Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIV
На 31 декември, срещу новата 1810 година, le réveillon[1], имаше бал у един велможа от времето на Екатерина. На бала щеше да бъде целият дипломатически корпус и царят.
Известният дом на велможата на Английския кей светеше от безбройните светлини на илюминацията. При осветения и постлан с червено сукно вход имаше полиция и не само жандарми, но началникът на полицията и десетки полицейски офицери. Екипажите си отиваха и непрекъснато пристигаха нови с облечени в червени ливреи лакеи и с лакеи, които имаха пера на шапките си. От каретите излизаха мъже в мундири, с ордени и ленти; дами в атлаз и хермелин слизаха предпазливо по шумно спусканите от лакеите стъпалца и бързо и беззвучно минаваха по сукното на входа.
Почти всеки път, когато спираше нова карета, в тълпата пропълзяваше шепот и се сваляха шапки.
— Царят ли?… Не, министър… принц… посланик… Нима не виждаш перата?… — приказваха в навалицата. Един от тълпата, облечен най-добре, изглеждаше, че познава всички и назоваваше по име най-знатните велможи от онова време.
Една трета от гостите бяха пристигнали вече на бала, а у Ростови, които трябваше да бъдат на тоя бал, още се правеха бързи приготовления за обличането.
Много приказки и приготовления за тоя бал имаше в семейство Ростови, много страхове, че няма да получат покана, че дрехите няма да са готови и че не всичко ще се нареди тъй както трябва.
Заедно с Ростови на бала отиваше Маря Игнатиевна Перонска, приятелка и роднина на графинята, слаба и жълта фрейлина от стария двор, която ръководеше провинциалистите Ростови във висшето петербургско общество.
В десет часа вечерта Ростови трябваше да се отбият за фрейлината до Таврийската градина; но вече бе десет без пет минути, а госпожиците още не бяха облечени.
Наташа отиваше на първия в живота си голям бал. Тоя ден тя стана в осем часа заранта и целия ден беше в трескава тревога и дейност. От сутринта всичките й сили бяха насочени към това: всички — тя, мама и Соня, да бъдат донемайкъде хубаво облечени. Соня и графинята се оставиха изцяло на нея. Графинята трябвате да бъде с кадифена масака рокля, а те двете в бели рокли от газ върху розови копринени фусти и с розички на корсажа. Косите трябваше да бъдат вчесани à la grecque[2].
Всичко съществено бе вече направено: крака, ръце, шия, уши — бяха внимателно, както за бал, измити, напарфюмирани и напудрени; бяха обути вече копринени ажурни чорапи и бели атлазени пантофки с панделки; прическите бяха почти готови. Соня довършваше обличането, графинята също; но Наташа, която се грижеше за всички, изостана. Тя още седеше пред огледалото в метнат на слабичките й рамене пеньоар. Соня, облечена вече, бе застанала насред стаята и като натискаше до болка с малкото си пръстче, забождаше последната панделка, която скриптеше под карфицата.
— Не така, не така, Соня! — каза Наташа, като обърна глава, както я причесваха, и хвана с ръце косите си, държани от прислужницата, която не успя да ги пусне. — Не така панделката, ела тук. — Соня приклекна. Наташа забоде панделката иначе.
— Позволете, госпожице, тъй не може — рече горничната, която държеше косите на Наташа.
— Ах, Боже мой, после! Ей така, Соня.
— Скоро ли ще свършите? — чу се гласът на графинята. — Наближава вече десет.
— Ей сега, ей сега. А вие, мамо, готова ли сте?
— Само да забода шапчицата си.
— Чакайте аз да го направя — извика Наташа, — вие няма да можете!
— Но вече е десет.
Решено бе, че ще отидат на бала в десет и половина, но трябваше още да се облече Наташа и да се отбият до Таврийската градина.
Като свърши прическата си, Наташа по късичка фуста, изпод която се виждаха балните пантофки, и в майчината си блузка припна до Соня, огледа я и след това изтича при майка си. Извръщайки главата й, тя забоде шапчицата, едва успя да целуне побелелите й коси и отново отърча при момичетата, които й подгъваха полата.
Забави ги Наташината пола, която беше много дълга; две прислужнички я подгъваха, като хапеха набързо конците. Трета, с карфици между устните и зъбите, тичаше от графинята до Соня; четвърта държеше във високо дигнатата си ръка роклята от газ.
— Мавруша, по-скоро, гълъбче!
— Дайте ми оттам напръстника, госпожице.
— Ще свършите ли най-сетне? — рече графът, влизайки. — Ето ви парфюма. На Перонска вече й е дотегнало да чака.
— Готово, госпожице — рече горничната, като дигна с два пръста подгънатата рокля от газ и издухваше, и изтърсваше нещо, показвайки с тоя жест, че разбира колко въздушно и чисто е онова, което държи.
Наташа почна да облича роклята.
