Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XXIII
За женитбата трябваше съгласието на бащата и затова на другия ден княз Андрей замина при баща си.
Бащата с външно спокойствие, но с вътрешна злоба прие съобщението на сина си. Той не можеше да разбере как някой може да иска да промени живота си, да внесе в него нещо ново, когато за него животът вече бе свършил. „Да бяха ме оставили поне да си доживея, както аз искам, а сетне да правят, каквото щат“ — казваше си старецът. Но със сина си той употреби друга дипломация, каквато употребяваше във важни случаи. Като взе спокоен тон, той обсъди цялата работа.
Първо, женитбата не беше бляскава по отношение на сродяване, богатство и знатност. Второ, княз Андрей не беше в първа младост и имаше слабо здраве (старецът, особено наблягаше на това), а тя бе много млада. Трето, той имаше син и би било жалко да го остави на някакво си там момиче. Най-сетне, четвърто, каза бащата, като гледаше насмешливо сина си, „моля те, отложи тая работа за една година, замини в чужбина, полекувай се, потърси, както сам искаш, някой немец за княз Николай и после, ако любовта, страстта и упоритостта, каквото и да е, са толкова големи, тогава се ожени. И това е последната ми дума, да знаеш, последната…“ — завърши князът с такъв тон, който показваше, че нищо не може да го накара да промени решението си.
Княз Андрей виждаше ясно, че старецът се надява — или че неговото чувство или чувството на бъдещата му годеница не ще издържи изпитанието, или че самият той, старият княз, ще умре до това време и реши да изпълни волята на баща си: да направи предложение и да отложи сватбата за една година.
Три седмици след последната си вечер у Ростови княз Андрей се върна в Петербург.
На другия ден след обяснението с майка си Наташа цял ден чака Болконски, но той не дойде. На следния, третия ден, пак същото. Пиер също не дохождаше и Наташа, която не знаеше, че княз Андрей е заминал при баща си, не можеше да си обясни отсъствието му.
Тъй изминаха три седмици. Наташа не искаше да излиза никъде и като сянка, душевно празна и отчаяна, се разхождаше из стаите, вечер — плачеше скритом от всички и не ходеше вечерно време при майка си. Тя непрекъснато се изчервяваше и дразнеше. Струваше й се, че всички знаят за нейното разочарование, че й се смеят и я съжаляват. При всичката сила на нейната вътрешна скръб тая суетна скръб усилваше нещастието й.
Един път тя отиде при графинята, поиска да й каже нещо и изведнъж заплака. Сълзите й бяха сълзи на онеправдано дете, което само не знае защо е наказано.
Графинята почна да успокоява: Наташа. Наташа, която отначало се вслушваше в думите на майка си, изведнъж я прекъсна:
— Стига, мамо, аз не мисля и не искам да мисля! Ей тъй идва и престана, престана…
Гласът й затрепери, тя насмалко не заплака, но се съвзе и продължи спокойно:
— Аз съвсем не искам да се омъжвам. И се страхувам от него; сега съвсем, съвсем се успокоих…
На другия ден след тоя разговор Наташа облече старата си рокля, за която много добре знаеше, че сутрин й създава весело настроение, и още от сутринта започна предишния си начин на живот, който бе поизоставила след бала. След като пи чай, отиде в залата, която особено обичаше, за силния резонанс, и почна да пее своите солфежи (упражнения по пеене). Като свърши първия урок, тя се спря насред залата и повтори една музикална фраза, която особено й се бе харесала. Радостно се вслуша в тая (като че неочаквана за нея) прелест, с която тия преливащи се звуци изпълниха цялата празнота на залата и замряха бавно, и изведнъж й стана весело. „Защо да мисля много за това, и така е хубаво“ — каза си тя и почна да се разхожда назад-напред из залата, стъпвайки по звънливия паркет не с обикновени крачки, но на всяка крачка пристъпвайки от токчетата — на пръсти (тя беше с новите си любими обувки), и също тъй радостно, както и в звуците на гласа си, се вслушваше в тоя отмерен тропот на токчетата и в поскърцването на върховете. Минавайки край огледалото, тя погледна в него. „Ето каква съм аз! — сякаш искаше да каже нейното изражение, когато се видя. — Е, добре. И никой не ми трябва!“
Лакеят искаше да влезе и да нареди нещо в залата, но тя не го пусна, затвори вратата след него и отново продължи разходката си. Тая сутрин тя се върна отново в любимото си състояние на обич към себе си и на възхищение от себе си. „Каква прелест е тая Наташа! — каза тя отново за себе си с думите на някое трето, събирателно мъжко лице. — Хубава, глас, млада и никому не пречи, само я оставете на мира.“ Но колкото и да я оставяха на мира, тя вече не можеше да бъде спокойна и веднага усети това.
