Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIV
По уличките на Хамовники пленниците вървяха самите конвоя си, с каруците й обозните коли, които принадлежаха на войниците от конвоя и се движеха отзад; но когато стигнаха до продоволствените магазини, попаднаха в средата на грамаден, мъчно движещ се артилерийски обоз, смесен с частни каруци.
Тук до моста всички спряха да почакат, докато минат предните. От моста пленниците видяха назад и напреде безкрайни редици други потеглили обози. Вдясно, там, дето Калужкият път завиваше край Нескучное, безкрайни редици войски и обози се губеха в далечината. То бяха войските от корпуса на Боарне, тръгнали преди всички други; отзад по крайбрежната улица и през Каменния мост се точеха войските и обозите на Ней.
Войските на Даву, към които се числяха пленниците, вървяха през Кримски брод и отчасти навлизаха вече в Калужката улица. Но обозите толкова се бяха проточили, че последните обози на Боарне не бяха още излезли от Москва и влезли в Калужката улица, а челната част от войските на Ней излизаше вече от Голяма Ординка.
Като минаха Кримски брод, пленниците извървяваха по няколко крачки и спираха, и пак тръгваха, и от всички страни екипажите и хората все повече и повече се сгъстяваха. Когато минаха за повече от един час няколкостотинте крачки, които отделят моста от Калужката улица, и стигнаха до площада, дето се събират замоскворецките улици с Калужката, пленниците, притиснати накуп, спряха и престояха няколко часа на тоя кръстопът. От всички страни се носеше нестихващ като шум на море грохот на колела и тропот на нозе и неспиращи гневни викове и ругатни. Пиер стоеше притиснат до стената на една изгоряла къща и слушаше тоя звук, който се бе слял във въображението му със звуците на барабана.
Няколко пленени офицери, за да виждат по-добре, се покачиха на стената на изгорялата къща, до която беше Пиер.
— Я, гледай, народ! Колко народ!… Натрупали се и по топовете! Гледай: кажи… — думаха те. — Виж ги, мръсниците, награбили… Я, там отзад, върху талигата на онзи… Та това е от икона, Бога ми! Това трябва да са немци. И нашият селянин, Бога ми!… Ах, подлеците!… Гледай, натоварил се, едва върви! На, файтон, и него отмъкнали!… Виж го, седнал върху сандъците. Майчице!… Сбиха се!…
— Тъй, по муцуната му, по муцуната! Така и до довечера няма да дочакаме. Гледай, гледайте… това сигурно е на самия Наполеон. Виждаш ли, какви коне! По тях вензели с корона. Същински склад. Изпусна чувала, не вижда. Пак се сбиха… Жена с детенце, и не е грозна. Как не, тъй ще те пуснат… Гледай, край няма. Руски момичета, Бога ми, момичета! Я, как са се разположили в каляските!
Отново вълна от общо любопитство, както при църквата в Хамовники, струпа всички пленници към пътя и Пиер, благодарение на ръста си, видя над главите на другите онова, което бе привлякло любопитството на пленниците. В три каляски, между раклите, насядали на гъсто една върху друга, се возеха наконтени с ярки рокли, начервени и пискливо закряскали жени.
От мига, когато Пиер разбра, че тайнствената сила се е появила, нищо вече не му се виждаше странно или страшно: нито трупът, нацапан за смях със сажди, нито тия жени, които бързаха за някъде, нито пожарищата на Москва. Всичко, каквото виждаше сега, не му правеше почти никакво впечатление, сякаш душата му се готвеше за тежка борба и затуй се отказваше да приема впечатления, които можеха да я отслабят.
Керванът с жените отмина. След тях отново се заточиха талиги, войници, обозни коли, войници, карети, войници, сандъци, войници, от време на време жени.
Пиер не виждаше хората поотделно, а движението им.
Всички тия хора и коне бяха сякаш подгонени от някаква невидима сила. Всички през тоя час, когато Пиер ги наблюдаваше, изплуваха от разните улици с едно и също желание да преминат по-скоро; всички еднакво, като се сблъскваха с другите, почваха да се сърдят и да се бият; блясваха бели зъби, мръщеха се вежди, разменяха се едни и същи ругатни и по всички лица имаше едно и също юнашки-решително и твърдо-студено изражение, онова, което сутринта, при биенето на барабана, бе поразило Пиер по лицето на капрала.
Едва привечер началникът на конвоя събра командата си и с викове и препирни се мушна между обозите и заобиколени от всички страни, пленниците излязоха на Калужкия път.
