Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XV
Когато се върна късно вечерта, Соня влезе в стаята на Наташа и за свое учудване намери я заспала облечена на дивана. На масата до нея бе сложено разтворено писмото на Анатол. Соня взе писмото и го зачете.
Тя четеше и поглеждаше заспалата Наташа, търсейки по лицето й обяснение на онова, което четеше, и не го намираше. Лицето й беше тихо, кротко и щастливо. Като се хвана за гърдите, за да не се задуши, Соня, бледна и трепереща от страх и вълнение, седна в креслото и потъна в сълзи.
„Как не съм видяла нищо? Как е могло да стигне толкова далеч? Нима тя е разлюбила княз Андрей? И как е могла да позволи това на Курагин? Той е измамник и злодей, това е ясно. Какво ще стане с Nicolas, с милия, благородния Nicolas, когато научи това? Та ето какво значело нейното развълнувано, решително и неестествено лице завчера и вчера, и днес — помисли Соня. — Но не може да бъде тя да го обича! Навярно, без да знае от кого е, тя е разпечатала това писмо. Навярно е оскърбена. Тя не може да направи това!“
Соня избърса сълзите си и се приближи до Наташа, като пак се вглеждаше в лицето й.
— Наташа! — рече тя едва чуто.
Наташа се събуди и видя Соня.
— А, върна ли се?
И с решителност и нежност, която човек има в миговете на пробуждане, тя прегърна приятелката си. Но когато Наташа забеляза смущение по лицето на Соня лицето й изрази смущение и подозрителност.
— Соня, ти си прочела писмото? — каза тя.
— Да — рече тихо Соня.
Наташа се усмихна възторжено.
— Не, Соня, не мога повече! — каза тя. — Не мога повече да крия от тебе. Знаеш ли, ние се обичаме!… Соня, миличка, той пише… Соня…
Соня сякаш не вярваше на ушите си и гледаше Наташа втренчено.
— А Болконски? — каза тя.
— Ах, Соня, да знаеш колко съм щастлива! — рече Наташа. — Ти не знаеш какво нещо е любовта…
— Но, Наташа, нима онова съвсем свърши?
Наташа гледаше Соня с големи, отворени очи, като че не разбираше въпроса й.
— Но какво, отказваш ли на княз Андрей? — каза Соня.
— Ах, ти нищо не разбираш, не говори глупости, а слушай — каза Наташа с мигновено раздразнение.
— Не, не мога да повярвам това — повтори Соня. — Не разбирам. Как така, цяла година обичаш един човек и изведнъж… Ами че ти само три пъти си го видяла. Наташа, не ти вярвам, ти се шегуваш. За три дни да забравиш всичко и тъй…
— Три дни — каза Наташа. — А мене ми се струва, че от сто години го обичам. Мене ми се струва, че преди него никого никога не съм обичала. Пък и никого не съм обичала тъй, както него. Ти не можеш да разбереш това. Чакай, Соня, седни тук. — Наташа я прегърна и целуна. — Разправяха ми, че това се случва и сигурно и ти си чувала, но аз едва сега изпитах тая любов. Това не е както по-рано. Щом го видях, почувствувах, че той е моят господар и аз съм негова робиня и че не мога да не го обичам. Да, робиня! Каквото ми заповяда — ще го сторя. Ти не разбираш това. Какво да правя? Какво да правя, Соня? — каза Наташа с уплашено и щастливо лице.
— Но помисли какво правиш — рече Соня, — аз не мога да оставя това така. Тия тайни писма… Как можа да позволиш това? — каза тя с ужас и с отвращение, което едва скриваше.
— Казах ти — отговори Наташа, — че аз нямам воля, как не разбираш това: аз го обичам!
— Тогава аз няма да позволя да стигне дотам, всичко ще разправя — извика Соня с бликнали сълзи.
— Какво приказваш, за Бога!… Ако разправиш, ти си мой враг — отвърна Наташа. — Ти искаш да бъда нещастна, искаш да ни разделят…
Виждайки тоя страх на Наташа, Соня заплака със сълзи от срам и жалост за приятелката си.
— Но какво е станало между вас? — попита тя. — Какво ти каза той? Защо не идва тук?
Наташа не й отговори на тоя въпрос.
— За Бога, Соня, не казвай никому, не ме мъчи — молеше я Наташа. — Помни, че не бива да се бъркаш в такива работи. Аз ти разкрих…
— Но защо са тия тайни? Защо той не идва тук? — питаше Соня. — Защо не поиска направо ръката ти? Та щом е тъй, нали княз Андрей ти даде пълна свобода; но аз не вярвам: Наташа, помислила ли си какви могат да бъдат тайните причини?