Вратата на входа във вестибюла се отвори, някой попита в къщи ли са и се чуха нечии стъпки. Наташа гледаше в огледалото, но не се виждаше. Тя слушаше звуците във вестибюла. Когато се видя, лицето й беше бледно. Това беше той. Тя знаеше това сигурно, макар че едва бе чула гласа му през затворената врата.
Бледна и уплашена, Наташа отърча в салона.
— Мамо, Болконски пристигна! — каза тя. — Мамо, това е ужасно, това е нетърпимо!… Аз не искам… да се мъча! Какво да правя?…
Но докато графинята й отговори, княз Андрей влезе в салона с тревожно и сериозно лице. Щом видя Наташа, лицето му просия. Той целуна ръка на графинята и на Наташа и седна до дивана…
— Отдавна не сме имали удоволствието… — почна графинята, но княз Андрей я прекъсна, отговаряйки на въпроса й и очевидно бързайки да каже, каквото искаше да каже.
— Не дохождах у вас през всичкото това време, защото бях при баща си; трябваше да поговоря с него по една много важна работа. Едва нощес се върнах — каза той, като погледна Наташа. — Трябва да поговоря с вас, графиньо — добави той след една минута мълчание.
Графинята наведе очи, въздъхвайки тежко.
— Аз съм на вашите услуги — рече тя.
Наташа знаеше, че трябва да излезе, но не можеше да го направи: нещо стискаше гърлото й и тя неучтиво, направо, с отворени очи гледаше княз Андрей.
„Сега ли? Тоя миг ли?… Не, това не може да бъде!“ — мислеше тя.
Той пак я погледна и тоя поглед я убеди, че тя не се е излъгала. Да, сега, в тая минута се решаваше нейната съдба.
— Излез, Наташа, аз ще те извикам — рече шепнешком графинята.
Наташа погледна майка си и княз Андрей с умоляващи, изплашени очи и излезе.
— Дойдох, графиньо, да помоля за ръката на вашата дъщеря — каза княз Андрей.
Лицето на графинята се изчерви, но тя не каза нищо.
— Вашето предложение… — започна важно графинята. — Той мълчеше и я гледаше в очите. — Вашето предложение… (тя се смути) ни е приятно и… аз приемам вашето предложение, мене ми е драго. И мъжът ми… надявам се… но ще зависи от самата нея…
— Аз ще й кажа, когато имам вашето съгласие… давате ли ми го? — каза княз Андрей.
— Да — рече графинята и му подаде ръка и със смесеното чувство на отчужденост и нежност долепи устни до челото му, когато той се наведе над ръката й.
Тя искаше да го обича като син; но чувствуваше, че той беше чужд и страшен за нея човек.
— Уверена съм, че мъжът ми ще бъде съгласен — каза графинята, — но вашият баща…
— Баща ми, на когото съобщих плановете си, постави като категорично условие за съгласието си — сватбата да стане не по-рано от една година. И тъкмо това исках да ви съобщя — рече княз Андрей.
— Вярно, че Наташа е още млада — но — толкова дълго!
— Не може да бъде иначе — каза с въздишка княз Андрей.
— Аз ще ви я пратя — каза графинята и излезе от стаята.
— Господи, помилуй нас — повтаряше тя, докато търсеше дъщеря си. Соня каза, че Наташа е в спалнята. Наташа седеше на кревата си бледна, със сухи очи, гледаше иконите, кръстеше се бързо и шепнеше нещо. Щом видя майка си, тя скочи и се хвърли към нея.
