Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
VII
На другия ден по съвета на Маря Дмитриевна граф Иля Андреич отиде с Наташа у княз Николай Андреич. С невесело сърце се готвеше графът за това посещение: страшно му беше в душата. Последната среща по време на опълчението, когато графът в отговор на поканата си за обяд изслуша строго мъмрене за недоставените войници, още не бе забравена от граф Иля Андреич. Наташа, облечена в най-хубавата си рокля, беше, напротив; в най-весело настроение. „Не може да бъде да не ме обикнат — мислеше тя, — мене всякога всички са ме обичали. И аз тъй съм готова да сторя за тях всичко, каквото пожелаят, тъй съм готова да го обикна — защото той е баща, а нея, защото е сестра, че те няма за какво да не ме обикнат!“
Те спряха до стария, мрачен дом на Вздвиженка и влязоха в преддверието.
— Е, благослови, Боже — промълви графът полушеговито-полусериозно; но Наташа забеляза, че влизайки във вестибюла, баща й забърза и плахо, тихо попита в къщи ли са князът и княжната. След като докладваха за тяхното пристигане, между прислугата на княза настъпи смущение. Лакеят, който бе изтичал да докладва за тях, бе спрян в залата от друг лакей и те си зашепнаха нещо. В залата дотърча една горнична и също каза нещо набързо, като спомена княжната. Най-сетне един стар намусен лакей излезе и доложи на Ростови, че князът не може да ги приеме и че княжната ги моли да отидат при нея. Първа излезе при гостите m-lle Bourienne. Тя посрещна особено учтиво бащата и дъщерята и ги заведе при княжната. Княжната с развълнувано, изплашено и нашарено с червени петна лице се втурна към гостите, като стъпваше тежко, и напразно поиска да се представи непринудена и сърдечна. Още от първия поглед Наташа не се хареса на княжна Маря. Тя й се стори прекалено, нагиздена, лекомислено-весела и тщеславна. Княжна Маря не разбираше, че преди да види бъдещата си снаха, тя беше вече зле настроена към нея поради неволната завист за нейната хубост, младост и щастие и поради ревността от любовта на брат си. Освен от това непреодолимо чувство на антипатия към нея в тоя миг княжна Маря беше развълнувана още и от туй, че при доклада за пристигането на Ростови князът викна, че те не му трябват и ако княжна Маря иска — да ги приеме, но да не ги пускат при него. Княжна Маря реши да приеме Ростови, но всеки миг се страхуваше да не би князът да направи нещо необмислено, тъй като той изглеждаше много развълнуван от пристигането на Ростови.
— Ето, мила княжна, доведох ви моята песнопойка — рече графът, като тракаше токовете и се озърташе неспокойно, сякаш се страхуваше да не влезе старият княз. — Колко ми е драго, че ще се запознаете… Съжалявам, съжалявам, че князът все не е добре — и след като каза още няколко общи фрази, стана. — Ако позволите, княжна, да оставя за четвърт час моята Наташа при вас, аз бих се отбил на две крачки оттук, на Собачая Площадка, у Ана Семьоновна, и ще се върна да я взема.
Иля Андреич бе измислил тая дипломатическа хитрост, за да даде свобода на бъдещата зълва да се разбере със снаха си (тъй каза той след това на дъщеря си) и още, за да избегне възможността да се срещне с княза, от когото се боеше. Той не каза туй на дъщеря си, но Наташа разбра тоя страх и безпокойство на баща си и се почувствува оскърбена. Тя се изчерви заради баща си, ядоса се още повече, че се бе изчервила, и със смел, предизвикателен поглед, с който искаше да каже, че не се страхува от никого, погледна княжната. Княжната каза на графа, че й е много драго и го моли само да поседи повече у Ана Семьоновна, и Иля Андреич отиде.