Наташа погледна Соня с учудени очи. Личеше, че и за самата нея тоя въпрос изпъкна за пръв път и тя не знаеше какво да отговори на него.
— Какви са причините, не зная. Но, значи, има причини!
Соня въздъхна и поклати недоверчиво глава.
— Ако имаше причини… — почна тя. Но долавяйки съмнението й, Наташа уплашено я прекъсна.
— Соня, не бива да се съмняваш в него, не бива, не бива, разбираш ли? — извика тя.
— Обича ли те той?
— Обича ли ме? — повтори Наташа с усмивка на съжаление, че приятелката й не разбира. — Та нали си прочела писмото, нали го видя?
— Но ако той е неблагороден човек?
— Той!… Неблагороден човек? Да знаеше ти! — рече Наташа.
— Ако е благороден човек, той или трябва да изкаже намерението си, или да престане да се вижда с тебе; и ако ти не искаш да направиш това, аз ще го направя, аз ще му пиша и ще кажа на татко — каза решително Соня.
— Та аз не мога да живея без него! — викна Наташа.
— Наташа, не те разбирам! И какво приказваш! Помисли за баща си, за Nicolas.
— Никой не ми трябва, никого не обичам освен него. Как смееш да казваш, че е неблагороден? Нима не знаеш, че го обичам? — викаше Наташа. — Соня, излез, не искам да се скарвам с тебе, излез, за Бога, излез: виждаш колко се измъчвам! — крещеше злобно Наташа със сдържано-раздразнен и отчаян глас. Соня се разрида и изтича от стаята.
Наташа отиде до масата и без да мисли нито минута, написа отговор до княжна Маря, който не можа да напише през цялата сутрин. В писмото си тя накъсо писа на княжната, че всичките им недоразумения са свършени, че ползувайки се от великодушието на княз Андрей, който на тръгване й дал свобода, тя я моли да забрави всичко и да й прости, ако е виновна пред нея, но че не може да бъде негова жена. В тая минута всичко това й се струваше много лесно, просто и ясно.
Ростови трябваше да заминат за село в петък, а в сряда графът отиде с купувача в имението си край Москва.
В деня, когато замина графът, Соня и Наташа бяха канени на голям обяд у Курагини и Маря Дмитриевна ги заведе. На тоя обяд Наташа пак се срещна с Анатол и Соня забеляза, че Наташа приказва нещо с него, като гледаше другите да не чуят, и през всичкото време на обяда беше още по-развълнувана, отколкото по-рано. Когато се върнаха в къщи, първа Наташа почна обяснението, което очакваше приятелката й.
— Ето на, ти, Соня, говори разни глупости за него — почна Наташа с кротък глас, с какъвто говорят децата, когато искат да ги похвалят. — Днес ние се обяснихме с него.
— Е, какво, какво? Какво каза той? Наташа, колко ми е драго, че не ми се сърдиш. Кажи ми всичко, цялата истина. Е, какво каза той?
Наташа се замисли.
— Ах, Соня, ако ти го познаваше както аз! Той каза… Той ме пита как съм обещала на Болконски. Зарадва се, че от мене зависи да му откажа.
Соня въздъхна тъжно.
— Но нали не си отказала на Болконски? — каза тя.
— А може и да съм отказала! Може би с Болконски всичко е свършено. Защо мислиш толкова лошо за мене?
— Нищо не мисля, само не разбирам това…
— Чакай, Соня, ще разбереш всичко. Ще видиш какъв човек е той. Не мисли лошо нито за мене, нито за него.
— За никого не мисля лошо: аз обичам всички и ми е жал за всички. Но какво да правя?
Соня не се поддаваше на нежния тон, с който й говореше Наташа. Колкото по-меко и подмилкващо бе лицето на Наташа, толкова по-сериозно и по-строго беше лицето на Соня.
— Наташа — каза тя, — ти ме моли да не говоря с тебе и аз не говорих, сега ти почна. Наташа, аз не му вярвам. Защо е тая тайна?
— Пак, пак! — прекъсна я Наташа.
— Наташа, аз се боя за тебе.
— От какво се боиш?
— Боя се, че ще се погубиш — каза решително Соня и сама се уплаши от това, което каза.
По лицето на Наташа отново се изписа злоба.
— Ще се погубя, ще се погубя и колкото може по-скоро ще се погубя. Не е ваша работа. Не за вас, а за мене ще бъде лошо. Остави ме, остави ме! Мразя те.
— Наташа! — извика уплашено Соня.
— Мразя, мразя! И ти си мой враг завинаги!
