Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Том трети
Част първа
I
От края на 1811 година започна усилено въоръжаване и съсредоточаване на силите на Западна Европа и в 1812 година тия сили — милиони хора (като се сметнат и ония, които превозваха и хранеха армията), потеглиха от запад към изток, към границите на Русия, към които от 1811 година се събираха също тъй силите на Русия. На дванадесети юни силите на Западна Европа преминаха границите на Русия и почна война — тоест стана събитие, противно на човешкия разум и на човешката природа. Милиони хора извършиха едни срещу други такъв неизчислим брой злодеяния, измами, измени, кражби, фалшификации и пускане на фалшиви книжни пари, грабежи, палежи и убийства, каквито летописът през цели векове на всички съдилища в света не би могъл да събере и които през тоя период от време не бяха смятани за престъпления от хората, които ги вършеха.
Кое предизвика това необикновено събитие? Какви бяха неговите причини? Историците с наивна увереност твърдят, че причините на това събитие били оскърблението, нанесено на Олденбургския херцог, неспазването на континенталната система, властолюбието на Наполеон, твърдостта на Александър, грешките на дипломатите и така нататък.
Следователно достатъчно бе Метерних, Румянцев или Талейран между официалния прием и раута да се постараят и да напишат по-майсторски някое писмо или Наполеон да пише на Александър: „Monsieur mon frere, je consens a rendre le duche au duc d’Oldenbourg“[1] — и нямаше да има война.
Не е чудно, че за съвременниците работата е изглеждала така. Не е чудно, че Наполеон е смятал интригите на Англия като причина на войната (както е казвал това на остров Света Елена); не е чудно, че за членовете на английската палата причината на войната е било властолюбието на Наполеон; че принц Олденбургски е смятал за причина на войната извършеното против него насилие; търговците — че причина за войната е била континенталната система, която разорявала Европа; старите войници и генералите — че главната причина е била необходимостта да ги включат в работа; легитимистите от онова време — че е било необходимо да се възстановят les bons principes[2], а дипломатите от онова време — че всичко е станало, защото съюзът на Русия с Австрия в 1809 година не е бил достатъчно изкусно скрит от Наполеон и защото memorandum №178 бил написан неумело. Не е чудно, че на съвременниците им се е струвало, че причините са тия и безброй, безкрай още други — броят на които зависи от неизчислимите разлики в гледищата; но за нас, потомците, които съзерцаваме грамадността на станалото събитие в целия негов обем и вникваме в неговия прост и страшен смисъл, тия причини ни изглеждат недостатъчни. За нас е неразбираемо, че милиони хора-християни са се убивали и мъчили едни други, защото Наполеон бил властолюбив, Александър — твърд, английската политика — хитра и херцог Олденбургски — оскърбен. Не може да се разбере каква връзка имат тия обстоятелства със самия факт на убийство и насилие; защо поради това, че херцогът е бил оскърбен, хиляди други хора от другия край на Европа са убивали и разорявали хората в Смоленска и Московска губерния и са бивали убивани от тях.
За нас, потомците, не историци, не увлечени от процеса на изследване и затуй съзерцаващи събитието с незамъглен здрав смисъл, ни се струва, че неговите причини са безброй. Колкото повече се задълбочаваме в търсене на причините, толкова повече откриваме такива и всяка отделно взета причина или цяла редица причини ни се струват еднакво истински сами по себе си и еднакво недействителни по нищожността си в сравнение с грамадността на събитието, и еднакво недействителни поради невъзможността си (без намесата на всички други съвпадащи причини) да могат да произведат станалото събитие. За нас отказът на Наполеон да оттегли войските си зад Висла и да върне Олденбургското херцогство ни се струва също такава причина, каквато би била желанието или нежеланието на първия френски капрал да постъпи втори път на служба, тъй като ако той не би поискал да служи и ако не би поискал да служи и вторият, и третият, и хилядният капрал и войник, това значи, че толкова по-малко хора би имало във войската на Наполеон и не би могло да има война.
Ако Наполеон не бе се оскърбил от искането да отстъпи зад Висла и не бе заповядал на войските да настъпват, не би имало война; но ако всички сержанти откажеха да постъпят втори път на служба, също тъй не би могло да има война. Също тъй не би могло да има война, ако не бяха интригите на Англия и не съществуваше принц Олденбургски и чувството на оскърбление у Александър, и ако я нямаше самодържавната власт в Русия, и нямаше Френската революция и последвалите диктатура и империя, и всичко, което бе родило Френската революция, и така нататък. Без една от тия причини нищо не би могло да има. Значи, всички тия причини — милиард причини — са съвпаднали, за да се направи онова, което стана. И следователно нищо не е било изключителна причина на събитието, а събитието е трябвало да стане само защото е трябвало да стане. Трябвало е милиони хора, отрекли се от своите човешки чувства и от разума си, да тръгнат от запад към изток и да убиват себеподобните също тъй, както преди няколко века са вървели тълпи хора от изток към запад, убивайки подобните на себе си.