M-lle Bourienne, въпреки безпокойните погледи, хвърляни към нея от княжна Маря, която искаше да поговори насаме с Наташа, не излизаше от стаята и продължаваше упорито да разговаря за московските удоволствия и театри. Наташа бе оскърбена от смущението, станало във вестибюла, от безпокойството на баща си и от неестествения тон на княжната, която — тъй й се бе сторило — проявяваше милост, като я бе приела. И затуй всичко й беше неприятно. Княжна Маря не й се хареса. Тя й се стори много грозна, престорена и суха. Наташа изведнъж се сви нравствено и неволно взе такъв небрежен тон, който още повече отблъскваше княжна Маря от нея. След пет минути тежък, престорен разговор чуха се приближаващи бързи стъпки с пантофи. По лицето на княжна Маря се изписа уплаха, вратата на стаята се отвори и влезе князът в халат и бяла шапчица.
— Ах, госпожице — каза той, — госпожице, графиня… графиня Ростова, ако не се лъжа… моля ви да ме извините, да ме извините… не знаех, госпожице. Бог ми е свидетел, не знаех, че вие сте ни удостоили с посещение, аз наминах при дъщеря си в това облекло. Моля да ме извините… Бог ми е свидетел, не знаех — повтори той тъй неестествено, като подчертаваше думата Бог, и тъй неприятно, че княжна Маря бе застанала с наведена глава, без да смее да погледне нито баща си, нито Наташа. Наташа, след като стана и му направи реверанс, също не знаеше какво да прави. Само m-lle Bourienne се усмихваше приятно.
— Моля да ме извините, моля да ме извините! Бог ми е свидетел, не знаех — измърмори старецът и след като изгледа Наташа от глава до пети, излезе. M-lle Bourienne първа се окопити след тая поява и заговори за болестта на княза. Наташа и княжна Маря се гледаха мълком една друга и колкото по-дълго се гледаха мълком, без да кажат, онова, което трябваше да кажат, толкова по-враждебно мислеха една за друга.
Когато графът се върна, Наташа неучтиво му се зарадва и забърза да си вървят: в тоя миг тя почти мразеше тая стара, суха княжна, която можа да я постави в такова неприятно положение и да прекара с нея половин час, без да спомене нещо за княз Андрей. „Та не можех аз първа да заговоря за него пред тая французойка“ — мислеше Наташа. През това време княжна Маря се измъчваше от същото. Тя знаеше какво трябваше да каже на Наташа, но не можа да го направи и затова, че m-lle Bourienne й пречеше, и затуй, че сама не знаеше защо толкова й бе тежко да заговори за тоя брак. Когато графът вече излизаше от стаята, княжна Маря се приближи с бързи стъпки до Наташа, хвана ръцете й, въздъхна тежко и каза: „Чакайте, аз трябва…“ Без сама да знае за какво, Наташа погледна подигравателно княжна Маря.
— Мила Натали — рече княжна Маря, — искам да знаете, аз се радвам, че брат ми намери щастието си… — Тя спря, чувствувайки, че говори неистина. Наташа забеляза спирането и разбра причината.
— Мисля, княжна, че сега е неудобно да говорим за това — каза Наташа с външно достойнство и студенина и със сълзи, които усещаше в гърлото си.
„Какво казах, какво сторих!“ — помисли тя, щом излезе от стаята.
През тоя ден дълго чакаха Наташа да излезе за обяд. Тя седеше в стаята си и като дете ридаеше, подсмърчаше и хлипаше. Соня се бе изправила над нея и я целуваше по косите.
— Наташа, за какво плачеш? — рече тя. — Какво те интересуват те? Всичко ще мине, Наташа.
— Не, да знаеш колко е оскърбително… сякаш аз…
— Не говори, Наташа, ами че ти не си виновна, какво те интересува? Целуни ме — каза Соня.
Наташа дигна глава и целуна приятелката си по устните, като прилепи до нея мокрото си лице.
— Не мога да кажа, не знам. Никой не е виновен — каза Наташа, — аз съм виновна. Но всичко туй ужасно боли. Ах, защо не иде той!…
Тя излезе за обяда със зачервени очи. Маря Дмитриевна, която знаеше как князът бе приел Ростови, се престори, че не забелязва разстроеното лице на Наташа и, упорито и високо се шегуваше на трапезата с графа и с другите гости.