Вървяха много бързо, без да почиват, и спряха едва когато слънцето залязваше. Обозите се струпаха един до друг и хората почнаха да се готвят за нощуване. Всички изглеждаха сърдити и недоволни. Дълго време от разни страни се чуваха ругатни, злобни викове и свади. Една карета, която пътуваше зад конвойните, се блъсна в каруцата на конвойните и окът й я проби. Няколко войници изтичаха от разни страни към каруцата; едни удряха главите на конете, впрегнати в каретата, и ги дърпаха да извият, други се биеха помежду си и Пиер видя, че раниха тежко със сабя по главата един немец.
Изглеждаше, че всички тия хора сега, когато бяха спрели сред полето в студения здрач на есенната вечер, изпитваха едно и също чувство на неприятно пробуждане от бързината и стремително насоченото нанякъде движение, обхванало всички при тръгването. Когато спряха, всички сякаш разбраха, че не се знае накъде още ще има да вървят и че из тоя път ще има много тежки и трудни неща.
При тая почивка войниците от конвоя се държаха с пленниците още по-лошо, отколкото при тръгването. При тая почивка като месна храна на пленниците за пръв път дадоха конско месо.
От офицера до последния войник, във всекиго се забелязваше сякаш лично озлобление срещу всекиго от пленниците, което съвсем неочаквано замести предишните дружелюбни отношения.
Това озлобление се увеличи още повече, щом при преброяването на пленниците излезе, че в залисията, когато излизаха от Москва, един руски войник, който се престорил, че го боли коремът, избягал. Пиер видя как един французин би един руски войник, защото много се отдалечил от пътя, и чу как капитанът, неговият приятел, мъмреше унтерофицера за бягството на руския войник и го заплашваше със съд. На оправданията на унтерофицера, че войникът бил болен и не могъл да върви, офицерът каза, че има заповед да се застрелват ония, които изостават. Пиер чувствуваше, че оная съдбовна сила, която го бе смазала през време на смъртното наказание и която не личеше през пленничеството му, сега отново подчини неговото съществование. Стана му страшно; но той усещаше, че колкото повече усилия правеше съдбоносната сила, за да го смаже, толкова повече в душата му израстваше и заякваше независимата от нея сила на живота.
Пиер вечеря чорба от ръжено брашно с конско месо и поприказва с другарите си.
Нито Пиер, нито някой от другарите му говореха за онова, което бяха видели в Москва, нито за грубостта в отношенията на французите, нито за нареждането да се разстрелват, което им бе съобщено: всички, сякаш напук на влошаващото се положение, бяха особено оживени и весели. Разправяха лични спомени, смешни сцени, видени през време на похода и прекратяваха разговорите за сегашното положение.
Слънцето отдавна бе залязло. Ярки звезди светнаха тук-там по небето; червен, приличен на пожар отблясък от изгряващия пълен месец се бе разлял по краищата на небето и грамадното червено кълбо чудновато се олюляваше в сивкавата мъгла. Стана светло. Вечерта бе минала вече, но нощта още не бе почнала. Пиер стана, отдалечи се от новите си другари и тръгна между огньовете отвъд пътя, дето, както му бяха казали, били войниците-пленници. Искаше му се да поприказва с тях. На пътя френският часовой го спря и му заповяда да се върне.
Пиер се върна, но не към огньовете, не при другарите си, а до една разпрегната каруца, дето нямаше никой. Седна на студената земя до колелата на каруцата с подвити нозе и наведена глава и дълго седя неподвижен и замислен… Мина повече от час. Никой не безпокоеше Пиер. Изведнъж той почна да се смее със своя плътен, добродушен смях и тъй гръмливо, че от разни страни хората погледнаха с учудване, като чуха тоя странен, очевидно самотен смях.
— Ха, ха, ха! — смееше се Пиер. И каза гласно сам на себе си: — Не ме пусна войникът. Заловиха ме, затвориха ме. Държат ме в плен. Кого — мене? Мене ли? Мене — моята безсмъртна душа! Ха, ха, ха!… Ха, ха, ха!… — смееше се той с бликнали в очите му сълзи.
Някакъв човек стана и се приближи да види за какво се смее самичък тоя чудноват едър човек. Пиер спря да се смее, стана, отдалеч се от любопитния и погледна наоколо си.
Грамадният, безкраен бивак, който преди това шумеше с пращенето на огньовете и глъчката на хората, затихваше; червените пламъци на огньовете гаснеха и побледняваха. В светлото небе се бе дигнал високо пълният месец. Гори и поля, извън лагера, които не се виждаха преди това, сега се откриваха надалеч. А отвъд тия гори и поля се съзираше светла, трепкаща, зовяща към себе си безкрайна далнина! Пиер погледна небето, чезнещите в дълбочината бляскащи звезди. „И всичко това е мое, и всичко това е в мене, и всичко това съм аз! — мислеше Пиер. — И всичко това те са заловили и поставили в барака, заградена с дъски!“ Той се усмихна и отиде да се нагласи за сън при другарите си.