— Ей сега, ей сега, не влизай, татко! — викна тя с лице, още забулено цялото от полата, към баща си, който бе отворил вратата. Соня затръшна вратата.
След една минута пуснаха графа. Той беше в син фрак, с дълги чорапи и пантофи, напарфюмиран и напомаден.
— Ах, татко, колко си хубав, прелест! — рече Наташа, застанала сред стаята, разпервайки гънките на газа.
— Позволете, госпожице, позволете — каза момичето, изправено на колене, като подръпваше роклята и местеше с език карфиците от единия край на устата си в другия.
— Както щеш — извика с отчаяние в гласа Соня, като огледа роклята на Наташа, — както щеш, но пак е дълга!
Наташа се поотдалечи, за да се види във високото огледало. Роклята беше дълга.
— Бога ми, госпожице, съвсем не е дълга — каза Мавруша, запълзяла по пода след госпожицата.
— Е, като е дълга, ще я подгънем, за една минута ще я подгънем — рече решително Дуняша, като измъкна от кърпата на гърдите си една игла и започна пак да работи на пода.
В това време срамежливо, с тихи стъпки, влезе графинята със своята шапчица и кадифената рокля.
— У-у! Красавице моя! — викна графът. — По-хубава от всички ви!… — Той поиска да я прегърне, но тя се изчерви и дръпна, за да не се измачка.
— Мамо, кривнете повече шапчицата — рече Наташа. — Аз ще я забода наново — и се втурна напред, а момичетата, които подгъваха и не успяха да скочат подире й, откъснаха парче газ.
— Боже мой! Какво е това? Аз, Бога ми, не съм виновна…
— Нищо, ще го подгъна и няма да личи — рече Дуняша.
— Красавицата ми, царицата ми! — рече от вратата влязлата няня. — А пък Сонюшка, ех, красавици!…
В десет и четвърт най-сетне се качиха в каретата и тръгнаха. Но трябваше да се отбият и до Таврийската градина.
Перонска беше вече готова. Въпреки че бе стара и грозна, и в нейната къща ставаше точно същото, каквото у Ростови, макар и не с такава припряност (тя беше свикнала с тия работи), но също тъй беше напарфюмирано, измито и напудрено старото, некрасиво тяло, също тъй внимателно измито зад ушите и дори също, както у Ростови, когато влезе в салона, облечена в жълта рокля с вензел, старата горнична възторжено се любуваше на премяната на господарката си. Перонска похвали тоалетите на Ростови.
Ростови похвалиха нейния вкус и тоалета й и като пазеха прическите и роклите си, в единадесет часа се настаниха в каретите и потеглиха.
Глава XIV
31-го декабря, накануне нового 1810 года, le réveillon,[1] был бал у Екатерининского вельможи. На бале должен был быть дипломатический корпус и государь.
На Английской набережной светился бесчисленными огнями иллюминации известный дом вельможи. У освещенного подъезда с красным сукном стояла полиция, и не одни жандармы, но полицеймейстер на подъезде и десятки офицеров полиции. Экипажи отъезжали, и всё подъезжали новые с красными лакеями и с лакеями в перьях на шляпах. Из карет выходили мужчины в мундирах, звездах и лентах; дамы в атласе и горностаях осторожно сходили по шумно откладываемым подножкам, и торопливо и беззвучно проходили по сукну подъезда.
Почти всякий раз, как подъезжал новый экипаж, в толпе пробегал шопот и снимались шапки.
— Государь?… Нет, министр… принц… посланник… Разве не видишь перья?… — говорилось из толпы. Один из толпы, одетый лучше других, казалось, знал всех, и называл по имени знатнейших вельмож того времени.
Уже одна треть гостей приехала на этот бал, а у Ростовых, долженствующих быть на этом бале, еще шли торопливые приготовления одевания.
Много было толков и приготовлений для этого бала в семействе Ростовых, много страхов, что приглашение не будет получено, платье не будет готово, и не устроится всё так, как было нужно.
Вместе с Ростовыми ехала на бал Марья Игнатьевна Перонская, приятельница и родственница графини, худая и желтая фрейлина старого двора, руководящая провинциальных Ростовых в высшем петербургском свете.
В 10 часов вечера Ростовы должны были заехать за фрейлиной к Таврическому саду; а между тем было уже без пяти минут десять, а еще барышни не были одеты.
Наташа ехала на первый большой бал в своей жизни. Она в этот день встала в 8 часов утра и целый день находилась в лихорадочной тревоге и деятельности. Все силы ее, с самого утра, были устремлены на то, чтобы они все: она, мама, Соня были одеты как нельзя лучше. Соня и графиня поручились вполне ей. На графине должно было быть масака бархатное платье, на них двух белые дымковые платья на розовых, шелковых чехлах с розанами в корсаже. Волоса должны были быть причесаны à la grecque.[2]
Все существенное уже было сделано: ноги, руки, шея, уши были уже особенно тщательно, по бальному, вымыты, надушены и напудрены; обуты уже были шелковые, ажурные чулки и белые атласные башмаки с бантиками; прически были почти окончены. Соня кончала одеваться, графиня тоже; но Наташа, хлопотавшая за всех, отстала. Она еще сидела перед зеркалом в накинутом на худенькие плечи пеньюаре. Соня, уже одетая, стояла посреди комнаты и, нажимая до боли маленьким пальцем, прикалывала последнюю визжавшую под булавкой ленту.
