Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XII
Както повечето пъти се случва, Пиер усети цялата тежест на физическите лишения и напрежения, изпитани в пленничеството, едва когато тия напрежения и лишения се свършиха. След освобождаването му от плен той пристигна в Орел и на третия ден от пристигането си, тъкмо когато се готвеше да тръгне за Киев, се разболя и лежа в Орел три месеца; той имаше, както казваха докторите, жлъчна треска. Въпреки докторите, които го лекуваха, пускаха му кръв и му даваха да пие лекарства, той все пак оздравя.
Всичко, което се бе случило с Пиер, откакто бе освободен до заболяването му, не бе оставило в него почти никакво впечатление. Той помнеше само сивото, мрачно, ту дъждовно, ту снежно време, вътрешната физическа мъка, болката в краката и в едната си страна; помнеше общото впечатление от нещастията и от страданията на хората; помнеше тревожещото го любопитство на офицерите и на генералите, които го разпитваха, тичанията си да намери екипаж и коне и най-главното, помнеше неспособността си да мисли и чувствува през това време. В деня, когато бе освободен, той видя трупа на Петя Ростов. Същия ден узна, че княз Андрей е бил жив повече от месец след Бородинското сражение и че съвсем наскоро е умрял в Ярославъл, в къщата на Ростови. Все в същия ден Денисов, който бе съобщил тая новина на Пиер, спомена в разговора за смъртта на Елен, като смяташе, че Пиер отдавна знае това. Тогава всичко туй изглеждаше на Пиер само странно. Той усещаше, че не може да разбере значението на всички тия съобщения. Тогава той само бързаше по-скоро да замине от тия места, дето хората се убиваха един друг, да отиде в някое тихо убежище и там да се опомни, да си почине и да обмисли всички странни и нови неща, които бе узнал през това време. Но щом пристигна в Орел, се разболя. Когато се свести от болестта си, Пиер видя около себе си двама свои хора, които бяха пристигнали от Москва — Терентий и Васка, и най-голямата княжна, която живееше в Елец, в имението на Пиер, и която, щом научи за неговото освобождаване и заболяване, дойде при него, за да го гледа.
През време на оздравяването си Пиер само постепенно отвикваше от впечатленията през последните месеци, които му бяха станали привични, и почваше да свиква с това, че утре никой няма да го подкара за никъде, че никой не ще му отнеме топлото легло и че сигурно ще има обед и чай, и вечеря. Но в сънищата си той още дълго се виждаше все в същите условия на пленничеството. Също тъй постепенно Пиер разбираше новините, които бе научил след освобождаването си от плен: смъртта на княз Андрей, смъртта на жена си и унищожаването на французите.
Радостно чувство на свобода — оная пълна, неотнимаема, присъща на човека свобода, съзнанието за която той за пръв път изпита в първата почивка след напускането му на Москва — изпълваше душата на Пиер през време на оздравяването му. Той се учудваше, че тая вътрешна свобода, независима от външните обстоятелства, сега сякаш с излишък, с разкош се обличаше и с външна свобода. Той беше сам, в чужд град, без познати. Никой нищо не изискваше от него; не го караха да отива никъде. Всичко, каквото му се искаше — имаше го; измъчващата го по-рано постоянно мисъл за жена му вече я нямаше, тъй както и нея вече я нямаше.
— Ах, колко е хубаво! Колко е чудесно! — думаше си той, когато приближаваха до него чисто наредената маса с ароматен бульон или когато си лягаше вечер на меко чисто легло, или когато си спомняше, че и жена му, и французите ги нямаше вече. — Ах, колко е хубаво, колко е чудесно! — И по стар навик сам се запитваше: — Е, ами занапред какво? Какво ще правя? — И веднага си отговаряше: — Нищо. Ще живея. Ах, колко е хубаво!
Онова, от което по-рано се измъчваше, което постоянно търсеше, целта на живота — сега не съществуваше за него. Тая търсена цел на живота не съществуваше сега за него не случайно, не само в настоящата минута, но той усещаше, че я няма и че не може и да съществува. И тъкмо тая липса на цел му даваше това пълно, радостно съзнание за свобода, което през това време бе станало за него щастие.