Действията на Наполеон и на Александър, от думите на които като че е зависело дали събитието ще стане, или не, са били също тъй непроизволни, както и действието на всеки войник, който е тръгнал на поход по жребий или по набор. Това не е могло да бъде иначе, защото, за да бъде изпълнена волята на Наполеон и Александър (хората, от които като че е зависело събитието), необходимо е било съвпадение на безброй обстоятелства, без едно от които събитието не е могло да стане. Необходимо е било милиони хора, в чиито ръце е била действителната сила, войниците, които са стреляли, които са возили провизиите и оръдията, да се съгласят да изпълнят тая воля на единичните и слаби, хора и да бъдат докарани до това от безброй сложни и разнообразни причини.
Фатализмът в историята е необходим за обясняването на неразумните явления (тоест на ония, разумността на които не разбираме). Колкото повече се мъчим да обясним разумно тия явления в историята, толкова по-неразумни и неразбираеми стават те за нас.
Всеки човек живее за себе си, ползува се от свободата за постигане на своите лични цели и с цялото си същество чувствува, че може всеки миг да направи или да не направи еди-какво си действие; но щом го направи, това действие, извършено в определен момент от времето, става безвъзвратно и принадлежи на историята, в която то има не свободно, а предопределено значение.
Животът на всеки човек има две страни: личен живот, който е толкова по-свободен, колкото по-отвлечени са интересите на тоя живот, и стихиен живот, живот на общността, дето човек неизбежно изпълнява предписаните му закони.
Човек съзнателно живее за себе си, но несъзнателно служи като оръдие за постигане на исторически, общочовешки цели. Извършената постъпка е безвъзвратна и нейното действие, съвпадайки по време с милионите действия на другите хора, добива историческо значение. Колкото на по-високо стъпало в обществения живот е човек, колкото с повече хора е свързан, толкова по-голяма власт има той над другите хора, толкова по-очевидна е предопредедеността и неизбежността на всяка негова постъпка.
„Царското сърце е в Божията ръка.“
Царят е роб на историята.
Историята, тоест несъзнателният, общият, масовият живот на човечеството, използува всеки миг от живота на царете за себе си като оръдие на своите цели.
Макар че на Наполеон сега, в 1812 година, повече от когато и да било му се струваше, че от него зависи verser или не verser le sang de ses peuples[3] (както му бе писал Александър в последното си писмо), никога както сега не бе толкова подвластен на ония неизбежни закони, които го принуждаваха (действувайки, както му се струваше, по отношение на себе си произволно) да върши за общата работа, за историята онова, което трябваше да стане.
Хората на Запада вървяха към Изток, за да се убиват едни други. И по закона за съвпадане на причините хиляди дребни причини за това движение и за войната от само себе си се нагодиха и съвпаднаха с това събитие: укорите за неспазване на континенталната система и херцог Олденбургски, и движението на войските в Прусия, предприето (както се струваше на Наполеон) само за да се постигне въоръжен мир, и обичта и навикът на френския император към войната, който съвпадаше със склонността на неговия народ, увлечението от грандиозността на приготовленията, и разходите по приготовленията, и потребността да добие такива изгоди, които биха оправдали тия разходи, и главозамайващите почести в Дрезден, и дипломатическите преговори, които според съвременниците били водени с искреното желание да се постигне мир и които само накърнявали самолюбието на едната и на другата страна, и милиони и милиони други причини, нагодили се към събитието, което предстоеше да стане, и съвпаднали с него.
Когато ябълката узрее и пада — от какво пада тя? От това ли, че е привличана от земята, или че изсъхва дръжката й, от това ли, че слънцето я суши, че натежава, че вятърът ще я събори, или че на застаналото под нея момченце му се иска да я изяде?
Нищо не е причина. Всичко това е само съвпадение на условията, при които става всяко жизнено, органично, стихийно събитие. И ботаникът, който ще открие, че ябълката пада, защото клетъчната материя се разлага и други такива, ще бъде толкова прав и толкова неправ, колкото и детето, застанало долу, което ще каже, че ябълката е паднала, защото му се е ядяла и защото се е молило за това. Също тъй и прав, и неправ ще бъде оня, който каже, че Наполеон е тръгнал за Москва, защото е поискал това, и че е бил унищожен, защото Александър поискал гибелта му, както ще бъде и прав, и неправ оня, който каже, че съборената, тежка милиони пудове подкопана планина е паднала, защото последният работник за последен път е ударил с кирка в подножието й. В историческите събития тъй наречените велики хора са етикети, които дават наименования на събитието и които също като етикетите най-малко от всичко друго имат връзка със самото събитие.