— Не так, не так, Соня, — сказала Наташа, поворачивая голову от прически и хватаясь руками за волоса, которые не поспела отпустить державшая их горничная. — Не так бант, поди сюда. — Соня присела. Наташа переколола ленту иначе.
— Позвольте, барышня, нельзя так, — говорила горничная, державшая волоса Наташи.
— Ах, Боже мой, ну после! Вот так, Соня.
— Скоро ли вы? — послышался голос графини, — уж десять сейчас.
— Сейчас, сейчас. — А вы готовы, мама?
— Только току приколоть.
— Не делайте без меня, — крикнула Наташа: — вы не сумеете!
— Да уж десять.
На бале решено было быть в половине одиннадцатого, a надо было еще Наташе одеться и заехать к Таврическому саду.
Окончив прическу, Наташа в коротенькой юбке, из-под которой виднелись бальные башмачки, и в материнской кофточке, подбежала к Соне, осмотрела ее и потом побежала к матери. Поворачивая ей голову, она приколола току, и, едва успев поцеловать ее седые волосы, опять побежала к девушкам, подшивавшим ей юбку.
Дело стояло за Наташиной юбкой, которая была слишком длинна; ее подшивали две девушки, обкусывая торопливо нитки. Третья, с булавками в губах и зубах, бегала от графини к Соне; четвертая держала на высоко-поднятой руке всё дымковое платье.
— Мавруша, скорее, голубушка!
— Дайте наперсток оттуда, барышня.
— Скоро ли, наконец? — сказал граф, входя из-за двери. — Вот вам духи. Перонская уж заждалась.
— Готово, барышня, — говорила горничная, двумя пальцами поднимая подшитое дымковое платье и что-то обдувая и потряхивая, высказывая этим жестом сознание воздушности и чистоты того, что она держала.
Наташа стала надевать платье.
— Сейчас, сейчас, не ходи, папа, — крикнула она отцу, отворившему дверь, еще из под дымки юбки, закрывавшей всё ее лицо. Соня захлопнула дверь. Через минуту графа впустили. Он был в синем фраке, чулках и башмаках, надушенный и припомаженный.
— Ах, папа, ты как хорош, прелесть! — сказала Наташа, стоя посреди комнаты и расправляя складки дымки.
— Позвольте, барышня, позвольте, — говорила девушка, стоя на коленях, обдергивая платье и с одной стороны рта на другую переворачивая языком булавки.
— Воля твоя! — с отчаянием в голосе вскрикнула Соня, оглядев платье Наташи, — воля твоя, опять длинно!
Наташа отошла подальше, чтоб осмотреться в трюмо. Платье было длинно.
— Ей Богу, сударыня, ничего не длинно, — сказала Мавруша, ползавшая по полу за барышней.
— Ну длинно, так заметаем, в одну минуту заметаем, — сказала решительная Дуняша, из платочка на груди вынимая иголку и опять на полу принимаясь за работу.
В это время застенчиво, тихими шагами, вошла графиня в своей токе и бархатном платье.
— Уу! моя красавица! — закричал граф, — лучше вас всех!… — Он хотел обнять ее, но она краснея отстранилась, чтоб не измяться.
— Мама, больше на бок току, — проговорила Наташа. — Я переколю, и бросилась вперед, а девушки, подшивавшие, не успевшие за ней броситься, оторвали кусочек дымки.
— Боже мой! Что ж это такое? Я ей Богу не виновата…
— Ничего, заметаю, не видно будет, — говорила Дуняша.
— Красавица, краля-то моя! — сказала из-за двери вошедшая няня. — А Сонюшка-то, ну красавицы!…
В четверть одиннадцатого наконец сели в кареты и поехали. Но еще нужно было заехать к Таврическому саду.
Перонская была уже готова. Несмотря на ее старость и некрасивость, у нее происходило точно то же, что у Ростовых, хотя не с такой торопливостью (для нее это было дело привычное), но также было надушено, вымыто, напудрено старое, некрасивое тело, также старательно промыто за ушами, и даже, и так же, как у Ростовых, старая горничная восторженно любовалась нарядом своей госпожи, когда она в желтом платье с шифром вышла в гостиную. Перонская похвалила туалеты Ростовых.
Ростовы похвалили ее вкус и туалет, и, бережа прически и платья, в одиннадцать часов разместились по каретам и поехали.