Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
IX
Пета рота беше до самата гора. Грамадният огън ярко гореше сред снега, като осветяваше нависналите от скреж клони на дървесата.
Посред нощ войниците от пета рота чуха в гората стъпки по снега и пращене на съчки.
— Момчета, мечка — рече един от войниците. Всички дигнаха глави: ослушаха се и от гората в ярката светлина на огъня излязоха две хванати една за друга и чудновато облечени човешки фигури.
Бяха двама французи, които се криеха в гората. Те се приближиха до огъня, като приказваха нещо с пресипнал глас на неразбран за войниците език. Единият беше по-висок на ръст, с офицерска шапка и изглеждаше съвсем отслабнал. Когато стигна до огъня, той понечи да седне, но падна на земята. Другият, дребничък, набит войник, вързал бузите си с кърпа, беше по-як. Той дигна другаря си и като посочи устата си, каза нещо. Войниците наобиколиха французите, постлаха един шинел на болния и донесоха каша и водка на двамата.
Изтощеният френски офицер беше Рамбал; вързаният с кърпа беше вестовоят му Морел.
Когато Морел изпи водката и доизяде котелката каша, той изведнъж болезнено се развесели и почна, без да спира, да разправя нещо на войниците, които не го разбираха. Рамбал не иска да яде и мълчаливо лежеше облакътен до огъня, загледан безсмислено със зачервените си очи в руските войници. От време на време той проточено изохкваше и пак млъкваше. Морел сочеше раменете му, искаше да каже на войниците, че той е офицер и че трябва да го стоплят. Един руски офицер, който бе дошъл до огъня, изпрати да попитат полковника дали няма да приеме при себе си френския офицер, за да го стоплят; и когато се върнаха и казаха, че полковникът заповядал да заведат офицера при него, предадоха на Рамбал да тръгне. Той стана и понечи да тръгне, но се олюля и щеше да падне, ако войникът, който беше близо до него, не го подхвана.
— Какво? Стига ти толкова, а? — рече един войник на Рамбал, като се усмихна подигравателно и смигна.
— Ама че си глупак! Какви ги дрънкаш! Селяндур, наистина селяндур — чуха се от разни страни укори към войника, който се бе пошегувал. Обкръжиха Рамбал, двама души го поеха на ръце, прехванаха и понесоха към къщата. Рамбал прегърна войниците за шиите и когато го понесоха, почна жаловито да приказва:
— Oh, mes braves, oh, mes bons, mes bons amis! Voila des hommes! Oh, mes braves, mes bons amis![1] — и прислони глава като дете върху рамото на един войник.
През това време Морел седеше на най-хубавото място, заобиколен от войниците.
Морел, дребничък, набит французин с възпалени сълзящи очи и вързан като селянка с кърпа през фуражката, беше облечен в женско кожухче. Личеше, че той вече се е поопил и прегърнал с едната си ръка седящия до него войник, пееше с пресипнал пресеклив глас френска песен. Войниците, с ръце на кръста, го гледаха.
— Ха-де, ха-де, я ме научи! Аз бързо ще я запомня. Как?… — рече шегобиецът-песнопоец, когото Морел бе прегърнал.
Vive Henri quatre,
Vive ce roi vaillant![2] —
изпя Морел, като намигна.
Ce diable a quatre…
— Виварика! Виф серувару! Сидябляка!… — повтори войникът, като махна с ръка и наистина схвана мелодията.
— Гледай, как майсторски! Хо-хо-хо-хо! — избухна от разни страни груб, радостен смях. Морел, който се бе сбърчил, също се смееше.
— Е, карай, още, още!
Qui eut le triple talent,
De boire, de battre
Et d’etre un vert galant…[3]
— И това е както трябва. Я, я, Залетаев!…
— Кю… — изговори с усилие Залетаев. — Кю-ю-ю… — изви той, като издаде напред усърдно устните си — летриптала, де бу де ба и детравагала — изпя той.
— Хей, харно! Същински хранцузин! Хей… хо-хо-хо-хо! Е, искаш ли да ядеш още?
— Дай му още каша; скоро няма да се нахрани той от такъв глад.
Пак му дадоха каша; и Морел, усмихнат, започна трета котелка. По лицата на младите войници, които го гледаха, имаше радостни усмивки. Старите войници, които смятаха за неприлично да се занимават с такива празни работи, лежаха от другата страна на огъня, но от време на време се привдигаха на лакът и поглеждаха с усмивка Морел.
— И те са хора — каза един от тях, като се увиваше в шинела. — И пелинът на свой корен расте.
— О-о! Господи, Господи! Колко много звезди са наизлезли, ужас! На студ… — И всичко притихна.
Звездите, сякаш разбрали, че сега никой няма да ги види, се разиграха по черното небе. Те ту възпламваха, ту загасваха, ту потрепваха, като си шепнеха усърдно за нещо радостно, но тайнствено.