Всяко тяхно действие, което за тях самите им се струва произволно, в исторически смисъл не е произволно, а е във връзка с целия ход на историята и е предопределено от векове.
Том третий
Часть первая
Глава I
С конца 1811-го года началось усиленное вооружение и сосредоточение сил Западной Европы, и в 1812 году силы эти — миллионы людей (считая тех, которые перевозили и кормили армию) двинулись с Запада на Восток, к границам России, к которым точно так же с 1811-го года стягивались силы России. 12 июня силы Западной Европы перешли границы России, и началась война, то есть совершилось противное человеческому разуму и всей человеческой природе событие. Миллионы людей совершали друг против друга такое бесчисленное количество злодеяний, обманов, измен, воровства, подделок и выпуска фальшивых ассигнаций, грабежей, поджогов и убийств, которого в целые века не соберет летопись всех судов мира и на которые, в этот период времени, люди, совершавшие их, не смотрели как на преступления.
Что произвело это необычайное событие? Какие были причины его? Историки с наивной уверенностью говорят, что причинами этого события были обида, нанесенная герцогу Ольденбургскому, несоблюдение континентальной системы, властолюбие Наполеона, твердость Александра, ошибки дипломатов и т. п.
Следовательно, стоило только Меттерниху, Румянцеву или Талейрану, между выходом и раутом, хорошенько постараться и написать поискуснее бумажку или Наполеону написать к Александру: Monsieur mon frère, je consens à rendre le duché au duc d’Oldenbourg,[1] — и войны бы не было.
Понятно, что таким представлялось дело современникам. Понятно, что Наполеону казалось, что причиной войны были интриги Англии (как он и говорил это на острове Св. Елены); понятно, что членам английской палаты казалось, что причиной войны было властолюбие Наполеона; что принцу Ольденбургскому казалось, что причиной войны было совершенное против него насилие; что купцам казалось, что причиной войны была континентальная система, разорявшая Европу, что старым солдатам и генералам казалось, что главной причиной была необходимость употребить их в дело; легитимистам того времени то, что необходимо было восстановить les bons principes,[2] а дипломатам того времени то, что все произошло оттого, что союз России с Австрией в 1809 году не был достаточно искусно скрыт от Наполеона и что неловко был написан mémorandum за № 178. Понятно, что эти и еще бесчисленное, бесконечное количество причин, количество которых зависит от бесчисленного различия точек зрения, представлялось современникам; но для нас — потомков, созерцающих во всем его объеме громадность совершившегося события и вникающих в его простой и страшный смысл, причины эти представляются недостаточными. Для нас непонятно, чтобы миллионы людей-христиан убивали и мучили друг друга, потому что Наполеон был властолюбив, Александр тверд, политика Англии хитра и герцог Ольденбургский обижен. Нельзя понять, какую связь имеют эти обстоятельства с самым фактом убийства и насилия; почему вследствие того, что герцог обижен, тысячи людей с другого края Европы убивали и разоряли людей Смоленской и Московской губерний и были убиваемы ими.
Для нас, потомков, — не историков, не увлеченных процессом изыскания и потому с незатемненным здравым смыслом созерцающих событие, причины его представляются в неисчислимом количестве. Чем больше мы углубляемся в изыскание причин, тем больше нам их открывается, и всякая отдельно взятая причина или целый ряд причин представляются нам одинаково справедливыми сами по себе, и одинаково ложными по своей ничтожности в сравнении с громадностью события, и одинаково ложными по недействительности своей (без участия всех других совпавших причин) произвести совершившееся событие. Такой же причиной, как отказ Наполеона отвести свои войска за Вислу и отдать назад герцогство Ольденбургское, представляется нам и желание или нежелание первого французского капрала поступить на вторичную службу: ибо, ежели бы он не захотел идти на службу и не захотел бы другой, и третий, и тысячный капрал и солдат, настолько менее людей было бы в войске Наполеона, и войны не могло бы быть.
Ежели бы Наполеон не оскорбился требованием отступить за Вислу и не велел наступать войскам, не было бы войны; но ежели бы все сержанты не пожелали поступить на вторичную службу, тоже войны не могло бы быть. Тоже не могло бы быть войны, ежели бы не было интриг Англии, и не было бы принца Ольденбургского и чувства оскорбления в Александре, и не было бы самодержавной власти в России, и не было бы французской революции и последовавших диктаторства и империи, и всего того, что произвело французскую революцию, и так далее. Без одной из этих причин ничего не могло бы быть. Стало быть, причины эти все — миллиарды причин — совпали для того, чтобы произвести то, что было. И, следовательно, ничто не было исключительной причиной события, а событие должно было совершиться только потому, что оно должно было совершиться. Должны были миллионы людей, отрекшись от своих человеческих чувств и своего разума, идти на Восток с Запада и убивать себе подобных, точно так же, как несколько веков тому назад с Востока на Запад шли толпы людей, убивая себе подобных.