Глава VII
На другой день, по совету Марьи Дмитриевны, граф Илья Андреич поехал с Наташей к князю Николаю Андреичу. Граф с невеселым духом собирался на этот визит: в душе ему было страшно. Последнее свидание во время ополчения, когда граф в ответ на свое приглашение к обеду выслушал горячий выговор за недоставление людей, было памятно графу Илье Андреичу. Наташа, одевшись в свое лучшее платье, была напротив в самом веселом расположении духа. «Не может быть, чтобы они не полюбили меня, думала она: меня все всегда любили. И я так готова сделать для них всё, что они пожелают, так готова полюбить его — за то, что он отец, а ее за то, что она сестра, что не за что им не полюбить меня!»
Они подъехали к старому, мрачному дому на Вздвиженке и вошли в сени.
— Ну, Господи благослови, — проговорил граф, полушутя, полусерьезно; но Наташа заметила, что отец ее заторопился, входя в переднюю, и робко, тихо спросил, дома ли князь и княжна. После доклада о их приезде между прислугой князя произошло смятение. Лакей, побежавший докладывать о них, был остановлен другим лакеем в зале и они шептали о чем-то. В залу выбежала горничная девушка, и торопливо тоже говорила что-то, упоминая о княжне. Наконец один старый, с сердитым видом лакей вышел и доложил Ростовым, что князь принять не может, а княжна просит к себе. Первая навстречу гостям вышла m-lle Bourienne. Она особенно учтиво встретила отца с дочерью и проводила их к княжне. Княжна с взволнованным, испуганным и покрытым красными пятнами лицом выбежала, тяжело ступая, навстречу к гостям, и тщетно пытаясь казаться свободной и радушной. Наташа с первого взгляда не понравилась княжне Марье. Она ей показалась слишком нарядной, легкомысленно-веселой и тщеславной. Княжна Марья не знала, что прежде, чем она увидала свою будущую невестку, она уже была дурно расположена к ней по невольной зависти к ее красоте, молодости и счастию и по ревности к любви своего брата. Кроме этого непреодолимого чувства антипатии к ней, княжна Марья в эту минуту была взволнована еще тем, что при докладе о приезде Ростовых, князь закричал, что ему их не нужно, что пусть княжна Марья принимает, если хочет, а чтоб к нему их не пускали. Княжна Марья решилась принять Ростовых, но всякую минуту боялась, как бы князь не сделал какую-нибудь выходку, так как он казался очень взволнованным приездом Ростовых.
— Ну вот, я вам, княжна милая, привез мою певунью, — сказал граф, расшаркиваясь и беспокойно оглядываясь, как будто он боялся, не взойдет ли старый князь. — Уж как я рад, что вы познакомились… Жаль, жаль, что князь всё нездоров, — и сказав еще несколько общих фраз он встал. — Ежели позволите, княжна, на четверть часика вам прикинуть мою Наташу, я бы съездил, тут два шага, на Собачью Площадку, к Анне Семеновне, и заеду за ней.
Илья Андреич придумал эту дипломатическую хитрость для того, чтобы дать простор будущей золовке объясниться с своей невесткой (как он сказал это после дочери) и еще для того, чтобы избежать возможности встречи с князем, которого он боялся. Он не сказал этого дочери, но Наташа поняла этот страх и беспокойство своего отца и почувствовала себя оскорбленною. Она покраснела за своего отца, еще более рассердилась за то, что покраснела и смелым, вызывающим взглядом, говорившим про то, что она никого не боится, взглянула на княжну. Княжна сказала графу, что очень рада и просит его только пробыть подольше у Анны Семеновны, и Илья Андреич уехал.