Глава XIV
По переулкам Хамовников пленные шли одни с своим конвоем и повозками и фурами, принадлежавшими конвойным и ехавшими сзади; но, выйдя к провиантским магазинам, они попали в середину огромного, тесно двигавшегося артиллерийского обоза, перемешанного с частными повозками.
У самого моста все остановились, дожидаясь того, чтобы продвинулись ехавшие впереди. С моста пленным открылись сзади и впереди бесконечные ряды других двигавшихся обозов. Направо, там, где загибалась Калужская дорога мимо Нескучного, пропадая вдали, тянулись бесконечные ряды войск и обозов. Это были вышедшие прежде всех войска корпуса Богарне; назади, по набережной и через Каменный мост, тянулись войска и обозы Нея.
Войска Даву, к которым принадлежали пленные, шли через Крымский брод и уже отчасти вступали в Калужскую улицу. Но обозы так растянулись, что последние обозы Богарне еще не вышли из Москвы в Калужскую улицу, а голова войск Нея уже выходила из Большой Ордынки.
Пройдя Крымский брод, пленные двигались по нескольку шагов и останавливались, и опять двигались, и со всех сторон экипажи и люди все больше и больше стеснялись. Пройдя более часа те несколько сот шагов, которые отделяют мост от Калужской улицы, и дойдя до площади, где сходятся Замоскворецкие улицы с Калужскою, пленные, сжатые в кучу, остановились и несколько часов простояли на этом перекрестке. Со всех сторон слышался неумолкаемый, как шум моря, грохот колес, и топот ног, и неумолкаемые сердитые крики и ругательства. Пьер стоял прижатый к стене обгорелого дома, слушая этот звук, сливавшийся в его воображении с звуками барабана.
Несколько пленных офицеров, чтобы лучше видеть, влезли на стену обгорелого дома, подле которого стоял Пьер.
— Народу-то! Эка народу!… И на пушках-то навалили! Смотри: меха… — говорили они. — Вишь, стервецы, награбили… Вон у того-то сзади, на телеге… Ведь это — с иконы, ей-богу!… Это немцы, должно быть. И наш мужик, ей-богу!… Ах, подлецы!… Вишь, навьючился-то, насилу идет! Вот-те на, дрожки — и те захватили!… Вишь, уселся на сундуках-то. Батюшки!… Подрались!…
— Так его по морде-то, по морде! Этак до вечера не дождешься. Гляди, глядите… а это, верно, самого Наполеона. Видишь, лошади-то какие! в вензелях с короной. Это дом складной. Уронил мешок, не видит. Опять подрались… Женщина с ребеночком, и недурна. Да, как же, так тебя и пропустят… Смотри, и конца нет. Девки русские, ей-богу, девки! В колясках ведь как покойно уселись!
Опять волна общего любопытства, как и около церкви в Хамовниках, надвинула всех пленных к дороге, и Пьер благодаря своему росту через головы других увидал то, что так привлекло любопытство пленных. В трех колясках, замешавшихся между зарядными ящиками, ехали, тесно сидя друг на друге, разряженные, в ярких цветах, нарумяненные, что-то кричащие пискливыми голосами женщины.
С той минуты как Пьер сознал появление таинственной силы, ничто не казалось ему странно или страшно: ни труп, вымазанный для забавы сажей, ни эти женщины, спешившие куда-то, ни пожарища Москвы. Все, что видел теперь Пьер, не производило на него почти никакого впечатления — как будто душа его, готовясь к трудной борьбе, отказывалась принимать впечатления, которые могли ослабить ее.
Поезд женщин проехал. За ним тянулись опять телеги, солдаты, фуры, солдаты, палубы, кареты, солдаты, ящики, солдаты, изредка женщины.
Пьер не видал людей отдельно, а видел движение их.
Все эти люди, лошади как будто гнались какой-то невидимою силою. Все они, в продолжение часа, во время которого их наблюдал Пьер, выплывали из разных улиц с одним и тем же желанием скорее пройти; все они одинаково, сталкиваясь с другими, начинали сердиться, драться; оскаливались белые зубы, хмурились брови, перебрасывались все одни и те же ругательства, и на всех лицах было одно и то же молодечески-решительное и жестоко-холодное выражение, которое поутру поразило Пьера при звуке барабана на лице капрала.
Уже перед вечером конвойный начальник собрал свою команду и с криком и спорами втеснился в обозы, и пленные, окруженные со всех сторон, вышли на Калужскую дорогу.