Действия Наполеона и Александра, от слова которых зависело, казалось, чтобы событие совершилось или не совершилось, — были так же мало произвольны, как и действие каждого солдата, шедшего в поход по жребию или по набору. Это не могло быть иначе потому, что для того, чтобы воля Наполеона и Александра (тех людей, от которых, казалось, зависело событие) была исполнена, необходимо было совпадение бесчисленных обстоятельств, без одного из которых событие не могло бы совершиться. Необходимо было, чтобы миллионы людей, в руках которых была действительная сила, солдаты, которые стреляли, везли провиант и пушки, надо было, чтобы они согласились исполнить эту волю единичных и слабых людей и были приведены к этому бесчисленным количеством сложных, разнообразных причин.
Фатализм в истории неизбежен для объяснения неразумных явлений (то есть тех, разумность которых мы не понимаем). Чем более мы стараемся разумно объяснить эти явления в истории, тем они становятся для нас неразумнее и непонятнее.
Каждый человек живет для себя, пользуется свободой для достижения своих личных целей и чувствует всем существом своим, что он может сейчас сделать или не сделать такое-то действие; но как скоро он сделает его, так действие это, совершенное в известный момент времени, становится невозвратимым и делается достоянием истории, в которой оно имеет не свободное, а предопределенное значение.
Есть две стороны жизни в каждом человеке: жизнь личная, которая тем более свободна, чем отвлеченнее ее интересы, и жизнь стихийная, роевая, где человек неизбежно исполняет предписанные ему законы.
Человек сознательно живет для себя, но служит бессознательным орудием для достижения исторических, общечеловеческих целей. Совершенный поступок невозвратим, и действие его, совпадая во времени с миллионами действий других людей, получает историческое значение. Чем выше стоит человек на общественной лестнице, чем с большими людьми он связан, тем больше власти он имеет на других людей, тем очевиднее предопределенность и неизбежность каждого его поступка.
«Сердце царево в руце божьей».
Царь — есть раб истории.
История, то есть бессознательная, общая, роевая жизнь человечества, всякой минутой жизни царей пользуется для себя как орудием для своих целей.
Наполеон, несмотря на то, что ему более чем когда-нибудь, теперь, в 1812 году, казалось, что от него зависело verser или не verser le sang de ses peuples[3] (как в последнем письме писал ему Александр), никогда более как теперь не подлежал тем неизбежным законам, которые заставляли его (действуя в отношении себя, как ему казалось, по своему произволу) делать для общего дела, для истории то, что должно было совершиться.
Люди Запада двигались на Восток для того, чтобы убивать друг друга. И по закону совпадения причин подделались сами собою и совпали с этим событием тысячи мелких причин для этого движения и для войны: укоры за несоблюдение континентальной системы, и герцог Ольденбургский, и движение войск в Пруссию, предпринятое (как казалось Наполеону) для того только, чтобы достигнуть вооруженного мира, и любовь и привычка французского императора к войне, совпавшая с расположением его народа, увлечение грандиозностью приготовлений, и расходы по приготовлению, и потребность приобретения таких выгод, которые бы окупили эти расходы, и одурманившие почести в Дрездене, и дипломатические переговоры, которые, по взгляду современников, были ведены с искренним желанием достижения мира и которые только уязвляли самолюбие той и другой стороны, и миллионы миллионов других причин, подделавшихся под имеющее совершиться событие, совпавших с ним.
Когда созрело яблоко и падает, — отчего оно падает? Оттого ли, что тяготеет к земле, оттого ли, что засыхает стержень, оттого ли, что сушится солнцем, что тяжелеет, что ветер трясет его, оттого ли, что стоящему внизу мальчику хочется съесть его?
Ничто не причина. Все это только совпадение тех условий, при которых совершается всякое жизненное, органическое, стихийное событие. И тот ботаник, который найдет, что яблоко падает оттого, что клетчатка разлагается и тому подобное, будет так же прав, и так же не прав, как и тот ребенок, стоящий внизу, который скажет, что яблоко упало оттого, что ему хотелось съесть его и что он молился об этом. Так же прав и не прав будет тот, кто скажет, что Наполеон пошел в Москву потому, что он захотел этого, и оттого погиб, что Александр захотел его погибели, — как прав и не прав будет тот, кто скажет, что завалившаяся в миллион пудов подкопанная гора упала оттого, что последний работник ударил под нее последний раз киркою. В исторических событиях так называемые великие люди суть ярлыки, дающие наименований событию, которые, так же как ярлыки, менее всего имеют связи с самым событием.
Каждое действие их, кажущееся им произвольным для самих себя, в историческом смысле непроизвольно, а находится в связи со всем ходом истории и определено предвечно.