M-lle Bourienne, несмотря на беспокойные, бросаемые на нее взгляды княжны Марьи, желавшей с глазу на глаз поговорить с Наташей, не выходила из комнаты и держала твердо разговор о московских удовольствиях и театрах. Наташа была оскорблена замешательством, происшедшим в передней, беспокойством своего отца и неестественным тоном княжны, которая — ей казалось — делала милость, принимая ее. И потом всё ей было неприятно. Княжна Марья ей не нравилась. Она казалась ей очень дурной собою, притворной и сухою. Наташа вдруг нравственно съёжилась и приняла невольно такой небрежный тон, который еще более отталкивал от нее княжну Марью. После пяти минут тяжелого, притворного разговора, послышались приближающиеся быстрые шаги в туфлях. Лицо княжны Марьи выразило испуг, дверь комнаты отворилась и вошел князь в белом колпаке и халате.
— Ах, сударыня, — заговорил он, — сударыня, графиня… графиня Ростова, коли не ошибаюсь… прошу извинить, извинить… не знал, сударыня. Видит Бог, не знал, что вы удостоили нас своим посещением, к дочери зашел в таком костюме. Извинить прошу… видит Бог не знал, — повторил он так не натурально, ударяя на слово Бог и так неприятно, что княжна Марья стояла, опустив глаза, не смея взглянуть ни на отца, ни на Наташу. Наташа, встав и присев, тоже не знала, что ей делать. Одна m-lle Bourienne приятно улыбалась.
— Прошу извинить, прошу извинить! Видит Бог не знал, — пробурчал старик и, осмотрев с головы до ног Наташу, вышел. M-lle Bourienne первая нашлась после этого появления и начала разговор про нездоровье князя. Наташа и княжна Марья молча смотрели друг на друга, и чем дольше они молча смотрели друг на друга, не высказывая того, что им нужно было высказать, тем недоброжелательнее они думали друг о друге.
Когда граф вернулся, Наташа неучтиво обрадовалась ему и заторопилась уезжать: она почти ненавидела в эту минуту эту старую сухую княжну, которая могла поставить ее в такое неловкое положение и провести с ней полчаса, ничего не сказав о князе Андрее. «Ведь я не могла же начать первая говорить о нем при этой француженке», думала Наташа. Княжна Марья между тем мучилась тем же самым. Она знала, что ей надо было сказать Наташе, но она не могла этого сделать и потому, что m-lle Bourienne мешала ей, и потому, что она сама не знала, отчего ей так тяжело было начать говорить об этом браке. Когда уже граф выходил из комнаты, княжна Марья быстрыми шагами подошла к Наташе, взяла ее за руки и, тяжело вздохнув, сказала: «Постойте, мне надо…» Наташа насмешливо, сама не зная над чем, смотрела на княжну Марью.
— Милая Натали, — сказала княжна Марья, — знайте, что я рада тому, что брат нашел счастье… — Она остановилась, чувствуя, что она говорит неправду. Наташа заметила эту остановку и угадала причину ее.
— Я думаю, княжна, что теперь неудобно говорить об этом, — сказала Наташа с внешним достоинством и холодностью и с слезами, которые она чувствовала в горле.
«Что я сказала, что я сделала!» подумала она, как только вышла из комнаты.
Долго ждали в этот день Наташу к обеду. Она сидела в своей комнате и рыдала, как ребенок, сморкаясь и всхлипывая. Соня стояла над ней и целовала ее в волосы.
— Наташа, об чем ты? — говорила она. — Что тебе за дело до них? Всё пройдет, Наташа.
— Нет, ежели бы ты знала, как это обидно… точно я…
— Не говори, Наташа, ведь ты не виновата, так что тебе за дело? Поцелуй меня, — сказала Соня.
Наташа подняла голову, и в губы поцеловав свою подругу, прижала к ней свое мокрое лицо.
— Я не могу сказать, я не знаю. Никто не виноват, — говорила Наташа, — я виновата. Но всё это больно ужасно. Ах, что он не едет!…
Она с красными глазами вышла к обеду. Марья Дмитриевна, знавшая о том, как князь принял Ростовых, сделала вид, что она не замечает расстроенного лица Наташи и твердо и громко шутила за столом с графом и другими гостями.