И кой може да ме изобличи — какво съм или не съм видяла?“ — мина през ума на Соня.
— Да, видях него — каза тя.
— Но как? Как? Прав или лежеше?
— Не, видях… Уж — нищо нямаше, а изведнъж виждам, че той лежи.
— Андрей ли лежи? Болен ли е? — попита Наташа изплашено и загледана с неподвижни очи в приятелката си.
— Не, напротив, напротив — с весело лице и се обърна към мене — и в тоя миг, когато каза това, на нея самата й се стори, че е видяла онова, което каза.
— Е, а сетне, Соня?
— Сетне не можах да видя, нещо синьо и червено.
— Соня! Кога ще се върне той? Кога ще го видя? Боже мой! Как се страхувам за него и за себе си, и за всичко ме е страх… — каза Наташа и без да отговаря нищо на утешителните думи на Соня, легна в постелята си и дълго след като угасиха свещта, лежа неподвижно с отворени очи и гледаше студената лунна светлина през замръзналите прозорци.
Глава XII
Когда все поехали назад от Пелагеи Даниловны, Наташа, всегда всё видевшая и замечавшая, устроила так размещение, что Луиза Ивановна и она сели в сани с Диммлером, а Соня села с Николаем и девушками.
Николай, уже не перегоняясь, ровно ехал в обратный путь, и всё вглядываясь в этом странном, лунном свете в Соню, отыскивал при этом всё переменяющем свете, из под бровей и усов свою ту прежнюю и теперешнюю Соню, с которой он решил уже никогда не разлучаться. Он вглядывался, и когда узнавал всё ту же и другую и вспоминал, слышав этот запах пробки, смешанный с чувством поцелуя, он полной грудью вдыхал в себя морозный воздух и, глядя на уходящую землю и блестящее небо, он чувствовал себя опять в волшебном царстве.
— Соня, тебе хорошо? — изредка спрашивал он.
— Да, — отвечала Соня. — А тебе?
На середине дороги Николай дал подержать лошадей кучеру, на минутку подбежал к саням Наташи и стал на отвод.
— Наташа, — сказал он ей шопотом по-французски, — знаешь, я решился насчет Сони.
— Ты ей сказал? — спросила Наташа, вся вдруг просияв от радости.
— Ах, какая ты странная с этими усами и бровями, Наташа! Ты рада?
— Я так рада, так рада! Я уж сердилась на тебя. Я тебе не говорила, но ты дурно с ней поступал. Это такое сердце, Nicolas. Как я рада! Я бываю гадкая, но мне совестно было быть одной счастливой без Сони, — продолжала Наташа. — Теперь я так рада, ну, беги к ней.
— Нет, постой, ах какая ты смешная! — сказал Николай, всё всматриваясь в нее, и в сестре тоже находя что-то новое, необыкновенное и обворожительно-нежное, чего он прежде не видал в ней. — Наташа, что-то волшебное. А?
— Да, — отвечала она, — ты прекрасно сделал.
«Если б я прежде видел ее такою, какою она теперь, — думал Николай, — я бы давно спросил, что сделать и сделал бы всё, что бы она ни велела, и всё бы было хорошо».
— Так ты рада, и я хорошо сделал?
— Ах, так хорошо! Я недавно с мамашей поссорилась за это. Мама сказала, что она тебя ловит. Как это можно говорить? Я с мама чуть не побранилась. И никому никогда не позволю ничего дурного про нее сказать и подумать, потому что в ней одно хорошее.
— Так хорошо? — сказал Николай, еще раз высматривая выражение лица сестры, чтобы узнать, правда ли это, и, скрыпя сапогами, он соскочил с отвода и побежал к своим саням. Всё тот же счастливый, улыбающийся черкес, с усиками и блестящими глазами, смотревший из-под собольего капора, сидел там, и этот черкес был Соня, и эта Соня была наверное его будущая, счастливая и любящая жена.
Приехав домой и рассказав матери о том, как они провели время у Мелюковых, барышни ушли к себе. Раздевшись, но не стирая пробочных усов, они долго сидели, разговаривая о своем счастьи. Они говорили о том, как они будут жить замужем, как их мужья будут дружны и как они будут счастливы.
На Наташином столе стояли еще с вечера приготовленные Дуняшей зеркала. — Только когда всё это будет? Я боюсь, что никогда… Это было бы слишком хорошо! — сказала Наташа вставая и подходя к зеркалам.
— Садись, Наташа, может быть ты увидишь его, — сказала Соня. Наташа зажгла свечи и села. — Какого-то с усами вижу, — сказала Наташа, видевшая свое лицо.
— Не надо смеяться, барышня, — сказала Дуняша.
Наташа нашла с помощью Сони и горничной положение зеркалу; лицо ее приняло серьезное выражение, и она замолкла. Долго она сидела, глядя на ряд уходящих свечей в зеркалах, предполагая (соображаясь с слышанными рассказами) то, что она увидит гроб, то, что увидит его, князя Андрея, в этом последнем, сливающемся, смутном квадрате. Но как ни готова она была принять малейшее пятно за образ человека или гроба, она ничего не видала. Она часто стала мигать и отошла от зеркала.
— Отчего другие видят, а я ничего не вижу? — сказала она. — Ну садись ты, Соня; нынче непременно тебе надо, — сказала она. — Только за меня… Мне так страшно нынче!
Соня села за зеркало, устроила положение, и стала смотреть.
— Вот Софья Александровна непременно увидят, — шопотом сказала Дуняша; — а вы всё смеетесь.
Соня слышала эти слова, и слышала, как Наташа шопотом сказала:
— И я знаю, что она увидит; она и прошлого года видела.
Минуты три все молчали. «Непременно!» прошептала Наташа и не докончила… Вдруг Соня отсторонила то зеркало, которое она держала, и закрыла глаза рукой.
— Ах, Наташа! — сказала она.
— Видела? Видела? Что видела? — вскрикнула Наташа, поддерживая зеркало.
Соня ничего не видала, она только что хотела замигать глазами и встать, когда услыхала голос Наташи, сказавшей «непременно»… Ей не хотелось обмануть ни Дуняшу, ни Наташу, и тяжело было сидеть. Она сама не знала, как и вследствие чего у нее вырвался крик, когда она закрыла глаза рукою.
— Его видела? — спросила Наташа, хватая ее за руку.
— Да. Постой… я… видела его, — невольно сказала Соня, еще не зная, кого разумела Наташа под словом его: его — Николая или его — Андрея.
«Но отчего же мне не сказать, что я видела? Ведь видят же другие! И кто же может уличить меня в том, что я видела или не видала?» мелькнуло в голове Сони.
— Да, я его видела, — сказала она.
— Как же? Как же? Стоит или лежит?
— Нет, я видела… То ничего не было, вдруг вижу, что он лежит.
— Андрей лежит? Он болен? — испуганно остановившимися глазами глядя на подругу, спрашивала Наташа.
— Нет, напротив, — напротив, веселое лицо, и он обернулся ко мне, — и в ту минуту как она говорила, ей самой казалось, что она видела то, что говорила.
— Ну а потом, Соня?…
— Тут я не рассмотрела, что-то синее и красное…
— Соня! когда он вернется? Когда я увижу его! Боже мой, как я боюсь за него и за себя, и за всё мне страшно… — заговорила Наташа, и не отвечая ни слова на утешения Сони, легла в постель и долго после того, как потушили свечу, с открытыми глазами, неподвижно лежала на постели и смотрела на морозный, лунный свет сквозь замерзшие окна.