Наташа избяга от стаята.
Наташа не говори повече със Соня и я избягваше. Със същото изражение на развълнувано учудване и на престъпност тя се разхождаше из стаите, като почваше да върши ту едно, ту друго, но веднага оставяше всичко.
Колкото и тежко да бе това за Соня, тя следеше приятелката си, без да откъсва очи от нея.
Срещу деня, в който графът трябваше да се върне, Соня забеляза, че цялата сутрин Наташа седя до прозореца на салона, сякаш чакаше нещо, и че направи някакъв знак на един минаващ военен, когото Соня взе за Анатол.
Соня почна още по-внимателно да наблюдава приятелката си и забеляза, че през всичкото време на обяда и вечерта Наташа беше в странно и неестествено състояние (отговаряше неуместно на отправените й въпроси, почваше и не довършваше фразите, смееше се на всичко).
След чая Соня видя едно от момичетата-горнични, което я очакваше плахо до вратата на Наташа. Тя я пусна и като подслуша до вратата, узна, че пак беше предадено писмо.
И изведнъж на Соня стана ясно, че Наташа има някакъв страшен план за тая вечер. Соня почука на вратата й. Наташа не я пусна.
„Тя ще избяга с него! — помисли Соня. — Тя е способна на всичко. Днес по лицето й се виждаше нещо особено жалко и решително. Сбогувайки се с чичо, тя заплака — припомни си Соня. — Да, истина е, тя ще бяга с него — но какво да правя аз? — мислеше Соня, спомняйки си сега признаците, които ясно доказваха, че Наташа има някакво страшно намерение. — Графа го няма. Какво да правя? Да пиша на Курагин, за да му искам обяснение? Но кой ще го накара да ми отговори? Да пиша на Пиер, както княз Андрей молеше — в случай на нещастие?… Но може би тя наистина вече е отказала на Болконски (тя вчера изпрати писмо до княжна Маря). Няма го чичо!“
Да каже на Маря Дмитриевна, която толкова вярваше в Наташа, това се виждаше ужасно на Соня.
„Но тъй или иначе — мислеше Соня, застанала в тъмния коридор, — сега или никога дойде време да докажа, че помня благодеянията на тяхното семейство и че обичам Nicolas. Не, аз и три нощи няма да спя, но не ще изляза от тоя коридор, ще я задържа със сила и няма да позволя позорът да връхлети семейството им“ — помисли тя.
Глава XV
Вернувшись поздно вечером, Соня вошла в комнату Наташи и, к удивлению своему, нашла ее не раздетою, спящею на диване. На столе подле нее лежало открытое письмо Анатоля. Соня взяла письмо и стала читать его.
Она читала и взглядывала на спящую Наташу, на лице ее отыскивая объяснения того, что она читала, и не находила его. Лицо было тихое, кроткое и счастливое. Схватившись за грудь, чтобы не задохнуться, Соня, бледная и дрожащая от страха и волнения, села на кресло и залилась слезами.
«Как я не видала ничего? Как могло это зайти так далеко? Неужели она разлюбила князя Андрея? И как могла она допустить до этого Курагина? Он обманщик и злодей, это ясно. Что будет с Nicolas, с милым, благородным Nicolas, когда он узнает про это? Так вот что значило ее взволнованное, решительное и неестественное лицо третьего дня, и вчера, и нынче, думала Соня; но не может быть, чтобы она любила его! Вероятно, не зная от кого, она распечатала это письмо. Вероятно, она оскорблена. Она не может этого сделать!»
Соня утерла слезы и подошла к Наташе, опять вглядываясь в ее лицо. — Наташа! — сказала она чуть слышно.
Наташа проснулась и увидала Соню.
— А, вернулась?
И с решительностью и нежностью, которая бывает в минуты пробуждения, она обняла подругу, но заметив смущение на лице Сони, лицо Наташи выразило смущение и подозрительность.
— Соня, ты прочла письмо? — сказала она.
— Да, — тихо сказала Соня.
Наташа восторженно улыбнулась.
— Нет, Соня, я не могу больше! — сказала она. — Я не могу больше скрывать от тебя. Ты знаешь, мы любим друг друга!… Соня, голубчик, он пишет… Соня…
Соня, как бы не веря своим ушам, смотрела во все глаза на Наташу.
— А Болконский? — сказала она.
— Ах, Соня, ах коли бы ты могла знать, как я счастлива! — сказала Наташа. — Ты не знаешь, что такое любовь…
— Но, Наташа, неужели то всё кончено?
Наташа большими, открытыми глазами смотрела на Соню, как будто не понимая ее вопроса.