— Какво, мамо?… Какво?
— Иди, иди при него. Той иска ръката ти — рече графинята студено, както се стори на, Наташа. — Иди… иди — рече майката с тъга и укор след изтичалата си дъщеря и въздъхна тежко.
Наташа не помнеше как влезе в салона, Като влезе през вратата и го видя, тя се спря. „Нима тоя чужд човек стана сега всичко за мене? — попита се тя и мигновено отговори: — Да, всичко; сега той ми е по-скъп от всичко в света.“ Княз Андрей се приближи до нея с наведени очи.
— Аз ви обикнах от мига, когато ви видях. Мога ли да се надявам?
Той я погледна и сериозната страстност на нейното изражение го порази. Лицето й казваше: „Защо трябва да питате? Защо трябва да се съмнявате в онова, което не може да не знаете? Защо трябва да се приказва, когато не можеш да изразиш с думи онова, което чувствуваш?“
Тя се приближи до него и се спря. Той взе ръката й и я целуна.
— Обичате ли ме?
— Да, да — рече сякаш с раздразнение Наташа, въздъхна високо, още веднъж, по-често и по-често и зарида.
— За какво? Какво ви е?
— Ах, аз съм толкова щастлива — отговори тя, усмихна се през сълзи, наведе се по-близко до него, помисли една секунда, като че се питаше може ли, и го целуна.
Княз Андрей държеше ръката й, гледаше в очите й — и не намираше в душата си предишната любов към нея. В душата му изведнъж нещо се преобърна: нямаше я предишната поетичност и тайнствена прелест на желанието, а имаше жалост към нейната женска и детска слабост, имаше страх от нейната преданост и доверчивост, тежко и в същото време радостно съзнание за дълг, свързал завинаги нея с него. Сегашното чувство, макар че не беше толкова светло и поетично, както бе по-рано, беше сега по-сериозно й по-силно.
— Каза ли ви maman, че това не може да стане по-рано от година? — рече княз Андрей, продължавайки да гледа в очите й.
„Нима съм аз, онова момиченце-дете (всички тъй говореха за мене) — мислеше Наташа, — нима сега от тая минута нататък аз съм жена, равна на тоя чужд, мил, умен човек, уважаван дори от баща ми? Нима това е истина? Нима е истина, че сега вече не бива да се шегувам с живота, сега вече съм голяма, сега вече върху мене лежи отговорността за всяко мое дело и слово? Да, какво ме питаше той?“
— Не — отговори тя, но не разбираше какво я питаше той.
— Извинете — каза княз Андрей, — но вие сте толкова млада, а аз толкова много съм изпитал в живота. Аз се страхувам за вас. Вие не познавате себе си.
Наташа слушаше със съсредоточено внимание, като се мъчеше да разбере смисъла на думите му и не го разбираше.
— Колкото и тежка да бъде за мене тая година, която отлага щастието ми — продължи княз Андрей, — но в тоя срок вие ще проверите себе си. Моля ви след една година да ме направите щастлив; но вие сте свободна: нашият годеж ще остане тайна и ако вие се убедите, че не ме обичате или бихте обикнали… — рече, княз Андрей с неестествена усмивка.
— Защо говорите тъй? — прекъсна го Наташа. — Вие знаете, че още от деня, когато за първи път пристигнахте в Отрадное, аз ви обикнах — каза тя, твърдо уверена, че казва истината.
— За една година вие ще опознаете себе си.
— Ця-яла година! — каза изведнъж Наташа, която едва сега разбра, че сватбата е отложена за една година. — Но защо година? Защо година?… — Княз Андрей почна да й обяснява причината на отлагането. Наташа не го слушаше.
— А иначе не може ли? — попита тя. Княз Андрей не отговори нищо, но по лицето му се изписа невъзможността да се измени това решение.
— Това е ужасно! Не, това е ужасно, ужасно! — изведнъж заговори Наташа и отново зарида. — Аз ще умра, докато изчакам една година: това не може, то е ужасно. — Тя погледна годеника си в лицето и видя по него изражение на състрадание и недоумение.
— Не, не, аз ще направя всичко — каза тя, като спря изведнъж сълзите си, — толкова съм щастлива!