Той не можеше да има цел, защото сега имаше вяра — не вяра в някакви правила или думи, или мисли, но вяра в живия, винаги усещан Бог. По-рано той го търсеше в целите, които си поставяше. Това търсене на цел беше само търсене на Бога; и изведнъж през пленничеството си той узна не с думи, не с разсъждения, но с непосредно чувство онова, което отдавна му бе казвала бавачката: че Бог — ето го, той е тук, там, навсякъде. В пленничеството той видя, че в Каратаев Бог е по-велик, безкраен и непостижим, отколкото в признавания от масоните Архитектон на вселената. Той изпитваше чувството на човек, който е намерил при нозете си онова, което е търсил, когато си бе напрягал зрението да гледа далеч от себе си. Цял живот той бе гледал някъде над главите на обкръжаващите го хора, а трябваше не да напряга очите си, а само да гледа пред себе си.
По-рано той не умееше да съзира в нищо великото, непостижимото и безкрайното. Той само чувствуваше, че то трябва да се намира някъде и го търсеше. Във всичко близко и разбираемо той виждаше единствено ограниченото, дребното, житейското и безсмисленото. Той се въоръжаваше с умствен далекоглед и гледаше в далечината, там, дето това дребно и житейско, което се скриваше в мъглявата далечина, му се струваше велико и безкрайно само защото се виждаше неясно. Такъв му изглеждаше европейският живот, политиката, масонството, философията и филантропията. Но и тогава, в ония минути, които той смяташе за своя слабост, умът му проникваше в тая далечина и там той виждаше същите дребни, житейски и безсмислени неща. А сега се бе научил да вижда великото, вечното и безкрайното във всичко и затова той естествено, за да може да го вижда, за да може да се наслаждава от съзерцанието му, хвърли далекогледа, с който гледаше доскоро над главите на хората, и сега радостно съзерцаваше наоколо си вечно променящия се, вечно великия, непостижимия и безкраен живот. И колкото по-наблизо гледаше, толкова по-спокоен и щастлив беше той. Сега вече не съществуваше страшният въпрос: „Защо?“, който разрушаваше всичките му умствени постройки. Сега на тоя въпрос — защо? — в душата му винаги бе готов простият отговор: защото има Бог, оня Бог, без волята на когото и един косъм от главата на човека не пада.
Глава XII
Пьер, как это большею частью бывает, почувствовал всю тяжесть физических лишений и напряжений, испытанных в плену, только тогда, когда эти напряжения и лишения кончились. После своего освобождения из плена он приехал в Орел и на третий день своего приезда, в то время как он собрался в Киев, заболел и пролежал больным в Орле три месяца; с ним сделалась, как говорили доктора, желчная горячка. Несмотря на то, что доктора лечили его, пускали кровь и давали пить лекарства, он все-таки выздоровел.
Все, что было с Пьером со времени освобождения и до болезни, не оставило в нем почти никакого впечатления. Он помнил только серую, мрачную, то дождливую, то снежную погоду, внутреннюю физическую тоску, боль в ногах, в боку; помнил общее впечатление несчастий, страданий людей; помнил тревожившее его любопытство офицеров, генералов, расспрашивавших его, свои хлопоты о том, чтобы найти экипаж и лошадей, и, главное, помнил свою неспособность мысли и чувства в то время. В день своего освобождения он видел труп Пети Ростова. В тот же день он узнал, что князь Андрей был жив более месяца после Бородинского сражения и только недавно умер в Ярославле, в доме Ростовых. И в тот же день Денисов, сообщивший эту новость Пьеру, между разговором упомянул о смерти Элен, предполагая, что Пьеру это уже давно известно. Все это Пьеру казалось тогда только странно. Он чувствовал, что не может понять значения всех этих известий. Он тогда торопился только поскорее, поскорее уехать из этих мест, где люди убивали друг друга, в какое-нибудь тихое убежище и там опомниться, отдохнуть и обдумать все то странное и новое, что он узнал за это время. Но как только он приехал в Орел, он заболел. Проснувшись от своей болезни, Пьер увидал вокруг себя своих двух людей, приехавших из Москвы, — Терентия и Ваську, и старшую княжну, которая, живя в Ельце, в имении Пьера, и узнав о его освобождении и болезни, приехала к нему, чтобы ходить за ним.