— Что ж, ты отказываешь князю Андрею? — сказала Соня.
— Ах, ты ничего не понимаешь, ты не говори глупости, ты слушай, — с мгновенной досадой сказала Наташа.
— Нет, я не могу этому верить, — повторила Соня. — Я не понимаю. Как же ты год целый любила одного человека и вдруг… Ведь ты только три раза видела его. Наташа, я тебе не верю, ты шалишь. В три дня забыть всё и так…
— Три дня, — сказала Наташа. — Мне кажется, я сто лет люблю его. Мне кажется, что я никого никогда не любила прежде его. Ты этого не можешь понять. Соня, постой, садись тут. — Наташа обняла и поцеловала ее.
— Мне говорили, что это бывает и ты верно слышала, но я теперь только испытала эту любовь. Это не то, что прежде. Как только я увидала его, я почувствовала, что он мой властелин, и я раба его, и что я не могу не любить его. Да, раба! Что он мне велит, то я и сделаю. Ты не понимаешь этого. Что ж мне делать? Что ж мне делать, Соня? — говорила Наташа с счастливым и испуганным лицом.
— Но ты подумай, что ты делаешь, — говорила Соня, — я не могу этого так оставить. Эти тайные письма… Как ты могла его допустить до этого? — говорила она с ужасом и с отвращением, которое она с трудом скрывала.
— Я тебе говорила, — отвечала Наташа, — что у меня нет воли, как ты не понимаешь этого: я его люблю!
— Так я не допущу до этого, я расскажу, — с прорвавшимися слезами вскрикнула Соня.
— Что ты, ради Бога… Ежели ты расскажешь, ты мой враг, — заговорила Наташа. — Ты хочешь моего несчастия, ты хочешь, чтоб нас разлучили…
Увидав этот страх Наташи, Соня заплакала слезами стыда и жалости за свою подругу.
— Но что было между вами? — спросила она. — Что он говорил тебе? Зачем он не ездит в дом?
Наташа не отвечала на ее вопрос.
— Ради Бога, Соня, никому не говори, не мучай меня, — упрашивала Наташа. — Ты помни, что нельзя вмешиваться в такие дела. Я тебе открыла…
— Но зачем эти тайны! Отчего же он не ездит в дом? — спрашивала Соня. — Отчего он прямо не ищет твоей руки? Ведь князь Андрей дал тебе полную свободу, ежели уж так; но я не верю этому. Наташа, ты подумала, какие могут быть тайные причины?
Наташа удивленными глазами смотрела на Соню. Видно, ей самой в первый раз представлялся этот вопрос и она не знала, что отвечать на него.
— Какие причины, не знаю. Но стало быть есть причины!
Соня вздохнула и недоверчиво покачала головой.
— Ежели бы были причины… — начала она. Но Наташа угадывая ее сомнение, испуганно перебила ее.
— Соня, нельзя сомневаться в нем, нельзя, нельзя, ты понимаешь ли? — прокричала она.
— Любит ли он тебя?
— Любит ли? — повторила Наташа с улыбкой сожаления о непонятливости своей подруги. — Ведь ты прочла письмо, ты видела его?
— Но если он неблагородный человек?
— Он!… неблагородный человек? Коли бы ты знала! — говорила Наташа.
— Если он благородный человек, то он или должен объявить свое намерение, или перестать видеться с тобой; и ежели ты не хочешь этого сделать, то я сделаю это, я напишу ему, я скажу папа, — решительно сказала Соня.
— Да я жить не могу без него! — закричала Наташа.
— Наташа, я не понимаю тебя. И что ты говоришь! Вспомни об отце, о Nicolas.
— Мне никого не нужно, я никого не люблю, кроме его. Как ты смеешь говорить, что он неблагороден? Ты разве не знаешь, что я его люблю? — кричала Наташа. — Соня, уйди, я не хочу с тобой ссориться, уйди, ради Бога уйди: ты видишь, как я мучаюсь, — злобно кричала Наташа сдержанно-раздраженным и отчаянным голосом. Соня разрыдалась и выбежала из комнаты.
Наташа подошла к столу и, не думав ни минуты, написала тот ответ княжне Марье, который она не могла написать целое утро. В письме этом она коротко писала княжне Марье, что все недоразуменья их кончены, что, пользуясь великодушием князя Андрея, который уезжая дал ей свободу, она просит ее забыть всё и простить ее ежели она перед нею виновата, но что она не может быть его женой. Всё это ей казалось так легко, просто и ясно в эту минуту.
В пятницу Ростовы должны были ехать в деревню, а граф в среду поехал с покупщиком в свою подмосковную.