Бащата и майката влязоха в стаята и благословиха годеника и годеницата.
От тоя ден княз Андрей почна да идва у Ростови като годеник.
Глава XXIII
Для женитьбы нужно было согласие отца, и для этого на другой день князь Андрей уехал к отцу.
Отец с наружным спокойствием, но внутренней злобой принял сообщение сына. Он не мог понять того, чтобы кто-нибудь хотел изменять жизнь, вносить в нее что-нибудь новое, когда жизнь для него уже кончалась. — «Дали бы только дожить так, как я хочу, а потом бы делали, что хотели», говорил себе старик. С сыном однако он употребил ту дипломацию, которую он употреблял в важных случаях. Приняв спокойный тон, он обсудил всё дело.
Во-первых, женитьба была не блестящая в отношении родства, богатства и знатности. Во-вторых, князь Андрей был не первой молодости и слаб здоровьем (старик особенно налегал на это), а она была очень молода. В-третьих, был сын, которого жалко было отдать девчонке. В-четвертых, наконец, — сказал отец, насмешливо глядя на сына, — я тебя прошу, отложи дело на год, съезди за-границу, полечись, сыщи, как ты и хочешь, немца, для князя Николая, и потом, ежели уж любовь, страсть, упрямство, что хочешь, так велики, тогда женись.
— И это последнее мое слово, знай, последнее… — кончил князь таким тоном, которым показывал, что ничто не заставит его изменить свое решение.
Князь Андрей ясно видел, что старик надеялся, что чувство его или его будущей невесты не выдержит испытания года, или что он сам, старый князь, умрет к этому времени, и решил исполнить волю отца: сделать предложение и отложить свадьбу на год.
Через три недели после своего последнего вечера у Ростовых, князь Андрей вернулся в Петербург.
На другой день после своего объяснения с матерью, Наташа ждала целый день Болконского, но он не приехал. На другой, на третий день было то же самое. Пьер также не приезжал, и Наташа, не зная того, что князь Андрей уехал к отцу, не могла себе объяснить его отсутствия.
Так прошли три недели. Наташа никуда не хотела выезжать и как тень, праздная и унылая, ходила по комнатам, вечером тайно от всех плакала и не являлась по вечерам к матери. Она беспрестанно краснела и раздражалась. Ей казалось, что все знают о ее разочаровании, смеются и жалеют о ней. При всей силе внутреннего горя, это тщеславное горе усиливало ее несчастие.
Однажды она пришла к графине, хотела что-то сказать ей, и вдруг заплакала. Слезы ее были слезы обиженного ребенка, который сам не знает, за что он наказан.
Графиня стала успокоивать Наташу. Наташа, вслушивавшаяся сначала в слова матери, вдруг прервала ее:
— Перестаньте, мама, я и не думаю, и не хочу думать! Так, поездил и перестал, и перестал…
Голос ее задрожал, она чуть не заплакала, но оправилась и спокойно продолжала:
— И совсем я не хочу выходить замуж. И я его боюсь; я теперь совсем, совсем, успокоилась…
На другой день после этого разговора Наташа надела то старое платье, которое было ей особенно известно за доставляемую им по утрам веселость, и с утра начала тот свой прежний образ жизни, от которого она отстала после бала. Она, напившись чаю, пошла в залу, которую она особенно любила за сильный резонанс, и начала петь свои солфеджи (упражнения пения). Окончив первый урок, она остановилась на середине залы и повторила одну музыкальную фразу, особенно понравившуюся ей. Она прислушалась радостно к той (как будто неожиданной для нее) прелести, с которой эти звуки переливаясь наполнили всю пустоту залы и медленно замерли, и ей вдруг стало весело. «Что об этом думать много, и так хорошо», сказала она себе и стала взад и вперед ходить по зале, ступая не простыми шагами по звонкому паркету, но на всяком шагу переступая с каблучка (на ней были новые, любимые башмаки) на носок, и так же радостно, как и к звукам своего голоса прислушиваясь к этому мерному топоту каблучка и поскрипыванью носка. Проходя мимо зеркала, она заглянула в него. — «Вот она я!» как будто говорило выражение ее лица при виде себя. — «Ну, и хорошо. И никого мне не нужно».