Во время своего выздоровления Пьер только понемногу отвыкал от сделавшихся привычными ему впечатлений последних месяцев и привыкал к тому, что его никто никуда не погонит завтра, что теплую постель его никто не отнимет и что у него наверное будет обед, и чай, и ужин. Но во сне он еще долго видел себя все в тех же условиях плена. Так же понемногу Пьер понимал те новости, которые он узнал после своего выхода из плена: смерть князя Андрея, смерть жены, уничтожение французов.
Радостное чувство свободы — той полной, неотъемлемой, присущей человеку свободы, сознание которой он в первый раз испытал на первом привале, при выходе из Москвы, наполняло душу Пьера во время его выздоровления. Он удивлялся тому, что эта внутренняя свобода, независимая от внешних обстоятельств, теперь как будто с излишком, с роскошью обставлялась и внешней свободой. Он был один в чужом городе, без знакомых. Никто от него ничего не требовал; никуда его не посылали. Все, что ему хотелось, было у него; вечно мучившей его прежде мысли о жене больше не было, так как и ее уже не было.
— Ах, как хорошо! Как славно! — говорил он себе, когда ему подвигали чисто накрытый стол с душистым бульоном, или когда он на ночь ложился на мягкую чистую постель, или когда ему вспоминалось, что жены и французов нет больше. — Ах, как хорошо, как славно! — И по старой привычке он делал себе вопрос: ну, а потом что? что я буду делать? И тотчас же он отвечал себе: ничего. Буду жить. Ах, как славно!
То самое, чем он прежде мучился, чего он искал постоянно, цели жизни, теперь для него не существовало. Эта искомая цель жизни теперь не случайно не существовала для него только в настоящую минуту, но он чувствовал, что ее нет и не может быть. И это-то отсутствие цели давало ему то полное, радостное сознание свободы, которое в это время составляло его счастие.
Он не мог иметь цели, потому что он теперь имел веру, — не веру в какие-нибудь правила, или слова, или мысли, но веру в живого, всегда ощущаемого бога. Прежде он искал его в целях, которые он ставил себе. Это искание цели было только искание бога; и вдруг он узнал в своем плену не словами, не рассуждениями, но непосредственным чувством то, что ему давно уж говорила нянюшка: что бог вот он, тут, везде. Он в плену узнал, что бог в Каратаеве более велик, бесконечен и непостижим, чем в признаваемом масонами Архитектоне вселенной. Он испытывал чувство человека, нашедшего искомое у себя под ногами, тогда как он напрягал зрение, глядя далеко от себя. Он всю жизнь свою смотрел туда куда-то, поверх голов окружающих людей, а надо было не напрягать глаз, а только смотреть перед собой.
Он не умел видеть прежде великого, непостижимого и бесконечного ни в чем. Он только чувствовал, что оно должно быть где-то, и искал его. Во всем близком, понятном он видел одно ограниченное, мелкое, житейское, бессмысленное. Он вооружался умственной зрительной трубой и смотрел в даль, туда, где это мелкое, житейское, скрываясь в тумане дали, казалось ему великим и бесконечным оттого только, что оно было неясно видимо. Таким ему представлялась европейская жизнь, политика, масонство, философия, филантропия. Но и тогда, в те минуты, которые он считал своей слабостью, ум его проникал и в эту даль, и там он видел то же мелкое, житейское, бессмысленное. Теперь же он выучился видеть великое, вечное и бесконечное во всем, и потому естественно, чтобы видеть его, чтобы наслаждаться его созерцанием, он бросил трубу, в которую смотрел до сих пор через головы людей, и радостно созерцал вокруг себя вечно изменяющуюся, вечно великую, непостижимую и бесконечную жизнь. И чем ближе он смотрел, тем больше он был спокоен и счастлив. Прежде разрушавший все его умственные постройки страшный вопрос: зачем? теперь для него не существовал. Теперь на этот вопрос — зачем? в душе его всегда готов был простой ответ: затем, что есть бог, тот бог, без воли которого не спадет волос с головы человека.