Шли очень скоро, не отдыхая, и остановились только, когда уже солнце стало садиться. Обозы надвинулись одни на других, и люди стали готовиться к ночлегу. Все казались сердиты и недовольны. Долго с разных сторон слышались ругательства, злобные крики и драки. Карета, ехавшая сзади конвойных, надвинулась на повозку конвойных и пробила ее дышлом. Несколько солдат с разных сторон сбежались к повозке; одни били по головам лошадей, запряженных в карете, сворачивая их, другие дрались между собой, и Пьер видел, что одного немца тяжело ранили тесаком в голову.
Казалось, все эти люди испытывали теперь, когда остановились посреди поля в холодных сумерках осеннего вечера, одно и то же чувство неприятного пробуждения от охватившей всех при выходе поспешности и стремительного куда-то движения. Остановившись, все как будто поняли, что неизвестно еще, куда идут, и что на этом движении много будет тяжелого и трудного.
С пленными на этом привале конвойные обращались еще хуже, чем при выступлении. На этом привале в первый раз мясная пища пленных была выдана кониною.
От офицеров до последнего солдата было заметно в каждом как будто личное озлобление против каждого из пленных, так неожиданно заменившее прежде дружелюбные отношения.
Озлобление это еще более усилилось, когда при пересчитывании пленных оказалось, что во время суеты, выходя из Москвы, один русский солдат, притворявшийся больным от живота, — бежал. Пьер видел, как француз избил русского солдата за то, что тот отошел далеко от дороги, и слышал, как капитан, его приятель, выговаривал унтер-офицеру за побег русского солдата и угрожал ему судом. На отговорку унтер-офицера о том, что солдат был болен и не мог идти, офицер сказал, что велено пристреливать тех, кто будет отставать. Пьер чувствовал, что та роковая сила, которая смяла его во время казни и которая была незаметна во время плена, теперь опять овладела его существованием. Ему было страшно; но он чувствовал, как по мере усилий, которые делала роковая сила, чтобы раздавить его, в душе его вырастала и крепла независимая от нее сила жизни.
Пьер поужинал похлебкою из ржаной муки с лошадиным мясом и поговорил с товарищами.
Ни Пьер и никто из товарищей его не говорили ни о том, что они видели в Москве, ни о грубости обращения французов, ни о том распоряжении пристреливать, которое было объявлено им: все были, как бы в отпор ухудшающемуся положению, особенно оживлены и веселы. Говорили о личных воспоминаниях, о смешных сценах, виденных во время похода, и заминали разговоры о настоящем положении.
Солнце давно село. Яркие звезды зажглись кое-где по небу; красное, подобное пожару, зарево встающего полного месяца разлилось по краю неба, и огромный красный шар удивительно колебался в сероватой мгле. Становилось светло. Вечер уже кончился, но ночь еще не начиналась. Пьер встал от своих новых товарищей и пошел между костров на другую сторону дороги, где, ему сказали, стояли пленные солдаты. Ему хотелось поговорить с ними. На дороге французский часовой остановил его и велел воротиться.
Пьер вернулся, но не к костру, к товарищам, а к отпряженной повозке, у которой никого не было. Он, поджав ноги и опустив голову, сел на холодную землю у колеса повозки и долго неподвижно сидел, думая. Прошло более часа. Никто не тревожил Пьера. Вдруг он захохотал своим толстым, добродушным смехом так громко, что с разных сторон с удивлением оглянулись люди на этот странный, очевидно, одинокий смех.
— Ха, ха, ха! — смеялся Пьер. И он проговорил вслух сам с собою: — Не пустил меня солдат. Поймали меня, заперли меня. В плену держат меня. Кого меня? Меня! Меня — мою бессмертную душу! Ха, ха, ха!… Ха, ха, ха!… — смеялся он с выступившими на глаза слезами.
Какой-то человек встал и подошел посмотреть, о чем один смеется этот странный большой человек. Пьер перестал смеяться, встал, отошел подальше от любопытного и оглянулся вокруг себя.
Прежде громко шумевший треском костров и говором людей, огромный, нескончаемый бивак затихал; красные огни костров потухали и бледнели. Высоко в светлом небе стоял полный месяц. Леса и поля, невидные прежде вне расположения лагеря, открывались теперь вдали. И еще дальше этих лесов и полей виднелась светлая, колеблющаяся, зовущая в себя бесконечная даль. Пьер взглянул в небо, в глубь уходящих, играющих звезд. «И все это мое, и все это во мне, и все это я! — думал Пьер. — И все это они поймали и посадили в балаган, загороженный досками!» Он улыбнулся и пошел укладываться спать к своим товарищам.