Лакей хотел войти, чтобы убрать что-то в зале, но она не пустила его, опять затворив за ним дверь, и продолжала свою прогулку. Она возвратилась в это утро опять к своему любимому состоянию любви к себе и восхищения перед собою. — «Что за прелесть эта Наташа!» сказала она опять про себя словами какого-то третьего, собирательного, мужского лица. — «Хороша, голос, молода, и никому она не мешает, оставьте только ее в покое». Но сколько бы ни оставляли ее в покое, она уже не могла быть покойна и тотчас же почувствовала это.
В передней отворилась дверь подъезда, кто-то спросил: дома ли? и послышались чьи-то шаги. Наташа смотрелась в зеркало, но она не видала себя. Она слушала звуки в передней. Когда она увидала себя, лицо ее было бледно. Это был он. Она это верно знала, хотя чуть слышала звук его голоса из затворенных дверей.
Наташа, бледная и испуганная, вбежала в гостиную.
— Мама, Болконский приехал! — сказала она. — Мама, это ужасно, это несносно! — Я не хочу… мучиться! Что же мне делать?…
Еще графиня не успела ответить ей, как князь Андрей с тревожным и серьезным лицом вошел в гостиную. Как только он увидал Наташу, лицо его просияло. Он поцеловал руку графини и Наташи и сел подле дивана.
— Давно уже мы не имели удовольствия… — начала было графиня, но князь Андрей перебил ее, отвечая на ее вопрос и очевидно торопясь сказать то, что ему было нужно.
— Я не был у вас всё это время, потому что был у отца: мне нужно было переговорить с ним о весьма важном деле. Я вчера ночью только вернулся, — сказал он, взглянув на Наташу. — Мне нужно переговорить с вами, графиня, — прибавил он после минутного молчания.
Графиня, тяжело вздохнув, опустила глаза.
— Я к вашим услугам, — проговорила она.
Наташа знала, что ей надо уйти, но она не могла этого сделать: что-то сжимало ей горло, и она неучтиво, прямо, открытыми глазами смотрела на князя Андрея.
«Сейчас? Сию минуту!… Нет, это не может быть!» думала она.
Он опять взглянул на нее, и этот взгляд убедил ее в том, что она не ошиблась. — Да, сейчас, сию минуту решалась ее судьба.
— Поди, Наташа, я позову тебя, — сказала графиня шопотом.
Наташа испуганными, умоляющими глазами взглянула на князя Андрея и на мать, и вышла.
— Я приехал, графиня, просить руки вашей дочери, — сказал князь Андрей. Лицо графини вспыхнуло, но она ничего не сказала.
— Ваше предложение… — степенно начала графиня. — Он молчал, глядя ей в глаза. — Ваше предложение… (она сконфузилась) нам приятно, и… я принимаю ваше предложение, я рада. И муж мой… я надеюсь… но от нее самой будет зависеть…
— Я скажу ей тогда, когда буду иметь ваше согласие… даете ли вы мне его? — сказал князь Андрей.
— Да, — сказала графиня и протянула ему руку и с смешанным чувством отчужденности и нежности прижалась губами к его лбу, когда он наклонился над ее рукой. Она желала любить его, как сына; но чувствовала, что он был чужой и страшный для нее человек. — Я уверена, что мой муж будет согласен, — сказала графиня, — но ваш батюшка…
— Мой отец, которому я сообщил свои планы, непременным условием согласия положил то, чтобы свадьба была не раньше года. И это-то я хотел сообщить вам, — сказал князь Андрей.
— Правда, что Наташа еще молода, но так долго.
— Это не могло быть иначе, — со вздохом сказал князь Андрей.
— Я пошлю вам ее, — сказала графиня и вышла из комнаты.
— Господи, помилуй нас, — твердила она, отыскивая дочь. Соня сказала, что Наташа в спальне. Наташа сидела на своей кровати, бледная, с сухими глазами, смотрела на образа и, быстро крестясь, шептала что-то. Увидав мать, она вскочила и бросилась к ней.
— Что? Мама?… Что?