Глава IX
Пятая рота стояла подле самого леса. Огромный костер ярко горел посреди снега, освещая отягченные инеем ветви деревьев.
В середине ночи солдаты пятой роты услыхали в лесу шаги по снегу и хряск сучьев.
— Ребята, ведмедь, — сказал один солдат. Все подняли головы, прислушались, и из леса, в яркий свет костра, выступили две, держащиеся друг за друга, человеческие, странно одетые фигуры.
Это были два прятавшиеся в лесу француза. Хрипло говоря что-то на непонятном солдатам языке, они подошли к костру. Один был повыше ростом, в офицерской шляпе, и казался совсем ослабевшим. Подойдя к костру, он хотел сесть, но упал на землю. Другой, маленький, коренастый, обвязанный платком по щекам солдат, был сильнее. Он поднял своего товарища и, указывая на свой рот, говорил что-то. Солдаты окружили французов, подстелили больному шинель и обоим принесли каши и водки.
Ослабевший французский офицер был Рамбаль; повязанный платком был его денщик Морель.
Когда Морель выпил водки и доел котелок каши, он вдруг болезненно развеселился и начал не переставая говорить что-то не понимавшим его солдатам. Рамбаль отказывался от еды и молча лежал на локте у костра, бессмысленными красными глазами глядя на русских солдат. Изредка он издавал протяжный стон и опять замолкал. Морель, показывая на плечи, внушал солдатам, что это был офицер и что его надо отогреть. Офицер русский, подошедший к костру, послал спросить у полковника, не возьмет ли он к себе отогреть французского офицера; и когда вернулись и сказали, что полковник велел привести офицера, Рамбалю передали, чтобы он шел. Он встал и хотел идти, но пошатнулся и упал бы, если бы подле стоящий солдат не поддержал его.
— Что? Не будешь? — насмешливо подмигнув, сказал один солдат, обращаясь к Рамбалю.
— Э, дурак! Что врешь нескладно! То-то мужик, право, мужик, — послышались с разных сторон упреки пошутившему солдату. Рамбаля окружили, подняли двое на руки, перехватившись ими, и понесли в избу. Рамбаль обнял шеи солдат и, когда его понесли, жалобно заговорил:
— Oh, nies braves, oh, mes bons, mes bons amis! Voilà des hommes! oh, mes braves, mes bons amis![1] — и, как ребенок, головой склонился на плечо одному солдату.
Между тем Морель сидел на лучшем месте, окруженный солдатами.
Морель, маленький коренастый француз, с воспаленными, слезившимися глазами, обвязанный по-бабьи платком сверх фуражки, был одет в женскую шубенку. Он, видимо, захмелев, обнявши рукой солдата, сидевшего подле него, пел хриплым, перерывающимся голосом французскую песню. Солдаты держались за бока, глядя на него.
— Ну-ка, ну-ка, научи, как? Я живо перейму. Как?… — говорил шутник-песенник, которого обнимал Морель.
Vive Henri Quatre,
Vive ce roi vaillanti[2]
— пропел Морель, подмигивая глазом.
Сe diable à quatre…
— Виварика! Виф серувару! сидябляка… — повторил солдат, взмахнув рукой и действительно уловив напев.
— Вишь, ловко! Го-го-го-го-го!… — поднялся с разных сторон грубый, радостный хохот. Морель, сморщившись, смеялся тоже.
— Ну, валяй еще, еще!
Qui eut le triple talent,
De boire, de battre,
Et d'être un vert galant…[3]
— A ведь тоже складно. Ну, ну, Залетаев!…
— Кю… — с усилием выговорил Залетаев. — Кью-ю-ю… — вытянул он, старательно оттопырив губы, — летриптала, де бу де ба и детравагала, — пропел он.
— Ай, важно! Вот так хранцуз! ой… го-го-го-го! — Что ж, еще есть хочешь?
— Дай ему каши-то; ведь не скоро наестся с голоду-то.
Опять ему дали каши; и Морель, посмеиваясь, принялся за третий котелок. Радостные улыбки стояли на всех лицах молодых солдат, смотревших на Мореля. Старые солдаты, считавшие неприличным заниматься такими пустяками, лежали с другой стороны костра, но изредка, приподнимаясь на локте, с улыбкой взглядывали на Мореля.
— Тоже люди, — сказал один из них, уворачиваясь в шинель. — И полынь на своем кореню растет.
— Оо! Господи, господи! Как звездно, страсть! К морозу… — И все затихло.
Звезды, как будто зная, что теперь никто не увидит их, разыгрались в черном небе. То вспыхивая, то потухая, то вздрагивая, они хлопотливо о чем-то радостном, но таинственном перешептывались между собой.