В день отъезда графа, Соня с Наташей были званы на большой обед к Карагиным, и Марья Дмитриевна повезла их. На обеде этом Наташа опять встретилась с Анатолем, и Соня заметила, что Наташа говорила с ним что-то, желая не быть услышанной, и всё время обеда была еще более взволнована, чем прежде. Когда они вернулись домой, Наташа начала первая с Соней то объяснение, которого ждала ее подруга.
— Вот ты, Соня, говорила разные глупости про него, — начала Наташа кротким голосом, тем голосом, которым говорят дети, когда хотят, чтобы их похвалили. — Мы объяснились с ним нынче.
— Ну, что же, что? Ну что ж он сказал? Наташа, как я рада, что ты не сердишься на меня. Говори мне всё, всю правду. Что же он сказал?
Наташа задумалась.
— Ах Соня, если бы ты знала его так, как я! Он сказал… Он спрашивал меня о том, как я обещала Болконскому. Он обрадовался, что от меня зависит отказать ему.
Соня грустно вздохнула.
— Но ведь ты не отказала Болконскому, — сказала она.
— А может быть я и отказала! Может быть с Болконским всё кончено. Почему ты думаешь про меня так дурно?
— Я ничего не думаю, я только не понимаю этого…
— Подожди, Соня, ты всё поймешь. Увидишь, какой он человек. Ты не думай дурное ни про меня, ни про него.
— Я ни про кого не думаю дурное: я всех люблю и всех жалею. Но что же мне делать?
Соня не сдавалась на нежный тон, с которым к ней обращалась Наташа. Чем размягченнее и искательнее было выражение лица Наташи, тем серьезнее и строже было лицо Сони.
— Наташа, — сказала она, — ты просила меня не говорить с тобой, я и не говорила, теперь ты сама начала. Наташа, я не верю ему. Зачем эта тайна?
— Опять, опять! — перебила Наташа.
— Наташа, я боюсь за тебя.
— Чего бояться?
— Я боюсь, что ты погубишь себя, — решительно сказала Соня, сама испугавшись того что она сказала.
Лицо Наташи опять выразило злобу.
— И погублю, погублю, как можно скорее погублю себя. Не ваше дело. Не вам, а мне дурно будет. Оставь, оставь меня. Я ненавижу тебя.
— Наташа! — испуганно взывала Соня.
— Ненавижу, ненавижу! И ты мой враг навсегда!
Наташа выбежала из комнаты.
Наташа не говорила больше с Соней и избегала ее. С тем же выражением взволнованного удивления и преступности она ходила по комнатам, принимаясь то за то, то за другое занятие и тотчас же бросая их.
Как это ни тяжело было для Сони, но она, не спуская глаз, следила за своей подругой.
Накануне того дня, в который должен был вернуться граф, Соня заметила, что Наташа сидела всё утро у окна гостиной, как будто ожидая чего-то и что она сделала какой-то знак проехавшему военному, которого Соня приняла за Анатоля.
Соня стала еще внимательнее наблюдать свою подругу и заметила, что Наташа была всё время обеда и вечер в странном и неестественном состоянии (отвечала невпопад на делаемые ей вопросы, начинала и не доканчивала фразы, всему смеялась).
После чая Соня увидала робеющую горничную девушку, выжидавшую ее у двери Наташи. Она пропустила ее и, подслушав у двери, узнала, что опять было передано письмо. И вдруг Соне стало ясно, что у Наташи был какой-нибудь страшный план на нынешний вечер. Соня постучалась к ней. Наташа не пустила ее.
«Она убежит с ним! думала Соня. Она на всё способна. Нынче в лице ее было что-то особенно жалкое и решительное. Она заплакала, прощаясь с дяденькой, вспоминала Соня. Да это верно, она бежит с ним, — но что мне делать?» думала Соня, припоминая теперь те признаки, которые ясно доказывали, почему у Наташи было какое-то страшное намерение. «Графа нет. Что мне делать, написать к Курагину, требуя от него объяснения? Но кто велит ему ответить? Писать Пьеру, как просил князь Андрей в случае несчастия?… Но может быть, в самом деле она уже отказала Болконскому (она вчера отослала письмо княжне Марье). Дяденьки нет!» Сказать Марье Дмитриевне, которая так верила в Наташу, Соне казалось ужасно. «Но так или иначе, думала Соня, стоя в темном коридоре: теперь или никогда пришло время доказать, что я помню благодеяния их семейства и люблю Nicolas. Нет, я хоть три ночи не буду спать, а не выйду из этого коридора и силой не пущу ее, и не дам позору обрушиться на их семейство», думала она.