— Поди, поди к нему. Он просит твоей руки, — сказала графиня холодно, как показалось Наташе… — Поди… поди, — проговорила мать с грустью и укоризной вслед убегавшей дочери, и тяжело вздохнула.
Наташа не помнила, как она вошла в гостиную. Войдя в дверь и увидав его, она остановилась. «Неужели этот чужой человек сделался теперь всё для меня?» спросила она себя и мгновенно ответила: «Да, всё: он один теперь дороже для меня всего на свете». Князь Андрей подошел к ней, опустив глаза.
— Я полюбил вас с той минуты, как увидал вас. Могу ли я надеяться?
Он взглянул на нее, и серьезная страстность выражения ее лица поразила его. Лицо ее говорило: «Зачем спрашивать? Зачем сомневаться в том, чего нельзя не знать? Зачем говорить, когда нельзя словами выразить того, что чувствуешь».
Она приблизилась к нему и остановилась. Он взял ее руку и поцеловал.
— Любите ли вы меня?
— Да, да, — как будто с досадой проговорила Наташа, громко вздохнула, другой раз, чаще и чаще, и зарыдала.
— Об чем? Что с вами?
— Ах, я так счастлива, — отвечала она, улыбнулась сквозь слезы, нагнулась ближе к нему, подумала секунду, как будто спрашивая себя, можно ли это, и поцеловала его.
Князь Андрей держал ее руки, смотрел ей в глаза, и не находил в своей душе прежней любви к ней. В душе его вдруг повернулось что-то: не было прежней поэтической и таинственной прелести желания, а была жалость к ее женской и детской слабости, был страх перед ее преданностью и доверчивостью, тяжелое и вместе радостное сознание долга, навеки связавшего его с нею. Настоящее чувство, хотя и не было так светло и поэтично как прежнее, было серьезнее и сильнее.
— Сказала ли вам maman, что это не может быть раньше года? — сказал князь Андрей, продолжая глядеть в ее глаза. «Неужели это я, та девочка-ребенок (все так говорили обо мне) думала Наташа, неужели я теперь с этой минуты жена, равная этого чужого, милого, умного человека, уважаемого даже отцом моим. Неужели это правда! неужели правда, что теперь уже нельзя шутить жизнию, теперь уж я большая, теперь уж лежит на мне ответственность за всякое мое дело и слово? Да, что он спросил у меня?»
— Нет, — отвечала она, но она не понимала того, что он спрашивал.
— Простите меня, — сказал князь Андрей, — но вы так молоды, а я уже так много испытал жизни. Мне страшно за вас. Вы не знаете себя.
Наташа с сосредоточенным вниманием слушала, стараясь понять смысл его слов и не понимала.
— Как ни тяжел мне будет этот год, отсрочивающий мое счастье, — продолжал князь Андрей, — в этот срок вы поверите себя. Я прошу вас через год сделать мое счастье; но вы свободны: помолвка наша останется тайной и, ежели вы убедились бы, что вы не любите меня, или полюбили бы… — сказал князь Андрей с неестественной улыбкой.
— Зачем вы это говорите? — перебила его Наташа. — Вы знаете, что с того самого дня, как вы в первый раз приехали в Отрадное, я полюбила вас, — сказала она, твердо уверенная, что она говорила правду.
— В год вы узнаете себя…
— Це — лый год! — вдруг сказала Наташа, теперь только поняв то, что свадьба отсрочена на год. — Да отчего ж год? Отчего ж год?… — Князь Андрей стал ей объяснять причины этой отсрочки. Наташа не слушала его.
— И нельзя иначе? — спросила она. Князь Андрей ничего не ответил, но в лице его выразилась невозможность изменить это решение.
— Это ужасно! Нет, это ужасно, ужасно! — вдруг заговорила Наташа и опять зарыдала. — Я умру, дожидаясь года: это нельзя, это ужасно. — Она взглянула в лицо своего жениха и увидала на нем выражение сострадания и недоумения.
— Нет, нет, я всё сделаю, — сказала она, вдруг остановив слезы, — я так счастлива! — Отец и мать вошли в комнату и благословили жениха и невесту.
С этого дня князь Андрей женихом стал ездить к Ростовым.